Анджи Стантън
Утрото идва навреме (13)

13.

Точно преди дванайсет по обяд чакам Уил пред Карилиън Тауър. Още не мога да повярвам, че снощи се запознах с Руби. Светът ми става все по-безумен. Потърсих я, когато се събудих преди малко, но не я намерих. Понеже ни дели само един етаж, едва ли ще е трудно да я срещна отново, но как да я попитам дали е имала дете? Или да я предупредя, че скоро ще забременее?

Уил се появява. Спуска се по хълма. Вятърът развява меката му коса. Висок и строен е, с лека походка; образец на колежанската мода от трийсетте в пуловер без ръкави над риза с яка.

Със свенлива усмивка казва:

— Успяхме.

— И аз се радвам да те видя.

Отдавна знам, че ще се срещнем, ала сега, когато наистина сме заедно, не съм сигурна какво да правя.

— Значи смяташ, че тук е ключът към тайната на пътешественическите ни проблеми?

Посочва часовниковата кула. Каменните стени изглаждат дебели и непоклатими.

— Не съм сигурна, но определено е една от постоянните величини.

Той оглежда стръмните високи стени.

— Не разбирам как камбанен звън може да ни пренесе във времето.

— Може би отваря някакъв портал или пролука. Не знам как се получава, но си струва да поогледаме.

— Може би вътре има тайник с машина на времето размърдва вежди Уил.

— Бих припаднала, буквално, ако открием нещо такова.

В ума ми изплуват научнофантастични филми единственият ми източник на познания за пътуването във времето.

Уил натиска бравата и дори побутва вратата с рамо.

— Заключено е здраво като Форт Нокс.

— Гадост.

— Да. Гадост.

Става ми смешно как пробва израза.

— Може би трябва да влезем с взлом — предлагам.

— Имаш ли фиба?

Поклащам глава. В бързината не си направих труда да си пооформя косата по модата на трийсетте. Просто я вързах на тила. Прическата ми изглежда прекалено семпла и старомодна в сравнение с късите шикозни фризури на другите момичета.

— Но мога да донеса. Да отида ли сега?

— По-добре да не разбиваме ключалката денем. — Той оглежда вратата и дръпва от цигарата си. — Ще действа ме тихомълком.

— Значи тази нощ?

— Да.

Замълчаваме. Подритвам камъчетата по алеята и се питам дали да се сбогувам и да се върна в стаята си. Уил обаче ме изпреварва:

— Искаш ли да се разходим?

Тръгваме към Баскъм Хил. Денят е слънчев и прохладен, но се затопля бързо. Нося жилетка над роклята.

Вървим известно време, потънали в мислите си. Искам да му разкажа много неща, но не знам откъде да започна. Най-сетне казвам:

— Снощи обмислях твоя проблем с парите.

— Имаш предвид липсата им — поглежда ме косо той.

— Да. Каза обаче, че имаш малко. Мога да ти помогна.

— Да не би да разнасяш из времето торба с пари?

— Не, но знам доста за бъдещето и мога да ти предложа къде да инвестираш на сигурно.

Уил явно е скептичен.

— Например дядото на най-добрата ми приятелка от гимназията работеше в „Полароид“, голяма фирма за фотоапарати. По-късно „Епъл“ са голяма компютърна компания. Ще ти напиша някои популярни марки, „Набиско“, „Оскар Майер“ и тем подобни. Ако продължиш напред, ще провериш дали съществуват.

— Не знам как се купуват акции, а след срива на борсата миналата година не мисля, че е добра идея.

— Ще се наложи да научиш сума ти нови неща. Светът се променя много бързо.

— Звучи сложно.

Той изхвърля угарката, настъпва я, бръква в джоба на ризата и изважда нова цигара.

— Ще ти помогна. Непременно трябва да го направиш. Ако заседнеш в бог знае коя година без никакви средства, как ще оцелееш? Парите улесняват живота, а бъдещето е скъпо.

Моят проблем е с обратен знак. Как да отнеса пари в миналото? При всяко пътуване намирам някакви банкноти и монети върху нощното шкафче или в чекмеджето в скрина, но как да съм сигурна, че разполагам с достатъчно за извънредни случаи? Не мога да използвам банкноти от шейсета през 1930.

Уил запалва нова цигара и дръпва като заклет пушач. Набръчквам нос.

— И спри да пушиш. Ще се разболееш от рак на белия дроб, а и дъхът ти мирише на пепелник.

Той се намръщва.

— Обичаш да се разпореждаш. Всички жени в бъдещето ли са твърдоглави като теб?

Усмихвам се, но знам от кое време идва той.

— Просто се опитвам да помогна. И в бъдещето жените наистина са силни.

Той ме поглежда ехидно.

— Имаш предвид както вчера, когато не можеше да излезеш от езерото?

