Марк Хименес
Тексаска история (40)

Епилог

Един месец по-късно

— Господин Стантън, ако федералното правителство може да принуди американски гражданин да си купи здравна застраховка, може ли да ви принуди и да си купите шевролет, след като в момента правителството притежава двайсет и пет на сто от „Дженерал Мотърс“?

— Не, разбира се.

— Защо не?

— Би било противоконституционно.

— Защо?

— Защото карам беемве.

Целият курс се разсмя. Но не и госпожица Гардза. В чест на темата на днешната лекция тя носеше тениска с надпис АЗ ♥ ОБАМАКЕЪР.

— Да се обърнем към мнението на върховен съдия Робъртс по делото „Национална федерация на независимия бизнес срещу Себелиъс, министър на здравеопазването“. Решението е взето с пет на четири гласа — всъщност два пъти със същия резултат — като и двата пъти решаващият глас принадлежи на Робъртс. Става дума за Закона за защита на пациентите и достъпни здравни грижи, наричан още „Обамакеър“, ключовото понятие в който е така нареченият „индивидуален мандат“. В най-общи линии това понятие означава, че всички граждани, неосигурени от държавата или работодателя си, трябва да си купят частни здравни застраховки. Ако не го направят, са длъжни да платят глоба. Каква е идеята зад закона?

Госпожица Гардза стрелна ръка нагоре.

— Госпожице Гардза.

— Индивидуалният мандат изисква всеки да плаща на здравноосигурителната система, за да се избегне прехвърлянето на разходи. Ако вие не се осигурявате, моите застрахователни вноски ще се вдигнат, за да покрият вашите разходи за здраве. Тоест ще прехвърлите своите медицински разходи върху мен. Трябва да принудим всички да влязат в системата. Това е единственият начин „Обамакеър“ да заработи. Единственият начин за създаване на справедлива здравна система.

— Госпожице Гардза, справедливостта ли е въпросът, обсъждан от Върховния съд?

— Би трябвало да е.

— Не това ви питам.

— Не.

— Какъв е въпросът, обсъждан от Върховния съд в този и всеки друг случай, когато се преразглежда решение на Конгреса?

— Дали Конгресът е действал според конституционните си правомощия.

— Правилно. Господин Стантън, какъв е основният аргумент на ищеца по това дело?

Господин Стантън седеше на последния ред. Беше навел глава и пращаше есемес.

— Господин Стантън, ако обичате.

— Извинявайте, професоре. Продавах си акциите на „Хоул Фудс“. Купих ги на седем след големия срив, сега продавам на деветдесет и четири.

— Основният аргумент на ищеца, ако обичате.

— Че индивидуалният мандат надхвърля правомощията на Конгреса според точката за търговията.

— А какво се разрешава на Конгреса?

— Да регулира външната и междущатската търговия.

— Но продажбата на здравни застраховки очевидно е междущатска търговия — търговия, минаваща отвъд щатските граници. Защо ищецът смята, че индивидуалният мандат надхвърля властта на Конгреса?

— Защото тази точка упълномощава Конгреса да регулира търговските отношения, но не и да създава нови. Конгресът не може да принуждава гражданите да се включат в дадена търговия, за да може после да я регулира.

— Тоест Конгресът може да регулира каквото правим, но не и каквото не правим.

— Именно. Както пише Скалия, да твърдим, че Конституцията позволява на правителството да регулира бездействието „е все едно да превърнем вдишването и издишването в обект на федералното законодателство и така да поставим федералната власт буквално над всяка човешка дейност“.

— А индивидуалният мандат нарежда на гражданите да действат, да се включат в търговията, да купуват продукти — в случая здравни застраховки.

— Да. Конгресът казва: „Ние решихме, че е добре всички американци да имат здравни застраховки, затова нареждаме на всички американци да купуват здравни застраховки и който откаже да купи, ще подлежи на финансово наказание“. Принудени сме да действаме под диктата на правителството.

— И какво казва върховен съдия Робъртс за това?

— Той казва, че е малко прекалено, дори според точката за търговията. Правителствено нареждане да се купуват застраховки, наложено чрез финансови санкции, е противоконституционно.

— Кой го подкрепя?

— Другите четирима консервативни съдии. Четиримата либерали смятат, че е допустимо Конгресът да действа така. Те казват, че Конгресът просто регулира днес нашата бъдеща търговска дейност — наричат го „авансово регулиране“. Но едва ли някой би ги обвинил в прекомерна интелигентност.

