Не знам в кое време съм се озовала и ми е все едно, защото баба няма да е тук. Най-после разбрах каква е била последната й молба, а не мога да направя нищо.

Седя на леглото — единственият ми оазис сред бурята — заобиколена от непознати вещи на непознато момиче. Обхваща ме страх. На стената виси нов календар, разбира се. Коя е годината? Не искам да знам. Няма да ми донесе нищо добро. Освен приземяването във времето на баба, никога не е било добре.

Новият ми план е да остана в леглото, скрита от времето. Любопитството обаче надделява. Ставам и се взирам в проклетия календар. Септември 1948.

Боже, мразя това място. И това време. Баба я няма тук. Искам да се върна вкъщи.

Поглеждам през прозореца. Листа покриват клоните на дърветата. Няколко жълтеят. Поне не е зима. Обличам риза от груб памук, вълнена пола и обувки от моя гардероб.

Излизам в коридора и виждам името си на вратата до името Дороти. Още не съм я виждала и това ме устройва. Ако ми провърви, ще я отбягвам цял ден. Удобно съм прахосала толкова време сутринта, че коридорът е празен. Банята — също.

Измивам се и се връщам в стаята, която ми изглежда съвсем чужда след седмиците, прекарани с баба. Смехът и лъчезарното й присъствие я превръщаха в убежище от стихията на времето. Какво ще правя сега? Нямам никакво желание да опознавам тази нова година. Щом не мога да се върна у дома, искам да съм с баба. Ала съм подминала и двете времена.

После се сещам за Уил и заровеното му съкровище. Септември е — земята не е замръзнала. Мога да го намеря! С възобновена енергия обличам сив пуловер и връзвам косата си на опашка. Вероятно не е стилът на 1948, но не ме е грижа. Грабвам писалка и лист хартия от бюрото, прибирам ги в плетената чанта от 1970 и се спускам по задното стълбище. Не възнамерявам да се смесвам със студентите от четирийсетте — освен в краен случай.

Свежият есенен въздух ухае прелестно в сравнение със снежната зима на 1951. Бързам по покритата с чакъл алея покрай брега. Подминавам Адамс и Трип Хол.

Дали младият професор е тук? Вероятно, но няма представа коя съм. Безсмислено е да го търся. Но пък може би сега се срещам с Уил?

Прекосявам полуостровчето, заобиколена от калейдоскоп от златисти, оранжеви и ръждивочервени листа, и вдишвам дълбоко есенното благоухание.

Стигам до първото отклонение от алеята. Как ме упъти Уил? Дясно, ляво и пак ляво? Уф! На следващото разклонение поемам надясно по тясна пътечка, после свивам наляво. Мястото ми изглежда съвсем непознато. Но пък Уил ми го показа почти петнайсет години по-късно, нормално е да изглежда променено. Оглеждам се за падналото дърво, но не го откривам. Толкова по въпроса за ориентацията ми.

Връщам се по стъпките си до главната алея и пробвам пак. Цялата съм плувнала в пот. Този път свивам наляво след първото отклонение и минавам край гъсталак червена смрадлика. Клонки се плъзгат по раменете ми, чувам как дребни гадинки се разбягват от пътеката.

На следващото отклонение се изкушавам да завия наляво, но се придържам към плана и поемам надясно. Пътеката прави широк завой и разкрива огромен дървесен ствол, полегнал върху горския под в цялото си величие. Провирам се през трънака, който захваща пуловера ми. Сърцето ми препуска при мисълта, че ще открия съкровището на Уил. Заобикалям падналото дърво. Както преди купчина сухи клони покриват гниещата му основа. Спомням си как Уил покри с тях безценните си притежания. Отмествам дебел клон, после още един. Виждам купчината листа, изпод която Уил измъкна лопатката. Клякам и разчиствам листата с длани. Нещо дребно се стрелва през ръцете ми. Изпищявам. Мишлето побягва и се скрива. Вземам пръчка и с нея смитам останалите листа и клонки. Стигам до лопатката, пъхната под дънера.

Благодаря, Уил.

С лопатката в ръка се оглеждам за големия камък. Опитвам да го избутам с крак, но е много тежък. Почуквам с лопатката по него да не би да е скривалище за други създания. Навеждам се да го повдигна, но проклетникът не помръдва. Хващам го с две ръце и напрягам сили. С рязко движение го отмествам и залитам назад. Падам по задник върху влажните листа.