— Не се разкрещях: „Помощ! Спасете ме!“. Щях да измисля нещо.

Само дето бях изпаднала в самосъжаление. Засмивам се и ми става още по-добре, когато Уил смачква цигарата с върха на обувката си.

— Какво пък! Ще инвестирам и ще се моля да успея да си получа дивидентите.

Пъхва ръце дълбоко в джобовете. Напрягам ум за повече подробности, които да му помогнат.

— Америка ще се включи във Втората световна война в началото на четирийсетте.

— Нова световна война? — смайва се той.

— Да. Много лоша. На всяка цена гледай да не те мобилизират.

Уил въздиша тревожно. Не бива да мисли за това. Може би не е редно да му казвам толкова неща.

— Всичко ще е наред. О! Помня, че войната ни изважда от Депресията. Автомобилните компании извличат огромна полза, защото започват да произвеждат танкове и самолети.

— Надявам се планът ти да успее. Нямам много, но скътах нещичко след смъртта на родителите си.

Произнася думата „смърт“ с тих шепот. Осъзнавам, че е изгубил семейството си преди години, ала за него не е толкова отдавна.

— Кога починаха?

Той прочиства гърло.

— Двайсет и девети септември 1927.

— Преди колко дни разбра?

Болка помрачава очите му.

— Преди седем.

— О, Уил. Дори не мога да си представя как си се почувствал…

Приисква ми се да го прегърна и да го помоля да ми разкаже за семейството си, ала не посмявам и само го докосвам по ръката. Той хваща дланта ми и кимва. Тръгваме отново. Описвам му по-подробно разговорите с професора, разказвам му за бомбата в Стърлинг Хол, за страховете ми, че може би е загинал. Уил се разтревожва не по-малко от мен, но и двамата не сме в състояние да променим обстоятелствата.

Стигаме до Стейт Стрийт и забелязвам колко различно изглежда всичко. Магазините са със старомодни навеси, по ъглите има зелени пощенски кутии, уличните лампи са от красиво орнаментирано ковано желязо и със стъклени глобуси.

— Неузнаваемо е! — ахвам.

— И за мен! Когато тръгвах на училище, по улиците още имаше файтони. Сега профучават автобуси и товарни камиони.

Минаваме край туристическа агенция. Плакат на витрината рекламира екскурзии за младоженци до Ниагарския водопад. Въздишам.

— Какво има? — пита Уил, проследил погледа ми.

— Пътешествията ми напомнят за баба. Беше й много тежко точно преди да се разделим през 1951. Току-що бе изгубила майка си Руби и освен това се бе натъкнала на тревожна тайна. Обещах да й помогна да я разкрие, но отпътувах и я изоставих.

— Каква беше тайната?

— Открила, че майка й е родила бебе, за което тя не знаела нищо. Решихме да открием детето.

— Значи сега трябва да разкрие загадката без теб.

— Именно! Знам обаче, че няма да успее. — Посочвам се с показалец. — Нали не си забравил, че съм от бъдещето? И искаш ли да чуеш нещо още по-странно?

Той кимва.

— Снощи срещнах майката на баба. Руби.

Уил се заковава на място и се втренчва в мен.

— Срещнала си жената, която току-що е умряла?

— Да.

Всичко е налудничаво.

— Майката на баба ти… Невероятно! Тя ти е… прабаба, нали? Какво й каза?

— Почти нищо. Помогнах й да се прибере след вечерния час. Била е на среща. Осъзнах коя е в последния момент.

Уил поклаща объркан глава.

— Какво смяташ да правиш? Да я попиташ какво е станало с бебето?

— Може би още не го е родила. Не знам.

— Мислиш, че… очаква дете сега?

Той се изчервява. Очевидно „бременна“ е неприлична дума по негово време. Подсмихвам се, развеселена от смущението му.

— Не изглежда така, но я видях само за няколко минути и не съм я оглеждала под лупа. Може би още не е срещнала бащата.

— Щом се е връщала от среднощна среща, вероятно е била с него.

— Не е сигурно — застъпвам се за Руби.

— Цялата ситуация е доста странна.

Двама влюбени се появяват иззад пряката до „Ренебомс“; държат се за ръце и не откъсват очи един от друг.

Надигам се на пръсти и прошепвам в ухото на Уил:

— Току-що стана още по-странна.

— Защо? — пита той, свел лице до моето.

Момичето ме забелязва, грейва в усмивка и се втурва към мен.

— Здравей, Аби! Ти си, нали?

— Да. Радвам се да те видя. — Не мога да повярвам, че стои пред мен. — Това е приятелят ми Уил. — Обръщам се към него, прехапала устни: — Уил, това е Руби. Запознахме се снощи. Живее в „Лиз Уотърс“.

Очите на Уил едва не изскачат от орбитите. Напушва ме смях.

— Приятно ми е — казва Руби. — Това е годеникът ми Уолтър.

