Марк Хименес
Тексаска история (6)

5

— Рок Хъдсън, Джеймс Дийн, Елизабет Тейлър, Доналд Джъд, Нейтън Джоунс… всички ли умират в тоя град? — попита Надин Хъниуел.

— Рано или късно.

Гробището на Марфа се намираше на Сан Антонио стрийт в западните покрайнини на града, отвъд мотел „Тъндърбърд“ и пазара „Пуебло“, в близост до автомобилно гробище и паркинг за каравани. През центъра на гробището минаваше телена мрежа. Западно от нея бяха гробовете на покойници с мексиканско потекло; някои от тях представляваха истински религиозни светилища. Източно от оградата почиваха мъртъвци с англосаксонски произход; над много от тях вятърът развяваше малки американски флагчета. През гробището лъкатушеше черен път. Бяха пристигнали с мотоциклета и сега се подпираха на него, наблюдавайки от почтително разстояние погребението на Нейтън Джоунс.

— Автомобилна злополука — каза Бук. — Същия ден, когато е пуснал писмото.

Секретарката от приемната им бе разказала през сълзи подробности за смъртта на Нейтън.

— Съвпадение. — Надин се завъртя към него. — Сега може ли да се прибираме?

— Не.

— Защо?

— Защото не вярвам в съвпадения.

Бук не бе ходил на погребение от двайсет и една години. Петстотин полицейски служители с парадни униформи бяха дошли от всички краища на Тексас за погребението на Бен Букман; такъв е техният обичай, когато колега загине при изпълнение на служебния дълг. При адвокатите не е точно така. Днес на гробището присъстваха само няколко десетки опечалени. Някои бяха облечени като адвокати, повечето като каубои с джинси, ботуши и карирани ризи. Млада жена с джинси и черна тениска стоеше сама встрани; тя погледна към тях за момент, после извърна очи. Бук забеляза секретарката с черната рокля; тя бършеше очите си с кърпичка. Една двойка в напреднала възраст изглеждаше смазана от скръб; навярно бяха родителите на Нейтън. До тях стоеше млада жена в напреднала бременност; тя пристъпи напред и сложи върху ковчега червена роза. Без съмнение съпругата на Нейтън. Близо до нея стоеше млад мъж с къдрава руса коса; той я прегърна през раменете. Роднина или семеен приятел. Мъж с побеляла коса обикаляше наоколо и правеше снимки. След като службата свърши и тълпата започна да се разотива, Бук се приближи до бременната жена.

— Госпожа Джоунс?

— Да.

— Аз съм Джон Букман. От Тексаския университет. Нейтън ми писа.

Тя стрелна очи наоколо, после пристъпи по-близо и прошепна:

— Не тук. Те дебнат. Елате у дома. Довечера. Има ме в телефонния указател.

 

 

— Няма да спя във вигвам.

„Ел Космико“ заемаше над седемдесет декара, южно от града, близо до базата на граничната охрана. Неговият уебсайт го възхваляваше като „уникална жилищна общност в Западен Тексас“, но Надин не вярваше. Жилищата тук варираха от преобзаведени каравани до ловджийски палатки и автентични сиукски вигвами. Към цената на настаняването се полагаше и ползването на обща баня с вана и тоалетна. Наричан от местните жители „хипарски лагер“, „Ел Космико“ бе най-новото бизнес начинание на собственичката на хотел „Сан Хосе“ и кафе „Джо“ в Остин. Като редовен посетител на „Джо“, Бук бе решил да си опита късмета. Но стажантката му не искаше и да чуе.

— И няма да деля тоалетната с непознати!

Тя поклати глава и въздъхна, сякаш я чакаше непосилна задача.

— Дори не мога да си представя колко антибактериални кърпички ще трябва да ползвам.

— Госпожице Хъниуел, знаете ли, че сте много капризна спътничка?

— Дайте ме под съд.

— Думи на истински юрист.

Десет минути по-късно те стояха пред рецепцията на хотел „Ел Паисано“. Сградата в стил испански барок имаше обширно фоайе, обзаведено с кожени кресла и дивани, под от шарени мексикански плочки, декоративни греди и…

— Боже мой! — възкликна Надин. — Онова на стената бизон ли е?

— И то дългорог. — Бук се обърна към рецепционистката. — Само за една нощ.

Надин измъкна от платнената си чанта мобилен телефон и засне препарираната глава.

— У дома никой няма да ми повярва.

— Името ви — попита жената.

— Джон Букман.

Тя се усмихна широко.

— Професор Букман, добре дошли в „Паисано“. Очаквахме ви.

— Тъй ли?

— Вашата секретарка… Мирна, нали?… се обади да резервира места за вас и госпожица Хъниуел. Имате съобщения.

— Къде е най-близкият „Старбъкс“? — попита Надин. — Умирам за кофеин.

— В Марфа нямаме „Старбъкс“ — отговори рецепционистката.

Надин се ококори, сякаш току-що й бяха казали, че в Марфа няма кислород.

