Анджи Стантън
Утрото идва навреме (11)

11.

Голите стени над мен разкриват, че съм в ново време. Дори не се изненадвам. Лежа, загледана в тавана. Снощи мислех, че ми е все едно дали ще отпътувам или не. Сгрешила съм. Мразя да се нося из времето като перце във ветровит тунел.

Това скиталчество изсмуква силите ми. Постоянното лутане държи нервите ми обтегнати до краен предел. Изтощително е. В очите ми напират сълзи. Дали да не остана в леглото оттук нататък и да видя какво ще последва? Ако не излизам от стаята, не се налага да се изправям лице в лице с новия свят.

Вратата се отваря. Избърсвам безнадеждните сълзи. Влиза момиче в пола, спускаща се доста под коленете, закопчана догоре риза и чуплива коса, подстригана на черта над раменете. Веднага решавам, че не я харесвам, защото не е баба.

Непознатата ме поглежда и поклаща глава.

— Е, поне си будна вече. Ако побързаш, ще можеш да закусиш.

— Не съм гладна — промърморвам с надеждата да не е бъбривка.

— Твоя работа, но не се мотай.

Новото момиче си събира учебниците, тананикайки, и излиза отново след още едно назидателно поклащане с глава.

Слава богу. Обръщам се и оглеждам спретнато подредените й вещи. Книгите са подредени по височина. Виждам недовършен гоблен с цветен десен. Върху нощното й шкафче има снимка в рамка на млад мъж. Годеник може би?

Върху моето нощно шкафче има будилник, ключ за стаята, карта за членство в студентския клуб. Вземам картата и я разглеждам. Името ми е изписано четливо. Абигейл Торп. После дъхът ми секва. Годината е 1930.

Скок от осемнайсет години. Твърде далеч. Как ще се впиша тук? Хрумва ми само един отговор — няма да мога. Аха да се разплача пак, но погледът ми попада върху албум на леглото и се сещам, че е от 1930. Уил също ще е тук! Прогонвам тревогите и скачам от леглото да видя календара. Да! Април 1930. Сигурно сега се срещаме за пръв път.

Втурвам се към гардероба. Роклите са по-дълги от предишните, които изтърпях по принуда. Върху най-горния рафт са подредени шапки с форма на камбана. Обувките са с дебели токове и обли носове. Няма пантофки или маратонки. Избирам жълта рокля с буфан ръкави и разкроена пола. Слагам и кремав пуловер. Роклята е с изчистени линии и вталена на подходящи места — приятна промяна в сравнение с предишните десетилетия. Кой би очаквал елегантна мода по онова време?

Не съм сигурна какво да направя с косата си. Момичетата от албума са с къси, причудливо чупливи коси отстрани. Няма да ми се получи. Не изглежда уместно да я вържа на опашка или да я оставя пусната. Сплитам я на тила и се надявам да е достатъчно убедително.

В закусвалнята избирам маса в ъгъла, за да не ме безпокоят. Ровя из гъстата овесена каша в купата и се питам как най-бързо да открия Уил. Да се навъртам край навеса за лодки? Ще се появи там рано или късно, ако е тук. Ами ако не е?

След закуската излизам навън да завладея моя нов свят. Няма да ходя на лекции. Да пропусна един ден не е от значение, а и нищо чудно още утре да отпътувам нанякъде. Подухва хладен ветрец, но слънцето грее ярко. Денят ще е топъл. Цъфнали глогини изпълват с ухание пролетния въздух.

Къде да отида? Знам, че професорът не е тук. Сигурно още не е роден. Баба също. Според албума обаче Уил вече се е появил на белия свят. Той е единствената ми надежда да намеря приятелско лице. Тръгвам по скърцащите дъски на кея пред „Лиз Уотърс“ да огледам езерото за гребни лодки. Не виждам нито една.