Господин Стантън чукна юмрук с приятелите си от последния ред.

— Значи с пет срещу четири гласа — петима консервативни и четирима либерални съдии — Върховният съд отменя индивидуалния мандат?

— Да.

— А по този начин и „Обамакеър“?

— Ъъъ… не.

— Но вие току-що казахте, че Върховният съд е отменил индивидуалния мандат като противоконституционно действие на Конгреса според точката за търговията в Конституцията.

— Вярно, но след това Върховният съд утвърди индивидуалния мандат според точката за данъците.

— Обяснете, моля.

— Правителството е представило резервен аргумент, че индивидуалният мандат може да се разглежда и като данък, а няма почти нищо, върху което Конгресът да не може да наложи данък.

— Какъв данък? В деветстотинте страници на закона „Обамакеър“ нито веднъж не се споменава думата „данък“. Той предвижда наказание за отказ да се плати застраховка, а не данък.

— Правителствените юристи оформят този довод след взетото вече решение. Те осъзнават, че могат да загубят по линия на точката за търговията, затова казват: „О, тази «глоба» всъщност е данък“, защото точката за данъците дава на Конгреса практически неограничена власт да налага и събира данъци за всякакви цели — защо не и за финансиране на здравеопазването?

— Но Робъртс и четиримата консервативни съдии разбират уловката и отказват да я одобрят, нали?

— Четиримата — да. Той не. Робъртс се присъединява към четиримата либерални съдии и подкрепя индивидуалния мандат като данък, а не като глоба.

— Макар законът да казва, че това не е данък, а глоба? Макар Върховният съд никога дотогава да не е смятал, че едно наказание по закон може да бъде и данък?

— За съжаление, да, професоре.

— И тъй, върховен съдия Робъртс има решителния глас при обявяването на индивидуалния мандат за противоконституционен според точката за търговията, но и при обявяването му за конституционен според тази за данъците?

— Да.

— Значи индивидуалният мандат е закон в Америка?

— Да.

— А „Обамакеър“?

— Да.

Господин Стантън се наведе и вдигна високо тениска с надпис: ОБАМАКЕЪР: ГЛУПОСТТА НЕ СЕ ЛЕКУВА.

В аудиторията избухна смях.

— Благодаря за разведряването на обстановката, господин Стантън.

— Моля, професоре.

— Но, господин Стантън, каква е разликата между А: Конгресът нарежда на гражданина да закупи здравна застраховка и го принуждава с финансова санкция, която според Върховния съд е противоконституционна; и Б: Конгресът облага гражданина с данък за отказа да закупи здравна застраховка, което според Върховния съд е конституционно.

— Никаква. Резултатът е съвършено същият. Конгресът използва властта си, за да принуди гражданите да вършат нещо, което те не желаят, и им прибира парите, ако откажат. Робъртс се е отдал на конституционна софистика.

— Защо го прави?

— Защото Робъртс иска „Ню Йорк Таймс“ да го харесва. Либералните медии унищожиха правната репутация на консервативни съдии като Ренкуист и Скалия, и Робъртс не иска да го сполети същата съдба. За беда, той не разбира, че либералите могат да го харесват сега, след като подкрепи най-голямото правителствено своеволие в цялата история на Америка, но гласува ли само веднъж срещу тях, ще го разпънат на кръст. Такива са. Затова той отстъпи. Предаде Конституцията.

Госпожица Гардза се изправи срещу господин Стантън. Дебатът започваше.

— Робъртс откри, че има съвест, затова гласува заедно с либералите.

— Странно, че винаги консервативни съдии минават на страната на либералите, но нито един либерал не е гласувал за консерваторите. Защо така?

— Защото винаги са прави.

— Точно там е проблемът: самовлюбените американски либерали искат правителството да направи несправедливия живот справедлив, неудачниците да станат победители, глупаците умни и всички да седнем на велосипеди.

— Седни на това!

Госпожица Гардза размаха среден пръст срещу господин Стантън. Той вдигна ръце и се озърна към Бук.

— Приберете си пръста в кобура, госпожице Гардза. И седнете, моля. Тук сме да обсъждаме конституционното право, а не социалната политика.

— Конституционното право е социална политика.

— Да — каза господин Стантън, — защото либералите смятат, че правителството трябва да контролира икономическия ни живот.

— А консервативните бели мъже в съда смятат, че правителството трябва да контролира личния ни живот — отвърна госпожица Гардза.

