Анджи Стантън
Утрото идва навреме (16)

16.

Без Руби дните са сиви. Поне мога да посветя цялото си време на Уил.

Краят на семестъра наближава. Не знаем къде ще отидем, когато настъпи моментът да освободим стаите си. Досега и двамата не сме били тук през лятната ваканция.

През един неделен следобед седим на брега. Уил хвърля камък в езерото и по водата се очертават кръгове.

— Глупаво е да будуваме, за да останем заедно тук, и същевременно да сме разделени по цяла нощ.

— Вярно. Щеше да ми е по-забавно с теб. Часове наред обикалям из коридорите, тревожа се за Руби и се надявам да ми пише по-скоро.

Уил се взира в езерото.

— А аз се тревожа за бъдещето. Няма да познавам никого и всичко ще е съвсем различно.

Хвърля още един камък, този път по-надалеч.

Разбирам страха му. И аз го усещам. Да пътуваш самотен из времето е ужасяваща участ.

— Уил? Ами ако те вмъкна в стаята си? Милдред замина, а нямам нова съквартирантка. Нощем ще бъдем заедно и ще си помагаме да не заспим.

Игрива усмивка се разлива на устните му.

— Да нощувам в пансион за момичета? Защо не се сети по-рано?

Същата нощ чакам да мине цял час след изгасването на лампите и слизам на пръсти по задното стълбище. Отварям вратата и след секунди Уил се появява от тъмнината с тревичка между устните и усмивка.

— Нали знаеш, че ако ни хванат, ще ме изключат или ще ме арестуват?

— Тогава мълчи — прошепвам.

Изкачваме се безшумно по стълбите. Сърцето ми отмерва по милион удара в минута. Озъртаме се и притичваме до стаята ми. Влизаме, заключвам вратата и се облягам на нея с нервен кикот.

Уил слага пръст върху устните ми и сърцето ми се разтуптява още по-силно. Забелязвам извивката на устните му и смеха в очите му. Прехапвам език, за да се овладея.

— Е, това беше фасулска работа — казва с широка усмивка той и се оглежда; очите му обхождат любопитно дрешника, четката ми за коса и гримовете върху тоалетката. — Така изглеждат значи стаите на момичетата.

— Да.

— По-голяма е от моята и определено мирише по-добре. — Той приближава до леглото ми и докосва крайчеца на покривката. — Наистина ли я е ушила баба ти?

— Да.

Странно е усещането Уил да е тук, в моето пространство, и да докосва малкото ми скъпоценни притежания. Присъствието му е осезаемо. Едно е да го виждам и да разговарям с него всеки ден, съвсем друго — да прекараме дългата нощ в стаята ми.

— А това е магическото — или прокълнатото — легло, с което пътуваш? Изглежда съвсем обикновено.

Той прокарва длан по дървената табла.

— Питала съм се дали не е самото място в стаята. Ще престана ли да се нося из времето, ако го отдалеча от стената?

— Опитала ли си?

Сядам на ръба на леглото.

— Не. Може да опитаме, но се боя да не стане по-лошо.

Уил посочва празното легло на Милдред срещу мен.

— Да седна ли там?

Покрила съм леглото с одеяло, за да не ме потиска.

— Разбира се.

Той се намества в края, протяга дългите си крака и се обляга назад.

— Ако не възразяваш, искам да прекарвам с теб колкото може повече време тук и сега. Още не съм готов да се сблъскам с бъдещето.

Разбирам го напълно.

— И аз се страхувам от следващото пътуване. А няма да те видя, след като напусна тази година.

Очите ми срещат неговите. Осъзнава ли колко се нуждая от него? Долавя ли ужаса, който обикновено прикривам?

— Ще остана отново сама — гласът ми секва. Отмествам поглед. С всеки изминал ден страхът от предстоящото се засилва. В каква ли мрачна бездна на времето ще пропадна?

Уил идва до мен, сяда и ме прегръща през раменете.

— Аби… Това не бива да се случва. Ще намерим изход и ще се върнем, където ни е мястото.

Отпускам глава върху рамото му и усещам топлото му тяло през тънката материя на блузата. Всичко у него излъчва мъжественост и сила, сякаш може да преодолее всякакво препятствие.