Изправям се бързо. Пръстта под камъка изглежда недокосвана отдавна. Коленича и забивам лопатката в рохката земя. Натрупвам пръстта на купчина до мен. Червеите се гърчат от възмущение, че ги разбутвам.

Тук ли ще е табакерата? Сигурно. С всяка пълна лопатка се чувствам взе по-близо до Уил, единствения човек във времето, който разбира какво преживявам. Не бях особено мила с него в деня, когато се срещнахме, и сега ми се иска да мога да му се извиня.

Лопатката удря нещо твърдо. Да! Трескаво разкопавам около него и трофеят ми се показва. Развивам брезента, виждам табакерата и въздишам с пълни гърди.

Както направи Уил, подпъхвам ръба на лопатката под капака и го отварям, като внимавам вътре да не се посипе пръст. Избърсвам длани и изваждам съкровищата — монетите, банкнотите, джобния часовник и дебел ключ, който предишния път не съм забелязала. Най-сетне стигам до плика. Хартията се разгъва, щом я освобождавам от табакерата. Изваждам листа и започвам да чета.

Скъпа Аби,

Сърцето ми скърби без теб. Знаехме, че този ден ще дойде, но това не намалява болката и отчаянието ми.

Увери ме, че пътищата ни ще се пресекат отново, ала докато не видя пак прелестното ти лице, ще тъна в тъга и ще влача жалкото си съществуване.

Ако прочетеш писмото ми — моля се да е така — недей да мислиш, че засвидетелствам любовта си като безумец. Вероятно очакваш да проявя доблест и сила. Ще откриеш обаче изгубено момче, търсещо смисъл и посока в абсурдния свят, който споделяме.

Аби, ти ми донесе утеха и отново осмисли живота ми. Всяка нощ се моля камбаните да забият и да ме пренесат във времето, където ще зърна отново сладкото ти лице.

С обич, Уил

Леле! Облягам се на падналото дърво и грубата кора остъргва гърба ми.

Сърцето ми бие лудешки. Стъписана съм от неочакваното любовно писмо. Ако не броим целувката, в деня на срещата ни Уил сдържаше чувствата си, но тук всичко е казано от ясно по-ясно. Да можех да го видя само за секунда! Ала макар че го няма, красивите му думи са при мен.

Отгръщам листа и намирам втора бележка.

Моя скъпа Аби,

Поговорката „отсъствието разпалва любовта“ е пълна глупост. Думата „отчаяние“ описва най-добре състоянието ми. Мъчително е да знам, че ти си някъде там, скрита във времето.

Искам да се уверя, че си в безопасност, но съдбата пренебрегва желанията ми. Не си ми оставила послание; сигурно не си успяла да откриеш моето „съкровище“.

Питах се дали си като повечето жени, на които им липсва чувство за ориентация. Чудя се ще намериш ли някога мястото. Сега се усмихвам, представяйки си колко си раздразнена, задето те сравнявам с безпомощните момичета от миналото.

Ако откриеш съкровището, знай, че аз съм добре. Вече се приспособявам по-умело към новия живот. Нямаме избор, нали?

Всяка вечер съзерцавам нощното небе и звездите с мисълта, че някъде из времето ти правиш същото.

Докато се срещнем отново, Уил

Прегръщам писмото, влюбена в думите му, и съжалявам, че не съм била по-откровена с него през деня, когато се срещнахме.

Изваждам писалката и листа от джоба си и се замислям какво да напиша. Уил вероятно знае почти всичко, което ще се случи, защото вече съм му разказала. Думите се оформят в ума ми, усмихната ги запечатвам на листа.

Скъпи Уил,

Озовах се тук през есента на 1948, но ти вероятно знаеш, защото смятам да ти разкажа, когато се срещнем отново. Между другото, не ми каза кога ще се случи това и упорството ти ме вбеси, както знаеш.

Снощи се разделих с баба. Бях тъжна, но днес открих твоите писма и не можеш да си представиш колко щастлива се чувствам. През 1961 прекарах само няколко часа с теб, но сега, след като прочетох думите ти, очаквам с нетърпение да те видя отново и да открия магическата близост, която споделяме. Ти я представи като на шега, но пък какво, малко смях никога не е излишен.

Видях Смити през 1951. Покани ме на среща! През последната ми вечер там го запознах с баба. Изпадна във възторг, та се наложи да го предупредя да не я ухажва. Не мога да си представя как бедното момче ще открие любовта.

