Анджи Стантън
Утрото идва навреме (18)

18.

— Добро утро, красавице.

Уил ме събужда с целувка. Изтръгва ме от мрачен сън. Телата ни са сплетени под покривката след вълшебната ни нощ под небето.

Той ме озарява с пленителната си усмивка. Косата му пада напред; отмятам я, за да видя по-ясно лицето му. Незнайно защо се опитвам да запечатам образа му в мислена снимка. Искам завинаги да го запомня така. Спокоен, щастлив.

— Обичам те, Уил.

— И аз те обичам.

Той потърква носа си в моя.

Усмивката ми помръква.

— Исках да съм сигурна, че го знаеш.

Той се отдръпва.

— Аби, какво има?

— Не знам. Нещо не е както трябва, не знам какво.

— Кошмар ли сънува?

— Може би. — Изправям се и прокарвам пръсти през косата си. — Сигурно не е нещо сериозно.

— Заради снощи ли е? — пита притеснен той.

— Боже, не! Беше прекрасно. Не бих променила нито секунда… Нямам обяснение.

Той ме прегръща през рамо.

— Обещай да ми кажеш, ако се почувстваш зле.

Хващам ръката му, стисвам я леко и се усмихвам с попресилена увереност.

— Обещавам.

След като измъквам Уил през задния вход обаче и проследявам с поглед как се отдалечава, ми се доплаква.

Денят ми потича в обичайното русло, но нещо е различно. Не знам какво точно, ала шестото чувство, интуицията или както там се нарича ми подсказва, че назрява промяна. С Уил ще се срещнем късно през нощта. Цяла сутрин има лекции, после състезание, а след това — ергенско парти на съотборник. Искам обаче да го видя. Нужна ми е опората на здравия му разум, сигурността, която ми вдъхва.

В късния следобед заставам на хълма. Наблюдавам лодките в далечината; плъзгат се по езерото като водни буболечки. Гледката е красива — движат се грациозно, тласкани от крепка сила и отлична координация. Ако един гребец наруши ритъма, ще провали инерцията на целия отбор. Подобно на времето.

Нещо във вселената нарушава синхрона и ни запраща из годините, а ние се опитваме да надхитрим системата, да подмамим часовника, за да не ни раздели. Усещам обаче присъствието на зорката Карилиън Тауър, която стои на пост в далечината, и сякаш по хоризонта на времето се трупа напрежение, каквото не съм долавяла преди.

Не знам коя е причината за предусещането, ала го има. При предишното пътуване прескочих близо двайсет години. Ако се случи същото, къде ще се озова? Съществува ли „Лиз Уотърс“ тогава? Ако не е построена, на същото място ли ще се приземи леглото ми, или ще изчезна в небитието?

Опитвам се да си представя как се лутам из времето без Уил и не мога. Той е бил до мен почти всеки ден и всяка нощ, откакто пристигнах тук преди три месеца.

Когато лодките се връщат на брега, въздухът не ми стига, дланите ми са потни и не успявам да се овладея. Отчаянието ме потиска и изцежда и последната капчица радост. Едва се сдържам да не изкрещя на Уил, докато състезателите навлизат в дока. Изчаквам победителите от Уисконсин, но те оставят другите да минат пред тях. Когато най-сетне идва техният ред, гостуващите отбори ги аплодират.

Откривам Уил на обичайната му трета седалка. Красив е, доволен от победата и изморен от надпреварата. Ликува със съотборниците си и не усеща как настъпва промяната.

Момчетата размахват тържествуващо юмруци във въздуха. С усилие на волята се стърпявам да не хукна към Уил. Чакам, докато се ръкуват с другите отбори. Сигурно изглупявам и всичко е наред. Вероятно са хормоните или е от стреса. Не знам.

Уил ме забелязва и ми махва. После вижда посърналото ми лице и усмивката му изчезва. Проправя си път през тълпата спортисти и идва при мен.

— Какво има? — Хваща ръцете ми и се взира в очите ми.

Какво да отговоря? Нямам представа. Избухвам в сълзи.

Той ме прегръща през раменете и ме повежда настрани от дока и навалицата.

— Аби, какво се е случило? Моля те, кажи ми.

Вкопчвам се в ръката му.

— Имам лошо предчувствие.

— Ела.