Няколко минути се любувам на птиците, реещи се изящно над водата, после поемам към Пикник Пойнт. Сега по покрития с чакъл път се движат и старомодни автомобили. Под старомодни имам предвид черни, изработени сякаш от консервени кутии, с тънички черни гуми и калници, по-подходящи за велосипед.

Навлизам в полуострова и тръгвам по главната пътека. Решавам да нагледам тайника на Уил. Знам, че не може да е добавил нещо ново, защото пътува само напред, а аз вече съм прочела писмата му. Съкровището обаче ми вдъхва увереност. Свързва ме с Уил.

Стигам до отклонението и не вярвам на очите си. Облегнат на дърво, Уил лови риба, сякаш няма никакви грижи на този свят. Свел е глава или дълбоко замислен, или задрямал. Тъмнорусата коса се спуска над лицето му, но бих разпознала навсякъде чистия контур на профила му. Свил е коляно; между пръстите на свободната му ръка виси цигара.

Сърцето ми изпомпва кръв с пълна скорост. Озъртам се, не знам какво да направя. Да отида до него и да го поздравя? Познава ли ме вече Уил? Не мисля. Най-после топката е в моето поле. Аз дърпам конците. Знам неща, които не знае, и той има нужда от мен.

Приближавам и спирам до бряст на десетина крачки от него. Дълбоко замислен, Уил не ме забелязва. Лицето му е сериозно. Не прилича на усмихнатия безгрижен Уил, когото познавам.

— Здравей, страннико.

Той вдига отнесен глава. Откъснала съм го от някакво далечно място.

— Здравей — отговаря любезно, но насочва поглед към въдицата. Няма никаква представа коя съм. Разкъсана съм между разочарование и радостно вълнение, че най-сетне имам думата след всичките му тайни в деня, когато се срещнахме. Сега разбирам как се е чувствал.

— Откога си тук?

Заставам на няколко стъпки. Уил ме поглежда, сякаш съм нахална натрапница, каквато съм, предполагам.

Мълчим. В очите му не проблясва нито искрица интерес. Не ме познава, а няма и никакво желание да ме опознае.

— Час-два — отговаря и пак се втренчва във водата.

Взирам се в познатия му профил; олеква ми при вида на русата му коса, контура на брадичката, дланта, стиснала въдицата. Не го познавам добре, но вече съм сигурна, че ще го опозная. Поне едно съм научила — времето не лъже.

Сградата на парламента е красив декор на хоризонта. Поне някои неща не се променят с годините.

— Хубав ден е — отбелязвам.

Той свъсва вежди. Свивам устни да не се разсмея и сядам на тревистия бряг. Нагласявам роклята, та да не показвам твърде много крака.

— Преча ли ти?

След минута мълчание той дръпва от цигарата; върхът й припламва ярко и мирис на тютюн стига до ноздрите ми. Уил издишва бавна сива струйка дим.

— Плашиш рибата.

В моето време момчетата обикновено се понаперват и присъствието на момиче. Уил очевидно е безразличен към мен. Кимвам към празната кофа.

— Май не ти върви много.

Той изрича с едва прикрито раздразнение:

— Искате ли нещо, госпожице?

Подсмихвам се. Да си поиграя ли с него, или да карам направо? Да се опитам ли да го стресна? Полага му се.

— Не. Но пътувах дълго време.

Той свива устни и се обръща към мен с посърнало лице. Не очаквах това. Уил бързо прикрива болезненото чувство, изсумтява и се извръща с престорено отегчение.

— Трийсет години — казвам, имайки предвид първата ни среща.

Изражението му се променя — в сините му очи пробягва изненада. Оставя въдицата и се обръща безизразно към мен.

— Преди трийсет години не съм бил роден.

Повдигам вежди.

— В бъдещето.

Той застива. Вече съм привлякла вниманието му. Той издишва и раменете му се отпускат. Спомням си своята безпомощност, когато започна всичко, и ми дожалява за него. Ако е от двайсетте, вероятно не е пътувал повече от два пъти. Уил обаче нищо не казва. Дръпва от цигарата и издишва дима. Мислите му остават недостъпна загадка.

