Анджи Стантън
Утрото идва навреме (12)

12.

— Полудя ли? — Уил надвиква плющящия дъжд.

Лодката му приближава до моята. Не се стърпявам. Усмихвам до уши.

— Явно си полудяла. — С гневно присвити устни той се пресята и сграбчва въжето, влачещо се във водата, събрана на дъното на лодката ми. Овързва го около кърмата на своята лодка и пита: — Можеш ли да се прехвърлиш?

— Разбира се. Не съм безпомощна.

Той повдига вежди.

— Нима?

По лицето му се стичат дъждовни капки. Мокър е до кости като мен.

Хваща ръбовете на двете лодки с една ръка. Подвива колене, за да не залитне и ми протяга длан.

— Ще държа лодките. Хвани ме за опора.

Сърцето ми препуска; не знам дали защото дойде да ме спаси, дали защото съм сред езерото посред буря, или защото дори и под дъжда лицето му е неочаквано красиво.

Замръзнала до кости, поемам протегнатата му ръка. Той ме хваща крепко и ме удържа, докато с роклята и обувките с високи токове тромаво се прехвърлям в неговата лодка. Лодките се разклащат и си наранявам глезена на ръба, но Уил все пак успява да ме придърпа при себе си.

Продължава да вали като из ведро. Уил пуска лодките, хваща ме с две ръце и ме настанява на седалката срещу него, преди да направя нещо глупаво — например да съборя и двама ни в бурните води.

— Добре ли си? — пита загрижено.

— Не съм била по-добре — зъбите ми тракат.

Той се намръщва, после хваща ловко греблата и насочва лодката към брега. Едва сега, виждайки колко усилия полага да ни върне на сушата, осъзнавам, че на истина съм се отдалечила много. При всяко загребвано силните му мускули се напрягат под тениската. Дъждът се стича по носа му и капе от върха. Усмихвам се.

— Кое е смешно? — пита той.

— Знаех си, че рано или късно ще ми проговориш. Не си представях обаче, че ще е така.

— Разговорът се отлага. Сега трябва да стигнем до брега, преди да умреш от студ.

Той е по тениска и къси панталони; под студения порой кожата на ръцете и краката му е настръхнала.

Най-после стигаме до кея през навеса за лодки. Уил скача пъргаво на дока, развързва лодките и ми подава ръка. На бузите му има червени петна. Краката ми са вкочанени от студа, едва успявам да се изправя и да протегна вледенената си длан. Той я хваща и с лекота ме издърпва от лодката.

— Защо не ме върна до пансиона? — питам.

Вървя след него по кея и обувките ми джвакат при всяка стъпка.

— Не ми се гребеше още половин миля в дъжда. Ще откарам лодките там, когато спре да вали.

Заслонът е пълен с тесни и дълги гребни лодки — някои заемат цялото протежение на пода, други са провесени от тавана; по рафтовете са натрупани весла, въжета и други принадлежности за плаване.

Продължавам да треперя. Две момчета се суетят край колесар с теглич.

— Ахой! — поздравява Уил. — Дъждът ни изненада. Ще отидем да се изсушим в салона.

Момчетата ме оглеждат. От дрехите ми се стича вода като от повредено кранче. Едва ли виждат често жени в заслона за лодки, камо ли някоя с вид на удавник.

— Ние сме готови. Заключи, когато си тръгнете — подсмихва се единият.

Уил му обръща гръб и ме повежда към стълбище между редиците провесени лодки. На втория етаж включва единствената крушка и тръгва право към камината до задната стена.

— Свали пуловера, преди да загинеш. Ей сега ще запаля огън.

Стаята е пълна със стари дивани и столове, събрани сякаш от бунището. Снимки в рамки на отборите, грамоти и купи от регати са разпръснати по стените и етажерките. Голям плетен килим е застлан пред камината.

Треперя неудържимо. Събличам тежкия мокър пуловер и го слагам върху полицата на камината, за да не съсипе дъсчения под. Кожата ми е настръхнала. Скръствам ръце да се стопля. Уил подпалва стари вестници в камината. Пламъците лумват силно; инстинктивно пристъпвам към огнището.

