Анджи Стантън
Утрото идва навреме (20)

20.

Ярка слънчева светлина облива лицето ми. Първата ми мисъл е за Уил. Отварям очи и виждам Джада — спи в леглото си, а плакатът на Бионсе ми се усмихва от стената.

— Не! — извиквам.

Джада се размърдва.

— Какво има?

Нищо. Всичко.

— Просто сън, няма значение.

Сядам в леглото. Внезапно усещам, че не успявам да си поема дъх. Това е стаята ми, същата както в деня, когато отпътувах във времето. Мобилният ми телефон е върху нощната масичка, лаптопът — върху бюрото, стилните ми кутии в различни оттенъци на сивото са подредени спретнато по местата си върху етажерката.

Поглеждам към дървената табла, където Уил издълба часовникови стрелки само преди два дни. Знакът е избледнял от времето.

— Кой ден е? — питам, а сърцето ми се свива, защото съм изгубила Уил.

— Събота — промърморва сънливо Джада.

Но коя събота? Колко време е минало?

— Имах предвид датата.

— Мм… четвърти септември.

Събудила съм се в деня след партито край огъня, сякаш нищо не се е случило. Сънувала ли съм всичко?

Не е възможно. Беше съвсем истинско. Като юмрук в корема. Знам, че е действителност. Всичко — баба, професорът, Уил, но какво доказателство имам?

Оглеждам трескаво стаята да открия свидетелство, че съм пътувала. После осъзнавам, че нося дрехите, които Уил ми даде — тениската и срязаното долнище на анцуг. Поемам си дълбоко дъх. Слава богу, не съм си го измислила. Случило се е наистина. И все пак Уил е сам сред лятото на 1930. Как можах да го допусна? Сърцето ми се преобръща. Изгубих Уил. Затварям очи да не виждам настоящето. Копнеех да се върна у дома, а сега се чувствам вцепенена и посърнала, сякаш едната ми половина е останала в миналото.

О, Уил, какво направих? Представям си го как ме търси на другата сутрин и открива, че съм изчезнала.

Отварям очи и се сблъсквам с реалността. Поглеждам през прозореца, където Карилиън Тауър се издигаше над дърветата. Изгледът ми към кулата пак е препречен от сградата на Факултета по социални науки.

Отдавна мечтаех за това — да се върна тук. Ала сега съм без Уил и сякаш пак съм изгубена във времето. Къде е той? И как да го намеря?

Трябваше да му оставя бележка за всеки случай. Не се сетих. Каква глупачка съм. Току-що изгубих най-важния човек в живота си. Спомням си обаче, че макар аз да не съм му написала нищо, може би той ми е съобщил какво се е случило с него.

Изравям от дрешника къси панталони и тениска. Обувам си маратонките, хвърлям един поглед към огледалото, сресвам се надве-натри, вземам си студентския пропуск и плетената чанта и излизам.

— Къде отиваш? — пита Джада, когато отварям вратата.

— Ще се поразходя. Заспивай.

Тичам по целия път, пренебрегвайки болката в хълбока. Намирам пътечката към съкровището на Уил, спирам да си поема дъх и мълком изричам молитва да открия ново съобщение.

След още два завоя се натъквам на оранжева лента около падналото дърво на Уил. Прогнилата върба сега е разложена купчина сред поляната. Спокойната горска тишина нарушават трима души, които разкопават ограденото място.

Втурвам се напред да спра посегателството. Камъкът върху съкровището на Уил е изтъркалян извън ограждението. На неговото място виждам дълбока празна яма. Занемявам.

— Какво правите? — изтънелият ми глас сепва хората, които копаят.

Вторачват се в мен, сякаш аз съм натрапникът. Минавам под лентата и се приближавам до тях.

Ниско момче с изцапани ръце, стиснало лопата, ми нарежда:

— Не влизай в ограждението. Тук се провеждат разкопки.

