Анджи Стантън
Утрото идва навреме (15)

15.

— Абигейл, ако пропуснеш още една лекция, ще те накажат. — Досадният глас на Милдред изжужава в ухото ми.

— Колко е часът? — промърморвам със затворени очи.

— Осем и половина. Нямаш време да закусиш.

Простенвам. Безсънните нощи ме убиват.

— Не съм гладна.

Милдред изсумтява и захлопва чекмеджето на скрина си.

— Закуската не бива да се пропуска.

В такива моменти закопнявам за модерните удобства, например за слушалки, заглушаващи звука.

— Не се безпокой за мен. Просто не мигнах цяла нощ. Знам, че не си беше в леглото — отсича тя, все едно споделя голямо прозрение.

— Остави ме да поспя.

Покривам глава с възглавницата, за да ме остави на мира.

Милдред измърморва нещо и вратата се затваря. Слава богу. Потъвам отново в сън.

След по-малко от пет минути пак ме изтръгват от дрямката. Някой ми издърпва възглавницата.

— Виждате ли, госпожице Пийбоди? Не иска да стане — изхленчва пискливо Милдред.

О, не! Довела е директорката на „Лиз Уотърс“. Отварям очи и сядам рязко, отмятайки коса от лицето.

Милдред ме наблюдава гневно със скръстени ръце и вирнат задник.

— Успива се за втори пореден ден, но не е болна.

— Какво те интересува? — озъбвам й се аз.

— Настоявам за обяснение, Абигейл. — Кракът на госпожица Пийбоди барабани по пода.

Разтривам очи да се разсъня. Госпожица Пийбоди се надвесва над мен. Висока и кльощава, досущ като чапла. Клюнестият нос допълва приликата.

— Напоследък ме мъчи безсъние. Не знам защо. Ако си отспя, ще съм по-бодра през деня.

— Порядъчните млади дами от „Елизабет Уотърс“ не лентяйстват. Ставай веднага, обличай се и отивай да учиш. Коя е първата ти лекция? — пролайва тя като сержант по време на военно обучение.

— Литературата през осемнайсети век — отговаря услужливо Милдред.

Втренчвам се смаяна в нея.

— Откъде знаеш?

Аз определено нямам представа.

— Смятай се за предупредена — продължава госпожица Пийбоди. — Още едно неоснователно отсъствие и ще получиш официално мъмрене. О… и въведи косата си в ред. На нищо не прилича.

Госпожица Пийбоди се обръща кръгом и излиза от стаята.

— Боже, искате да ме убиете! — простенвам.

Милдред ме изпепелява с поглед.

— По-скоро да те вкараме в правия път.

— Жал ми е за мъжа, който ще се ожени за теб.

Тя пребледнява.

— Какви ужасни думи!

Някой се засмива. Руби е на прага, облечена с палто.

— А ти какво търсиш тук? — тросва се Милдред.

— Всичко друго, но не и теб — отвръща Руби и пристъпва към мен.

— Добре. Отивам на лекции като отговорен човек. — Съквартирантката ми си взема учебниците и излиза с маршова стъпка.

Руби затваря вратата.

— Ама че неприятно момиче! Внимавай с нея. Ако те нарочи…

— Лошо ми се пише.

— Да — кимва Руби. Какво правеше тук госпожица Пийбоди?

— Погрижи се да не си отспя — прозявам се. — Дали има начин да посещавам следобедни лекции?

— Пробвай да си промениш програмата. — Руби сяда на опънатото като по конец легло на Милдред и се усмихва. — Снощи беше много забавно.

Спомням си как се бях вкопчила в Уил горе, в камбанарията. Напушва ме смях.

— Да!

— Не мога да повярвам, че се качи в тъмната кула с Уил. Заведе те потайно там за нищо.

— Срамежлив е.

А това никак не ми харесва.

— Да го побутнем тогава. Уолтър ще му каже да те покани на пролетния бал.

Лицето й грейва възторжено.

— В никакъв случай. Ние сме просто приятели.

Приятели, принудени да си помагат в кошмарното пътуване из времето. Изправям се и стъпалата ми се вледеняват на студения под. Защо никой не се сеща да сложи килим?

— Но двамата сте толкова хубава двойка! — възкликва замечтано Руби.

— Хайде сега, не ставай сватовница! — усмихвам й се. — Ами вие с Уолтър? Изглеждате доста близки.