— Шегувате ли се?

Жената сви рамене, после подаде на Бук три листчета със съобщения: от Мирна, от сестра му и от Джеймс Уелч. Надин се опомни от преживения шок заради „Старбъкс“ и вдигна телефона си, като че искаше да провери вятъра във фоайето.

— Защо не мога да се свържа?

— Покритието по нашия край е малко рехаво — обясни служителката.

Надин реагира със същото изумление.

— Няма „Старбъкс“, няма есемеси… още ли сме в Америка?

— Още сте в Тексас.

Жената подаде ключовете на Бук.

— Професоре, вие сте в апартамент „Рок Хъдсън“, а госпожица Хъниуел е в „Елизабет Тейлър“. Номера двеста и единайсет и двеста и дванайсет.

— Страхотно, значи ще спим в легла на покойници — възкликна Надин.

— Били са живи, когато са спали тук. Хайде да се измием, да хапнем и да помислим какво ще предприемем.

— Аз казвам да си вървим у дома.

— Не пропускайте художествените галерии — подхвърли рецепционистката.

Бук понесе багажа нагоре по стълбището (нямаше асансьор) и по коридора към стаите.

* * *

Джеймс Дийн тренираше фокуси с ласо в двора на хотел „Ел Пасо“. Рок Хъдсън и Елизабет Тейлър купонясваха в столовата с другите от екипа. Режисьорът Джордж Стивънс правеше всяка вечер обзор на деня в балната зала; местните бяха добре дошли. И идваха. За шест летни седмици през 1955 г. Холивуд се пренесе в „Паисано“ и Марфа се чувстваше като Пепеляшка на бала.

Но балът свърши, Холивуд се прибра у дома, а Марфа се върна към стария си живот. Градчето и хотелът се плъзгаха неумолимо надолу. През 2001 г. Марфа бе център на най-бедния окръг в Тексас, а „Паисано“ се продаваше заради неплатени данъци на търг. През онзи ден никой не си въобразяваше, че за града и хотела може да дойде холивудски хепиенд. Но хепиендът дойде — макар и не заради Холивуд.

Заради изкуството.

Бук показа на Надин апартамента „Елизабет Тейлър“, после влезе в съседния. „Рок Хъдсън“ се оказа удобно място: хол, обзаведена кухня, спалня и отделен балкон на покрива. Бук остави чантата си, после потърси стационарен телефон. Такъв нямаше. Той извади мобилния, набра номера на Мирна и излезе на балкона. След малко гласът й долетя сравнително ясно въпреки леките смущения.

— Благополучно ли се добрахте до Марфа? — попита тя с майчински тон.

— Да.

— Как е Надин?

— Мъчи я носталгия. Как разбра, че ще отседнем в „Паисано“?

— Не ми се вярваше Надин да си пада по къмпингите. Не и с онзи неин дезинфектант за ръце. Кога се връщате?

— Сигурно утре. Помниш ли Нейтън Джоунс. Беше ми стажант преди четири години.

— Естествено, че го помня. Той ме спаси от уволнение. — Тя се позасмя. — Защо?

— В онова писмо той ме моли за помощ.

— Ще му помогнете ли?

— Не.

— Защо?

— Мъртъв е.

 

 

След това Бук позвъни на сестра си.

Джоан беше на трийсет и една и наскоро бе станала майка. На сватбата преди три години Бук бе дал ръката й на един млад лекар на име Денис. Новият му зет предлагаше да настанят майка си в старчески дом. Но какво разбираше той от алцхаймер? По специалност беше проктолог.

— Бук, трябва да поговорим за настаняването на мама.

— Не.

— Знам, че не искаш, но…

— Тя не ни настани в дом. Хвана се на работа, след като татко умря.

Клер Букман бе поддържала счетоводството на десетки малки фирми в Остин; сега не можеше да се справи с чековата си книжка.

— А татко в никакъв случай не би я настанил в старчески дом.

Болестта бе направила майка му чужденка в собственото й тяло. В собствената й къща. За собствените й деца. Тя не би желала да живее така. Но вече бе твърде късно за избор. Болестта реши вместо нея. Когато му дойдеше времето, Бук щеше да направи избора си, преди да е станало късно.

— Бук, та тя дори вече не знае кои сме.

— Ние знаем коя е тя.

— Бук…

— Джоан… това няма да стане. Тя може да живее при мен.

— А като дойде някоя приятелка да преспи при теб?

— Вече не идват.

— Как ще я возиш насам-натам? С мотоциклета ли?

— Ще си купя кола.

— И коя ще е достатъчно бърза и опасна за теб?

— Ще си взема микробус.

Тя се разсмя. Бук харесваше смеха й.

— Индиана Джоунс с микробус? Не ми се вярва. Освен това, Бук, ти никога не си у дома. Както сега.

— Ще наема денонощни болногледачки.

— Това е скъпо.

— Чувала ли си за хонорари от книги?