— Какво направихте с табакерата?

Оглеждам мястото с надеждата да я видя захвърлена някъде.

Той повдига скептично вежди и поглежда към другите.

— Къде е? Не е ваша!

— На Факултета по антропология е.

Осъзнавам със закъснение, че хората с лопатите сигурно са докторанти.

— Не е. Трябва да я върнете на мястото й.

Свивам ръце в юмруци.

— Нима? За да я вземеш ти ли? — Той се засмива и ми се приисква да закрещя.

— Някой я е заровил тук неслучайно.

Табакерата е сейфът на Уил; скрил я е тук, за да го чака, независимо в кое време ще се озове.

Докторантът избърсва ръце в работните си панталони.

— Табакерата е от двайсетте. Сигурен съм, че който я е заровил, отдавна е мъртъв.

Думите му пронизват сърцето ми. Уил не може да е мъртъв. Моля се да не е. Сигурно съм пребледняла, защото и тримата се взират напрегнато в мен.

Ниският пристъпва по-близо.

— Какво знаеш за табакерата?

Не се предавам. Какво да кажа? Всичко? Знам, че човекът, който я е заровил, е някъде там, изгубен сред времето. Знам, че вътре има снимки на семейството му; има и една моя. Знам, че Уил е записал номерата на банковите си сметки, до които достъп трябва да има единствено той. Потърквам чело. Боже, какво ще стане, ако тези неща попаднат в ръцете на злонамерени хора?

Не мога обаче да кажа това.

— Замисляли ли сте се от колко десетилетия стои тук това нещо и че може би някои хора знаят за него и го използват, за да разменят съобщения?

Господин Наперен присвива очи.

— Откъде знаеш?

Вече отстъпвам крачка назад. Не съм готова да споделя как съм разбрала за табакерата. Просто искам да я получа.

Момичето от групата не откъсва очи от мен.

— Сигурно е от вестника — обажда се другото момче. — Видяла е сниманите писма.

Има снимки? И колко писма са открили? Няма да е същото като да държа писмата на Уил в ръка, но може би е начин да проверя дали ми е оставил нови съобщения.

Момичето започва да прелиства папка.

— Хей, момчета! Тя не ви ли прилича на това момиче?

Показва увеличено копие на снимката, която с Уил си направихме в киното.

Те внимателно поглеждат първо снимката, после мен, преценявайки сходството.

— Как се казваш? — пита първото момче.

Не ми е до въпроси, на които нямам готов отговор. Как да обясня? Минавам бързо под лентата.

— Чакай! Какво знаеш за табакерата? — подвиква момичето.

Тръгвам обратно по пътечката. Откраднали са съкровището на Уил. Задъхвам се, но не от тичането. Табакерата няма да е на мястото си, ако той се появи в това време или в друго. Как ще се свържа с него?

По дългия път на връщане се опитвам да измисля план. Непременно искам да видя писмата. Дали хората, които списват вестника, ще ми позволят да ги прочета? Кой ще ми помогне? После се сещам за професор Смит.

Боже, трябва да разбера дали е жив! Подминавам „Лиз Уотърс“ и тръгвам право към Стърлинг Хол, възправен в цялото си величие без никаква следа от ужасния взрив.

Вътре проверявам списъка с кабинети. Няма У. К. Смит. Прочитам имената два пъти за всеки случай. После осъзнавам, че дори да е останал невредим при взрива, сега е старец, ако изобщо е жив.

Отчаяно оглеждам пустия коридор. Изгубих и Уил, и професора. Не мога да се върна, а тук не мога да намеря отговорите на измъчващите ме въпроси.

Във фоайето виждам купчина вестници „Дейли Кардинал“. Заглавната статия е: „Заровено съкровище или фалшификат?“.

Голяма снимка на първа страница показва съдържанието на табакерата: сребърните долари, джобния часовник на бащата на Уил. Виждат се и писмата, но не мога да ги прочета.