Ако още не е родила мистериозното бебе, сигурно Уолтър е бащата. Отварям скрина и разравям чекмеджето да намеря топли чорапи.

— Той е чудесен. Ще се женим.

Сепвам се и я поглеждам радостно.

— Страхотно! Поздравления!

В такъв случай удостоверението за раждане на баба може би наистина е сгрешено.

— Но ще го направим тайно. Татко никога не би му дал благословия.

Подскачайки от крак на крак, нахлузвам чорапите.

— Защо? Уолтър е чудесно момче.

Малко луда глава, но явно е улегнал, ако може да се вярва на баба.

— Заради мащехата ми. Татко винаги я слуша. Руби взема възглавничка за облягане от леглото на Милдред и я удря с юмрук. — Няма по-злобна жена от нея!

Сядам пак на своето легло.

— Какво я засяга за кого ще се омъжиш?

— Понеже татко е обичал първо мама, мащехата ми си го изкарва на мен.

— Явно наистина е ужасна.

— От две години ми пробутва счетоводител от града. Дребна душица, работи във фирмата на баща си. Отегчителен е до смърт и за нищо на света не бих се омъжила за него.

— Определено не те виждам със счетоводител.

Руби захвърля възглавницата и тръгва към вратата.

— Време е да ходя на лекции, но нали ще се срещнем довечера?

— Непременно.

Правя жалък опит да придам на косата си вид а ла трийсетте, захвърлям архаичната желязна маша на пода и прибирам косата в нисък кок. Не точно по нашумялата мода, но повече не мога да направя. Съжалявам горките момичета. Кой има време да се къдри всеки ден? Решавам да помоля Руби за съвет.

Вместо на лекции, отивам право в канцеларията да си променя програмата. Кой знае колко още ще съм тук, ала не бива да си навличам неприятности.

Киселият секретар с провиснала папийонка зад масивното писалище отказва да изпълни молбата ми. Когато споменавам ежемесечното си проклятие и подчертавам, че безсънието ми се дължи на хормонални смущения, той подписва със зачервено лице формуляра за новата ми програма. Следобедите ми са заети, но пък официално съм освободена от всички лекции преди обяд.

Въодушевена, хуквам да се срещна с Уил. Той ме чака до статуята на Линкълн. Изважда цигарата от устата си и ми се усмихва.

— Изглеждаш доста доволна от себе си.

— Преместих си лекциите следобед — оповестявам гордо. — Мога да се успивам и Натегачката Милдред ще ми се махне от главата.

— Умно! И аз ще пробвам номера.

Той дръпва от цигарата.

— Уил, наистина трябва да спреш да пушиш — намръщвам се.

— На никого не преча. — Той изтръсква сива пепел върху тревата.

— Повярвай ми. Няма да ти е приятно да се разболееш от рак на белите дробове. Опитай да спреш.

Този път го казвам мило и с пърхащи мигли.

Уил поклаща глава, но захвърля цигарата и я стъпква с подметка.

— Харесва ли ти? Направих го само заради теб.

Озарява ме с дяволитата си усмивка, от която очите му заблестяват.

— Благодаря — усмихвам се с топло чувство, че съм специална, и ми хрумва нещо: — Допуши ли ти се, взе ми дъвка или подъвчи… — Оглеждам се, откъсвам дълго зелено стръкче от високата трева край статуята и му и подавам: — Ето това!

Уил се втренчва в тревичката.

— Искаш да преживям трева?

Засмивам се. Да знаеше само!

— Струва си да опиташ.

Той взема тревичката и я пъха между зъбите си.

— О, да, далеч по-приятно е от цигара. Ако започна да муча и да давам мляко, обещай да ми позволиш пак да пропуша.

— Дадено! — Усмихвам се. — Лекциите ми обаче започват скоро. Загуба на време, разбира се, след като ще съм тук само за малко, но не искам да ме изключат.

— Ще те изпратя.

Той взема учебниците ми под мишница. Разбирам донякъде защо навремето момичетата са се захласвали толкова по мъжете.

Уил съобразява крачката си с моята.

— Доста размишлявах, Аби, и наистина се надявам да не заминеш.

При тези думи ме обзема успокоение, но колко ще остана не зависи единствено от мен.

— Преди да дойдеш, единственото хубаво нещо в живота ми беше гребането.

— Май наистина обичаш лодките.