— Не искам някакъв недоучил и зле платен бюрократ, който не е имал достатъчно ум да си намери работа в частния сектор, да решава дали децата ми ще получат животоспасяващо лечение.

— Предпочиташ да го решава някоя алчна застрахователна компания ли?

— Да. Знаете ли защо, госпожице Гардза?

— Защото баща ти има акции в тези компании?

— А освен това?

— Не знам.

— Върховен имунитет.

— Какво?

— Ако застрахователната компания откаже лечение и синът ми умре, мога да я съдя за милиард долара. Това ги заставя да бъдат честни. Ако правителствен бюрократ откаже лечение и синът ми умре, не мога да съдя федералното правителство дори за пукнат цент. Върховен имунитет.

Госпожица Гардза сви рамене.

— Това е цената, която плащаме за решаването на социалните проблеми.

— Посочете ми един социален проблем, решен от федералното правителство, госпожице Гардза. Образование? Наркотици? Бедност? А сега се опитват да решат проблемите на здравеопазването.

— Четирийсетте милиона бедни, които не могат да си позволят здравна застраховка, също заслужават медицински грижи.

— Те имат безплатно здравеопазване. Нарича се обществена болница. И колко от тези така наречени „бедни“ имат коли с форсирани двигатели и джанти за хиляда долара, айфони и билети за всички професионални футболни мачове, но не могат да си позволят платено лечение? Тези „бедни“ хора знаят, че така или иначе ще получат безплатно здравеопазване — тогава защо да плащат? Защо да не легнат на чужд гръб? Нямаме четирийсет милиона, които не могат да си позволят здравна застраховка. Имаме десет милиона, които не могат, и трийсет милиона, които не искат. Които предпочитат ние, другите, да плащаме и за тях.

Господин Стантън се наведе и вдигна друга тениска с надпис: СУПЕРМАРКЕТ ОБАМА: ВСИЧКО Е БЕЗПЛАТНО, ЗАЩОТО ПЛАЩА ОНЗИ ЗАД ТЕБ.

Студентите се разсмяха.

— Господин Стантън, на пазар ли ходихте този уикенд?

— Да. Заради миналия ни спор с госпожица Гардза и нейните тениски.

— А!

Госпожица Гардза не беше готова да капитулира.

— Имаме четирийсет милиона, които не могат да си позволят здравна застраховка — казаха го по новините.

Господин Стантън се разсмя.

— Не бъдете толкова лековерна, госпожице Гардза. Бизнесът с помощите за бедните подава тази дезинформация на правителството, за да продължи да смуче милиарди. А либералните медии я повтарят без проверка, защото съвпада с политическите им предразсъдъци.

— Да се върнем на „Обамакеър“ — каза Бук. — В светлината на този казус има ли човешко действие или бездействие, което Конгресът не може да регулира в рамките на Конституцията?

— Не — заяви господин Стантън. — Вече всичко са уредили. Всъщност в неофициални разговори съдиите задали точно този въпрос на правителствения юрист и той не успял да измисли нито едно човешко действие, което да остане свободно от правителствен контрол. Така петима върховни съдии — петима правници — дадоха на Конгреса абсолютната власт да ни казва какво да правим, как да го правим и да ни налага глоби — прощавайте, данъци — ако откажем. Мисля, че това се нарича комунизъм.

— Нарича се социална справедливост — каза госпожица Гардза.

— Само според комунистите.

— Добре — каза Бук. — Днешните решения на Върховния съд са прецеденти за утрешните решения. Когато обсъждаха „Обамакеър“, съдиите търсеха прецеденти в подкрепа на своите позиции. Сега, след като Върховният съд даде на Конгреса правото да прокарва закони, облагащи гражданите с данъци, ако откажат да се включат в определена търговска дейност — какъв може да бъде следващият закон, който ще се облегне на предишния?

— Да ни обложат с данък, ако откажем да купим шевролет, за да подкрепим националната автомобилна индустрия?

— Да. Но мисля за нещо по-голямо.

— Да ни обложат с данък, ако откажем да ядем зеленчуци?

— Хайде, напънете си мозъците. Помислете за предишните дела във Върховния съд, за големите прецеденти, които се превръщат в закон, както в този случай. Поставете тези прецеденти един до друг и какво получавате? Ако правителството може чрез данъци да принуди гражданите да вършат нещо, което не искат, накъде ще ни поведе този прецедент?

— Към Русия и другаря Путин — каза господин Стантън.

