Марк Хименес
Тексаска история (9)

8

Бяха видели Марфа отвън, надничайки навътре; сега виждаха Марфа отвътре, надничайки навън. Застанали в купола на триетажната сграда на съда, откъдето се разкриваше отлична панорама към платото Марфа, те можеха да огледат целия град чак до покрайнините, където цивилизацията изчезваше в пустинята. Земята там беше безплодна и жълта чак до кафявите планински вериги по краищата на платото.

— Страхувам се от височини.

— Госпожице Хъниуел, това са само четири етажа.

— Мисля, че ще повърна.

Слязоха по стълбището до съдебната зала на втория етаж. Сградата беше построена през 1886 г. само за шейсет хиляди долара, но Бук за пръв път виждаше толкова величествена зала, а той бе виждал доста. Таванът с изящни фризове се извисяваше на цели шест метра, а старомодните столове бяха завинтени за пода. Двамата седнаха и огледаха обширното помещение.

— Оставихте господин Уокър да говори на воля за Марфа. Защо не го попитахте за шистовия газ?

— Повечето хора минават в глуха защита, когато юрист почне да ги разпитва, госпожице Хъниуел. Не стават по-откровени. Напротив, затварят се. Затова се научих да слушам. Всеки има какво да разкаже с желание. От Сам Уокър узнахме много неща.

— Така ли?

— Да.

— Мислех, че искате той да публикува нещо във вестника?

— Искам. И ще го публикува.

Тя се понамръщи.

— Говорите така, сякаш сте го правили и преди.

— Правил съм го.

— Защо ли това ме плаши?

Бук размаха ръка към величествената зала, която напомняше за историята на Западен Тексас.

— Е, госпожице Хъниуел, каква кариера планирате? Да станете адвокат в малко градче и да заверявате завещания в подобна зала? Или да адвокатствате в голям град?

— Не искам да ставам адвокат.

Бук се завъртя към помощничката си.

— Тогава защо учиш право?

— Баща ми няма син, на когото да завещае професията, затова се налага да разчита на мен.

— А каква искаш да станеш?

— Майстор готвач.

— Студентка по право иска да стане майстор готвач? Оригинално.

— Професор по право на мотоциклет? Ето това е оригинално.

 

 

Ако искаш да съдиш някого за договор, автомобилна злополука или отчуждаване на земя в окръг Пресидио, завеждаш дело в местния съд. Отиваш първо при съдебната секретарка. Която в момента се усмихваше на Бук.

— Професор Букман — каза тя. — Сам Уокър се обади, че идвате насам. Аз съм Сади Томас. Мисля, че трябва да ви изберат във Върховния съд.

— Само за тия думи щях да ви пиша отличен по конституционно право.

Сади беше жена на средна възраст с миловидно лице. Бук я бе забелязал на снимката от погребението.

— И тъй, какво ви води в нашия съд?

— Трябва ми информация.

— За какво?

— Не за какво, а за кого. Били Боб Барнет.

Усмивката й изчезна.

— Доколкото разбрах, той е завел дела за отчуждаване на имоти.

— Да. Засега около двайсетина.

— Кой го представлява?

— Небезизвестната фирма „Дън“.

— Кой адвокат?

— Нейтън Джоунс. Но той загина при злополука миналата седмица.

— Преди четири години той ми беше сътрудник. Водил ли е дела за други клиенти?

— Доколкото знам, Били Боб беше единственият му клиент. Нейтън често се шегуваше, че е личен адвокат. Жалко, че единственият му клиент е задник.

— И аз така чух.

— Тепърва ще чувате още. Да се отнемат чужди имоти заради тръбопровод е законно, но не е редно. Собствениците се обединиха, наеха си общ адвокат от Санта Фе, но редовно губят. Били Боб слага закона в джоба си. Хората са побеснели. Биха сторили всичко, за да го спрат.

— Дори и убийство?

— На него сигурно биха посегнали, но не и на адвоката му. — Сади въздъхна. — Нейтън беше мило момче. За рождения ден ми носеше червена роза. Всяка година. Много се вълнуваше, че ще става баща.

Бук й благодари и понечи да си тръгне.