— Да. Напомня ми за дома. Живеех край вода и само гребането ме спасяваше от татко.

Казва го нехайно, но долавям, че подтекстът е дълбок.

— Той… тежък характер ли имаше?

Инстинктите ми се включват на пълни обороти. Що за човек е бил баща му?

Уил изважда тревичката от устата си, поглежда сдъвканото връхче и се намръщва.

— Все не успявах да му угодя. Изискваше много и вярваше силно в принципа „щадиш ли пръчката, разглезваш детето“.

Напряга тяло, сякаш преживява спомена. Не мога да си представя някой да удари Уил, но помръкналите му очи ми подсказват, че се е случвало. Той лапва тревичката.

— Звучи ужасно. Съжалявам…

Вървим в мълчание. Не знам какво да кажа за мъжа, който го е тормозил. Радвам се, че баща му си е отишъл, ала Уил едва ли иска да чуе това. Решавам да сменя темата.

— Е, сега си в истински отбор по гребане. Споменах ли, че професорът… така де, като първокурсник, ми даде стар албум от тази година и в него има твоя снимка? Така разбрах със сигурност, че ще бъдеш тук. Не знаех дали ще се засечем, но предположих, че е вероятно.

— Очаквам с нетърпение да се запозная с професора. Кога ще го видя?

— Каза ми, че се срещате през втората му година в университета. Може би през 1949. Не го съди обаче твърде строго. — Представям си нервния студент с пъпчиво лице и се усмихвам. — Още не е помъдрял. Не очаквай да видиш брилянтен учен. Тепърва ще търси пътя си.

— Ще го имам предвид.

Замълчаваме отново. Чудя се какви ли мисли се въртят в главата на Уил.

— Трябва да призная, Аби, че снощи доста се повеселих — казва той най-сетне. — Прабаба ти и прадядо ти са страхотни.

— Съгласна съм. Преди две седмици не им знаех дори имената, а сега са ми приятели. Смахнато е.

Спираме пред Факултета по социални науки.

— Лекцията ми е тук. Ти какво имаш следобед?

— Физика, лабораторно упражнение, после тренировка.

— Е, няма да скучаеш… Честно казано, на мен не ми се ходи на лекции. Изглежда ми безсмислено, след като всичко е временно.

— На мен ми харесва. Скоковете из времето ми пречат да уча, но няма да се откажа. Все пак затова напуснах семейството си. — Обляга се на стълб на улична лампа. — Кога ще те видя пак?

— Кога искаш?

Не ме кани на среща, но някак си звучи така.

— Да се срещнем ли в библиотеката? Може да поучим заедно — подсмихва се той.

Сбърчвам нос.

— Разбира се. Току-виж съм прихванала от ученолюбието ти.

— В седем часа? — Той ми подава учебниците.

— Дотогава.

 

 

След две отегчителни лекции се връщам в пансиона. Преструвката, че съм студентка от трийсетте с консервативна прическа, рокля и обувки с токчета, ме развеселява. Това надхвърля границите на въображението ми, но поне имам Уил, Руби и Уолтър, за да не съм сама.

Пред „Лиз Уотърс“ ме пресреща Уолтър. В очите му се чете паника.

— Аби, помогни ми да открия Руби! Спешно е!

Запъхтян е, лицето му пламти.

— Разбира се. Какво има?

— Нещо ужасно се е случило с татко. Връщам се вкъщи, но не мога да намеря Руби, за да й кажа. — Той мачка шапката си. — Позвъниха в стаята й. Не слезе. Не знам дали е на лекции, обаче непременно трябва да говоря с нея.

— Ще отида да я потърся. Чакай тук!

Втурвам се вътре и чукам трескаво на вратата на Руби. Отваря съквартирантката й — момиче с миша физиономия и очила със стъкла като лупи.

— Да?

— Виждала ли си Руби? Спешен случай.

Поклаща глава. Научавам каквото мога и хуквам обратно при Уолтър.

— Съжалявам. Руби казала, че отива в библиотеката, после на пазар. Съквартирантката й не знае къде точно и кога ще се върне.

Той крачи напред-назад.

— Какво да правя? Ако изпусна автобуса за Шибойган, следващият е чак след три дни. Но не мога да оставя Руби така… Имахме планове. Важни планове.

Сърцето ми се свива от съчувствие.

— Руби ми каза, че сте решили да се ожените.

