Анджи Стантън
Утрото идва навреме (17)

17.

Някой нежно отмята косата ми от лицето. Отварям рязко очи и виждам Уил.

— Добро утро.

Тихият му сипкав глас отеква в гърдите, където лежи дланта ми. Вдигам глава от рамото му.

— Добро утро.

Бавно се отдръпваме един от друг.

— Успяхме още една нощ — казва възторжено той.

Иска да каже, предполагам, че не сме отпътували във времето. После обаче се питам дали няма предвид… че сме устояли на изкушението.

Някой почуква на вратата. Замръзвам.

— Какво ще правим? — Поглеждам го, изтегнат доволно върху леглото ми в цялата си мъжествена прелест.

— Може ли да не отваряш? — прошепва.

Чукането прозвучава пак — по-силно.

— Абигейл, тук ли си? Нося ти документи за подпис.

— Отговорничката на етажа е. Трябва да отворя. Скрий се бързо.

— Къде?

Оглеждам стаята. Половината на Милдред е съвсем празна и не предоставя укрития.

— В дрешника или под леглото. Избирай.

Той се шмугва в тесния дрешник и се смества зад закачалките. Дръпвам завесата — не покрива целия отвор, но помага.

— Обличах се! — извиквам и открехвам вратата.

Отговорничката ме поглежда с присвити очи иззад очила с тънки телени рамки. Втренчва се в широката спортна тениска и анцуга ми, сякаш съм в скандално облекло. Очевидно в тази епоха момичетата не носят често момчешки дрехи.

— Какво ми носиш? — напомням й.

— А, да! Не си подписала документите за освобождаване на стаята. Ако ще оставаш тук през лятото, трябваше да подадеш молба още миналата седмица.

— Може ли да остана?

Това разрешава проблема с преместването в края на семестъра.

— Разбира се. Попълни приложения формуляр и го занеси веднага в кабинета на директорката.

Подава ми книжата.

— Благодаря. — Затварям вратата и отмятам завесата на дрешника. — Чу ли? Може да останем през лятото.

Лицето на Уил се подава измежду роклите. Косата му стърчи смешно.

— Чудесна новина. Ако ме измъкнеш оттук, веднага ще се погрижа.

Така започва поредният ден. Двамата се разделяме, всеки зает да се преструва, че мястото му е тук, в тона време, където всъщност не е.

По-късно през деня се сместваме в телефонна кабина във фоайето на Мемориъл Юниън. Стените са от дъбово дърво, вратата — стъклена; вътре е вградена пейчица за сядане. Тясно е, но това не ни пречи. Поверявам задачата на Уил, защото нямам представа как се телефонира през трийсетте.

— Ще ме прехвърлите ли към оператора за между градски разговори?

Той държи слушалката между нас, за да чуваме и двамата.

— Изчакайте, моля — казва женски глас.

Почти цяла минута се вслушваме в цъкане и прищракване, преди друг глас да попита:

— С кой град искате да се свържете?

— Рио, Уисконсин — отговаря Уил.

— Един момент.

Отнема далеч повече. Докато чакаме, се любувам на веждите и миглите на Уил, изящно обрамчващи очите му. Погледът ми се плъзва по тесния му нос и стига до устните, припомняйки ми удивителните му целувки.

Той забелязва къде съм се втренчила, повдига вежда и крайчецът на устните му се повдига в многозначителна и леко самодоволна усмивка.

— Винаги ли се чака толкова? — питам изчервена и се преструвам, че не съм го зяпала.

— Да, ако разговорът е междуградски. Как е в твоето време?

— Всеки може да се обади навсякъде от своя телефон. Не е необходим оператор. Набираш телефона онлайн. Не помня кога за последно съм виждала телефонна кабина.

Уил поклаща глава, поразен от небивалиците ми. Нов глас прозвучава по линията.

— Кого търсите, моля?

— Фамилията е Фелпс. Госпожица Руби Фелпс.

— Няма Руби Фелпс, в телефонния указател има само Джордж Фелпс.