Статията продължава на следващите страници. С облекчение откривам увеличените снимки на семейството му и на нас двамата. Притискам вестника до гърдите си. Сега имам частица от Уил.

Излизам навън и сядам на бордюра. Разгръщам вестника и започвам да чета. Има снимка в близък план на първото писмо на Уил до мен. Две други са препечатани в статията. Съкровените ни думи сега са пред очите на всички. Омерзена съм от посегателството.

Моя скъпа Аби,

Току-що те видях през 1961. Беше великолепно и чакането си струваше, но после се скарахме и ти отпътува.

Животът ми опустя. Без теб нищо няма значение. Тревожа се дали си добре. Тази мисъл ме измъчва ден след ден.

Не мога да забравя как дойде разплакана при мен, защото се страхуваше, че ще заминеш. Видях обляното ти в сълзи лице, но не ти повярвах. И сега ми останаха само спомени.

Ако можех да те върна при мен, никога вече не бих допуснал да се разделим. Бъдещето е страшно и несигурно, без надеждата да те открия. Ако прочетеш писмото ми — моля се да го прочетеш — искам да знаеш, че любовта ми към теб е неподвластна на времето.

С обич, твой Уил

Избърсвам очи. Уил ми липсва до болка. Защо животът е толкова жесток? Уил е най-хубавото нещо, което ми се е случвало, а сега го няма. В сърцето ми е зейнала рана, която никога няма да заздравее. Тъгувах за баба, но тя беше прехвърлила осемдесетте, боледуваше. Уил е млад, жизнен, той е моята сродна душа. Преглеждам статията до края и откривам още едно писмо.

Скъпа Аби,

През 1980 те видях в „Хедлайнърс“. Бях там! Когато онова чудовище те целуна, го дръпнах настрани; спорът прерасна в пиянска свада. Ти чу как те викам, озърна се, но не успях да се добера до теб. Докато ме освободят от ареста, вече се зазоряваше и ти беше отпътувала.

Единственото хубаво нещо е, че с професора се сприятелихме и той непрекъснато се опитва да ни помогне. Всеки ден се моля да намеря път към теб.

Вечно твой — Уил

О, Уил. Бил си толкова близо до мен. И толкова далеч. Прокарвам пръст по името му. Как ще те намеря сега?

Отчаяна прибирам вестника в чантата си и се връщам в „Лиз Уотърс“. Изтощена съм от преживяното. Имам по-малко отговори отпреди.

В стаята обаче откривам, че Джада я няма, но върху възглавницата ми има бележка.

„Търсеше те симпатичен младеж. Помоли да му се обадиш. Спешно е. Явно държеше много да говори с теб.

Джада“

Номерът е написан най-отдолу.

Боже! Уил!

Грабвам телефона си и виждам, че батерията е изтощена.

— Не е истина!

Трескаво преравям чекмеджето, изваждам зарядното и го включвам в контакта. Въвеждам номера още щом екранът светва. Звъни три пъти и точно когато си казвам, че ще се включи гласовата поща, чувам мъжки глас:

— Ало?

— Уил?

— Не, Колтън е. Ти ли си, Аби?

Надеждата ми угасва. Бях сигурна, че ме е търсил Уил, но се оказва Колтън, момчето, което ме изпрати от Пикник Пойнт до пансиона през онази нощ, много отдавна, само дето за него всъщност е било вчера.

— Да, как си? — гледам да прикрия разочарованието си.

— Добре, но имам проблем. Ще ти прозвучи доста странно.

— Целият ми живот е странен. Слушам те.

Сядам върху моето легло и зървам удостоверението за раждане на баба и нейната снимка с мен, паднала от леглото през онази първа нощ. Вдигам ги и документът се оказва точно какъвто го помня — стар, избледнял, с прокъсан край.

— Моля те да дойдеш на семейното ни събиране с мен.

Откъсвам поглед от листа.

