Анджи Стантън
Утрото идва навреме (14)

14.

Двете с Руби, облечени в тъмни палта, се измъкваме през задния вход на „Лиз Уотърс“ точно преди единайсет. Тя подпира вратата с камъче, оставя я леко открехната, и се усмихва доволна. Правила го е и преди.

Тръгваме по алеята край гората и се изкачваме по ниския хълм към Карилиън Тауър. Кулата се издига на фона на осеяното с блещукащи звезди небе. Мътната светлина от лампата до ъгъла на улицата я обгръща в зловещи сенки.

— Тук винаги ли е толкова тихо нощем, или така ми се струва, защото ще вършим нещо незаконно? — Руби се вкопчва в ръката ми, докато приближаваме предпазливо. — Къде са момчетата? Не ми е приятно да съм сама навън в тъмното.

Поглеждам към горичката, но Уил и Уолтър още ги няма. Избоботва кола. Притичваме зад кулата да се скрием. Колата отминава и в същия момент някой изскача от сенките.

С Руби изпищяваме.

— Хванах ви! — засмива се Уолтър и прегръща Руби.

— Изплаши ме до смърт! Срамота. — Руби го шляпва игриво по ръката.

Уил се появява до Уолтър с фенерче и доволна усмивка.

— Хубава вечер за разходка, дами. — Докосва шапката си, сякаш всяка нощ разбива ключалки.

— Не мога да повярвам, че ще го направим! — Руби се увива по-плътно в палтото. — Чувствам се като крадец.

Сърцето ми затуптява нетърпеливо, когато се скупчваме край вратата. Ръката на Уил докосва моята. Той ми се усмихва.

— Притесняваш ли се, Руби? — пита Уолтър. — Може би вие, момичета, е по-добре да се приберете. С Уил ще се справим.

— В никакъв случай. Любопитна съм да видя какво има вътре. Но да не ни хванат! — отговаря Руби. — Не искам госпожица Пийбоди да се обади на татко.

— Разчитай на мен. — Той я прегръща през рамо и я целува по слепоочието.

Уил се обръща към мен.

— Аби, нали не си се разколебала? — намигва ми и ме докосва по ръката.

Решително пристъпвам по-наблизо. Ако нещо в кулата ще ни помогне да разберем какво ни запраща през годините, искам да го видя.

— Ако се зададат неприятности, Руби, бягай в гората — казва Уолтър.

Тя кимва.

— Значи сме готови? — пита Уил, обхождайки ни с поглед.

Руби изважда игла за шапки, а Уолтър — отвертка.

Аз протягам ръка, стиснала фиба, и изричам:

— Кълна се, че ще нарушим правилата.

Всички кимваме единодушно. Уил насочва лъча на фенера към ключалката.

— Добре си се сетил да го вземеш. — Притискам се до него, за да се стопля.

— Благодари на Уолтър. Той го поиска от един работник в ремонтната бригада на университета.

— Важно е кого познаваш — ухилва се Уолтър и взема иглата за шапки.

Разтваря я и я мушва в ключалката. Поразмърдва я, но нищо не се случва.

— Използвай я едновременно с фибата. Така правят по телевизията.

Руби ме поглежда учудено.

— Какво е телевизия?

За секунда го приемам като шега, но осъзнавам, че ти може би наистина не знае.

— О, имах предвид радиопиесите.

Уил ме поглежда многозначително. Той също не знае какво е телевизия, но знае, че съм от бъдещето. Ох… Май не трябваше да се изпускам.

Уолтър пъхва фибата в ключалката и я размърдва насам-натам заедно с иглата.

— Не става. Ключалката е здрава.

Подава фибата и иглата на Руби и изважда отвертката. Няма къде да я подпъхне обаче. Вратата е дебела и без видими процепи.

Руби наднича през рамото ми и прошепва уплашена:

— Някой идва! Бързо, скрийте се!

Двамата с Уолтър изтичват зад дъб в началото на горичката. Уил изключва фенерчето, сграбчва ме за ръката и ме дръпва зад кулата. Чакаме. Притиснала съм гръб в студената каменна стена. Сърцето ми бие толкова силно, че се страхувам да не ни издаде.