Докато огънят се разгаря с жизнерадостно пращене, Уил изчезва и се връща с купчина малки хавлиени кърпи.

— Няма други, съжалявам. С тези бършем лодките, но са чисти. Ето ти и сухи дрехи. По-малки не можах да намеря. В дъното на коридора има баня.

Поглеждам с признателност сивия анцуг с емблема на отбора по гребане.

— И той е чист, не бой се — казва Уил, сякаш ще се погнуся да облека сухи дрехи.

— Благодаря.

Вземам вързопа и отивам да се преоблека в банята. Подсушавам си косата с кърпите, надявам възширокия спортен екип и мекото трико е като ласка върху студената ми кожа.

Връщам се боса, понесла мократа рокля, чорапогащника и съсипаните обувки. Уил вече е сложил два дървени стола пред разпаления огън.

Обръща се към мен ядосан:

— Ще ми обясниш ли сега какво търсеше посред езерото в бурята?

— Не предполагах, че ще се отдалеча толкова. Лодките са ужасни. Трябва да изобретят по-добър начин за захващане на веслата в проклетите халки. — Протягам замръзналите си крака към огъня. — О, да… Всъщност някой се е сетил. В бъдещето.

Устните му се разтягат в ненадейна усмивка и за да я скрие, той започва енергично да бърше косата си с кърпа.

— Не отговори на въпроса ми. — Поглежда ме с щръкнала нагоре коса и оцветено от пламъците лице, досущ, като плашило. — Е?

Въздишам и се взирам в огъня, припомняйки си чувството за безизходица, подтикнало ме да отплавам с лодката.

— Не издържам вече. Никога не съм на мястото си. И не мога да избягам от… — Размахвам отчаяно ръце във въздуха. — Времето.

Гърлото ми се стяга, ала отказвам да плача пред Уил.

Той стои пред мен с мокрите дрехи и гуменки, хавлията е преметната през врата му, косата му стърчи във всички посоки. Гледа ме, все едно съм идиот.

— И какво? Излезе с лодка в бурята?

— Отначало не валеше.

Уил се смръщва.

— Хей! Ако беше поговорил малко с мен, нямаше да го направя! Не съм малоумна. Позволено ми е да се разпадна след толкова щуране из времето. — Сядам на ръба на камината, за да съм по-близо до топлината. — Миналия път беше мило момче. Сега си странен, меко казано.

— Да се разпаднеш? — Уил разкривява лице. — Изразяваш се доста интересно.

— Светът се променя много, повярвай ми — отвръщам тихо, уморена след пороя от думи.

Той сяда на стола до камината. И двамата мълчим объркани. Огънят пропуква и най-сетне започвам да се стоплям.

Уил проговаря, този път с по-мек тон:

— Колко пъти си пътувала?

Пресмятам, свивайки пръст след пръст.

— Шест, ако броим този път… мисля.

— Шест!

Той скача от стола, все едно съм го сръчкала с горещ ръжен.

Цифрата, изречена на глас, потиска и мен.

— А ти?

— Два пъти, но и това ми е много.

Поглежда ме, паникьосан от вероятността да продължи да пътешества из годините.

Кимвам. Разбирам го отлично.

— Не знам докога ще остана тук, но в бъдещето ти ми каза, че сме добри приятели. — Поглеждам го в очите и най-искрено добавям: — Наистина имам нужда от приятел. Случиха се много неща, а с другиго не мога да ги споделя.

Уил се обляга на полицата над камината. Лицето му омеква.

— Вчера, когато ме заговори, току-що бях получил ужасна новина. — Прокарва пръсти през влажната си коса. — Не знаех как ще оцелявам занапред. Реших, че е най-добре да не създавам приятелства, защото нямам представа какво ще ми се случи утре. Ти обаче ме накара да видя нещата от друг ъгъл.

— Значи сме приятели? — питам.

Той се усмихва и за пръв път откакто се разделих с баба, чувствам, че може би ще се справя.

Уил се преоблича в анцуг като моя. Приличаме на дубликати на Нещото 1 и Нещото 2. Той хвърля в камината подгизналия си пакет цигари се мръщи. Слага чайник над огъня и сяда до мен.