— Мислех, че ги пестиш за пенсия.

От балкона на втория етаж Бук виждаше целия град и пустинята отвъд него. Жълтата прерийна трева блестеше под слънцето.

— Не смятам да доживея до пенсия.

— О, Бук, недей да говориш така само защото мама… това не означава… — Тя въздъхна в слушалката. — Какво правиш в Марфа?

— Работя.

— Поредното приключение?

— Мъртъв адвокат.

 

 

Последното му обаждане беше до Джеймс Уелч, председател на Настоятелския съвет на тексаските университети — организация с нестопанска цел, разполагаща с дарения за 21 милиарда, множество недвижими имоти, осем милиона декара първокласни нефтодобивни терени, дялове в голф клуб на световно ниво, радиостанция и кабелен спортен канал, най-скъпия и печеливш футболен отбор в Америка и петнайсет университета и медицински колежи в цял Тексас, даващи образование на над двеста хиляди студенти. Тексаският университет в Остин бе флагманът на това сдружение. Джеймс Уелч бе получил дипломата си в него преди трийсет и три години; днес състоянието му надхвърляше три милиарда долара. Той бе най-влиятелният човек в тексаското висше образование.

— Професор Букман, благодаря, че отговорихте на обаждането ми.

— Извинявайте за забавянето, господин Уелч. Наложи ми се неочаквано да напусна града.

— От секретарката ви разбрах, че сте в Марфа. С жена ми бяхме там преди няколко години. Тя искаше да види изкуството. Сандъци, смачкани коли и флуоресцентни лампи… не можах да го разбера. — Уелч въздъхна. — Е, както навярно сте чули, синът ми Робърт бе арестуван за притежаване на наркотици с цел продажба. Взеха му кръвна проба без негово съгласие.

— Какво е правил, когато са го арестували?

— Подпирал се на колата си, паркирана на Шеста улица. Минал един полицай и го арестувал.

— Нищо ли не е казал на полицая? Не се ли е съпротивлявал?

— Като го знам какъв е, сигурно се е опитал да се прави на умен. Не умее да си държи езика зад зъбите. Като майка си. Но как могат да правят това, да му вземат кръв без негово съгласие?

Що е либерал? Консерватор, когото са арестували.

— Добър въпрос. Засега нямам отговор. Значи са арестували сина ви, претърсили са колата му и са открили наркотици?

— Кокаин.

— Колко?

— В полицейския доклад пише половин килограм.

— Не е доза за лична употреба.

— Боби не е наркодилър, професоре. Наркоман е. И ако се отърве от затвора, отива на терапия в клиника „Бети Форд“. Случаят се закрива и досието му остава чисто.

— Господин Уелч, би трябвало да си наемете адвокат с опит в наказателните дела.

— Така и направих. Скоти Рейнс. Той каза, че обискът и конфискацията са незаконни. Не е имало основания за претърсване на колата и вземане на кръв. Предложи ми да наема вас.

— Защо?

— Защото, ако Скоти каже, че обискът и конфискацията са незаконни, съдията пак ще даде ход на делото. Но вие сте знаменит експерт по конституционно право. Ако кажете, че обискът и конфискацията са незаконни, съдията ще отхвърли обвиненията.

— Искате да подам жалба?

— И да се явите в съда, ако се наложи. Готов съм да платя много добре.

— Не смятате ли, че общественото ви положение е достатъчно, за да… — Бук искаше да каже „да го измъкнете“, но се въздържа. — … да уредите ситуацията?

— В Далас със сигурност. Но става дума за Остин, там недолюбват републиканците. Областният прокурор е демократ. Аз съм известен спонсор на републиканците в Тексас и на последните избори подкрепих конкурента на областния прокурор.

— Олеле!

— Точно така, професоре.

Бук се замисли. Да прекара шест до дванайсет месеца в областния затвор сред изпечените престъпници нямаше да се отрази добре на младия Уелч. Той трябваше да постъпи в клиника.

— Професоре?

— Приемам. Ще поговоря с вашия адвокат и ще напиша жалбата.

— Благодаря. Какво ви дължа?

— Нищо.

— Безплатно ли ще работите?

Уелч едва ли би се смаял повече, ако някой му беше казал, че при повторното преброяване Ромни е спечелил.

— Не. В замяна ще искам от вас две обещания. И няма да споря по тях, господин Уелч.

— Казвайте.

— Първо, синът ви отива на постоянна терапия, а не някакви консултации веднъж седмично. Минимум шест месеца.

— Шест месеца? Ще изостане с училището.

— По-добре, отколкото да изостане с живота.

— Добре. Шест месеца. Лично ще го заведа. Професоре, аз обичам сина си. Ще се погрижа за него. — Той се поколеба за миг, после добави: — Когато бях студент, се напивахме с бира. Сега смъркат кокаин. Защо хлапетата налитат на наркотици?

— Не знам, господин Уелч.

За дълго настана тишина, после отново долетя гласът на Уелч:

— Какво е второто обещание?