Уил ме поглежда за потвърждение. Не знам как се казва баща й, но кимвам.

— Да, Джордж Фелпс, моля.

— Ще струва десет цента — казва операторът.

Уил ми подава слушалката и бръква в джоба си; пуска монетата в телефона.

— Свързвам ви.

Чуваме още няколко прищраквания и странен сигнал, който изобщо не прилича на бръмченето по мое време. Моля се това да е номерът. Внезапно ме обзема нетърпение да поговоря с Руби.

— Ало? — казва жена.

Уил ме побутва да отговоря. Явно млад мъж да търси Руби не е най-добрата идея. Приближавам устни до слушалката.

— Може ли да говоря с Руби, моля?

Настъпва дълго мълчание.

— Руби е в колежа — отговаря сухо жената; сигурна съм, че е ужасната мащеха.

Поглеждам към Уил и той свива вежди. Как да я убедя да ми позволи да говоря с Руби?

— Всъщност съм й приятелка от колежа. Тревожа се за нея и исках да разбера как е. Обещавам да не я задържам дълго.

— Руби не е вкъщи. Не се обаждайте повече — гласът е безизразен и неумолим; сърцето ми се свива от жалост към бедната Руби.

— Чакайте! Къде е тя?

След нова пауза раздразнен глас отговаря:

— Грижи се за болната си леля.

— Предайте й, моля, че се е обаждала Аби…

Връзката прекъсва, преди да довърша. Уил взема слушалката и я окачва. Отваряме вратата и се измъкваме от задушната кабина.

— Вярваш ли, че е при някаква леля? — пита Уил.

— Не. Мисля, че това значи „отпратихме я надалеч, за да не посрамва семейството“.

— Ужасно! Дали Уолтър знае какво се случва?

О, Руби, къде си?

Следобед Уил ме кани на първата ни официална среща. Откарва ме с лодката до Пикник Пойнт. Наблюдавам го как гребе и се наслаждавам на плавния ритъм и на мускулите му, които се изопват при всяко движение с веслата. Топлият ветрец развява косите ни и запрята полата на роклята ми за радост на Уил.

Той завързва лодката за дърво край брега и двамата намираме слънчево място, където да постелим одеялото. Уил изважда блокче жълто сирене, плик фъстъци с черупки, две бутилки джинджифилова бира и шоколад.

След този ден сме почти неразделни и не след дълго имам чувството, че Уил винаги е присъствал в живота ми. Понеже посещаваме летни курсове, винаги имаме домашни. Уил поглъща ненаситно знания; аз често се изкушавам да зарежа лекциите, защото престоят ми тук е временен, ала от друга страна, се радвам, че двамата сме заедно в колежа.

Слънчевите следобеди прекарваме най-често край езерото или наемаме велосипеди и караме по алеята до Пикник Пойнт. Понякога се излежаваме на плажа. Банският ми костюм е от синкава вълна и не е особено стилен, но Уил ме харесва в него. Любимите ми моменти са когато се излежаваме под слънцето след дълго плискане във водата. Уил отмята косата от рамото ми и целува звездата, татуирана върху него. Повече не ми и трябва. Побутвам го да легне по гръб и обсипвам с целувки бронзовата му кожа. Слагам длан върху плоския му корем и мускулите му се напрягат.

— Момчетата по мое време биха дали всичко за такива плочки.

— Това пък какво е?

— Коремни мускули. Тренират като луди, за да имат стегнати кореми.

— Хм… Не знам защо са им, но бих им препоръчал да се запишат в отбор по гребане. Какво друго правят момчетата от твоето време?

— Ами… някои си пробиват ушите и носят обици.

— Сериозно? Мъжете носят обици? Като пирати?

Той повдига вежди.

Засмивам се.

— Някои си бръснат гърдите. — Прокарвам пръсти по русите му косъмчета. — Други си бръснат лицата по-рядко, за да са винаги с леко набола брада.