Той вдигна следващата тениска: ОБАМАКЕЪР — ЗДРАВЕОПАЗВАНЕ, КОЕТО НЕ МОЖЕШ ДА ОТКАЖЕШ. Отново избухнаха смехове.

Бук огледа студентите. Господин Бренан усърдно записваше всяка дума, други пращаха есемеси, ровеха в Туитър или дремеха. Погледът му падна върху една глава, скрита зад лаптопа.

— Госпожице Робъртс.

Тя надникна иззад укритието.

— Вие знаете, нали?

Тя кимна, сякаш признаваше престъпление.

— Кажете на колегите.

Тя отметна кичур коса от лицето си и заговори тихо. Целият курс се приведе към нея като един човек.

— Е, според решението за „Обамакеър“ правителството не може да нареди на една жена да направи аборт, макар че здравеопазването е търговия, защото това би надхвърлило правомощията на Конгреса по точката за търговията; но пак според решението за „Обамакеър“ правителството може да обложи жената с данък, ако откаже да направи аборт.

— Но Декларацията за правата ще забрани на правителството да го направи.

— Не, няма. В делото „Роу срещу Уейд“ Върховният съд е решил, че, цитирам, „развиващият се организъм“ в жената няма никакви конституционни права според Декларацията за правата, защото не е „лице“ преди раждането. След прецедентите „Роу“ и „Обамакеър“ съдът би подкрепил един такъв закон. И кръгът се затваря: ние не сме нищо повече от камъни.

— Но защо би извършило правителството нещо подобно?

— Може би ехографията показва, че бебето има генетичен дефект, който ще изисква скъпи медицински грижи през целия му живот. Или жената е неомъжена, без средства да издържа детето, а обществената издръжка би увеличила бюджетния дефицит. Биха го направили, за да спестят пари.

— Но това са само безпочвени предположения, нали? Всъщност няма за какво да се тревожим, нали така? Ние сме развита цивилизация. Коя цивилизована нация в света би издала подобен закон?

— Китай.

— Благодаря, госпожице Робъртс.

Господин Стантън вдигна нова тениска с надпис: ОБАМАКЕЪР: ПРЕВИЙ СЕ В КРЪСТА, НЯМА ДА БОЛИ.

— Господин Стантън, колко тениски носите?

— Само още една.

— Но ако правителството не принуждава хората да постъпват правилно, как може да реши големи проблеми като здравеопазването? — провикна се госпожица Гардза.

— Основателите на тази държава не са създали правителство, притежаващо всички права освен отказаните в Конституцията, а правителство, притежаващо само онези права, които му дава Конституцията. Може би федералното правителство не е длъжно да решава — или да се опитва да реши — всички социални проблеми в Америка. За да реши проблема с наднорменото тегло, днес правителството нарежда на всички училища с какво да хранят учениците на обяд. Това ли са искали от националното правителство Мадисън, Хамилтън, Джеферсън и Уошингтън, когато са създавали тази страна? Може би отговорността за подобно решение се пада на петдесетте щата.

— Но ние наистина имаме проблем с наднорменото тегло — каза госпожица Гардза.

Госпожица Робъртс вдигна ръка. Бук кимна.

— В становището на съдиите с особено мнение пише: „Конституцията не изброява федерално разрешими проблеми, а федерално допустими правомощия… Член Първи не дава на властите право да решават проблемите на всяка цена“. Това ми харесва.

Госпожица Гардза я изгледа свирепо.

— А това харесва ли ти, Лиз?

Тя пак размаха среден пръст. Бук неволно си пожела догодина да разпределят госпожица Гардза при друг преподавател. Господин Стантън се изправи на последния ред.

— Професоре, в чест на последната ни лекция с госпожица Гардза и нейните тениски предлагам този последен контрааргумент.

Той разкопча ризата си и отдолу се разкри тениска с надпис: МАЙНАТА ТИ, ОБАМАКЕЪР, ОТИВАМ В КАНАДА.

Целият курс се разсмя.

— И така, дами и господа, приключваме първата година на курса по конституционно право.

Студентите заръкопляскаха. Момчетата се тупаха по раменете, момичетата се прегръщаха. Семестърът свършваше, предстояха изпити. Някои студенти си тръгнаха, други се струпаха около Бук. Той раздаваше автографи, те го снимаха.

Историята от Марфа бе стигнала до националните медии.

 

 

Бук се върна в кабинета си и завари Мирна да говори по телефона.

