Марк Хименес
Тексаска история (25)

24

По пътя на север нямаше движение. Том Дън се бе обадил на Бук в дома на Нейтън, за да му каже, че разполага с важна информация, която не може да чака до утре. Затова късно привечер Бук и Надин пътуваха с мотоциклета към Мидланд.

Но откъде знаеше Том Дън, че Бук е в дома на Нейтън?

Бук хвърли поглед към огледалото. Черен пикап ги следваше отдалече. Още откакто напуснаха Марфа. Продължаваше да ги следва и един час по-късно, когато излязоха на магистрала 20. Когато пристигнаха в Мидланд, пикапът беше зад тях. На първото кръстовище Бук премина на червено и заобиколи центъра откъм западната страна. Намери място за паркиране на една пресечка от фирмата на Дън и спря.

— Какво правим? — попита Надин.

— Чакаме.

— Какво?

— Тях.

Пикапът спря пред сградата. Шофьорът и спътникът му останаха вътре.

— Стой тук.

Бук слезе от мотоциклета и тръгна към пикапа. Внимаваше да остане незабелязан от огледалото — на задната броня имаше лепенка на ТТИ — и се прокрадна до лявата страна на колата. Прозорецът беше свален.

— Следите ли ни?

Шофьорът подскочи, изрева „Мамка му!“, после бързо се окопити.

— Живеем в свободна страна.

Двамата бяха с бръснати глави като професионални спортисти, а мощното им телосложение подсказваше, че най-вероятно са играли американски футбол.

— И в болница се влиза свободно. Може за цяла седмица.

— Заплашваш ли ни?

— Да. Спрете да ни следите. И предайте на Били Боб: знам, че е убил Нейтън Джоунс. Кажете му, че ще го спипам.

— Първо трябва да минеш през нас.

— С най-голямо удоволствие.

Шофьорът изсумтя презрително.

— Скапано индианско кунгфу… няма да ме уплашиш, професоре.

— Таекуондо. И в жилите ми тече кръвта на команчите. Нали знаеш, онези, които някога са препускали на буйни коне из тия земи.

— А пък ти препускаш с мотоциклет.

Шофьорът се разсмя и двамата с неговия спътник плеснаха длани.

— Къде са ти лъкът и стрелите, Джеронимо? — попита приятелят му.

Двамата пак се разхилиха. Явно не бяха чак толкова запознати с историята, та да знаят, че Джеронимо е бил от племето на апахите.

Бук бръкна в джоба на панталона си и извади джобно ножче със седефена дръжка.

— Нямам лък и стрели. Имам само това малко ножче. — Той отвори острието и мина зад колата. Наведе се и заби ножчето в гумата. — А вие си имате спукана гума.

Завъртя се и видя Надин само на крачка от себе си.

— Страх ме беше да стоя там сама — каза тя.

— Посред бял ден в центъра на града?

Двамата преследвачи изскочиха от колата. Бук сграбчи Надин за ръката и прекоси тичешком улицата.

— Наистина ли знаете? — попита тя.

— Какво?

— Че Били Боб го е направил.

— Не. Но той има най-много за губене.

След като влязоха, Бук се обърна към преследвачите. Не изглеждаха много доволни. Шофьорът притискаше телефон към ухото си.

 

 

Мобилният на Бук иззвъня. Той погледна номера. Беше деканът.

— Здравей, Роско.

— Бук, досаждаш на важни хора в Западен Тексас.

— Е, досаждал съм на важни хора в Южен Тексас и Източен Тексас, защо не и в Западен?

— Вярно. Но Том Дън е дарител.

— Може да е и съучастник в престъпен заговор.

— Защо говориш такива неща? Той обеща да дари пет милиона на факултета. А сега се обади и рече, че щял да си преразгледа обещанието, ако не го оставиш на мира. Него и клиентите му.

— Роско, аз още не съм се захванал с тях.

— Бук, прибери се. Преподавай си конституционното право. Престани да наричаш хората „убийци“ по радиото.

— Въпросният клиент на Дън е от ТТИ.

— Сериозно? — Деканът неволно се изкиска. — Но е и най-големият клиент на Том.

— Точно сега съм във фоайето на неговата сграда в Мидланд. Отивам да си поговорим.

— Бук, постарай се разговорът да е сърдечен.

— Не вярвам да стане.

Роско въздъхна.