— Професоре…

Той се обърна.

— На ваше място не бих се замесвала в тия сблъсъци. Може да е нездравословно.

* * *

— Те убиха Нейтън, професоре.

В седем и половина Бук и Надин пристигнаха в дома на Нейтън Джоунс на Остин стрийт, северно от железопътната линия. Пред къщата бе паркиран черен форд пикап. На прага ги посрещна едрият млад мъж с къдрава руса коса, който бе стоял до съпругата на погребението. Казваше се Джими Джон Дейл и беше приятел на Нейтън още от детството. Миришеше на пивоварна.

— Защо смятате така, госпожо Джоунс?

— Бренда. Защото казаха, че е станало заради превишена скорост, но Нейтън никога не кара бързо.

Пет дни след смъртта на съпруга си тя все още говореше за него в сегашно време.

— Бойскаут ли е бил?

— От най-добрите.

До раждането оставаха три седмици; очакваха детето да е момче. Бренда седеше неудобно в креслото. Бук и Надин бяха на дивана; Джими Джон крачеше напред-назад с бира в ръка и се мръщеше, сякаш си бе наумил нещо и това не му даваше мира. На едната стена в малкия хол висеше сватбена снимка на Нейтън и Бренда. Тя беше с бяла булчинска рокля, той с черен смокинг.

— Еха! — възкликна Надин. — Същински близнак на Джеймс Дийн.

— Всички го казваха — кимна Бренда.

Няколко други снимки представяха Бренда и Нейтън на морския бряг, на пикник и някакво парти. Физически бяха доста странна двойка. Бренда беше миловидно момиче с кръгло лице и след раждането щеше да си има проблеми с теглото, също като сестрата на Бук. Нейтън Джоунс приличаше на манекен от лъскаво модно списание; имаше остри черти, тъмни очи и стройно тяло. Изглеждаше прекалено съвършен за реален човек и прекалено самовглъбен за адвокат; в сравнение с него госпожица Робъртс приличаше на водеща на готварско предаване. Той бе издържал с отличие изпита по конституционно право; често рисуваше в малък скицник, който си носеше.

— Вижте смахнатите му снимки — каза Джими Джон.

На другата стена висяха рамки с черно-бели фотографии, все на фона на сурови тексаски пейзажи. Една от тях изобразяваше каубои, водещи стадо добитък през прашна равнина, но на преден план стоеше като наблюдателка една нагиздена кукла Барби и ярките й цветове влизаха в рязък контраст с черно-бялата композиция. Друга показваше открита равнина с ниска планинска верига в далечината и червена роза, забита в земята на преден план. На трета се извисяваше сондажна платформа с работници на нея, а на преден план висеше розово дантелено бельо. Надин стана и огледа всяка снимка с око на художествен критик.

— Знам — каза Бренда. — Смахнати са. И аз не ги разбирам. Но Нейтън обича да ги прави. Те са негова страст.

— Имал е око за пейзажа — каза Бук. — Опитвал ли е да продаде някоя от снимките?

— Не. Това му е само хоби. Той е доволен от работата си… Беше доволен. И това е добре, защото често работи… работеше… до късно нощем.

— С какво друго се занимаваше? Когато не беше на работа.

— С нищо. Работи във фирмата, а през останалото време е с мен. И с Джими Джон.

— Какво правехте заедно?

Тя сви рамене.

— Нормални неща. В неделя след църква си приготвяхме кошница за пикник и подкарвахме през пустинята да търсим пейзажи за фотографиране. Разпъвахме одеялото и той правеше стотици снимки от разни ъгли. Има страхотни фотографии от планините Дейвис.

— С други хора общуваше ли?

— Той няма много приятели в Марфа.

— Но е израснал тук.

— Не беше каубой — каза Джими Джон.

— Има ли братя или сестри?

— Единствено дете е — каза Бренда.

— Как се запознахте?

— Израснахме тук, в Марфа. С Нейтън сме заедно още от гимназията. После отидохме в колеж. Аз завърших педагогика, той английски. Преди седем години се върнах тук да работя в детската градина към общинското училище. Нейтън замина да следва право в Тексаския университет. Вие бяхте негов кумир, професоре. Често говореше за вас. Не пропускахме да ви гледаме по телевизията.