Неловко е. Договорили сме се да си помагаме, но сме на тръни. Той хвърля още една цепеница в камината. Искрици се разлитат във въздуха като светулки по здрач.

— Знаеш кой съм, но коя си ти? Не знам дори как се казваш.

— Аби. Откакто започнах да пътувам, всички ме наричат Абигейл, но за приятелите съм Аби.

Той улавя погледа ми и двамата се усмихваме едновременно.

— Нали разбираш, че това е парадокс? Познаваш ме от твоето минало, което е моето бъдеще?

— О, схващам абсурда, повярвай ми. — Взирам се в огъня и пак протягам длани към пламъците; пръстите ми все още приличат на сушени сливи.

— Имаш мехури. — Уил улавя ръката ми.

— Заслужавам си ги.

Той прокарва леко показалец по разранените ми пръсти. По ръката ми пробягват тръпки.

— От кое време си всъщност?

Той пуска дланта ми и се изправя.

Казвам му.

Уил се облещва.

— Това е доста далеч в бъдещето.

— Знам. Всичките ми познати роднини още не са родени.

— И всички от моето време са мъртви в твоето — добавя тъжно той.

Уил сварява кафе — прекалено горчиво и пълно с едри зрънца. Цял час му разказвам преживелиците си. Обяснявам му как съм се срещнала с професора и добавям, че според мен ще изиграе важна роля в живота ни. Споделям надеждата си да ни спаси.

— Обаче не мога да говоря повече с професор Смит. Поне ако продължа да се връщам назад. Оттук нататък ти си на ход. Когато се срещнете, направи всичко възможно да му помогнеш. Ще стане брилянтен физик и вероятно ще намери начин да ни върне там, където ни е мястото.

Уил обмисля думите ми.

— Докато си тук, може да потърсим някакво обяснение, което да споделя с професора.

— Дали да не посетим Карилиън Тауър? Не съм се качвала в кулата, но може би ще намерим начин да влезем.

Пламъците обрамчват с топли сенки скулите на Уил.

— И индианските могили. Може да открием нещо важно там — предлага той.

— В мистични сили и духове ли искаш да повярвам?

— Знам само, че индианците са гледали много сериозно на обичаите си. А и все пак са били на тази земя по-дълго от нас. — Уил поглежда към часовника и се намръщва. — Вечерният ти час наближава. Трябва да тръгваме към пансиона.

Скача и разпръсква въглените в камината.

Ставам и връщам столовете на място.

— Съвсем забравих за това.

Събираме мокрите дрехи и излизаме навън. Дъждът е спрял и влажният въздух е свеж и дъхав като обещание.

— А лодките? — сещам се.

— Ще те изпратя и после ще ги върна.

Хладно е и съм доволна, че не съм с мокрите дрехи. Обувките ми обаче продължават да джвакат.

— Вчера изглеждаше разстроен. Или може би тъжен е по-подходящата дума — казвам.

Уил свива устни. Явно не иска да говори затова. След известно мълчание все пак решава да сподели:

— Току-що бях научил, че фермата на татко я няма вече. Целият му труд е отишъл на вятъра.

— Как така?

— Изгубих семейството си…

Той замлъква.

— Каза ми преди. Много съжалявам.

Приисква ми се да го прегърна, ала не дръзвам. Той кимва стоически.

— Като единствен жив наследник на татко получих фермата, но се пренесох напред във времето, а борсата се срина. Понеже никой не внасял дължимите месечни вноски, банката иззела имота.

— Редно ли е?

— Да. И сега всичко, за което е работил татко, е изгубено. Разорен съм, ако не броим малкото, което съм скътал.

— Уил, това е ужасно.

— Мислех, че винаги ще мога да се върна у дома, ако реша, но фермата вече не е моя. Сам съм, без средства за препитание. Не знам какво ще правя.

— Ще измислим нещо. Вече не си сам.

Хващам го за ръката и я стисвам леко. Студен ветрец поклаща клоните на дърветата и ръси дъждовни капки върху нас. Докато стигнем до „Лиз Уотърс“, раменете ни са мокри.

— Е, аз съм дотук — казвам.

Уил не продумва. Взира се в Карилиън Тауър с потъмнели от тревога очи.