— Можеш да говориш с мен. Всъщност през 1961 беше доста приказлив.

Раменете му се изопват. Дразня го, но не искам да се откажа и да си тръгна. Той се втренчва в далечна лодка сред езерото. Опитвам отново:

— Показа ми къде си заровил табакерата. Да те заведа ли там? Знам къде е.

Лицето му изразява удивление, ала той мълчи цяла минута. Най-сетне се обръща към мен и казва остро:

— Добре. Какво искаш?

— Слушай, ако ми дадеш възможност, можем да си помогнем. Срещали сме се преди.

— Звучи невероятно.

— Да, но е факт.

Внезапно думите ми, че съм от бъдещето, ми се струват като от нескопосан сценарий за научнофантастичен филм.

Уил се взира в плувката сред водата, всмуква пак от цигарата и издишва дима, все едно ме няма. Мислех, че ще събудя любопитството му, ала сякаш съм невидима.

Оглеждам този Уил от трийсетте. Носи избеляла зелена риза. Платът изглежда мек като масло. Кафявите му панталони са закопчани небрежно с тиранти. Шапката заслонява очите му от слънцето, но не ги скрива от мен. Хладният ветрец откъм езерото роши косата му. Потънал е в мисли, в които още не съм допусната. После си спомням и ми се приисква да се ритна, задето съм толкова безчувствена.

— Съжалявам за семейството ти — изричам нежно.

Болка помрачава очите му.

— Знам колко е трудно да си съвсем сам.

Той прочиства гърло и проговаря тихо:

— Откъде знаеш?

— Ти ми каза — отговарям, наблюдавайки внимателно лицето му.

Уил поклаща глава.

— Щях да си спомням, ако ти бях казал. Сигурен съм, че не те познавам.

— Уил…

Поглежда ме с повдигнати вежди, изненадан, че съм изрекла името му.

— Аз съм като теб. Каза ми го в бъдещето.

Той впива очи в мен. Приисква ми се да разбера какви мисли се въртят в ума му, но те са стаени дълбоко. Уил захвърля цигарата във водата, навива кордата и прибира въдицата.

Изправям се и пристъпвам по-наблизо.

— Вярно е. Каза ми го през есента на 1961. Срещнахме се в „Юниън“.

Той става и вдига длан.

— Стига. Престани, моля те.

— Но…

— Сигурно си мило момиче и може би казваш истината, но днес не ми е до това.

Поглежда ме с измъчени очи и дъхът ми секва. Взема кофата и се отдалечава.

Тръгвам след него.

— Уил, чакай! Трябва да ти разкажа всичко!

Той спира.

— Остави ме на мира! Моля те! Не искам да знам.

Гласът му, глух и умолителен, ме заковава на място.

После се отдалечава по пътеката. Крачи с отпуснати рамене и сведена глава. Тежко му е, но защо не иска да говори с мен, навярно единственият човек, който наистина го познава? Необяснимо е.

Сядам и се облягам на дървото там, където допреди минута е седял Уил. За пръв път усещам, че съм тук с някаква цел. Иначе защо съдбата ще ме запраща из времето без причина? Винаги съм или с Уил, или с професора. И с баба.

Хвърлям камъче в плитката вода и се взирам в концентричните кръгове. Ако в този хаос има някакъв порядък, защо не го съзирам?

 

 

Минава цял ден, откакто видях Уил да лови риба на Пикник Пойнт. Още съм тук, но пътищата ни не са се пресичали повторно. Реших да изчакам съдбата да ни събере отново. След една умопомрачителна литературна лекция за кръговите сюжети обаче пращам съдбата по дяволите. Ако искам да го открия, най-добре сама да го потърся.