— Наистина ли имате черен пояс по кунгфу? — попита Джими Джон.

— По таекуондо.

— След дипломирането — продължи Бренда — Нейтън се прибра у дома, оженихме се и той постъпи във фирмата на Дън. Точно когато откриха тукашния клон.

Бук погледна Джими Джон. Той имаше червендалесто лице и масивна фигура. По каубойски обичай крачолите на джинсите му се влачеха по земята. Поради очевидното му опиянение Бук реши да не го обсипва с въпроси, а да го остави да говори. Младежът изглеждаше зажаднял за внимание.

— Е, Джими Джон, каква е твоята история?

Джими Джон отпи глътка бира и избърса устните си с ръкав.

— Моята история? — Той изсумтя иронично. — Моята история е, че Бренда и Нейтън отидоха да учат в колеж, а аз останах тук. Имах само средно образование, тъй че в търсенето на работа бях по-долу и от мексиканците. Те живеят по двайсет души в една каравана, за да пращат пари на роднини в Мексико. Знаете ли, че така изтичат по трийсет милиарда всяка година? А уж не отнемали от заплатата на американския работник. Да бе! Бачках каквото ми падне — гледах говеда, сондирах, полагах асфалт. После градът изведнъж стана рай за художниците и всички скапани хомосексуалисти от Ню Йорк се преселиха в Марфа. Имат повече пари, отколкото ум, плащат за къщите скъпо и прескъпо, вдигат цените, а местните като мен не могат да си позволят нищо освен каравани в мексиканския квартал. Най-големите работодатели в града са фермата за домати и граничният патрул. Кандидатствах, но те искат полицаите да говорят испански.

— Би могъл да го научиш.

— Не е редно да говорим испански, за да работим в Америка, професоре — особено на държавна служба. На сондите говорим английски.

— За кого работиш?

— За Били Боб Барнет. Той не наема мексиканци.

— Харесва ли ти работата?

— Харесва ми да работя. Никога не бях имал редовна работа, докато не почнаха да добиват шистов газ. Това даде шанс на хората като мен.

— Шанс за какво?

— За живот.

Икономиката бе изхвърлила зад борда хората като Джими Джон. Производството се прехвърляше в Мексико или Азия, а петролният бизнес — в Близкия изток. Двайсет и три милиона американци нямаха работа, повечето се чувстваха предадени от страната си. Огорчени. Гневни. Мнозинството нямаха надежда за постоянна работа. Никога. Докато не се появи шистовият газ. Но и той си имаше цена.

Джими Джон извади от задния си джоб бяла кърпичка и си издуха носа. Белият плат се обагри с кръв.

— Тече му кръв от носа — каза Бренда. — И страда от главоболие. Защото работи на сондите.

Джими Джон сви рамене.

— От сондажа излизат сума ти газове и химикали.

— Ходил ли си на преглед?

— В Марфа нямаме лекар.

Той порови в джоба на ризата си, извади малко шишенце, лапна две хапчета и ги преглътна с бира.

— Гълта „Адвил“ като бонбони — каза Бренда. — Нейтън го молеше да отиде при доктора в Алпин.

Джими Джон небрежно размаха кутията бира.

— Още не се очертава да си напусна работата.

— Женен ли си? — попита Бук.

Въпросът развесели Джими Джон още повече.

— Аз ли? Не, по дяволите, не останаха бели момичета в града.

Бук се обърна към Бренда Джоунс.

— Ти знаеше ли, че Нейтън ми прати писмо?

— Каза ми, че се кани.

— Знаеше ли защо?

— Той каза, че нещо не било наред. С водата. Каза, че Били Боб пестял от необходимите разходи. Нейтън се боеше до смърт от него.

— От собствения си клиент?

— Били Боб се държеше ужасно грубо. И с Нейтън, и с всички останали.

— А, само лае, но не хапе — обади се Джими Джон. — В сондьорския занаят всички сме груби, това е.

— Той те помоли за помощ, професоре — каза Бренда.

— Как да му помогна сега?