Той се изненадва, но не казва нищо.

— Използвай мен! Ще й предам каквото ми кажеш.

— Кажи й, че ще се върна колкото може по-бързо. След няколко дни, надявам се. Татко има компания за доставка на лед. Ако някой не разнесе ледените блокове, ще изгуби всичко. Братята ми са на десет и на дванайсет, не могат да карат камион.

— Много съжалявам, Уолтър.

На лицето му се изписва болка.

— Ще пиша на Руби още щом пристигна и ще й обясня всичко.

— Ще й кажа.

Той се спуска към таксито, спряло до бордюра.

Чакам Руби, разтревожена как ли ще се променят плановете им да се оженят. Кръстосвам коридора пред стаята й с надеждата да се прибере по-бързо, за да стигнем до автогарата навреме. Тя обаче се появява с пазарски плик чак след двайсет минути.

— Руби! — Втурвам се към нея.

— Какво има? — пита тя, забелязала тревожното ми изражение.

— Уолтър замина за Шибойган. Баща му пострадал и нямало кой да кара камиона с леда — изричам на един дъх.

Лицето й пребледнява.

— Надявам се баща му да се оправи бързо… Но с Уолтър щяхме да се женим. До уречения ден остават няколко дни — прошепва тя. Паникьосана е.

Повеждам я към своята стая и затварям вратата.

— Знам. Каза ми да не се безпокоиш. Ще ти пише веднага щом разбере какво става. Ще се върне. Сигурна съм.

— О, Аби, не мога да чакам.

Тя сяда тежко на леглото ми и свежда глава. Отчаяна е.

— Какво значение имат седмица-две? — опитвам се да я разведря.

Тя обаче ме поглежда тъжно и разтваря палтото.

— Боже, Руби!

Палтото й скрива, че е бременна.

— Закълни се да не казваш на никого. — Тя сграбчва ръката ми; очите й издават колко е уплашена.

— Заклевам се. — Потупвам я по дланта; от ума ми не излиза мисълта, че това е изгубеното бебе. Сядам до Руби: — Знае ли някой?

Тя поставя длан върху корема си, сякаш да го защити.

— Само Уолтър.

— Съквартирантката ти не е ли забелязала?

— Нощницата и халатът ме прикриваха. Един-два пъти бях на косъм, но ми се размина. Сега обаче е по-трудно, защото времето се стопли. Изглежда подозрително да ходя с палто.

Не мога да откъсна очи от закръгления й корем.

— Какво смяташ да правиш?

Сега по лицето й се изписва решителност.

— Ще чакам Уолтър. Щяхме да се оженим по-рано, ако нямаше безброй спънки.

— Не може да е толкова сложно.

Веднага съжалявам за думите си. Последното, от което има нужда, е моето неодобрение.

— И двамата нямаме пари. Бащите ни плащат учебните такси. Оженим ли се, оставаме сами. Уолтър искаше първо да се дипломира, за да си намери работи и да ни издържа. Решихме да крия бременността още малко. Но сега Уолтър го няма. Боже, Аби, какво ще правя?

— Ще ти помагам, Руби. Заедно ще намерим начин да те прикриваме, докато е необходимо. Иска ми се обаче с Уолтър да бяхте отскочили до градския съвет по-рано.

— Ако се бяхме оженили, преди да завърши, баща му щеше да го лиши от обещаната земя. Разчитахме да се прехранваме от нея.

Поглеждам към закръгления й корем и разбирам непоклатимата й вяра в Уолтър. Надявам се той да се върне скоро, защото не виждам как Руби ще крие бременността си дълго.

— В кой месец си?

— Не съм сигурна.

Опитвам се да позная, но нямам опит в тази сфера.

— Какво казва лекарят?

Тя ахва.

— Не мога да отида на лекар, преди да се омъжа.

— Руби, имаш нужда от медицински грижи. Да ти предпишат витамини.

— Разбрах, че съм бременна едва преди два месеца. Страхувах се да кажа на Уолтър, но той се досети.

Ясно е как. Снова из стаята, мъчейки се да измисля изход.

— Казала ли си на баща си, че искаш да се омъжиш за Уолтър?

— Не, за бога! Уолтър е лютеран, а аз съм презвитерианка. Татко не би ни позволил да се оженим. А мащехата ми… Не мога дори да си представя какво би направила, но ще е ужасно. — Пръстите на Руби усукват машинално роклята. — Трябва да се оженим, без да разберат.