Появата ми пред Трип Хол предизвиква любопитни погледи от студентите, които отиват на лекции или се прибират. От Уил обаче няма и следа. Виждам няколко момчета да спринтират на спортното игрище и ми хрумва къде може да е той.

Връщам се по пътеката край езерния бряг, спирам пред навеса за лодки и оглеждам водата. Сниман е в албума, значи участва в отбора по гребане.

На дока група момчета издърпват дълга тясна лодка от езерото, после се събират около треньора. Поемам обратно към общежитията, за да пресрещна Уил на връщане. Заставам на хълма край „Лиз Уотърс“ и чакам, сгушена по-плътно в пуловера, защото захладнява бързо.

След петнайсетина минути най-сетне виждам момчета в спортни екипи — бели тениски и къси панталони. Поглеждат ме, когато минават край мен. Правя се, че не ги забелязвам. Чакам Уил. Забелязвам го да върви сам с наведена глава, стиснал цигара между пръстите.

Щом наближава, заставам на пътеката пред него. Той вдига глава и застива. Реакция му е като студен шамар.

— Здрасти.

Препречвам му пътя като неподвижна бариера.

— Здрасти — изрича той по-скоро като „довиждане“ и отклонява поглед.

Заобикаля ме и продължава напред с широка крачка. Подтичвам, за да го настигна.

— Нищо ли няма да ми кажеш? — питам запъхтяна.

Той дръпва от цигарата и изпълва въздуха с миризма на тютюн.

— Госпожице, изморен съм, а и гладен. Искам да се нахраня.

— Сериозно? — търпението ми се изчерпва. — Аз съм тук! Не че ми се иска, но съм тук. Ти също.

Вятърът разплита косата ми. Прибирам кичура зад ухото.

Той продължава да върви.

Спирам и подвиквам след него:

— Уил, имам нужда от теб.

Той се обръща към мен и пак ми прави впечатление измъченото му изражение.

— Не разчитай на мен. Повярвай ми, не мога да ти предложа нищо. Най-добре стой далеч от мен.

— Моля те. Не ме отблъсквай. Можем да си помогнем взаимно.

Уил се поколебава и сякаш обмисля думите. Ала точно когато решавам, че съм го убедила, той поклаща глава.

— Никой не може да ми помогне.

И пак тръгва.

— Да му се не види, Уил! През шейсет и първа си трън в задника, но през трийсета направо си непоносим! И аз не съм искала това!

Той обаче не спира. Изчезва зад завоя. Приисква ми се да изкрещя, но по пътеката има други студенти. Втурвам се към кея пред „Лиз Уотърс“. Водата плиска по пилоните. Писнало ми е да нямам власт над живота си, а сега единственият човек, на когото мога да разчитам, дори не желае да разговаря с мен!

Двама влюбени разстилат одеяло върху дъсчения кей. Носят и кошница с храна. Насилвам се да се усмихна. Не искам да ги гледам как флиртуват, ала нямам желание и да се върна в пансиона при високомерната си съквартирантка. Не искам да ходя на Пикник Пойнт, нито на терасата в „Юниън“. В кампуса буквално няма място, където мога да се чувствам добре. Погледът ми обаче попада на две лодки и кану, вързани за дока. В езерото никой няма да ме безпокои. Какво пък!

Качвам се в по-чистата на вид гребна лодка и развързвам едната връв.

— Ще ми подхвърлиш ли другото въже? — питам момчето, принуждавайки го да остави за малко възлюбената си.

— Сигурна ли си, че е добра идея? Изглежда ще вали.

Поглеждам към облачното небе. Не е толкова зле, а и ако не избягам нанякъде, ще се разпадна.

— Няма да се бавя.

Настанявам се на дървената пейка. Лодката се плъзва по водата и се отдалечава от кея. На летните лагери съм управлявала кану и каяк, но не и гребна лодка.