— Разкрий истината.

Джими Джон върна писмото на Бук и каза:

— Е, Били Боб е единственият, който се занимава с шистов газ в Марфа.

— И единственият клиент на Нейтън — добави Бренда. — Щом работиш за Дън в Марфа, значи работиш за Били Боб Барнет. Нейтън се тревожеше, че има само един клиент. Ако ядосаше Били Боб, щеше да остане без работа.

— Но все пак ми написа това писмо.

— Професоре — каза Джими Джон, — онези екозащитници дрънкат все същите приказки за замърсяване на подпочвените води още откакто пробихме първия сондаж. Сега и художниците се присъединяват към тях, сигурно си нямат друга работа. Либерали са, затова мразят петролния бизнес. Искат всички да караме велосипеди като тях. От пет години работя на сондите и мога да кажа, че няма замърсяване. Виждам данните за налягането. Никога не сме имали пробив.

— Тогава защо Нейтън пише, че имал доказателства за замърсяване?

— Не знам. Попита ме и аз му казах, че действаме строго по правилата. Никога не е споменавал за доказателства.

Бук се обърна към Бренда.

— Показвал ли ти е доказателства?

— Не. Никакви.

— Споменавал ли е дали е показвал доказателствата на шефа си?

Тя поклати глава.

— Познаваш ли го?

Бренда кимна.

— Том Дън. Срещнах го веднъж преди погребението. Отвратителен тип. От онези, дето гледат жената в гърдите, като разговарят с нея.

— Ако Нейтън имаше доказателства и ги разгласеше, правителството щеше да затвори сондажите.

— Може би — каза Джими Джон. — А може би не. Това е Тексас, професоре.

— Посъветвах го да си мълчи — каза Бренда.

— Защо?

— Защото, ако се разприказваше, щеше да иде на улицата или в гроба. Той ти прати това писмо и сега е мъртъв. Прилича ли ти на съвпадение, професоре? — Тя стисна зъби, за да сдържи сълзите си. — Убиха го. Хората на Били Боб.

— Защо?

— За пари. — Тя посочи към пода. — Тоя газ долу струва милиарди.

Джими Джон я прегърна през рамото със свободната си ръка.

— Беше злополука. Били Боб и без това е богат.

— На хора като него парите никога не им стигат. — Този път тя не издържа и заплака. — Проследиха ме до вкъщи.

Джими Джон поклати глава.

— Нейтън така я е изплашил, че вижда призраци. Виж, професоре, аз обичах Нейтън като брат. Липсва ми всяка минута. Но онова си беше злополука. Прибирал се е от Мидланд късно вечерта и е заспал на волана.

— Така казва той — възрази Бренда.

— Кой?

— Шерифът.

 

 

На сбогуване Бренда Джоунс прегърна Бук и прошепна:

— Професоре, ти беше неговият герой. Бъди такъв и сега. Раздай правосъдие заради него. Разкрий истината. Не беше злополука.

Двамата с Надин излязоха навън и яхнаха мотоциклета, но Бук не включи двигателя. Вместо това се загледа в звездите над тях. Бе търсил истината и правосъдието — поне доколкото позволяваха законите — достатъчно дълго, за да знае, че правосъдието е като художествена творба от смачкани авточасти — зависи с какво око го гледаш — и че истината се намира в сърцето, а не в главата. Може би съдия Кенеди беше прав, може би всеки имаше правото сам да определи собственото си съществуване, собствения си смисъл, собствената си истина. Затова Бук нямаше да търси своята истина, а истината на Нейтън. Дължеше му поне това.

— Какво научихме днес, госпожице Хъниуел?

— Че не обичам да пътувам шест часа с мотор.

— За смъртта на Нейтън Джоунс.

— Първо, официалната причина за смъртта е автомобилна злополука.

— И?

— Второ, Били Боб Барнет е клиентът, за когото писмото твърди, че замърсява подпочвените води.

— И?

— Трето, Нейтън не е показал доказателствата нито на жена си, нито на най-добрия си приятел.

— Много добре.

— И четвърто, бил е гей.

— Кой? Джими Джон?

— Нейтън Джоунс.