— Искаш да се върнеш? Въпреки че си изгубил семейството си?

Той се замисля и кимва.

— Не съм в състояние да ги предпазя от болестта и от смъртта, но ако се върна там, откъдето тръгнах, може би ще спася фермата и труда на татко.

Изненадващо желание, след като баща му явно не заслужава толкова грижи да се опази наследството му.

— Питам се… — прошепвам, — ако се върна вкъщи и разкажа какво съм преживяла, дали някой ще ми повярва? Същият ли ще е животът или светът ще е променен?

— Не знам.

— Имам предвид… дали не съм повлияла някак на бъдещето? А ти… променил ли си развоя на събитията с някоя своя постъпка? Питам се също загинал ли е професор Смит във взривената сграда? Или съм го спасила?

Уил въздиша.

— Надявам се да разберем.

Въпреки физическата сила и издръжливостта, която показва, в гласа му долавям несигурност.

Настаняваме се по-удобно и цяла нощ разговаряме за всичко — за детството ни, за приятелите, за мечтите ни. За каквото и да е, стига да отвлича вниманието ни от непонятната действителност.

Призори, когато слънцето наднича над хоризонта, извеждам тайно Уил през задното стълбище, преди момичетата да се събудят. После се връщам в леглото да поспя няколко часа.

През следващите нощи се опитвам да го подготвя за бъдещето; описвам му какво ново го очаква — ескалатори, телевизори с дистанционно управление, компютри. На свой ред Уил връща лентата и ме напътства как се пали огън, а в случай че се озова повече от двайсет години назад — как се впряга кон в двуколка. Ужасява ме фактът, че тези познания може да се окажат жизненонеобходими.

С всеки ден укрепва приятелството ни. Радвам се на сигурността, която Уил ми вдъхва, и се стремя да не мисля, че някой ден ще го напусна или пък той ще отпътува.

И двамата сме изтощени въпреки дрямката сутрин. Особено Уил, който тренира по два часа дневно.

— Защо никога не пропускаш гребането? — питам го.

— То е единствената постоянна величина в живота ми. Водата ме успокоява, гребането ми е нещо познато и ме поглъща.

Изтощени сме и отчаяно се опитваме да намерим изход.

— Какво ще кажеш да спим на смени нощем? Поне единият ще си почива — предлагам.

— Ами ако другият се унесе? Или заспалият отпътува?

Замислям се.

— Или… — Поглеждам към леглото ми и се питам как ще приеме следващата ми идея. Изтривам потни длани в роклята. — Да спим и двамата?

Той напрегнато чака обяснение.

— Не искам да отида някъде сама. Но ако си в леглото с мен, ще дойдеш и ти — казвам с надеждата да не греша.

Той се усмихва накриво.

— Каниш ме в леглото си?

Свивам рамене и кимвам с усмивка.

Той ме поглежда дяволито и усещам как тялото ми пламва.

— Има известна логика. Каза, че всичко върху него пътува с теб.

Втренчваме се в тясното легло.

— Да… засега.

Представям си стройното му тяло до моето и как часове наред сме само на сантиметри един от друг.

Уил прочиства гърло.

— Знам, че не трябва да приемам. Обаче не мога да откажа да споделя постеля с прекрасно момиче. А и съм изтощен — добавя той със замечтана усмивка.

Усмихвам се неловко и сплитам пръсти.

— Кога ще опитаме?

— Няма по-добър момент от сегашния — подсмихва се Уил.

— Значи тази вечер. И как ще стане?

Той потърква замислен челото си.

— Първо, не трябва да лягаме с обувки.

— Вярно.

Събуваме се. И незнайно защо имам чувството, че събличам много повече.

Отмятам завивките, отмествам кутията за шапки в ъгъла и се намествам в леглото.

— Това остава с мен. И това — посягам към плетената чанта. — Сложи върху леглото каквото ти е нужно — казвам на Уил.

Той провесва чантата с учебниците си върху високата подпора до краката и ми се усмихва. Многозначителната му усмивка е неотразима.

Поклащам глава и се засмивам.