— Какво?

— Знам, знам. Всяка есен родителите ми организират парти в чест на спортния университетски празник. Обадиха се тази сутрин и настояха да не отивам без момиче.

— По-странно нещо не съм чувала.

— Предупредих те. Вчера обаче сподели колко ти липсва семейството, а снощи каза, че ми дължиш услуга, задето те спасих от онзи пияница край огъня. С две думи, съдба.

В ума ми се лутат объркани мисли — как да разбера какво се е случило с Уил, дали професорът е жив; искам да се обадя на мама, за да чуя гласа й. Но Колтън споменава „съдба“. Защо ли? Той е последният човек, когото видях, преди да отпътувам във времето. Ала не ми е до семейни събирания.

— Не знам…

— Ако се притесняваш да придружиш почти непознато момче, не бой се. Сестра ми Джена и приятелят й ще дойдат с нас. Тя също учи в университета. Обещавам да те върна до четири, за да ти остане свободно време — казва Колтън.

Напрегната съм. Не искам да напускам кампуса, но нещо в гласа му ме разколебава.

— Ако приема, къде точно ще ходим и кога ще ме вземеш?

— Страхотна си! Мястото не е далеч. В Мидълтън, на петнайсетина минути път. Ще те вземем с колата на сестра ми след четирийсет и пет минути.

— Още не съм готова. Трябва да ти откажа и да те оставя да похитиш някое момиче от улицата.

— Добър опит. — Той се засмива и смехът му ми припомня колко мило момче е. — Хайде, оставям те да се подготвиш. Ще те чакаме отпред. Благодаря!

Прекъсва връзката, преди да възразя.

Не мислех да прекарам така деня и не съм сигурна защо се съгласих. Освен случайно вмъкнатата дума „съдба“. Грабвам пухкавата си светлосива хавлия и несесера за баня и изтичвам да си взема душ. Обличам се и леко се гримирам за рекордно време, зарадвана, че разполагам с нормалната си спирала вместо архаичните разкрасители отпреди десетилетия.

С още влажна коса, прибирам телефона в чантата — плетената ми спътница — и излизам. Колтън ме чака. Изглежда точно както го помня — висок, с кафяви очи и предразполагаща приятелска усмивка. Олеква ми да видя познато лице.

— Притесни ли се, че може да не се появя? — питам го шеговито.

— Никак. Момичетата не ми отказват — усмихва се доволен той и ме повежда към колата.

— Аби, това е сестра ми Джена, а това е Скот.

Джена е привлекателна брюнетка и бърбори нонстоп по целия път. Изстрелва въпрос след въпрос — откъде съм, откога познавам Колтън, опитвала ли съм сладоледа в „Бабкок Хол“.

Иска ми се да поразпитам Колтън защо е решил да покани точно мен, но Джена и Скот са разговорливи и не ми дават шанс.

— Джена, защо отиваме у дядо и баба, а не вкъщи?

Тя поглежда в огледалото за обратно виждане.

— Татко се обади и каза, че дядо настоял тази година да се съберем в тяхната къща.

Колтън се понамръщва.

— Добре ли е той?

Изгубих баба; разбирам тревогата му.

— Да, мисля.

Джена спира пред голяма викторианска къща с веранда, опасваща я от всички страни, и кичести хортензии, обсипани с цветове. Зад къщата блещука езерото. По улицата са паркирани коли, носи се музика, мирише на скара. Неколцина възрастни са се събрали на верандата; група тийнейджъри играят миниголф в двора.

— Какво голямо семейство!

Веднага ме обзема притеснение и ми се приисква да бях останала, за да открия някой от вестника. Внезапното напускане на кампуса ми се струва сериозна грешка.

— Меко казано. Няма да научиш имената дори на половината — обажда се Скот от предната седалка.

— Татко е най-голямото от шест деца. В нашето семейство всички имат по много хлапета.

Слизаме от колата.