Потапям веслото във водата. Заоравам прекалено надълбоко и едва го издърпвам. По-трудно е, отколкото изглежда. За щастие правя две-три добри загребвания и се откъсвам от кея и любопитните погледи. После веслото се отплесва, защото съм го потопила плитко, и ме запраща върху грапавото дъно на лодката. Припълзявам отново на мястото си с надеждата двамата на кея да не са забелязали и започвам да греба по-внимателно. Вятърът ми помага да се отдалеча от брега и от източника на всичките ми злощастия. От вътрешността на езерото гледката е по-красива. „Лиз Уотърс“ се възправя като непоклатима скала на хълма. Нейно Величество Карилиън Тауър се извисява достолепно над дърветата, направлявайки тъжната ми участ.

Студентите на терасата в „Юниън“ приличат на мънички статуетки. Свободна съм и най-после съм сама. Приисква ми се да продължа да греба, докато се върна в своето време.

Повдигам веслата, прибирам ги в лодката и се оставям на течението. Езерото е необятно, водата — тъмна. Аз съм незначително петънце като водна буболечка на повърхността.

Вятърът побутва леко лодката, вълничките се плискат утешително в дъските. Над мен прелитат гъски, връщащи се от южните си убежища. Позволявам на ума си да се зарее към по-безгрижното време, когато най-големият ми проблем бе как да се отърва от противния пияница край лагерния огън. Колтън, слава богу, ми се притече на помощ. От тогава сякаш е минала цяла вечност.

После се питам дали през онази нощ табакерата на Уил е лежала заровена в земята наблизо. И какво се случва с Уил в бъдещето? Ужасява ме мисълта, че е възможно да не разбера, защото не мога да се върна у дома.

Вятърът се усилва и носи студ над езерото. Поглеждам към брега и осъзнавам, че е тъничка ивица в далечината. Навлязла съм много навътре. По дяволите!

Пускам веслата във водата и насочвам лодката към сушата. Завалява ситен дъждец. След минута се излива студен порой и пуловерът ми подгизва като гъба. С разкривено лице натискам по-силно веслата. На два пъти не загребвам достатъчно дълбоко и се стоварвам на дъното на лодката сред растящата локва вода.

Връщам се разтреперана на седалката. Брегът все още е далеч. Стисвам по-здраво веслата и започвам да греба като луда. След пет минути ръцете ме заболяват, дланите ми се покриват с мехури и непрекъснато изпускам хлъзгавите весла. Греблото се изплъзва от хватката ми за кой ли път, изскача от халката и цопва в езерото. Проклятие.

Залитайки, се пресягам да го взема, но разбунената вода вече го е отнесла извън обсега ми.

— АААА! — изкрещявам.

Опитвам се да греба с едно весло, но се завъртам в кръг. Остава ми да извадя тежкото весло от халката и да греба права. Изправям се внимателно под пороя и се разкрачвам, за да запазя равновесие. Пробвам да насоча лодката към отплавалото весло. Безуспешно.

— Защо всичко се прецаква? — извиквам. — Мразя те, свят! Мразя те!

Дъждовните капки, плющящи в езерото, заглушават гласа ми. Сядам тежко на пейката, прибирам единственото си весло в лодката и отчаяна закривам лице с длани.

Обувките ми са пълни с вода, пръстите — по-набръчкани от онзи път, когато гостувах на приятелка и киснах два часа в горещата й вана; на всичкото отгоре мехурите по дланите ми започват да се пукат. Обзема ме отчаяние, но сама съм си виновна, че като глупачка тръгнах с лодката, вместо да се прибера в стаята си.

Чувам шум и се оглеждам. Сред сивата дъждовна пелена зървам лодка да плава към мен.

Слава богу, не знам как щях да се върна без помощ!

Лодката приближава. Самотният гребец движи веслата с плавен, силен замах. Никакво плискане и отплесване от халките. Фигурата се очертава по-ясно и подозренията ми се оправдават.

Уил е.