Прабаба ми Руби почина. Баба е покрусена. Сега разрешавам нова загадка, за която вероятно вече съм ти разказала, и няма да се впускам в подробности.

Между другото, не можа ли да скриеш съкровището на по-добро място? През ръката ми притича мишка и едва не получих удар. Е, разбъбрих се очевидно, но това облекчава самотата. Време е да се прибирам, но съквартирантката ми сигурно ще ме изхвърли, когато види как съм си изкаляла роклята и обувките. Заради теб, разбира се!

Надявам се да те срещнем скоро.

Твоята спътница във времето:

Аби

Добавям името си с усмивка, представяйки си как някой ден Уил ще прочете писмото ми. Сгъвам листовете и ги прибирам в плика. Когато ги връщам в табакерата, забелязвам снимки, пъхнати на дъното.

Внимателно изваждам черно-белите фотографии. Първата е на семейство в старовремски дрехи. Стоят на кей — мъж, жена, момиче и момченце. Вглеждам се отблизо. Боже, това е Уил като малък, носи панталонки до средата на глезена. На другата снимка същото семейство е на плаж; всички носят смешни старомодни бански. Уил държи кофичка. Сърцето ми се преобръща. Как е оцелял след загубата на най-близките си хора?

Поглеждам следващата снимка и ахвам.

Широко усмихнати, с Уил се взираме в обектива. Прегърнали сме се през рамо. Изглеждаме радостни, сякаш сме се заливали от смях, когато фотоапаратът е щракнал. По дрехите не мога да определя годината. Обръщам снимката; няма дата. Уил сигурно не я е написал нарочно.

Хванала снимката в краищата, за да не я съсипя с мръсните си пръсти, дълго се взирам в нея. Уил излъчва спокойна увереност. Усмивката му е предразполагаща и озарява очите, които блестят дори на тази стара снимка. Носът му е тесен и прав, веждите — гъсти и извити, скулите — високи. Склонил е глава върху моята, сякаш и двамата искаме да се почувстваме свързани.

Неудържимо се изкушавам да взема снимката, но Уил няма да я намери, а може би на него ще му е нужна повече. Дано да го открия тук през 1948 и да не ми е необходима снимка за спомен.

Неохотно прибирам всичко в табакерата. Укорявам се мислено, че не донесох нещо дребно, което да добавя вътре. Заравям я и се изпоцапвам още повече. Докато наместя камъка и го покрия с клоните, вече съм цялата в кал.

По дългия обратен път към „Лиз Уотърс“ не мога да прогоня Уил от ума си, а и не искам. Защо времето ни събира и после ненадейно ни разделя? И защо се срещнах с баба и професора? В тази лудост сигурно се крие някакъв смисъл, има ред в хаоса, но какъв? Крайно време е професор Смит да запретне ръкави и да изучи физиката, за да разреши загадката.

Изгладняла без закуска и от копаенето, вземам отново душ, обличам чисти дрехи и тръгвам към „Юниън“ за ранен обяд. По-бързо ще е да се нахраня в закусвалнята в „Лиз Уотърс“, но не искам да се преструвам, че познавам хората и да водя лековати разговори. На терасата с изглед към езерото е по-лесно да остана анонимна.

„Юниън“ изглежда съвсем непроменен отвън. Вътре също не откривам особена разлика. Мирис на печени бургери напълва устата ми със слюнка. Грабвам поднос и го плъзвам по тезгяха. Студенти с бели хартиени шапки и престилки вземат поръчките и приготвят храната.

— Какво обичате? — пита момче, докато чета менюто, написано четливо върху черна дъска.

— Един хамбургер и шоколадов малц, моля — отговарям.

— Добре — казва той.

Гласът му ми се струва странно познат. Настръхнала, поглеждам на кого принадлежи и виждам висок студент с пъпчиво лице да записва бързо поръчката ми. Познати кафяви очи се втренчват в мен иззад очила с телени рамки. Той ми подава купон.

Смити?

— Благодаря — заеквам и вземам хартийката.

Не мога да откъсна поглед от недораслия професор Смит. Забелязал любопитството ми, той свежда очи и избърсва длани в престилката си.

— Всичко ще е готово след няколко минути.