— Само дядо ти и баба ти ли живеят в тази грамадна къща?

— Да. Дядо казва, че няма да я напусне другояче, освен изстинал и в сандък.

— Духовит човек изглежда — усмихвам се, спомнила си колко жизнерадостна беше баба.

— Неповторим е.

Колтън ме повежда към къщата.

Джена и Скот се смесват с групата на верандата. Всички носят по нещо в цветовете на университета — червено и бяло.

— Не се притеснявай. Шумни сме, но не хапем — уверява ме Колтън.

— Кажи ми пак защо се съгласих да участвам?

— Защото ми дължиш услуга, задето те спасих от онази разлигавена хрътка Мич — ухилва се Колтън.

— О, да, да.

Сърцето ми принадлежи на Уил, но е невъзможно да не харесвам Колтън като приятел. Осъзнавам, че ако имах брат, бих искала да е като него.

Той отваря декоративна двукрила врата. Поразкривявам лице, после тръсвам глава и влизам.

Атмосферата вътре е оживена както навън. Чувам телевизори, включени на канала, по който ще излъчват университетското състезание. Колтън ме повежда по дълъг коридор към кухня, пълна с хора, големи купи с пунш и подноси с храна.

— Ето те и теб, Колтън! — Възрастна жена с прошарена коса приближава до нас и го прегръща. — А това сигурно е приятелката ти! — казва приветливо, все едно е и моя баба.

Колтън ни запознава.

— Добре дошла в лудницата — прегръща ме тя.

Колтън се усмихва. Към нас пристъпва жена на средна възраст със светлокестенява коса, подстригана на черта.

— А това е мама, Джоун — представя я Колтън.

— Приятно ми е, Аби. — Тя ми подава чаша с червена напитка.

— Благодаря.

Вземам чашата, доволна, че има какво да държа.

— Пий бавно, рецептата е на татко и удря здраво предупреждава ме шепнешком Колтън.

Отпивам и едва не се задавям.

— Уха! Явно не се шегуваше.

Той се изсмя.

— Колтън ли чух?

Към нас приближава мъж и веднага разбирам, че е бащата на Колтън. Прилича ми обаче и на другиго.

— Тук съм, а това е Аби от „Лиз Уотърс“. Доведох я както пожелахте. Аби, това е баща ми, Уоли.

Обръщам се объркана към Колтън. Какво става? Преди да попитам, баща му ми протяга ръка.

— Приятно ми е да се запознаем, Аби. Мислех, че този ден никога няма да настъпи.

Уоли разтърсва енергично дланта ми.

— Е, татко, ще ми обясниш ли тази загадка. Защо в последния момент решихте, че трябва да доведа Аби?

— Ще разбереш. Но първо искам да представя Аби на някого. Елате с мен.

Лицето му грейва от вълнение.

Колтън очевидно е объркан като мен. Свива рамене. Тръгваме след баща му. Минаваме през трапезария и гостна и влизаме в дневна с дебел килим, удобни канапета и френски прозорци.

Нещо изключително странно се случва тук, ала нямам представа какво е.

После виждам възрастен мъж със снежнобяла коса и очила с дебели стъкла, седнал в кресло с протъркана кожена тапицерия. Той ни поглежда и кафявите му очи се впиват в мен. Усмихва ми се като на стара позната.

Залитам назад и се блъсвам в Колтън. Ръцете ми треперят. Връчвам му чашата пунш; надявам се да я поеме, преди да я изпусна и да изцапам килима. Бащата на Колтън казва на възрастния мъж:

— Татко, това ли е момичето, което чакаше?

— Аби! — Старецът пак ме озарява с усмивка. — Знаех си, че ще те видя пак!

Пристъпвам колебливо напред.

— Как е възможно?

Клякам до него и в очите ми напират сълзи. Той улавя разтрепераната ми длан; очите му ме гледат благо.

— Не съм съвсем сигурен, но си тук.