— Ето го. — Тя му подаде слушалката. — Полицията.

— Ало.

— Професоре, отново ви безпокои сержант Тейлър. Майка ви пак се е загубила, намерихме я в магазин за презервативи. Отведохме я в дома й, сега чакам сестра ви.

— Благодаря, сержант.

— Професоре…

— Да?

— Време е.

Той подаде слушалката на Мирна и разтърка чело. Бяха свалили шевовете, но белегът го сърбеше.

Мирна се усмихна.

— Всички момичета мислят, че с този белег сте секси.

— Ами добре. Кога започва изслушването на Уелч?

— Отменено е.

— Защо?

— Скоти Рейнс се обади, че прокурорът е оттеглил обвиненията срещу Боби Уелч. Обади се и баща му от клиниката „Бети Форд“ в Палм Спрингс. Каза, че настанил момчето за шест месеца. Помоли да ви благодаря и каза, че е изпълнил и двете обещания. — Тя вдигна глава от бележника. — Обещания?

— Лични.

Тя се наведе и измъкна изпод бюрото пластмасова кутия. Подаде я на Бук.

— Пържено пиле. И не се тревожете, с фъстъчено масло е. Няма да се отровите.

— Благодаря.

Тя отново се наведе над записките.

— Канят ви за телевизионно предаване в неделя.

— Не мога.

Тя го погледна.

— Добре ли сте?

— Не. Поща?

Тя посочи с палец към кабинета му. Той се обърна натам, но…

— Нямате време. Закъснявате за факултетен съвет. Избор на нов заместник-декан.

* * *

Бук влезе в залата и намери свободно място между Хенри Лоусън, професор Шийла Манфрид и Джона Голдман. Професор Манфрид прошепна на Джона:

— Чудя се дали няма да получаваме повече в новия Юридически факултет на ТТИ.

Бяха я убедили да оттегли претенциите си за сексуална дискриминация, като й дадоха увеличение на заплатата с двайсет и пет хиляди долара, опрощаем заем от двеста и петдесет хиляди долара и официален достъп до информацията за заплатите на всички останали преподаватели.

— Ръководството призна, че догодина ще имаме стотина студенти по-малко — каза професор Голдман. — Това прави три милиона загуба от учебни такси. Ще трябва да ни орежат заплатите.

— Ще отида в ТТИ, ако предлагат повече — заяви професор Манфрид.

Професор Голдман направи гримаса.

— И ще станеш една от тях? Тръпки ме побиват, като си го помисля.

Бук отвори пластмасовата кутия и предложи на Хенри пържено пиле. Той грабна една кълка и я захапа. Декан Роско Чеймбърс застана на председателското място. Настана тишина. Роско приличаше на застаряващ сенатор. И имаше съответния глас.

— Искам да направя важно съобщение. Професор Лоусън, бихте ли излезли напред, ако обичате?

Хенри озадачено се обърна към Бук; Бук сви рамене. Хенри стана и тръгна към декана, който го прегърна през рамото. Хенри продължаваше да гризе кълката.

— О, боже — възкликна професор Голдман. — Роско назначава Хенри за заместник-декан.

— Но той не е лесбийка — възкликна професор Манфрид.

— Женен е с две деца.

— Бих искал пръв да поздравя Хенри Лоусън с встъпването в нашия кръг — каза Роско.

— Щатно място? — трепна Хенри.

Роско се разсмя.

— Щатно място ли? Не, влизате в кръга на деканите.

— Аз ли съм новият заместник-декан?

— Не. Новият декан.

Професор Манфрид изглеждаше готова да припадне.

— Пенсионирате ли се?

— Какво? Не, по дяволите, не се пенсионирам. Не сте новият декан тук, Хенри. Назначават ви за декан в Юридическия факултет на Тексаския технически институт.

Хенри едва не се задави с кълката.

— Така ли?

Роско пак се разсмя.

— Чуйте го само как се прави на скромен. Е, Хенри, скоро ще седите върху цял куп пари, след като Джеймс Уелч дари двеста милиона за новия Юридически факултет…

Джеймс Уелч бе завършил магистратура в Тексаския университет, но преди това бе учил в ТТИ. Той щедро подкрепяше и двете учебни заведения. И винаги изпълняваше обещанията си.

— … затова обещайте да не ми отмъкнете всички преподаватели.

Хенри се озърна към всички представители на клана Харвард-Йейл.

— О, не се тревожете, Роско. Никога не бих го направил.