Уил ме поглежда и се усмихва, сякаш всеки ден се крие от властите. Лицето му е близо до моето и дъхът му облъхва бузата ми. Мирише на мента, гора и дом. Изненадвам се как някой от толкова далечно минало може да поражда такива чувства у мен. Очите ни се срещат и забравям да дишам. Сините му очи са тъмни и загадъчни в мрака.

— Брегът е чист — подвиква Уолтър и прекъсва момента.

— Някакъв студент се прибираше в пансиона — додава Руби.

— Отвертката няма да свърши работа — отбелязвам, съсредоточена отново върху мисията ни.

— Няма проблем. Измислих друг начин — Уолтър посочва прозорче високо над земята.

— Ето защо те помолих за помощ. Бива те за взломаджия. — Уил го потупва по рамото.

Двамата опипват масивните камъни за издатини. Съмнявам се да са тренирали скално катерене. Все пак опитват да се изкатерят по стената, забивайки върховете на обувките си в пролуките между камъните. Уолтър носи дебели обувки и веднага се свлича. Кожените мокасини помагат на Уил да се изкачи на три стъпки, преди да залитне и да се плъзне надолу.

Понечват да опитат пак, но ми хрумва нещо.

— Ако се кача на раменете ви, ще се добере до прозореца.

Двете години в мажоретния състав са ме понаучили на това-онова.

Момчетата се втренчват в мен.

— Какво? — свивам рамене.

Уолтър сплита длани и ги вдига.

— Хайде, Уил, ще те повдигна.

Не ми обръщат никакво внимание. Приличат на боричкащи се маймуни, докато Уил се опитва да се покатери върху Уолтър.

— Дайте ми шанс! — настоявам.

След трети неуспешен опит двамата се споглеждат, почесвайки се по главите, и Руби избухва в смях.

— Сериозно! Искам да опитам — тросвам се.

Момчетата пак се втренчват в мен, но този път в краката ми.

— По рокля си, Аби — прошепва ми Руби, сякаш не усещам как студеният въздух ме вкочанява.

— О, моля те. Сигурна съм, че двамата джентълмени няма да надничат под полата ми.

Представям си неудобните дълги чорапи с ластични жартиери, в които съм се напъхала.

Уил свива насмешливо устни, закрива ги с длан и извръща поглед.

— Аз може и да се изкуша — признава Уолтър с лукава усмивчица.

„Лоша идея, дядо!“ — помислям си.

Руби го дръпва настрана.

— Уолтър, ужасен си!

Свалям палтото, за да не ми пречи, и оставам по памучна рокля и пуловер. Потрепервам, събувам кожените обувки с токове и пристъпвам към Уил. Полата до средата на глезените ще затруднява движенията ми, но съм сигурна, че ще се справя. Повдигам роклята над коленете и се питам как ли биха им се сторили минижупите.

Уил повдига вежди, но също си смъква палтото.

— Аби, боя се, че това ще свърши зле. Видя колко е трудно. Остави тази работа на мъжете.

Явно не вярва, че ще се справя.

— Сериозно? Имай повече доверие на жените! Не ме познаваш! — натъртвам.

— Предавам се! — казва той.

— Приклекни с раздалечени крака — инструктирам го. — Ще стъпя върху бедрото ти с един крак, после върху рамото ти с другия.

Уил ме поглежда, все едно съм полудяла, но изпълнява указанията ми.

— Сега вдигни ръце, за да се хвана. Дръж ме здраво, за да не падна.

— Да, мадам. — Уил заема позиция до стената на кулата.

Руби ни наблюдава, зяпнала от смайване, сякаш сме циркови актьори, изпълняващи опасен номер. Уолтър застава до нас, готов да ме хване, ако залитна.

Стъпвам върху бедрото на Уил току до хълбока му. Щеше да ми е по-лесно, ако вместо найлонови чорапи носех маратонки, но няма такава възможност. Хващам здраво протегнатата му ръка и с лек тласък стъпвам върху рамото му. Той се поразклаща, но не изгубва равновесие.

— Дръж! — Стисвам ръцете му и внимателно се изправям, използвайки за опора стената. Маневрата не отнема повече от няколко секунди. Чувам тихо подсвиркване.