— Не си умрял… — прошепвам едва-едва; по страните ми се стичат сълзи, но не се смущавам.

— Какво става, татко? — пита притеснен Колтън.

Баща му отговаря:

— Всичко е наред.

Професорът не откъсва очи от лицето ми.

— Предупреди ме за бомбата. Не забравих. Е, без малко да забравя, но си спомних навреме.

Очите му са избледнели, обрамчени с бръчици, ала и досега блестят с разсъдливото спокойствие, помагало ми в моменти на отчаяние.

Разридавам се; страхът и самотата, натрупали се в сърцето ми, се изливат неудържимо. Професорът се навежда и ме потупва по гърба с костеливата си длан. Двамата сякаш сме сами в стаята.

— Не плачи, Аби. Дойде си вкъщи.

— Бях толкова уплашена — гласът ми пресеква въпреки старанието да се овладея. — Мислех, че никога няма да се върна.

— И аз не бях сигурен — кимва професорът със сериозно лице. — Но сега си в безопасност. Няма нужда от сълзи.

Улавя ръката ми, все едно и на него му е трудно да повярва, че наистина съм тук.

Ала аз не съм в състояние да спра. От облекчение изливам наведнъж цялата тревога и напрежение.

— Добре ли си, Аби? — Колтън кляка до мен, объркан и загрижен.

— Да. Не. Не знам. — Усмихвам се. — Някой има ли кърпичка?

Колтън поглежда към професора.

— Дядо, какво става?

Бащата на Колтън пристъпва напред и ми подава кутия със салфетки.

— Дълга история, Колтън. Дай им време.

Издухвам си носа, избърсвам лице и забелязвам, че бабата и майката на Колтън са до нас.

Професорът се обръща към внука си.

— Колтън, нямаш представа колко ме зарадва. С Аби се запознахме преди много време.

Потупва ръката ми и аз му отвръщам с усмивка. Колтън недоумява, но сяда на пода до нас.

— Когато се срещнахме за пръв път — продължава дядо му, — аз бях уплашено момче на седемнайсет, току-що постъпило в колежа.

— Дядо, това е невъзможно — прекъсва го Колтън.

— Искаш ли да чуеш историята, Колтън? — пита укорително възрастният мъж.

Колтън поглежда към баща си, убеден, че дъската на дядо му хлопа. Уоли обаче му махва да го изслуша.

— Съжалявам, продължавай — казва Колтън, хвърляйки ми смутен поглед.

— Мамо, защо не седнеш, за да чуеш и ти? — предлага бащата на Колтън на възрастната си майка.

Тя сяда в креслото до професора с пъргавина, нехарактерна за годините й.

— Знам историята от петдесет години. Чудо е да видя финала с очите си.

Професорът подхваща отново:

— Аби ми помогна да възвърна увереността си, Колтън, точно когато обмислях да напусна колежа.

— И тогава те видях за последен път — прошепвам, спомнила си онзи далечен ден.

— Но аз те видях отново след няколко години — казва професорът, после се обръща към Колтън: — Тогава Аби ми разказа невероятната история за пътешествията си из времето.

Колтън ме поглежда изумен, сякаш подозира, че съм мамила дядо му, но замълчава.

— Не й повярвах, разбира се. Аби обаче прояви търпение и в крайна сметка ме убеди. После не я видях близо десет години.

Някой извиква „Мачът започва!“. Майката на Колтън затваря вратата, за да не ни безпокоят, и сяда на дивана, съсредоточена в историята.

Професорът отпива от чашата си и прочиства гърло.

— Тогава започнах да разработвам теорията за пътуването във времето. Кариерата ми едва ли щеше да се развие толкова успешно, ако не бях срещнал Аби. Всичко постигнато дължа на нея.

Стисва леко ръката ми.

— О, това не е вярно. Бях просто уплашено момиче, което се нуждаеше от приятел. Дължиш всичко на своите способности.