— Престани! Изнервяш ме.

Той изключва лампата и сяда до мен. Заема доста място. Лежим един до друг, делим си и възглавницата. Осъзнавам, че съм затаила дъх. След няколко напрегнати секунди се изкисквам.

— Ще трябва време да свикнем.

— Готов съм да се упражнявам колкото е необходимо — казва сериозно той, сякаш провеждаме научен експеримент.

— Не се съмнявам.

Леглото се разклаща от смеха му.

— С това темпо май няма да успеем да заспим.

Взирам се в тавана. Всяка фибра в тялото ми е изопната. Харесва ми как ухае Уил — смес от свеж въздух, смях и едва доловим мирис на мъжка пот. Ръката му досяга моята и косъмчетата по нея гъделичкат кожата ми. Невъзможно е да се отпусна. И все пак се чувствам защитена, когато той е до мен. Присъствието му заглушава постоянното жужене на натрапчивия страх, преследващ ме откакто започнах да се пренасям из времето.

В крайна сметка явно сме заспали, защото когато се събуждам, грее слънце. Притисната съм между топлото тяло на Уил и стената. Той лежи настрани, прострян през средата на леглото, и голите му гърди се повдигат равномерно с всяко вдишване. Свалил е ризата по някое време през нощта. Лицето му е спокойно, устните — леко разтворени.

Мога да го гледам цял ден, но чувам как в коридора се отварят и затварят врати.

— Уил — прошепвам.

Изправям се бавно и забелязвам, че стаята не е променена. Половината на Милдред е гола. Не сме отпътували! Само че сме се успали и из коридорите обикалят момичета.

Повтарям името му, но той не помръдва. Докосвам го по рамото; гребането е изваяло мускулите му, кожата му е гладка и топла. Той отваря сепнат очи. Познато чувство — при всяко събуждане напоследък се питам къде съм.

— Успяхме ли? — пита тревожно Уил.

— Да — усмихвам се.

— Слава богу. — Той се отпуска и се протяга като котка. — Не съм спал толкова дълбоко от седмици.

— Браво на теб, поспаланко — засмивам се.

Той вдига глава от възглавницата и вижда, че съм притисната до стената.

— Какъв грубиян съм! Довечера ще се опитам да се представя по-добре — усмихва ми се широко.

Обзема ме облекчение и дори малко вълнение, че ще сподели още една нощ с мен.

— Следващото ни предизвикателство е как да те измъкнем оттук, без да ни хванат.

Хоризонтът се разчиства едва след известно време, но най-сетне повечето момичета отиват на лекции след закуската. Уил прибягва до задното стълбище и се изнизва навън без проблем. Сега разбирам отлично защо Руби използваше този вход. После животът става по-лесен, защото знам, че Уил ще бъде до мен всяка нощ.

Същия ден след вечеря двамата се срещаме в библиотеката, за да проучим индианските могили. Откриваме, че индианците от племето черните ястреби са живели тук, преди мястото да се превърне в университетски комплекс. Проучваме по-задълбочено историята им. С помощта на библиотекаря се снабдяваме с доста исторически книги и ги подреждаме върху писалището.

— Гледай! — Уил ми посочва разтворената пред него книга; лицето му е на сантиметри от моето и трудно се съсредоточавам върху страницата. — Пише, че след като ги изтласкали от Медисън, индианците се насочили на запад.

Близостта му ме разсейва. Свеждам глава и се втренчвам в контура на скулата му и в извивката на устните му. Той се доближава, уж да вижда по-добре написаното. Дъхът му погъделичква врата ми.

С усилие на волята насочвам вниманието си към следващия пасаж.

— Пише, че пансионът „Елизабет Уотърс“ е построен върху свещено погребално място.

— Пред моя пансион също е имало индианско гробище. — Той впива очи в моите. — Прокълнати сме.

— Да — отронвам.

Уил се привежда към мен и устните му докосват лекичко моите. Затръшва се врата, чуваме гласове.

Той се отдръпва.