— Благодаря — повтарям, затруднена да свържа младата му версия с първата, която срещнах през 1970. Изглежда различен дори в сравнение с последния път, когато го видях. Кожа и кости е, с източен врат и дълги ръце. След време ще стане далеч по-привлекателен.

Обръщам му гръб, плащам поръчката и сядам на малка маса, откъдето мога да го наблюдавам. Суети се объркан зад тезгяха. Разбърква малца с мляко, после прибавя препълнена лъжица сладолед; млякото плисва и опръсква престилката му.

Непохватните му движения привличат вниманието на колега, който му дава указания. Смити добавя още съставки и слага чашата под бъркалката. Щом я включва, сместа изригва като фонтан.

Закривам уста, за да не се разсмея. След няколко минути той тръгва да ми донесе обяда. По стъклената чаша с малцов сироп се стича сладолед.

— Изглежда много вкусно — казвам, за да го поуспокоя.

Той ме стрелва с поглед.

— Приятен обяд!

— Благодаря — усмихвам се.

Докато поглъщам лакомо сочния бургер и пия малца, наблюдавам как Смити разтребва и бърше маси. Вдига купчина мръсни съдове, обръща се и препречва пътя на момче, натоварено с пълни чинии.

Отварям уста да му извикам предупредително, но е твърде късно. Той се сблъсква с другия студент и храната се разпилява. По лицето му се изписва ужас. Трябва да решава сложни уравнения, келнерството не е за него.

— Смити! — подвиква по-възрастен работник.

— Да, сър? — отвръща гузно той.

— Я си почини да се успокоиш!

— Да, сър — съгласява се още по-оклюмал Смити.

Сваля бялата престилка и шапката. Излиза на терасата и сяда на оранжев стол с изглед към езерото.

Не мога да го гледам толкова отчаян. Избърсвам уста и отивам при него.

— Лош ден, а? — Сядам на стола срещу него.

Той се сепва и изправя гръб.

— Видя ли?

— И как не! — усмихвам се. — Не се панирай. Всички имаме лоши дни.

Той поклаща глава и се втренчва в земята.

— За нищо не ме бива. Сигурно не съм създаден за колеж.

— Защо мислиш така?

Дъската ли му хлопа? Той е съвършеният студент.

— Не съм схватлив. Всички други знаят какво да правят и се вписват в обстановката.

Намества си очилата, сякаш положението ще се подобри, ако вижда по-ясно.

— А ти?

Върху масата пада листо. Той го перва с длан, поглежда ме, после пак се взира към езерото, все едно му е много трудно да ме гледа в очите.

— Като малък живеех доста простичко. Сега всичко е ново и ме препъва. Не съм работил в ресторант. Нищо не правя както трябва и цялото ми старание отива на вятъра.

Въздишката му е пълна с разкаяние и самоомраза.

— Тогава недей да се стараеш чак толкова — предлагам.

Поглежда ме, сякаш съм идиот.

— Как ще ми помогне по-малкото старание?

— Е, няма да си толкова нервен. В момента си напрегнат до скъсване и просто си чакаш белята. Отпусни се, забави темпото.

Той поклаща глава. Не одобрява съвета ми.

— Не мога да карам по-полека. Имам много за вършене.

Потропва бързо с крак по земята и пак побутва нервно очилатата.

— Защо не си намериш друга работа? Какво умееш?

Говоря по-тихо и по-бавно, за да го успокоя.

— Градинарство. Работил съм в овощна и зеленчукова градина. Работя и в университетската библиотека. Там е по-добре. Най-голямата злополука е да объркам подредбата на книгите.

— Или да събориш етажерка. Това е сериозно — подсмихвам се.

На лицето му се изписва страх.

— Не говори така!

Ветрецът духва косата ми пред очите. Отмятам я зад ухото.

— Работиш на две места? Много е.

— Не е достатъчно. Търся си работа и в неделя. Разходите надминават очакванията ми и парите ми се топят.

— Кога намираш време за учене?

— Когато не работя, уча. Харесва ми. През останалото време спя, но то все не стига.

Усмихва се срамежливо, напомняйки ми благия мъж, в който ще се превърне.

— Съчувствам ти за недоспиването — казвам, но за мен сънят представлява опасност. Опасност да ме запратят в поредното непознато време. — Е, според мен се справяш чудесно. Помни, че колкото и лоши да изглеждат нещата, всичко ще се подреди. Недей да губиш надежда. Горе главата и не позволявай на никого да те отчайва.