— Страшна си — казва Уолтър.

Уил ме удържа с лекота. По-силен е, отколкото изглежда.

— Хвани ме за прасците — разпореждам се.

След дълго мълчание той пита:

— Правилно ли чух? Искаш да те хвана за краката?

Осъзнавам, че за 1930 това сигурно е доста неприлично.

— Да. Иначе ще падна.

Ръцете му се плъзват бавно по глезените ми. Леле! Усещането наистина е неприлично.

— Стигаш ли? — пита Руби, връщайки ме към реалността.

Повдигам предпазливо длани, без да ги отлепям от грубата каменната стена, и почти докосвам перваза на прозореца.

— На сантиметри съм. Можеш ли да ме вдигнеш още малко?

— Чакай! Уолтър, помогни ми да я избутаме нагоре.

Силни ръце хващат първо единия, после другия ми крак. Залитам.

— На три! — казва Уил.

Вкопчвам се в стената и на три се издигам с един лакът по-нагоре. Стигам до перваза и оглеждам прозореца. Рамката е метална и има решетка. Няма мрежа и изглежда не се отваря.

— Какво правите, да му се не види? — раздава се строг глас.

Уолтър се сепва и отдръпва ръце. Плъзвам се по стената и си изжулвам дланите.

Уил ме подхваща несръчно. Изхлузвам се надолу и го удрям с лакът по главата. Едната му ръка неволно попада върху гърдата ми, другата — върху бедрото. Олюлява се, но не ме изпуска. След конфузна секунда осъзнава къде са ръцете му и ме пуска рязко на земята.

Обръщаме се. Приглаждам роклята и виждам мъж в работно облекло, сложил длани на кръста.

— Вътре ли искахте да се вмъкнете?

— Нещо такова — признава Уолтър.

Поглеждаме го смръщени.

— Защо не поиска ключовете вместо фенерчето? — пита мъжът.

Уолтър се усмихва дяволито.

— Боже, Франк! Не се сетих, че имаш.

— По-умен съм от всички тъпоглавци, дето учат тук. — Той ни оглежда. — Какво сте намислили?

Уил пристъпва напред.

— Всъщност аз исках да вляза в кулата. Уверявам ви, сър, че причината е много лична.

— И по-точно?

Франк скръства ръце пред гърдите. Ясно е обаче, че е любопитен, а не ядосан.

Уил му прошепва нещо в ухото. Франк се усмихва и показва криви зъби. Изважда гривна с ключове от джоба си, измъква един и го пуска в дланта на Уил.

— Ето! Ще изпуша цигара, ще нагледам обсерваторията и ще се върна. Ако не си свършиш работата дотогава, значи си пълен кретен.

— Благодаря, сър. Добър човек сте — казва Уил, стиснал скъпоценния ключ.

Франк се отдалечава по хълма.

— Сякаш не си патя от това — подмята през рамо.

Скупчваме се около Уил.

— Какво му каза? — пита Уолтър.

— Мъжка тайна — отговаря Уил с многозначителен поглед към мен.

Уолтър се изкикотва.

— Да действаме! — Уил ми помага да облека палтото и надява своето. Обувам се и всички се събираме пред масивната врата. Уил завърта ключа в ключалката, чува се щракване и вратата хлътва навътре, разкривайки тъмно помещение. Уил включва фенерчето и лъчът осветява метално стълбище.

— Уолтър, ще стоите ли на пост с Руби, докато се качим?

По силата на някаква телепатична връзка помежду им Уолтър се ухилва и кимва.

— Разбира се.

— Но аз искам да видя каква гледка се открива отгоре — жалва се Руби, подръпвайки Уолтър за ръкава.

Той улавя ръката й и я целува.

— Там е пълно с паяжини и мишки. Остани тук с мен. Ще те пазя.

Тя потръпва.

— О… — Уолтър й прошепва нещо, тя ме поглежда, позите поглежда към Уил и пак мен и се разкикотва. — Ще остана, разбира се.

Сграбчвам Уил за лакътя, задавайки му негласен въпрос: „Сериозно ли ще го направим?“. Той прекрачва невъзмутимо прага. Фенерчето обхожда помещението и спира на стълбите, водещи към непрогледния проход нагоре.