— А аз бях объркан младеж, без посока и семейство. През 1970 Аби се появи отново в аудиторията, където преподавах физика. Благодарение на нея не загинах при взрива в Стърлинг Хол.

— Толкова се притеснявах за теб — въздишам дълбоко. — Беше ужасно да не знам дали си оцелял. А и ако беше загинал през онази нощ, никой не би могъл да ме върне у дома.

Той поклаща глава.

— Аби, не съм те върнал аз. Мисля, че съм открил причината какво и как те пренася през времето, но нямам нищо общо със завръщането ти. Разкажи ми какво се случи след срещата ни през 1948. Откъде идваш?

Той пуска ръката ми и се обляга назад.

— От 1930. Там открих Уил! Тези дни бяха най-прекрасните… и най-ужасните!

Преглъщам мъката от раздялата. После си спомням Руби и бебето й. Синът й седи пред мен! Отварям уста да разкажа всичко на един дъх, но професорът ме изпреварва.

— Уил ме посети няколко пъти през годините. Разказа ми, че сте били заедно.

В очите на професора проблясват искрици. Питам се доколко му се е доверил Уил.

Иска ми се да разбера повече за него. Най-напред обаче трябва да разкажа на професора за Руби.

— Уил не ти е казал нещо важно, но първо искам да те попитам нещо. Какви имена заместват инициалите У. К. в У.К. Смит?

Той ме поглежда учуден с повдигнати вежди.

Отговаря ми Колтън:

— Уолтър Колтън Смит. И тримата се казваме така. Аз съм третият. Защо?

Въздишам и се усмихвам с облекчение.

— Защо питаш? — обажда се професорът.

— Помниш ли, че през 1951 се срещнах с баба?

Той кимва бавно.

— Запозна ни, когато тя се върна от погребението на майка си.

— Не знаеш обаче какво бе открила баба Шарън. Майка й Руби родила друго бебе, преди да се омъжи. Баба научила за него чак след смъртта на майка си. Помоли ме да й помогна да открие детето. Обещах й. Като се замисля, може би това стои в началото на цялата история. Помниш ли кутията за шапки?

— Да, разбира се — потвърждава той, объркан от несвързаните ми думи.

— Е, в бележката баба ме молеше да изпълня обещанието си. Да открия детето. В края на дните си, когато вече бях пораснала, баба явно е осъзнала, че незнайно как, колкото и да е невероятно, аз съм съквартирантката й от колежа.

Поглеждам към Колтън и другите в стаята. Всички мълчат смаяни. Сега обаче не мога да се отклонявам с обяснения.

Професорът обмисля думите ми.

— Да, и аз си мислех, че може би се е досетила. И?

— Същата нощ отпътувах и се върнах в миналото. Годината беше 1930.

— Тогава срещна Уил.

— И Руби, майката на баба.

— Да, Уил ми каза.

— Тя ти е прабаба? — пита Колтън.

— Да — кимвам.

— Невъзможно!

Колтън се обръща нервно към баща си. Подканва го с поглед да сложи край на тези небивалици. Баща му обаче поклаща леко глава.

— Не е. Ще разбереш. Професоре, Руби беше бременна, когато я срещнах — продължавам.

Той кимва.

— С бащата щяха да се женят, но я разкриха преди това и мащехата й я отведе. По-късно научих, че я изпратили да роди в манастир.

Професорът застива. Попива внимателно думите ми.

— Манастирът се намирал в Чикаго — казвам тихо и пак се просълзявам.

Съпругата на професора хваща ръката му.

— Какво се опитваш да ни кажеш, Аби?

— Руби беше влюбена, а по-късно се омъжи за приятеля си Уолтър Колтън Смит.

Всички в стаята ахват. Знам, че не греша.

— Боже, чакай! Май сложих писмото тук.