— Какво мога да направя?

Искам да съм полезна. Да наблюдавам бездейно е все едно да гледам влакова катастрофа на забавен кадър.

— Повече от достатъчно е да ми помогнеш да запазя тайната. Разбере ли директорката на пансиона, ще ме изключат и ще ме изпратят вкъщи.

Кимвам. Няма да позволим това да се случи. Нещата определено са променени. В моето време не изключват момичета от колежа, защото са бременни.

— Може ли да ти кажа нещо?

Тъгата в очите на Руби ме измъчва.

— Разбира се.

Тя се усмихва внезапно и лицето й грейва за пръв път, откакто влезе в стаята.

— Понякога усещам как бебето се движи.

Значи е в по-напреднала бременност, отколкото смятах.

— Какво усещаш?

— Леки ритничета отвътре. — Тя погалва с длан коремчето си и пак се усмихва. — Първо не обърнах внимание, но сега са по-силни.

Приисква ми се да я прегърна и да я попитам какво ще направи с бебето, защото съм сигурна, че няма да го отгледа. Хрумва ми обаче, че детето може да не оцелее, и се разтревожвам още повече за нея.

Руби ме хваща за ръката.

— О, Аби, очаквам с нетърпение да стана майка!

Внезапно вратата се отваря и Милдред влиза.

Втренчва се в корема на Руби. Тя пребледнява и се загръща с палтото.

Милдред се вторачва в нея, сякаш е жигосана.

— Опозорила си се.

Заставам между тях.

— Милдред, това не е твоя работа. Да не си казала дума на никого! — просъсквам.

Тя обаче ме избутва и се надвесва над Руби.

— И си се разхождала в това състояние из университета? Срамота!

— Млъквай! — Лицето ми почти опира в пуританската физиономия на Милдред. — Те ще се женят!

— Нима? Къде й е годежният пръстен? — вирва нос Милдред.

— Уолтър спестява за болничната такса, когато ще раждам бебето — казва тихо Руби.

— Ето това е сигурна сватба! — Милдред навира длан в лицето на Руби; на левия й безименен пръст има халка с диамант. — Хауард поиска ръката ми.

Руби свежда глава по-злочеста от всякога. Приисква ми се да зашлевя Милдред.

— Браво на теб, но за да създадеш семейство, не е нужен пръстен.

— Напротив. Нужни са пръстен, церемония и съпруг. Ти нямаш нищо! Мястото ти не е тук! — насочва злобно показалец към Руби.

— Милдред, не се бъркай. Не е твоя работа — повтарям.

— В Дисциплинарния съвет на пансиона съм! Клетвата ме задължава да я докладвам.

— Не! Недей! — моли я Руби, скочила на крака.

Милдред излита от стаята. Тръгвам след нея, но Руби ме сграбчва за лакътя.

— Няма смисъл. Не можеш да я спреш. Скоро всички ще научат.

— Не бой се! Ще се справиш. Не си първото забременяло момиче — опитвам се да я успокоя.

— Аби, тя отиде да каже на госпожица Пийбоди. Ще ме изхвърлят. Какво да правя?

— Ще те скрием! — Умът ми трескаво търси начин да я спася.

— Къде? В килера с метлите?

— Не, но ще измислим нещо.

Хрумват ми обаче само безполезни идеи. През 1930, без кредитни карти и без пари в брой, няма много варианти за неомъжено бременно момиче, а освен Уил не познавам почти никого от това време, който би могъл да помогне.

— Няма смисъл. Ще ме върнат вкъщи и татко ще ме лиши от наследство. — Раменете й се отпускат; волята да се бори я е напуснала.

Пристъпвам към нея.

— Няма да постъпи така.

— Напротив. Няма избор. Милдред е права. Опозорих го.

— Ето я! — Милдред посочва Руби от прага.

Госпожица Пийбоди влиза със сурово изражение.

— Госпожице Фелпс, станете, моля, и си разтворете палтото.

Руби ме поглежда измъчено, но се подчинява.

Чувам как госпожица Пийбоди издишва остро.

— Ясно. Ела с мен в кабинета ми.

— Ще дойда и аз — заставам до Руби.

— Не, госпожице Торп, няма да дойдете. Ще проведа няколко тежки телефонни разговора в присъствието на госпожица Фелпс, после тя ще остане в апартамента ми, за да не смущава момичетата от пансиона със състоянието си.