— Стой до мен — казва ми през рамо.

— Дадено — отвръщам и бързо приближавам до него и светлия лъч.

Уил изкачва едно стъпало. Хващам ръбестия метален парапет и ръката ми докосва паяжина. Отдръпвам я рязко и тръгвам след Уил, като гледам да стоя по средата на стълбището и се моля да не се заплета в паяжина.

След пет-шест стъпала стълбището завива. Студената кула излъчва влажна миризма на мухъл. Нещо прошумолява.

— Какво беше това?

— Не чух нищо — прошепва Уил и продължава нагоре.

— Чакай ме! — Сграбчвам палтото му и той се разсмива тихо.

Стъпало след стъпало най-после стигаме до площадка и тясна стаичка. Лунният сърп наднича през прозорчето и обвива в сенки ъглите, неосветени от фенерчето. Стоя плътно зад Уил. Фенерчето осветява нещо масивно до стената.

— Сигурно това е органът. Покрит е с платнище.

— Какво ще правим сега? Какво търсим всъщност?

Уил прехвърля фенерчето в другата си ръка и ме придърпва до себе си, за да не се крия зад гърба му като уплашено дете.

— Не знам. Може би бутон с надпис „Натисни тук за пътуване във времето“.

Той оглежда стените и насочва лъча нагоре, търсейки нещо, което да ни помогне.

Светлината огрява силует. Някой ни наблюдава.

Изпищявам и се прилепям до Уил, стиснала в мъртвешка хватка дланта му.

— Какво?

Насочва лъча отново към същото място, но аз заравям глава в гърдите му.

— Това е камбана — засмива се той.

Повдигам глава да надникна. Разбира се. Виждам тъмна камбана голяма горе-долу колкото човешка глава.

— Взех я за мъж.

Пускам ръката му и приглаждам палтото му с надеждата да не съм му оставила синини.

— Ама че страхливка. Тук горе няма никого.

— Е, аз пък мислех, че е невъзможно да се пътува из времето, та не бъди толкова сигурен. Може и призраци да има.

Помествам крака да не би да ме полази паяк.

— Вратата беше заключена — напомня ми Уил, сякаш това ще ме успокои.

— Но кой бие камбаните, когато пътуваме?

Уил продължава да шари насам-натам с лъча на фенерчето.

— Може би вятърът.

— Тук не изглежда проветриво.

Внезапен повей облъхва лицето ми, после още един.

С тъничък писък пак скривам глава в гърдите на Уил. Той ме обгръща закрилнически с длан.

— Прилепи — казва.

— Шегуваш ли се? Летящи мишки!

Вкопчвам се в него и усещам колко са силни гърдите му и колко тънък кръст има. Лицето ми е току до врата му. Кожата му ухае адски приятно.

Той се засмива, ала не се отдръпва.

— Няма да им позволя да те спипат, обещавам.

— Всичко наред ли е там? — подвиква Уолтър и гласът му отеква.

— Малко приключение с прилепи — отвръща Уил.

Смехът на Уолтър долита отдолу. Уил също се засмива. Дланите ми изтръпват.

— Това ти е по-забавно, отколкото ти се полага — прошепвам в ухото му.

— Кое? Че красиво момиче се е лепнало за мен?

Усещам лукавата му усмивка и поотпускам ръце, макар да съм поласкана.

— Е, Шерлок, какво следва?

— Не знам. Мислех, че отговорите ще се разкрият от само себе си.

Уил ми се усмихва. В мрачната кула, пълна с прилепи, изглежда спокоен, все едно търсим четирилистни детелини в парка.

— Как убеди Франк да ти даде ключовете?

— Казах му, че смятам да те целуна тук горе.

— О!

Отличен момент да го направи, но той се отдръпва и отмята платнището. Прикривам разочарованието си и се съсредоточавам върху дългата редица дървени клавиши.

Уил докосва единия.

— Представях си истински орган, а не дървени лостове.

Взирам се в машинарията с незнайна роля в пътешествията ни из времето.

— Ами ако го задвижа сега?

Под лъча на фенерчето Уил оглежда уреда част по част.

— Дали ще се пренесем?