Той разтваря ръце. Сгушвам се в обятията му и заравям лице в гърдите му. Тениската му е влажна. Опитвам се да наложа на разтуптяното си сърцето да забие в ритъм с неговото — бавно и равномерно. Уил е силен, стабилен, сигурно убежище. Мирише на свежа природа и на себе си. Трябва да запомня този момент. Прегръщам го с все сила.

— Всичко ще е наред. Погледни ме. — Той ме подхваща леко за брадичката, повдига лицето ми и изтрива сълзите ми.

Впивам очи в неговите, сини като ясен ден. Носът и бузите му са изгорели от слънцето.

— Обичам те, Аби. Ще намерим изход. Няма да позволя на времето да се разпорежда с нас.

Кимвам, ала не му вярвам. Никога не сме имали избор. Той обаче е толкова уверен, не искам да го плаша.

Уил се усмихва съчувствено.

— Сълзите ти ми късат сърцето. Хайде да седнем някъде и да ми разкажеш какво те кара да се чувстваш така.

— Не трябва ли да си при отбора?

Той поглежда към спортистите на кея.

— Ще се справят и без мен. Ела!

Повежда ме край брега на езерото, далеч от погледите на съотборниците си. Сядаме до водата сред възлести дървесни корени, прикрити зад върбов ствол.

— Е? Какво става? Никога не съм те виждал да се държиш така.

Улавя нежно дланите ми и се взира в просълзените ми очи.

Поемам си дълбоко дъх, за да се овладея.

— Страхувам се, че ще те изгубя.

— Няма да го позволя! Обещавам ти — казва той решително, ала и двамата знаем, че времето е по-силно от нас.

— Друг път чувствала ли си се така, преди да заминеш нанякъде?

— Никога — поклащам глава. — Не съм долавяла никакви предупредителни знаци. А ти?

— И аз. Виждаш ли! Положението е под контрол.

— Имаш право. Държа се нелепо — съгласявам се. — Може би е панически пристъп.

— Какво е това?

— Да се тормозиш без повод за дреболии. Има лекарства срещу такъв страх — обяснявам, стиснала трескаво ръката му.

— Ясно. Просто си се паникьосала — усмихва се на думата той. — Без повод. Ще ми се да ти дам хапче, за да ти мине.

Не мога да му опиша чувството, а той не може да ме убеди, че сме в безопасност. Не искам да го безпокоя, затова казвам:

— Сигурна съм, че е безпричинно. Просто глупав страх.

— Радвам се, че сподели с мен. Ако изчакаш да приключа с отбора, ще те изпратя до пансиона.

Усмихвам се и кимвам с облекчение.

— Разбира се.

— Значи се договорихме.

Той ме поглежда ласкаво.

Страхувам се да го изпусна от очи. Връщам се до навеса за лодки с него и чакам на брега, докато прибира лодката със съотборниците си. Момчетата са въодушевени от победата и се тупат по гърбовете. Уил се обръща често към мен, за да се увери, че съм добре, и всеки негов поглед ме успокоява и ми вдъхва увереност.

Не след дълго той тръгва към мен с неколцина съотборници. Те ме виждат да седя с незакопчана догоре блуза, с навити ръкави и развяна от вятъра коса. Нося дрехи от това време, но със свободата на двайсет и първи век. Сигурно им приличам на разпусната жена.

— Ще оставиш ли момичето си за малко, та да дойдеш на ергенското парти на Еди? — пита един.

— Ще дойда, разбира се, но да знаете, че Аби не е обикновено момиче — отговаря Уил с дяволита усмивка и ми намига.

Сърцето ми се стопля и ми се приисква да не съм разигравала драми.

Момчетата продължават по алеята към пансиона.

Уил ми протяга ръка и ми помага да стана от тревата.

— Нали не възразяваш да отида?

Осъзнавам, че би се отказал от всичко, за да се почувствам по-добре.

— Разбира се, стига да се върнеш по-късно.

— О, това не се променя!

Прегръща ме през кръста и двамата тръгваме, крачейки в съвършен синхрон.

— Забавлявай се! Все пак е 1930! Неколцина гребци едва ли могат да забъркат голяма каша?

За да убия времето, следобед подреждам стаята, изпирам мръсните дрехи и се опитвам да внеса ред в мислите си. На вечеря ям бавно печеното пиле, варените картофи и задушения грах, за да не стоя сама в стаята. Иска ми се времето да забърза ход и Уил да се върне по-скоро при мен.