Декан Роско Чеймбърс плесна с длани и всички се присъединиха към аплодисментите.

 

 

Хенри прие с усмивка поздравленията на другите преподаватели. После пристъпи към Бук с кълката в ръка и подозрително изражение на лицето.

— Мисля, че съм ти задължен — каза той.

— За какво?

— За това.

— Поздравления, Хенри. Там ти е мястото. Просто се постарай факултетът да стане най-добрият в Тексас или поне да не отстъпва на футболния отбор.

— Футболният отбор получава повече пари.

— Така е в Тексас.

Професор Манфрид мина край тях и подхвърли:

— Хенри, ще ти изпратя автобиографията си.

След като тя се отдалечи, Хенри прошепна:

— Ще блокирам всякакви имейли от нея.

Двамата се разсмяха. После Роско повика Хенри. Той направи крачка натам, но спря.

— Бук, ако решиш да се преместиш, при мен винаги ще има щатно място за теб.

— Благодаря, Хенри. Но мястото ми е тук.

Хенри тръгна към декана, а Бук излезе. Преди да прекрачи прага, декан Роско Чеймбърс подвикна след него:

— Букман… подстрижи се.

 

 

Бук се върна в кабинета и отново завари Мирна на телефона. Тя му подаде слушалката и прошепна:

— Сестра ви.

Той пое слушалката.

— Джоан.

— Бук…

— Този уикенд ще преместя мама.

— Добре.

— Искаш ли да я чуеш?

— Разбира се.

— Чакай малко. Сега ще ти я дам.

— Ало — изрече тъничък гласец.

— Мамо, обажда се Бук.

— Какъв бук?

— Не… обажда се Джон. Твоят син.

— Моят син?

— Искаш ли да живееш с мен?

— С кого?

Джоан се намеси.

— Извинявай, Бук, днес не е много добре.

— Ще се погрижа за нея.

Да, щеше да се погрижи за нея, но кой щеше да се погрижи за него?

 

 

Бук влезе в кабинета и завари на бюрото млада жена, която четеше кореспонденцията му. От устата й стърчеше близалка.

— Коя сте вие?

Тя извади близалката. Беше червена.

— Вероника Крос, вашата нова стажантка. Но не работя вечер и през почивните дни. Освен това…

— Къде е Надин?

— Напусна.

— Защо?

Вероника сви рамене.

— Каза само, че не е влязла в университета, за да стрелят по нея, да я изблъскват от шосето, да влиза в болница и да пие гадно кафе в Западен Тексас. Шегуваше се, нали?

Бук пристъпи към прозореца и се загледа в студентското градче. Рано или късно всички напускаха.

— Нали, професоре?

Той въздъхна.

— Да, госпожице Крос. Шегувала се е.

— Така си и мислех.

— Кафето не беше чак толкова лошо.

Той се обърна към новата си помощничка. С това облекло не приличаше на студентка, а по-скоро на адвокатка — бяла блуза с висока яка, дълга черна пола и лъскави черни обувки с токчета. Късата й черна коса беше модерно подстригана, а гримът — безупречен. Седеше изправена като струна.

— О, тя каза и още нещо.

— Какво?

— Нещо за живот без мрежа, каквото и да означава. Щяла да напусне факултета, да замине за Франция и да стане майстор готвач. Да не е откачила или нещо подобно?

Бук се усмихна.

— Нещо подобно.

— И поръча да ви предам, че сте нейният герой.

— Така ли каза?

— Ами… да.

Вероника посочи с близалката купчината кореспонденция пред себе си.

— Дайте да се разберем: нещастни хора от цялата страна пишат тези писма и очакват от вас да зарежете всичко и да се втурнете да им помагате. Като че ли си нямате друга работа. Така де, сериозно ли?

— Сериозно.

— Значи всяка седмица ще трябва да чета хленченията им?

— Да, всяка седмица.

Тя въздъхна.

— Би трябвало да престанат да хленчат, да отидат да си намерят работа и да постигнат нещо в живота.

— Май страдаме от липса на състрадание, нали, госпожице Крос?

Вероника Крос изпъшка.

— О, боже! Татко беше прав. Гледа ви по телевизията и казва, че сте либерал и демократ.

Бук пак се усмихна. Може би работата при него щеше да се окаже полезна за госпожица Крос.

— Уведомете ме, ако намерите писма, които трябва да прочета.

Вероника неуверено вдигна един плик.

— Ами… това изглежда интересно.