Изругавам наум, че моментът е провален. По-късно, когато се промъквам долу да отворя на Уил, ме обзема неочаквана свенливост. Днес осъзнах колко много го харесвам и не знам дали той чувства същото. Сигурно пак ще легнем заедно и макар да го правим по необходимост, изпитвам радост, че имам извинение да съм близо до него.

— Здрасти — поздравявам с нервна усмивка, щом се озоваваме в безопасност зад заключената врата на стаята ми.

— Здрасти.

Той върти тревичката с пръсти.

За да не мисля как ще легна до него, започвам да пренареждам шнолите върху тоалетката.

— Как ти се отразява липсата на цигари?

— Пуши ми се, но ти знаеш бъдещето и съм склонен да ти се доверя.

Той провесва чантата с учебници върху рамката на леглото.

— Въпреки че ще се разделим?

— Особено затова. Нямаш представа колко ме ужасява представата за променения свят. — Уил сяда върху леглото на Милдред и разтрива слепоочия. — Войни, бедствия, да не споменаваме ръчните кутийки, които ти казват всичко необходимо.

— Мобилни телефони — усмихвам се и усещам колко ми липсва моят.

— Умът ми не го побира! Иска ми се да си с мен там. Нужен ми е гид.

Той ме поглежда и в очите му съзирам страха, който се опитва да потисне. Обзема ме жал.

— И на мен ми се иска.

За да повишим настроението, подхващаме забавни теми — как се променя музиката, как пансионите стават общи, за момчета и момичета, как почти всеки има кола, телефон, дебитна карта.

— Изобщо ли не използвате пари?

— Използваме, но по-често плащаме с малки пластмасови карти. Приличат на студентските. — После осъзнавам, че тук, в това време, не съм виждала нищо пластмасово; всичко е от стъкло, тенекия, алуминий. — Машина сканира картата и разбира колко пари има в банковата ти сметка.

Уил поклаща глава и разбирам, че е дошъл моментът да спра.

— Хайде да ти открием банкова сметка утре. За всеки случай — казвам.

— А ти какво ще правиш, ако продължиш да се връщаш назад?

Загриженост помрачава очите му, защото и двамата знаем, че няма кой да ми помогне. С всеки изминал ден неумолимата студена реалност ме притиска по-силно.

— Предпочитам да не мисля за това — прошепвам и извръщам глава.

Разговорът, завъртял се около подготовката на Уил за бъдещето, ми припомня колко безнадежден ще бъде животът ми следващия път, когато се пренеса нанякъде. Уил ми е разказал каквото може, но животът през 1910 изглежда труден. Невероятно е да открия близък човек. Ще бъда съвсем сама. Как ще оцелея във време, когато жените нямат почти никакви права?

Вдишвам дълбоко, за да се овладея. Когато издишвам обаче, дъхът прозвучава пресекливо като ридание. Уил пристъпва до мен и ме прегръща. Опитвам се да сдържа сълзите. Все по-трудно си придавам невъзмутим вид при мисълта колко ясно е бъдещето ми… или по-скоро колко е неясно.

— Страхувам се, Уил — признавам, притиснала лице в гърдите му.

— Знам — прошепва той. — Аби, бих дал всичко, за да ти помогна. Готов съм дори да отида сто години напред в бъдещето, за да разбера как да се върна и да те спася.

Разтапям се в ръцете му. Простичките му думи и крепката му прегръдка ми вдъхват смелост, от която отчаяно ще имам нужда, когато настъпи моментът.

— Благодаря.

Той ме целува по косата. Приисква ми се повече, но сигурно и бездруго изглеждам дръзка и безочлива в сравнение с жените от неговото време. Боя се да не го отблъсна. Уил обаче ме целува по бузата и се взира в очите ми. Неговите са дълбоки наситеносини езера. Устните му докосват нежно моите и изтръпвам цялата.

Уил плъзва длан по гърба ми, залитам леко и се притискам към него. Той прокарва пръсти през косата ми и накланя глава; вдигам лице и усещам как палецът му нежно погалва врата ми. Устните му намират моите. Това старомодно момче знае как да целува.

Когато се отдръпва, тялото ми е по-меко от вода. Той продължава да ме прегръща и ми се усмихва с изкусителната увереност, която забелязах още при първата ни среща.