Бръквам в плетената чанта, пълна с неща, събрани по време на пътешествията ми, и най-сетне напипвам писмото и удостоверението за раждане на баба.

— Руби ми го изпрати в края на юли 1930. — Разгръщам листа и го подавам на професора. — Пише за манастира, а ето тук — посочвам — споменава как помолила лекаря да й разреши да нарече детето Уолтър Колтън Смит, по името на баща му.

Професорът прочита писмото и закрива уста с длан, за да прикрие чувствата си. Очите му обаче овлажняват. Подава писмото на сина си, който го преглежда бързо.

— Уоли, отиди в стаята ми и донеси дървената кутия от най-долното чекмедже на скрина.

Бащата на Колтън бърза да изпълни молбата.

— Разбрах всичко още щом прочетох писмото на Руби — казвам. — Помниш ли, че в кутията за шапки имаше снимка на монахиня? Това е Руби от времето в манастира. А твоето име е Уолтър Колтън Смит, същото като на прадядо ми. Досетих се чак през онази вечер, понеже знаех само инициалите ти, а като млад се наричаше Смити.

— В сиропиталището имаше още двама Уолтъровци. Казваха ми Смити, за да не се объркваме — обяснява той с пресеклив глас; питам се дали вълненията не му идват в повече.

Уоли се връща и подава на баща си дървена кутийка.

Професорът я отваря внимателно. С разтреперани пръсти разравя книжата вътре и открива каквото търси. Подава ми сгънат пожълтял лист.

— Дадоха ми го в деня, когато напуснах сиропиталището. Бележка до лекаря с молба да ми даде името Уолтър Колтън Смит.

Разгъвам писмото. Написано е на същата хартия като моето писмо от Руби и със същия деликатен почерк. Подавам го на бащата на Колтън, който го прочита заедно със сина си.

— Моята баба, професоре, Шарън, е твоя сестра — отронвам.

По набраздената му от бръчки буза се стича сълза.

— А Руби, майка ти, не е искала да те остави. Принудиха я. Уолтър и Руби искаха да отгледат детето си, но бяха млади и обстоятелствата им попречиха.

Професорът издърпва салфетка от кутията и си изтрива лицето.

— Надявах се да не съм нежелано дете. Но знаеш ли какво значи това?

Кимвам.

— Двамата с теб сме роднини.

Разперва ръце и аз приемам крепката му прегръдка.

— Децата ми и техните деца са ти братовчеди.

Махва към другите в стаята и се усмихва.

На лицето на Колтън също грейва усмивка.

— Не казвам, че вярвам на всичко това, но ако е истина, значи вече не си от малко семейство. Току-що ни наследи до един.

Засмивам се.

— Винаги съм искала да имам голямо семейство.

— Но, Аби, защо Уил не ми разказа всичко това? — пита професорът.

Сърцето ми се свива.

— Не успях да му обясня. Беше на ергенско парти, когато получих писмото. Същата нощ го хванаха да се промъква в пансиона и го отведоха в ареста.

— Да… Сега си спомням. Разказа ми случката преди петдесет години, та бях позабравил.

— Същата нощ отпътувах и тази сутрин се събудих тук.

Колтън се ококорва.

— Твърдиш, че си посетила 1930-та… кога? Вчера?

Кимвам.

— Оставих Уил сам в капана на времето. Още щом се събудих, отидох да търся заровеното му съкровище, но него вече го няма.

Току-що получих голямо семейство и успях да кажа на професора кои са родителите му, но ме изпълва отчаяние.

— Аби… — професорът ми протяга ръка.

— Някакви студенти са открили съкровището на Уил. Ако случайно стигне дотук, няма да намери табакерата си. А аз няма как да му оставя съобщение.

Впивам безнадеждно очи в пода.

— Аби — подхваща отново професорът, този път със силен, отчетлив глас.

Вдигам поглед.

— Уил е тук.

— Какво? — дъхът ми секва.

— Снощи го видях.