Марк Хименес
Тексаска история (3)

2

— Подстрижи се, Букман.

Прескачайки през две стъпала, Бук профуча нагоре по стълбището покрай слизащия беловлас мъж, облечен в безупречен костюм. Беше деканът на Юридическия факултет.

— Веднага, Роско.

Преподавателското място бе осигурило на Бук кабинет пет на шест метра, доживотна заплата, секретарка и правото да носи дълга коса. Той стигна на петия етаж, зави зад ъгъла, провря се между студентите и влезе в малката приемна, където една жена на средна възраст с очила за четене, закрепени за врата й с наниз лъскави мъниста, седеше зад бюрото и държеше телефон до ухото си.

— Ето го — съобщи Мирна. Закри слушалката с длан и прошепна: — Търсят ви от полицията. Пак.

Бук пое телефона.

— Джон Букман слуша.

— Да… Професоре, обажда се сержант Тейлър от полицейското управление в Остин. Намерихме майка ви.

— Пак ли се е загубила?

— Да, сър. Била в мола. Излязла от магазин за луксозно бельо с цял куп сутиени. Обяснила, че довечера има среща. Повикаха ни да я отведем у дома. Обадих се на сестра ви. Тя вече идва насам. Ще остана, докато пристигне.

— Благодаря, сержант.

— Няма защо. Работил съм с баща ви. — Сержантът помълча. — Професоре… не искам да ви се меся, но трябва наистина да си помислите дали да не настаните майка си в специализирано заведение. Хора в нейното състояние често се губят, понякога остават навън цяла нощ. Баща ви сигурно би искал да я настаните.

Бук благодари на полицая и затвори телефона. Не понасяше мисълта да изпрати майка си в старчески дом.

Мирна го погледна над очилата за четене.

— Добре ли сте?

Не беше, но кимна.

— Има ли някакви съобщения?

Мирна вдигна от бюрото няколко розови листчета.

— От „Фокс“ искат да участвате по сателита в неделното сутрешно предаване. Да обсъдите решението на Върховния съд по социалните мерки на Обама.

— С кого?

— Макконъл.

— Пак ли? След последния ни дебат?

— Той е политик. Не разбира, че го направихте за смях.

— Не беше особено трудно.

— А от „Запознайте се с пресата“ искат да дебатирате с Шумър.

— И тоя ли?

Тя сви рамене.

— Те са големи любители на свирепите сблъсъци.

— И друго?

— Глупави, самовлюбени…

— Не, питах за съобщенията.

— „Уолстрийт Джърнъл“ и „Ню Йорк Таймс“ искат коментарите ви по случая.

— Кога?

— Днес. Статии на първа страница в утрешните издания. И закъснявате за заседанието на факултетния съвет.

Мирна бръкна в грамадната си чанта и измъкна оттам затворена пластмасова кутия. Преди няколко години бе почнала да му носи остатъци от снощната вечеря, защото като ерген той закусваше с протеинови блокчета; сега това се бе превърнало във всекидневен ритуал.

— Царевични палачинки с пилешко — каза тя.

— С гуакамоле?

— Разбира се.

— Благодаря.

— Стю каза, че трябва да си плащате. Нищо че са остатъци.

— Напомни на Стю, че не му взех нито цент за онзи случай с убийството.

Преди година съпругът на Мирна бе прегазил случайно с пикапа си един броненосец. Някакъв борец за правата на животните — тоест жител на Остин — бе забелязал „убийството“ и бе извикал полиция. Областният прокурор, който тъкмо се кандидатираше за повторно избиране, обвини Стю в жестокост към животните. Бук пое защитата и постигна оправдателна присъда.

— Поща?

Мирна посочи с палец към отворената врата зад себе си. Той прекрачи напред и влезе в кабинета си, задръстен с кожен диван, рафтове с папки и мотоциклетен шлем, статии от правни издания по стените, южняшки картини и негови снимки с Уили Нелсън, „Зи Зи Топ“ и други тексаски музиканти, отрупано бюро с отворен лаптоп и работна маса, където непозната млада жена седеше и четеше пощата му.

— Коя сте вие?

— Надин Хъниуел. Пращат ме от деканата. Аз съм новата ви стажантка.

Щатното преподавателско място бе осигурило на Бук и платен сътрудник от студентите, който да му помага в проучванията, писането на статии и кореспонденцията.

— Къде е Рене?

— Напусна.

— Защо?

Надин сви рамене.

— Каза само: „Не съм влязла да уча право, за да стрелят по мен“. Шегувала се е, нали, професоре?

Бук тръсна купчината книги, бележки и пластмасовата кутия на Мирна на дивана, после пристъпи до единствения прозорец и се загледа навън към парка на студентското градче. Беше почнал да харесва Рене. Харесваше всичките си стажанти. Но рано или късно те неизменно напускаха.

— Нали, професоре?

Той въздъхна.

— Да, госпожице Хъниуел. Шегувала се е.

— Така си и мислех.

Той обърна гръб на прозореца. Надин изстиска в дланта си почистващ препарат от малко пластмасово шишенце, после разтърка ръце. В стаята замириса на спирт. Тя беше с тениска, шорти, сандали и очила с черна рамка, смъкнати към върха на носа й. Косата й беше вързана на опашка и Бук не забелязваше признаци за грим или аромат на парфюм. С мършавата си фигурка изглеждаше на тринайсет години. Тя взе един плик и го отвори с джобно ножче.

— Това да не е моето джобно ножче със седефена дръжка? — попита Бук.

— Сигурно. Намерих го на бюрото ви. — Тя посочи с ножчето купчината писма върху масата. — Мирна казва, че получавате стотици такива писма всяка седмица.

— Всяка седмица.

— Значи хора от цялата страна ви пишат с молба за помощ? Като че сте супергерой или нещо подобно.

— Или нещо подобно.

— А вие?

— Какво?

— Помагате ли им?

— Понякога.

— Защо ви пишат по този начин? Не са ли чували за електронна поща?

— Не публикувам електронния си адрес. Смятам, че ако искат да им помогна, трябва поне да напишат истинско писмо. А и от писмото можем да разберем много повече за автора му.

— Вече разбрах, че има много нещастни хора. Самотни майки, които не си получават издръжката…

— Изпрати ги на Службата за закрила на децата.

— … затворници, които твърдят, че са невинни, и искат ДНК тест…

— Прати ги на проект „Невинност“.

— … хора, които искат да съдят някого…

— Никакви граждански дела. — Бук пристъпи към бюрото си. — Обади ми се, ако откриеш нещо интересно.

— Открих. — Надин вдигна от масата един плик. — Трябва да прочетете това.

Бук взе плика, отиде до бюрото си и се канеше да седне на стола, когато чу гласа на Мирна.

— Факултетен съвет!

Той пъхна плика в задния джоб на джинсите си, грабна пластмасовата кутия с царевичните палачинки на Мирна, излезе от кабинета и тръгна по коридора.