— Какво има? — питам.

— Ами ако тази нощ някой от нас отпътува?

Разбирам страха му. Усещам го всеки ден, несигурна дали е по-добре да остана, или да се надявам да се върна вкъщи.

— Когато бях с баба през петдесетте, се стремях да будувам нощем. Получи се и не се пренесох никъде. Чувствах се обаче изтощена и ме изключиха от колежа.

— Значи ще стоя буден. Не съм готов да те изгубя, след като толкова се потруди да привлечеш вниманието ми.

Крайчецът на устните му се повдига и той ме перва игриво с палец по брадичката.

Усмихвам се, радостна да видя отново по-топлата му същност.

— Договорихме се! Няма да заспиваме преди зазоряване. Искаш ли да се срещнем някъде към обяд?

— Какво ще кажеш за часовниковата кула? — посочва общия ни враг.

— Чудесно. Дотогава! — Забелязвам жена във фоайето, която се готви да заключи вратите. — Трябва да тичам!

Уил подвиква след мен:

— Не заспивай, Аби! Не искам да остана сам.

Спирам пред вратата.

— Обещавам!

Уил ми махва и поема към навеса за лодки. В стаята събувам мокрите обувки. Искам единствено да заспя, но съм дала обещание. Очаква ме дълга нощ.

Чувам тих звън. Оглеждам се. Съквартирантката ми спи кротко; маска покрива половината й лице. Косата й е навита с парцалчета. Запомнила съм името й — Милдред.

Пак чувам звука. Някой сякаш хвърля камъчета по прозореца, но съм на четвъртия етаж.

Покатервам се върху леглото и надничам към двора долу. Момиче размахва лудешки ръце. Посочвам себе си.

Тя се усмихва и сочи рядко използвания заден вход за моето крило на сградата.

Кимвам, нахлузвам чехли и слизам по задното стълбище до приземния етаж. Открехвам вратата и от прага ми се усмихва момиче с порцеланова кожа и деликатни черти.

— Много си мила — казва ми и се вмъква вътре; преди вратата да се затвори, махва към висока фигура в сенките. — Изгубихме представа за времето, а злата госпожица Пийбоди заключва мястото като целомъдрен пояс.

Засмивам се.

— Радвам се, че ти помогнах.

Момичето ме озарява с широка усмивка и ме обзема усещане, че съм я виждала преди. Къде ли? Изкачваме стълбите.

— И ти ли си на четвъртия етаж? — питам, опитвайки се да се сетя кое е това момиче.

— Не. На третия. В стая 3424. — Носи тежко палто с широка кожена яка; чупливата й светлокестенява коса не стига до раменете. — А ти?

— Номер 4418. Лягам си късно, а съквартирантката ми Милдред спи като пън, така че спокойно замеряй прозореца ми с камъни.

— Делиш стая с Милдред Бродбент? Съчувствам ти.

— Защо?

— Ужасна доносница е. Ако полата ти не е дълга ковкото трябва, ще те издаде. Но сигурно знаеш от опит.

— Знам само, че спи с маска и прилича на опосум.

— Интересно… Видях, че в стаята ти свети. Единствената в цялото крило.

— Нощна птица съм.

— И аз очевидно. Вече знам кого да търся, ако пак пропусна вечерния час.

Тя се засмива и тръгва към стаята си.

— Между другото, казвам се Аби.

Надявам се да съм открила още един приятел в това чуждо ново време.

— Много ми е приятно! Аз съм Руби.

Тя изчезва в коридора.

Зяпвам. Невъзможно е, нали? Ала отговорът ми се прояснява още преди да стигна до стаята си.

Прелиствам албума, който Смити ми даде. Трескаво обръщам страниците до раздела, посветен на „Лиз Уотърс“. Оглеждам снимките на момичетата от всяко крило. Ето я! Руби Фелпс, със същите фини черти и сладка усмивка.

Просвам се върху възглавницата. Току-що помогнах на прабаба си да се вмъкне в пансиона след среща с момче. Обгръщам албума и поглеждам през прозореца към небето над мен.

Бабо, може би все пак ще успея да открия изгубеното бебе.