Зяпвам. Уолтър! Сега моят дядо изглежда млад и красив; със същите гъсти вежди и с любимото момиче. Ала след двайсетина години ще бъде мъж на средна възраст с прошарена коса и ще чака във фоайето на „Лиз Уотърс“ да отведе дъщеря си на погребението на Руби.

Всички ме гледат в очакване да кажа нещо.

— Привет, Уолтър — успявам да изрека.

— Приятно ми е да се запозная и с двама ви. — Той се ръкува с Уил.

— Аби е милото момиче, което ми отвори снощи. С Уолтър изгубихме представа за времето и пропуснах вечерния час — добави поруменяла Руби. — Щяха пак да ме мъмрят. Аби буквално ми спаси живота.

Уил едва не се задавя. Започва да кашля хрипливо от цигарите. Тупвам го якичко по гърба.

— Позволете ми тогава да ви почерпя. Хайде да пийнем нещо! — Уолтър посочва витрината на дрогерията закусвалня.

— Не е необходимо. Помогнах й с удоволствие — казвам.

— Настоявам! — Той поглежда първо към мен, после към Уил.

— Няма да се откаже, докато не постигне своето — усмихва се Руби и го хваща за ръка. — По-лесно е да се съгласите.

— Добре тогава — кимвам.

Какво пък? Ще пия сода с прабаба си и с прадядо си. Сюрреалистично. Поглеждам към Уил.

— Звучи чудесно! — усмихва се широко той.

Уолтър отваря вратата на дрогерията и я задържа, докато влезем. Дръпвам ръкава на Уил и му прошушвам:

— Това е прадядо ми.

Той се засмива тихо и поклаща глава.

Мирис на прясно кафе и скара изпълва въздуха. Настаняваме се в сепаре; Руби и Уолтър сядат един до друг, толкова близо, че раменете им се докосват. От нашата страна Уил оставя порядъчно разстояние помежду ни. Всеки си поръчва различен сироп. Мястото е предшественик на кафенетата от моето време, когато ще пия мокачино с приятели в „Старбъкс“. Сервират ни питиетата във високи чаши с дълги сламки. Моето е газиран черешов сироп. Уил си е поръчал билкова бира с топка сладолед. Не мога да откъсна поглед от Руби и Уолтър, толкова млади и жизнерадостни. Те се поразмърдват неловко, явно смутени от втренчения ми поглед.

— Съжалявам, просто изглеждате толкова влюбени.

Двамата се споглеждат усмихнати и грубостта е забравена.

Правя мислена снимка на сцената и се надявам да запомня завинаги този момент.

Докато отпиваме от чашите си, Уил неочаквано изтърсва:

— Уолтър, влизал ли си в Карилиън Тауър?

Умът ми не го побира. Що за въпрос? Сритвам го под масата, но той не трепва.

— Вътре ли? — Уолтър се почесва по главата. — Не, но вчера бях в един от тунелите под кампуса.

— Не знаех, че има тунели — обаждам се.

— О, да, простират се на километри, но трябва да си носиш силно фенерче, защото е тъмно и опасно.

Руби се обръща изненадана към него.

— Какво си търсил в тунелите?

— Криех се от университетската охрана. Хванаха ме да се пързалям по аварийните стълби в Научния център.

— Ходил си без мен? — Разочарованието на Руби явно размеква Уолтър и той улавя ръката й.

— Разказах на неколцина приятели от пансиона. Настояха да им покажа. Обещавам да те заведа скоро.

— Какво им е интересното на аварийните стълби? — осведомява се Уил.

— Забавно е да се спускаш по тях — отговаря Руби и разбърква сиропа си със сламката. — Но трябва да се качиш тайно на последния етаж в Научния център. Докторантите там не обичат „зайците“ да възпрепятстват изследователската им работа.

Разкривява присмехулно лице и произнася саркастично „изследователска работа“.

Засмивам се, зарадвана от откритието, че прабаба и прадядо обичат забавленията.

Руби продължава:

— Уолтър ме заведе там на първата ни среща.

Той поклаща глава.

— О, хайде, Руби! Ще ме помислят за стипца. — Обръща се към нас: — Пропусна да спомене, че първо я заведох на кино.

— Изобретателен подход! Трудно ще измисля нещо по-добро. — Уил ме поглежда със засмени сини очи.

Боже! Да ме покани на среща ли смята? Руби се усмихва одобрително.

— Защо искаш да влезеш в часовниковата кула? — пита Уолтър.

Поглеждам към Уил с повдигнати вежди. Мисля си: „Защото зад каменните й стени се надява да открие тайната на пътуването във времето“.

— Защото е там. Какво друго? — засмива се Уил с цялата прелест на заразителната си усмивка.

Уолтър удря по масата и чашите ни подскачат.

— В такъв случай аз съм най-подходящият помощник.