— Шегувате ли се? Ще я заключите като затворничка? Не е направила нищо лошо!

Госпожица Пийбоди повдига тънките си изрисувани вежди, сякаш съм идиотка.

— Хайде, госпожице Фелпс! — махва с ръка на Руби.

Руби тръгва след нея с наведена глава и ме оставя сама с Милдред.

Обръщам се към съквартирантката си:

— Вещица! Как можа да й го причиниш?

Тя изсумтява в отговор.

— Жените трябва да се подкрепят, а не да си подливат вода!

— Защо те е грижа за момиче като нея? Сигурно и ти не си цвете за мирисане. Знам, че скитосваш нощем. Питам се какво ли правиш в малките часове?

Ако не внимавам, ще стана следващата й жертва.

— Страдам от безсъние. Нищо повече. Съжалявам, ако ти нарушавам почивката.

— От утре няма да има значение. Прибирам се вкъщи да организирам сватбата.

— Напускаш университета?

— Не. Омъжвам се. Намерих си съпруг, за това дойдох тук.

Тя протяга ръка да се полюбува на годежния пръстен.

— Боже, колко си объркана!

Разпервам длани във въздуха.

— Кой го казва!

Излизам бясна навън. Едва се сдържам да не излея порой ругатни, каквито тези момичета не са чували. Тръгвам обаче към библиотеката да чакам Уил. Не знам дали може да помогне, но поне ще ме подкрепи. Пристигам по-рано и се помайвам пред входа. Уил се появява иззад ъгъла с тревичка в устата и лъчезарна усмивка, която изчезва при вида на напрегнатото ми лице.

— Какво има? — Дотичва до мен и ме прегръща през рамо.

— Всичко. Уолтър се прибра у дома, а Руби е бременна. Разкриха я и директорката на пансиона отиде да телефонира на баща й.

Уил ме дръпва настрани от входа към по-усамотено място.

— Ще я изпратят вкъщи — казва с безизразен глас.

— Да. А Уолтър го няма да се застъпи за нея. На два часа път е, в Шибойган.

— Защо е заминал?

— Баща му пострадал и Уолтър трябва да разнася лед или нещо подобно.

Уил захвърля тревичката на земята.

— Ужасен момент!

— Много съм разтревожена, Уил. Сигурна съм, че това е довело до изчезването на бебето. Имам лошо предчувствие.

— Ела.

Той ме прегръща. Ръцете му ме прислоняват, главата ми удобно приляга във вдлъбнатината на рамото му. Обятията му са спасително убежище от хаоса около нас.

— Всичко ще е наред — прошепва ми той и се надявам да излезе прав, ала не знам как.

Все пак си поемам облекчено дъх и сплитам длани около кръста му. Той ме погалва по гърба и притиска лекичко буза в челото ми. Толкова приятно е усещането, че е близо до мен. Никога не съм се чувствала по-сигурна. Искам времето да спре, но след няколко минути той бавно се отдръпва.

— По-добре ли си? — отмята кичур, паднал пред лицето ми.

Кимвам.

Вместо да учим, тръгваме накъдето ни видят очите и стигаме до „Юниън“. Изкачвам се по стълбите към великолепни зали, пълни с изящни канапета и столове — мястото, където казах на Смити, че съм пътник във времето. Струва ми се преди цяла вечност.

Има и други студенти, но намираме тих кът с изглед към терасата. Обмисляме начини да помогнем на Руби и Уолтър, но всички изглеждат невъзможни.

— Осъзнаваш ли, че може би е по-добре да се доверим на естествения ход на събитията? — пита Уил.

— Сигурно имаш право. Трудно ми е обаче да наблюдавам безучастно как се отнасят към Руби. Двамата с Уолтър искат да се оженят, но семействата им създават проблеми.

— Но в крайна сметка са се оженили и Руби е родила баба ти, значи не всичко е изгубено.

Уил винаги ще измисли нещо положително.

— Тревожа се колко тежки моменти предстоят на Руби. Казах ли ти, че майка й починала, когато тя била само на две?

— Не.

— Обикаляла от роднина на роднина, докато баща й се оженил. Новата му съпруга обаче се оказала злобна жена. Иска ми се да можех да дам на Руби някаква утеха.

— Двете се сближихте много, макар да не бяхте дълго заедно. Може би ще я видиш отново.