— И къде?

— Знам само, че ако камбаните забият, ще се вкопча в теб — казва Уил.

Изненадана съм, защото си придава доста невъзмутим вид. Забележката му обаче стопля сърцето ми.

— Където и да отидеш, идвам с теб — добавя той.

Може и да не иска да ме целуне, но пък иска да остане с мен.

Той пак насочва фенера към дървените клавиши.

— Свири ли ти се?

— Да не си полудял? Най-добрият начин да привикаме ченгетата е камбанен концерт посред нощ.

— Да не споменаваме, че може да ни запрати в незнайно коя година. — Уил протяга ръка към клавишите и докосва един. — Дали и другите чуват камбаните като нас?

— Хрумна ми да попитам някого, но е невъзможно, понеже се пренасям в ново време.

Клавишите ме зоват, но не знам как се свири. Затананиквам мелодията, която чувам нощем. Уил започва да ми приглася.

Очите ни се срещат в тясната кула, осветена от единствения лъч на фенерчето. Съзерцават ни само мълчаливите камбани. Като хипнотизирани тананикаме в синхрон. Уил знае мелодията, разбира се, щом също е пътувал, ала въпреки това съм поразена.

Стигаме до фалшивата нота. Версията на Уил обаче е различна. Аз нарушавам хармонията в бемол, той — в диез.

— Боже! Тук се разминаваме — казвам.

— Какво значи това?

Той е по-стъписан и от мен.

— При мен фалшивият тон е надолу, при теб — нагоре. Затова ли аз се връщам назад, а ти отиваш напред?

— Изглежда логично. Питам се дали ще се върна назад, ако и моят тон прозвучи по-ниско?

— А на мен ми трябва по-висок тон. Трябва значи да измислим как да стане.

— Не открихме машина на времето, но поне разбрахме нещо. Да покрием това.

Той вдига платнището от пода.

Заедно го разстиламе върху дървените клавиши. Тежестта му ги задвижва и се раздава силен камбанен звън. Звукът отеква в каменната сграда и заглушава писъка ми.

Изскачаме през вратата и се сблъскваме с Уолтър и Руби.

— Мъртвите ли се опитвате да разбудите? — възкликва Уолтър.

— Не беше нарочно. Да заключим, преди охраната да дотича.

— Дай ми фенерчето. Изпрати момичетата до пансиона, а аз ще върна ключа и фенерчето на Франк. — Уолтър припряно пъхва ключа в ключалката.

Уил му подава фенерчето.

— Хайде!

Махва ни и с Руби тръгваме след него покрай горичката, готови да се скрием сред дърветата, ако дойде някой. Стигаме до „Лиз Уотърс“ и Руби ми намигва и се шмугва през задния вход. Оставам сама с Уил.

— Отдавна не съм се забавлявал толкова. Аби, не съм срещал по-възхитително момиче от теб! — Усмихва ми се широко, сякаш ме вижда за пръв път. — Ще те видя ли пак утре по обяд?

— По-добре да не се срещаме пред Карилиън Тауър.

— Статуята на Линкълн на Баскъм Хил? — предлага Уил.

— Отлично. Дотогава. И не запрашвай нанякъде през нощта — предупреждавам го.

— Ти също.

Уил изчезва в мрака.

Вмъквам се вътре и оставям вратата да се захлопне.

Руби ме чака.

— Беше толкова вълнуващо! Не съм се страхувала толкова през целия си живот!

— И аз.

Изкачваме се по стълбите до нейния етаж.

— Доста се забавихте горе. Целуна ли те Уил? — подсмихва се тя.

Лицето ми пламва. Целувката щеше да ми хареса.

— Уолтър ми каза, че затова искал да отидете горе.

Руби спира пред своя коридор.

— Не ме целуна. Не ме харесва по този начин.

Казвам го нехайно и се изкачвам нагоре по стълбите.

— Сигурна съм, че е влюбен в теб. И е много симпатичен. Добре е, че не бърза. Нека те ухажва както си му е редът — подхвърля ми Руби.

— С нощни набези из кампуса и разбиване на ключалки — казвам.

Тя се усмихва.

— Е, не е по установения ред, но е по-забавно.