На връщане си проверявам пощенската кутия. Отварям я и след толкова седмици стъписана откривам тънък плик. Грабвам го и поглеждам адреса на подателя: Руби Фелпс, Рио, Уисконсин.

— Да! — стисвам писмото до пазвата си и на бегом се прибирам в стаята.

Скачам върху леглото и разкъсвам плика. Почеркът е ювелирен, буквите — изящно закръглени.

Скъпа Абигейл,

Надявам се това писмо да те свари в добро разположение. Сигурно си заминала през лятната ваканция. Дано ти препратят писмото.

Извинявай, че не ти писах по-рано, но в манастира бях откъсната от външния свят. Да, бях в манастир. Омразната ми мащеха ме прати право в манастир в Чикаго, където приемат момичета като мен.

Звучи ужасно, но повечето сестри бяха мили. Трудното беше, че не мога да изпратя вест на Уолтър. На два пъти опитах да му напиша писмо, но игуменката ме разкри и ми наложи допълнително време за покаяние.

Синът ми се роди миналия четвъртък. Най-красивата гледка, която някога съм виждала! Позволиха ми да го прегърна само за няколко минути, но ще запазя този най-скъп спомен до края на дните си. Умолявах да ми позволят да го задържа. Уви! Отговориха ми, че дете, създадено в грях, винаги ще носи петно, и при никакви обстоятелства не може да остане при мен. Плаках, когато ми го взеха, плача и сега всяка нощ и копнея да го прегърна.

Лекарят ми съобщи, че ще отглеждат детето в сиропиталище, докато го осиновят. Позволи ми обаче да му дам име и да му оставя спомен от мен. Кръстих сина си на баща му — Уолтър Колтън Смит — и му написах писмо. Казах му, че го обичам и никога няма да го забравя.

Моля се скоро да го осинови любящо семейство и детството му да е по-щастливо от моето. Вярвам, че ще постигне много, и се надявам някой ден да го открия (или той мен), но едва ли е възможно. Новите му родители сигурно ще променят името му. Сърцето ми е опустошено, но не ми остава друго, освен да продължа напред.

Бащата на Уолтър се възстановява бавно, ала най-сетне се изправи на крака. След няколко дни Уолтър ще дойде да ме вземе и ще се оженим, независимо какво мислят родителите ни. Животът ни обаче винаги ще е пуст без изгубения ни син.

Извинявам се за дългото писмо, но нямах с кого да споделя скръбта си. Благодаря ти за сърдечното приятелство, никога няма да го забравя. Надявам се, че с Уил най-после сте излезли на среща. Той изглежда прекрасно момче.

С най-добри пожелания:

Руби

Не откъсвам поглед от писмото. Бабо, това е изгубеният ти брат!

Отварям кутията за шапки и изваждам снимката на баба с родителите й, Руби и Уолтър. После бръквам по-навътре и намирам снимката на монахинята. Взирам се в деликатните черти и милото изражение и осъзнавам, че монахинята е Руби. С черните одежди обаче е неузнаваема.

Това е моето семейство. Вземам писмото и го прочитам още веднъж. Произнасям мислено името на бебето — Уолтър Колтън Смит. Защо ми звучи познато?

Напрягам ум. Уолтър Колтън Смит? Снова из стаята, повтаряйки си го пак и пак. Смит е често срещана фамилия, а единственият Смит, за когото се сещам, е… професорът.

Замръзвам. Наричаше се Смити. Едва ли е собственото му име. После си спомням табелата в Стърлинг Хол — У. К. Смит — и плочата над входа на библиотеката по физика — У. К. Смит.

Какво, за бога… Пресмятам възрастта на професора. Съдейки по първата ни среща, определено може да е роден през 1930. А и нали сам ми каза, че е отгледан в сиропиталище в Чикаго?

Невероятно! Смити сигурно е братът на баба! Присядам шокирана на ръба на леглото. Лично аз ги запознах през онзи ден във фоайето точно след погребението на Руби!

Простенвам тихичко и прегръщам писмото. Професорът, с когото се срещнах в самото начало, ми е… Какво? Прачичо! Представям си как го видях за пръв път — благия му, търпелив поглед, решимостта да ми помогне. Спомням си как изглеждаше все по-млад, докато накрая попаднах на непохватния, неуверен първокурсник.

И през цялото време той е бил мой роднина. Защо не го разбрах по-рано? Професорът щеше да се зарадва. Аз също.

И защо непрекъснато губя хора?