— Не ме е грижа какво име хрумнало на мъжете в бъдещето. Уверявам те, че няма да нося обици и няма да си бръсна гърдите.

Обхваща ме през кръста, придърпва ме по-близо, топлите ни тела се докосват и устните ни се сливат.

Една съботна вечер отиваме на кино в „Орфеум“ на Стейт Стрийт. Залата е красиво декорирана. По мое време не съм виждала това място и се питам дали съществува.

— Виж! Има фото! — посочвам кабинка със завеса и надпис „Фотоматон“ във фоайето и повличам Уил натам.

Докато той разглежда възхитен кабинката, осъзнавам, че тук е направена снимката в табакерата, която открих през 1948.

— Искате ли да се снимате? — пита фотографът.

— Разбира се. Как става? — осведомява се Уил.

— Влизате вътре, сър, и позирате с вашата дама. Ще ви заснема три пъти и ще проявя снимката веднага.

Уил се обръща към мен с нетърпелива усмивка.

— Това е чудесно!

Дава на фотографа няколко монети.

Вътре се сместваме рамо до рамо върху тясната пейка и се усмихваме. Блясва ярка светкавица. Засмиваме се. За втората снимка Уил ме прегръща през кръста и ме целува. За последната ме погъделичква по хълбока и двамата се заливаме в смях, когато светкавицата ни заслепява.

Фотографът ни подава лентата със снимките. Сближаваме глави да се видим. Изглеждаме като най-обикновени, щастливи студенти. Никой не би заподозрян, че сме пътешественици през времето.

— Да ви ги изрежа ли, за да си ги поделите? — пита ни фотографът.

Кимвам и не след дълго си тръгваме със снимките.

— Коя си избираш? — пита ме Уил.

Вземам снимката след целувката и внезапно осъзнавам, че се гледаме с любов.

— За мен е онази, на която се смееш, защото така искам да те запомня.

Той ми показва снимката. Усмивката ми помръква. Уил вече мисли за момента, когато ще се разделим.

— Извинявай. Не биваше да го казвам — прошепва той.

— Няма нищо.

Преструвам се, че не съм разтревожена.

— А тази? — Уил ми показва третата снимка.

— Ти я вземи.

Знам, че ще я сложи в табакерата, защото я видях там. Премълчавам обаче — за мен е важно поне нещичко през това безумно пътуване да зависи от свободната ни воля.

— Сигурна ли си? Една за теб и две за мен?

— Да. — Целувам го по бузата.

След седмица влизам в стаята по тениска и къси панталони, изработени собственоръчно от срязания анцуг. Уил лежи по корем, загледан в таблата на леглото.

— Какво правиш? — Заключвам вратата.

Той се обръща. Държи джобно ножче и ме гледа гузно.

— Е? — Отивам да видя какво крие.

Прозорецът е отворен и топъл ветрец повява пердето.

— Реших да оставя знак, че сме били тук. За потомството.

Издълбал е часовникови стрелки в дървото. Проследявам с пръст пресните вдлъбнатини.

— Ти си бил!

— Моля?

— Когато дойдох в колежа, забелязах знака. Беше неясен естествено, но все пак личеше. — Сядам до него и се усмихвам. — Дърворезбата ти ще издържи осемдесет години.

Как не съм обърнала внимание, че този път не е тук при пристигането ми?

— Леле, това значи е много стара табла. Нали нямаш нищо против, че го направих?

Усмихвам се и го целувам леко.

— Напротив, харесва ми!

Той се обръща и сяда.

— Нощта е прекрасна, Аби. Срамота е да стоим затворени в стаята.

— Какво си намислил? — подвиквам от килера, където прибирам дрехи.

— Да отидем на покрива и да погледаме звездите.

Събирам покривката на баба от леглото. Той взема чантата с учебници. Прекосяваме тихо коридора. Уил е преметнал покривката през глава като грамаден шал, и случай че се натъкнем на някое момиче, тръгнало към банята.