— Защо си толкова мила с мен?

Въпреки думите ми той отпуска умърлушено глава.

— Защо не? Ти си страхотно момче. И ако ми позволиш да ти дам съвет, потърси си работа при някой професор по математика или физика. Ще се чувстваш много по-добре.

— Предложението не е лошо.

— Още нещо. Случайно да познаваш момче на име Уил?

Мисля, че едва ли са се срещнали, но си струва да пробвам.

— Не, доколкото си спомням. Имам съсед на име Били.

— Висок и русокос? — питам, но се съмнявам Били да е Уил.

— Не, с тъмна коса е. Защо питаш?

— О, просто търся стар приятел.

— Жалко, че не мога да ти помогна. — Той се изправя в цял ръст. — Почивката ми свърши. Благодаря за разбирането.

— Няма проблем. Беше ми приятно да си поприказвам с теб.

Той си слага хартиената шапка.

— Надявам се да те видя пак.

Усмихвам се.

— Ще ме видиш. Обещавам.

Оставям Смити сам с надеждата да съм го поутешила и отивам на лекция по физика. Може би ще открия разковниче, което съм пропуснала, отсъствайки от клас. Професорът обаче е стар и скучен, а лекцията надминава възможностите ми. Определено няма начин сама да открия формулата за пътуване във времето.

На връщане към пансиона спирам до часовниковата кула — висока и загадъчна. Какви тайни крие зад стените си и защо не съм чувала камбаните да бият през деня?

Слагам длан върху камъка. Изпрати ме вкъщи. Изпрати ме там, където се чувствам в безопасност и имам семейство и любов. Затварям очи и облягам чело върху хладната стена, ала нищо не се случва. Не проехтява камбанен звън, мълния не прорязва синьото небе. Още съм тук, с обувки с цветни носове и дращеща вълнена пола.

Тръгвам по кея пред „Лиз Уотърс“ и гледам лодките по гладкото чисто езеро. Дали Уил гребе сред водата? Има ли изобщо значение? Ами обещанието, което дадох на баба, да открия изгубеното бебе? Как ще го изпълня, след като не знам кога е родено, къде и кой е бащата?

През нощта лежа и обмислям преживелиците си. Прелиствам албума, който Смити ми даде през 1951. Тежкото чудовище сигурно тежи поне два килограма. Обръщам на спортния раздел и намирам двете страници с гребците.

И го виждам. Уил е в отбора от 1930. Лицето му е със сериозно изражение, типично за момче, позиращо за спортна снимка. Не мога да преценя дали е доволен, пътувал ли е вече и знае ли за мен. Косата му е същата както в деня, когато го срещнах — чорлава и поне от две седмици се нуждае от подстрижка. Взирам се дълго и зърнистото черно-бяло изображение.

— Кой си ти, Уил? И защо се появи в живота ми?

Не получавам отговор като с вълшебна пръчица. Прелиствам албума да убия времето. Смити сигурно е искал да видя снимката на Уил. Или нещо друго? Стигам до раздела, посветен на „Лиз Уотърс“. Има пет групови снимки, по една за всяко крило. Прокарвам показалец по редиците лица и едно ми изглежда познато, ала не разбирам защо. Проследявам списъка с имената и откривам момичето. Руби Фелпс. Майката на баба. И тя ли е живяла в „Лиз Уотърс“?

— Коя си ти, Руби? Какво се е случило с бебето ти?

Взирам се в деликатните й черти, сякаш да я накарам по телепатия да ми изпрати отговорите. Тя ми се усмихва безгрижно. Затварям албума и се излягам. Какво ли е било да родиш толкова млада по онова време? Омъжена ли е била? Или още е учела в гимназията?

Изтощена съм. Не знам дали е от вълненията, или от безсънните нощи. Изглежда няма да науча нищо повече тук, в това време. Срещнах бъдещия професор, намерих писмата на Уил и той не се появи магически, затова решавам да се оставя в ръцете на съдбата. Завивам се и затварям очи. Блаженство е да отпусна глава върху възглавницата. По-късно, от дълбините на съня, долавям далечен звън на камбани.

Към следващата част или към съдържанието

Анджи Стантън Утрото идва навреме (10)

Метаданни

Данни

Утрото идва навреме

Информация

История

Сваляне / Връзки

10.

Анджи Стантън
Утрото идва навреме (10)