— Как ще делим едно легло сега? — промърморвам.

Уил се засмива.

Дланта ми закрива устата.

— На глас ли го казах?

Той ме пуска.

— Имаш право. Не биваше да подхващам това, но…

Усмихва се накриво.

Закопнявам за още целувки, но се боя какво ще последва. Уил явно си е помислил същото, защото предлага да отидем в кухнята за среднощна закуска.

Прокрадваме се през тъмните коридори, влизаме в кухнята и той включва лампата. Върху плотовете има само стоманени тенджери, тигани и готварски прибори. На етажерка са подредени грамадни консервни кутии с ронена царевица, кисело зеле и други продукти. Откриваме хладилник, но се оказва заключен; складът също е залостен.

— Гадост. Огладнях само при мисълта за храна.

— Не се отказвай толкова лесно. — Уил отваря чекмеджета, после прокарва ръка по горния ръб на хладилника. — Ето! — показва ми ключ.

— Чудесно.

— Да видим с какво разполагаме.

Надничаме в хладилника и виждаме големи парчета месо, опаковани в кафява хартия, овързана с канап.

— Не изглежда вкусно — отбелязвам.

— Виж това. — Уил посочва три големи овални кутии. — Сладолед!

Изважда едната, а аз се снабдявам с шоколадов сироп. Напълваме си купите със сладолед и го поливаме с шоколад.

Отнасяме лакомствата в трапезарията и сядаме в най-отдалечения ъгъла, в случай че дойде някой. Спомням си как с баба се вмъкнахме тайно в кухнята, после се сещам за Руби и бебето й.

— Тревожа се за Руби. Досега трябваше да ми е изпратила писмо.

— Може би Уолтър е успял да я отведе от къщата на баща й — предполага Уил, гребва от сладоледа, опитва го и се усмихва одобрително.

— Може би, но тя сигурно щеше да ми пише. Толкова ми се иска да я видя!

— Нямам кола и няма от кого да взема. Какво ще кажеш да й се обадим? — предлага Уил.

— Чудесна идея. Дали имат телефон?

— Има само един начин да разберем. Утре ще опитаме.

Разчистваме уликите от среднощното ни похождение в кухнята и се връщаме в стаята ми. Обличам тениската и анцуга, с които Уил ме снабди в склада за лодки.

Той е по-учтив от всякога.

— Ще се постарая да не завземам леглото тази нощ.

— Не бой се, ще те сритам, ако се разпростреш — усмихвам се.

Завиваме се с покривката и лягаме с лице един към друг. Кутията за шапки и чантата му с учебници са по местата си. Готови сме за ненадейно пътешествие като двама души върху сал в открито море, които могат да разчитат само на себе си.

Уил хваща ръката ми.

— Благодаря ти, че ме намери.

Усещам приятния допир на кожата му.

— Не че зависеше от мен — усмихвам се.

— Не знам. Понякога се питам дали срещата ни не е нещо повече от случайно пропадане във времето — казва замислено той.

— Понеже това всеки го може.

Засмиваме се. Харесва ми гърленият му смях.

— Да. Детска игра е! — кимва той. — Но наистина се чудя дали има някаква логика, някаква причина.

— Ако откриеш, непременно ми кажи.

— Нека помислим. Къде отиде първия път?

— Кацнах в 1980.

— И какво се случи? Кого срещна?

Опитвам се да си припомня. Ако броя дните, минал е малко повече от месец, но ми се струва като цял живот.

— Ами… никого. Нито професора, нито теб, нито баба.

— Ходи ли на лекции?

— Не. Бях прекалено уплашена.

— Възможно е значи професорът да е бил там, но да не си го видяла?

— Да. Всъщност имах физика в програмата. Може обаче да е загинал при взрива в Стърлинг Хол. — Представям си професора през годините, когато се срещахме — от помъдрял мъж на средна възраст до непохватен млад студент, несигурен в себе си. — Беше добър човек и искаше да ми помогне. Надявам се да е останал жив.

— И аз. — Уил стисва ръката ми и усещам загрубялата кожа на дланта му. — После къде отиде?