— Надявам се, но не ми се струва вероятно, защото пътувам само назад във времето.

Уил хваща ръката ми и я стисва леко.

— Не мога да си представя да остана тук без теб — казвам тихо.

Тръгваме към пансиона, за да не пропусна вечерния час.

— Знаеш, че нищо не може да се направи.

Уил ме перва нежно с палец под брадичката.

Усмихвам се тъжно.

— Знам. Благодаря, че беше с мен тази вечер.

— За мен е удоволствие. — Озарява ме със сладка усмивка; не ми се иска да се разделяме, защото край него винаги се чувствам по-добре.

— Да се видим ли по обяд пред Карилиън Тауър?

— До утре!

 

 

Нощта е кошмарна. През цялото време мисля за от ритнатата Руби. Понеже е под ключ, се боя да обикалям из коридорите да не би госпожица Пийбоди да е нащрек. Оставам в стаята си и се боря да не заспя, докато противната Милдред похърква спокойно, сънувайки сватбени торти и бродирани салфетки.

На сутринта, разбира се, тя трополи и тряска, нарушавайки нормалната ми дрямка от зори до единайсет. Явно наистина напусна университета. Вместо да отиде на лекции, си събира багажа. Не смята да губи нито секунда повече в учене, след като е постигнала целта си — подсигурила си е диплом „сигурен съпруг“.

Вбесена, излизам да си измия зъбите. На връщане минавам край стаята на Руби с надеждата да е там. Вратата е отворена. Госпожица Пийбоди и още една жена я надзирават като тъмничари. Други момичета надничат любопитно, но директорката ги отпъжда. Надзъртам и аз. Руби си събира багажа.

— Вървете си, госпожице Торп — казва директорката с гъгнивия си глас, сякаш и аз съм жигосана.

Руби ме поглежда със зачервени очи. Вирнала остър нос, жената с кисела физиономия до госпожица Пийбоди се втренчва с досада в мен.

Не мога да оставя Руби сама с тези ужасни жени. Вмъквам се в стаята.

— Казах ви да си вървите, госпожице Торп! — Директорката на пансиона е разгневена, но на мен ми е все едно.

— Някой трябва да й помогне. Бременна е, не е заразно.

Давам гръб на жените и започвам да сгъвам дрехите на Руби.

— Не е за вярване! — просъсква непознатата с присвити очи.

Руби ми прошепва:

— Благодаря.

— Няма за какво. Това е злата мащеха, нали? — промърморвам, та само Руби да ме чуе, и тя се подсмихва.

— По-малко приказки! — тросва се госпожица Пийбоди.

— Не обръщай внимание на старата вещица — казвам на Руби. — Какво ще ти направи? Ще те изгони?

Руби се усмихва пак. Радвам се, че успявам да я поразведря поне за кратко.

— Къде отиваш? — питам я.

— Вкъщи. При татко — свива вежди тя.

— Мога ли да ти помогна?

Бездействието адски ме напряга.

— Предай на Уолтър, че съм си заминала у дома. — Тя прибира негова снимка в куфара. — Писах му, но ако се върне, преди да получи писмото, не искам да се тревожи къде съм изчезнала.

— Може би баща ти ще настоява да се омъжиш за него. Така де… Заради бебето.

Руби прошепва:

— Би било чудесно, но татко няма да позволи. Няма друг начин, освен да се оженим тайно.

— Ще стане! Сигурна съм — уверявам я, защото единствено това знам със сигурност. Знам обаче и колко трудности предстоят на Руби.

Тя прибира последните вещи в куфара, затваря го и се оглежда.

— Всичко тук ще ми липсва — казва тъжно.

— А на мен ще ми липсваш ти. Иска ми се да бяхме прекарали повече време заедно.

Няма да я видя повече, предполагам, а тя умира толкова млада. Преглъщам сълзите и я прегръщам. Усещам извивката на закръгления й корем.

— Ще ми пишеш ли да ми разкажеш какво е станало?

Не знам дали ще бъда тук, за да получа писмото. Надявам се обаче да не съм отпътувала.

Тя ме прегръща силно.

— Разбира се.

— И не позволявай на тези злобарки да те сломят — казвам достатъчно силно, та да ме чуят.

— Хайде, Руби — процежда през зъби мащехата й и взема единия куфар.

Руби вдига другия, усмихва ми се тъжно и тръгва.