— Не разбираш от дума и това си е…

* * *

— Страхотно интервю, професоре — каза Том Дън. — Но може би малко прибързахте.

— Откъде знаехте, че съм в дома на Нейтън?

Дън отговори с лукава усмивка:

— Моят клуб има повече членове от цялото население на Марфа. Малко градче. Всичко се знае.

Бук и Надин отново седяха в ъгловия кабинет на Том Дън. Слънцето клонеше към залез. Дън вдигна найлоново пликче, пълно със зеленикави листа.

— Разчиствахме кабинета на Нейтън и открихме това.

— Марихуана?

— Във всеки случай не е салата.

— Казвате, че Нейтън Джоунс е пушил дрога?

— Казвам, че намерихме това в кабинета му. Може да го е пушил, може да го е пазил за приятели. Може онази вечер да е карал надрусан. Може да е припаднал и да е изхвръкнал от пътя.

— Удобна теория, господин Дън, след като тялото е тъй зле обгоряло, че не подлежи на аутопсия.

— Просто ви давам информация, професоре. — Дън подхвърли пликчето на Бук. — Можете да го задържите.

Навярно защото случаят „Кунц“ още бе свеж в паметта му, Бук неволно се запита дали това не е постановка — на връщане към Марфа да бъде спрян по тъмно, претърсен и обвинен в пренасяне на марихуана. Подобно нещо можеше да му струва преподавателското място; разбира се, повечето преподаватели бяха деца на шейсетте години, тъй че можеше и да му се размине. Бук обаче предпочете да не рискува.

— Не, благодаря. Задръжте го вие.

— Както искате.

— Откъде може да е намерил марихуана?

Дън се разсмя.

— Откъде ли не! Марфа е само на сто километра от границата, професоре. Пратките с марихуана пътуват на север по-редовно от националната поща.

* * *

Минаваше десет, магистралата беше мрачна и пуста. Бук си припомни думите на Били Боб: „На светло ли искаш да живееш, или на тъмно?“. Когато пътуваш нощем из пущинака, разбираш цената на електричеството. След залез-слънце градовете продължават да светят. Светофари, неонови лампи, витрини и прозорци. Нощта сред голо поле е истинско въплъщение на мрака. Намираха се в черна яма, единствено луната хвърляше блед светлик, но тази нощ тя бе само тъничък сърп в черното небе. Бук виждаше само петдесетте метра асфалт, осветени от фара на мотоциклета.

Затова намали скоростта.

Нямаше автомобили, с които да се съобразява, но един сблъсък с пресичащ елен можеше да бъде опасен. Когато караш нощем по селски път с тежък пикап или джип и в светлините на фаровете внезапно изскочи елен, правилото е просто: блъсни елена. Повечето шофьори завиват, за да не ударят животното, губят контрол, излитат от пътя и се преобръщат. Еленът оцелява, но човекът често няма този късмет. Затова блъскаш елена и оставаш жив, за да те мъчи съвестта.

Но това правило не се отнасяше до мотоциклетите.

Нощта захладня, затова Бук бе дал на Надин коженото си яке, защитните очила и каската. До Марфа оставаха около петдесет километра, когато той зърна в страничното огледало светлините на фарове. Приближаваха бързо. Навярно някой от местните бе натиснал педала до ламарината. Бук намали скоростта и отби настрани, за да остави достатъчно място за разминаване, в случай че шофьорът е попрекалил с бирата. Скоро фаровете ги догониха. И останаха зад тях. По височината им над асфалта личеше, че колата трябва да е пикап. Бук махна с ръка на шофьора, но онзи продължаваше да ги следва. Отблизо.

После още по-близо.

— Професоре!

Пикапът наближаваше застрашително. Бук рязко завъртя ръчката за газта и мотоциклетът се стрелна напред. Бързо се отдалечиха от фаровете. Той помисли, че са надбягали пикапа, но светлините отново се появиха. Бук даде пълна газ, но фаровете пак наближаваха. И ставаха по-ярки — шофьорът бе включил дългите. Бук не познаваше терена, за да излезе от пътя, но все пак се канеше да рискува, когато автомобилът най-сетне започна да го изпреварва. Той отби плътно вдясно върху чакълестия банкет. Полагаше усилия да удържи мотоциклета. И тогава пикапът рязко зави надясно. Към тях.

Надин изпищя.