— Върнах се в 1970. Тогава видях за пръв път професор Смит. Изглеждаше обнадежден, че ще успее да докаже теориите си.

— Добре. Значи дори да е умрял, негов колега сигурно е доразвил идеите му.

— Не спомена за никого. — Обръщам ръката му и прокарвам пръст по дланта. — Цялата е в мазоли.

Той я свива в юмрук и я отдръпва.

— Съжалявам. От гребането е.

— Дай да видя.

Разтварям ръката му. Има мазоли и по дланта, и по възглавничките на дългите му пръсти. Поглеждам го да се уверя, че не му е неприятно. Той се взира спокойно в лицето ми. Прокарвам показалец по кожата му.

Той се усмихва и отново свива пръсти.

— Гъделичкаш ме!

— Имаш гъдел?

— Да, когато ме докосваш така. — Потръпва и казва: Хайде, съсредоточи се! Къде отиде след това?

Обаче е почти невъзможно да се съсредоточа, докато държа ръката му. Спомням си ужасния взрив и се връщам по стъпките си.

— Хиляда деветстотин шейсет и първа — спомням си.

Уил се усмихва и стисва леко дланта ми.

— Където се срещна с мен?

— Да — усмихвам се в отговор. — И с професора. Той дойде в стаята ми и засне всичко от кутията, за да види дали има някаква връзка.

— Добре. Това подкрепя теорията ти, че се опитва да ни помогне да се върнем вкъщи. А после? Какво последва?

— Ами… О, да! Срещнах се с баба през 1951. Бяха прекрасни дни. Никога няма да ги забравя.

— Според мен и това е важно. Тъгувала си, била си самотна и те е притеглил човек, с когото имаш силна емоционална връзка. Аз също бях тъжен и унил. Може би затова се намерихме.

— Склонна съм да се съглася. А и с баба се задържах най-дълго на едно място. Засега. Три седмици.

— Сигурно защото си открила начин да изиграеш системата.

Кичур коса пада върху лицето ми. Прибирам го зад ухото.

— Може би.

— И като спомена емоционалното притегляне, баба отчаяно искаше да разбере какво се е случило с бебето на Руби. Тогава… хоп!… Ето ме тук при бременната Руби.

— И при мен. Не го забравяй.

Той потърква нежно нос в моя.

— Не мога да те забравя. — Докосвам бузата му и очите му се разнежват. — Хей, веднъж помолих звездите: „Изпратете ме няколко десетилетия назад, за да срещна мило момче, израснало във ферма“. И та-дам! Ето ни тук заедно.

— Значи ти си виновна, че пътувам във времето. Никой не те е поканил на среща и се е наложило да се върнеш далеч назад, за да си намериш момче — намига и целува дланта ми.

— Честно казано, не мисля, че си ме канил на среща.

— Откраднах сладолед от хладилника, за да те почерпя. Не се ли брои?

— Това е взлом, не е среща.

Той се засмива.

— Е, все ще измисля и нещо друго.

— Добре.

Уил се надвесва над мен и ме целува по устните. Прокарва пръсти по ръката ми и кожата ми изтръпва. Слагам длан върху гърдите му и усещам колко силно бие сърцето му. Целувките му са блажено вкусни. Краката ни се преплитат и изгубвам представа за времето. Задъхани и разтреперани, плъзваме ръце под дрехите си, после се отдръпваме един от друг. Уил ляга по гръб и се взира в тавана.

— Ако бях джентълмен, щях да изчезна. Но предвид по-особените обстоятелства, най-добре е да си удържам ръцете до сутринта.

Скръства ги пред гърдите и се поотмества към ръба на леглото.

Простенвам недоволно.

— Нали не искаш да се окажем в положението на Руби и Уолтър? — поглежда ме косо Уил.

— Боже! Представяш ли си как се появявам през 1880-та, бременна и сама?

Мисълта ме ужасява. Той обръща красивото си лице към мен.

— В никакъв случай! Съжалявам, че прекрачих границата. Няма да се повтори.

Присламчвам се по-близо до него и отпускам глава върху рамото му. Доближавам устни до неговите и прошепвам:

— Ще упражняваме самоконтрол.