Влизаме в учебния кабинет в четвъртото крило и сваляме резето на вратата към плоския покрив. Постилам покривката и двамата лягаме един до друг. Вечерта е мека и топла, някой сякаш е напръскал небето с блестящи искрици.

— Звездите са толкова ярки.

Уил ми сочи съзвездия, които така и не съм се научила да разпознавам. Моите познания се простират до Голямата и Малката мечка. Съвършена нощ.

Докосвам ръката му.

— Искам да те помоля за услуга.

Той се обръща към мен; лунното сияние блести в очите му.

— Каквото и да е.

— Когато ме видиш пак през 1961, не ми разказвай какво сме преживели заедно.

Той се подпира на лакът и взема ръката ми.

— Защо?

— Мислих много. Ако бях дошла тук, знаейки какво се е случило, може би нямаше да стане така. Сигурно щях да объркам нещо.

— Но ти ми разказа за бъдещето.

— Да, но ти описвах промените, за да ти помогна да се приспособиш. Не съм ти казвала какво те очаква, защото не знам.

Той погалва бузата ми с палец.

— Разбираш ли колко ще ми е трудно да не ти разкажа за нас и да премълча какво означаваш за мен?

Обгръщам лицето му с длани. Уил целува дланта ми. Не знам как ще преживея раздялата с него.

— Когато те видя отново, искам да те прегърна и да продължим нататък, все едно не сме се разделяли.

Целувам го нежно по устните.

— Знам, но всъщност успяваш доста добре да опазиш тайната.

— Мислиш ли, че можем да променим случилото се? Искам да кажа, за теб то вече е минало, но за мен не е. Ами ако ти разкажа всичко, когато те видя през шейсетте? — пита Уил.

— Точно от това се страхувам. Дали е полезно да знаем бъдещето или миналото, или ако знаем, ще направим нещо, което иначе не бихме направили? И дали така ще променим крайния резултат? Не искам да рискувам.

— И дали бъдещето ни вече е начертано? Или все още не е?

Лягам по гръб и впервам поглед в нощното небе. Чувствам се като нищожна прашинка сред необятния простор.

— Това е загадката.

— Немислимо е да си отидеш.

Долавям дълбоката тревога в гласа му.

Обръщам се към него.

— Може би ти ще си отидеш пръв.

Той поклаща глава.

— Аби, ти си всичко за мен.

Целува ме пламенно. Очите му тъмнеят в лунната светлина.

— Ако бяхме само ти и аз, без камбанен звън и без пътешествия във времето, щях да съм твой завинаги и до края.

Любовта в погледа му спира сърцето ми. Как е възможно да съм такава щастливка?

— Обичам те, Уил.

— Знам. — Той се усмихва доволен и аз се разсмивам. — Дните с теб са най-щастливите в живота ми.

Кимвам, защото чувствам същото.

— И ще запазя спомена през всички времена и трудности, които ми предстоят. Любовта ти ще ме крепи.

Простичките му думи ми вдъхват надежда за бъдещето, но и ме плашат. Всеки ден ме приближава до раздялата с Уил, а няма причина да очаквам, че ще се върна вкъщи. Сърцето ми се свива. Не мога да го изгубя.

Уил долавя отчаянието ми.

— Ела.

Разтваря ръце и ме прегръща. Досегът на тялото му, силата и решимостта му ме размекват.

Той безмълвно потрива брадичка в лицето ми, ала не ме целува. Дъхът му стопля кожата ми. Затварям очи и прокарвам устни по врата му. Усещам как гърдите му се повдигат по-бързо. Дланта му се плъзва по хълбока ми, по корема и обвива нежно гърдата ми.

Уил ме целува по врата и прошепва:

— Не бой се. Тази нощ сме само ти и аз.

— Да — отронвам и устните ми намират неговите.

Унасяме се в шемета на дълги целувки, пълни с надежда, че ще устоим, каквото и да ни поднесе времето.

След толкова стоически нощи нарушаваме даденото обещание под одеялото на звездите.