Марк Хименес
Тексаска история (14)

13

На разсъмване Бук излезе от двора на хотела и затича на юг по Хайланд авеню. Отмина галериите на Анди Уорхол и Джон Чембърлейн, после пресече железопътната линия точно преди бариерата да падне и товарният влак да прелети с грохот покрай жълтите ламаринени бараки на граничната охрана, табелата ФОНДАЦИЯ „ЧИНАТИ“, вигвамите в „Ел Космико“…

 

 

Карла Кент влезе под душа и остави струята да облива тялото й. Въздухът беше студен, но водата топла. Общинската външна баня имаше покрив и частични дървени стени, които осигуряваха известно благоприличие, но предлагаха и великолепна гледка към планинските вериги около платото Марфа и Катидрал Рок на изток. Планинският връх определено напомняше по форма Големия сфинкс. Карла обичаше утрините в пустинята. Това бяха неосквернени земи и тя щеше да се бори да ги опази от фракинга. Смяташе го за своята мисия в живота. Както и да види Били Боб зад решетките или в гроба. За предпочитане в гроба. Тя изплакна шампоана от косата си; когато отвори очи, видя един самотен бегач да тича на юг по магистрала 67.

Професорът.

 

 

… и странната конфигурация от големи бетонни сандъци, подредени сред голото поле, успоредно на пътя; дъхът му оставяше облачета пара в утринния въздух.

Цивилизацията остана назад и той продължи да тича по ивицата асфалт, прорязваща пустинята; не го задмина нито една кола. Бук си мислеше за времената, когато команчите бяха бродили из тази пустиня; те бяха приемали нейната същност и не бяха искали да я превърнат в нещо различно. После бе пристигнал влакът на Хана, за да преобрази както пустинята, така и живота им. Усещаше как пустинята го променя — и знаеше, че тя ще го промени още повече, преди да яхне отново мотоциклета, за да се прибере у дома.

След няколко километра той зави и побягна обратно на север. Спря да погледа сенките, хвърляни от изгряващото слънце върху жълтата прерийна трева край бетонните сандъци.

Беше странна, почти хипнотизираща гледка.

Когато се върна в хотела, той не влезе във фоайето. „Паисано“ не сервираше закуска, затова Бук продължи по тротоара покрай малкия офис на Търговската камара и счетоводно-данъчната кантора „Консуело“, после зави на запад по Линкълн стрийт и свърна в малкото дворче на „Скуиз Марфа“, любимото място за закуска на шерифа. Влезе вътре и си поръча плодова пита с банани и ягоди и обезмаслено ванилово кисело мляко, после седна навън и се замисли над живота и смъртта на Нейтън Джоунс.

Животът му беше кратък.

Смъртта — бърза.

Убийство ли беше?

Или само злополука?

Бук искаше смъртта на Нейтън да е нещо повече от злополука — също както бе искал смъртта на баща му да е нещо повече от онова, което се бе случило в действителност: един бездомник наркоман бе грабнал служебния му пистолет и го бе застрелял. Нейтън бе спасил Бук; следователно животът му заслужаваше по-достоен край от някаква си случайна злополука.

Но тук не ставаше дума за заслуги.

Животът изглеждаше като низ от безкрайни случайности. Раждането — къде, кога и от кого — бе просто каприз на съдбата, генетична лотария. Спечелиш ли, раждаш се в страна от Първия свят с възможности за напредък и средна продължителност на живота над седемдесет и осем години. Загубиш ли, раждаш се в страна от Третия свят без шансове за напредък и средна продължителност на живота под четирийсет и осем години. Смъртта — ранна, късна, естествена, насилствена — те догонва, независимо какъв си бил. Дали ще дойде на петата, на трийсет и петата или седемдесет и петата година? От болест, от старост или от престъпление? Съдба или късмет? В крайна сметка няма значение. Важното е какво се случва между раждането и смъртта. Именно то ни прави значими и важни. Както бе казала веднъж на лекции госпожица Робъртс: „Важни ли сме? Или само си придаваме важност?“. И сега Бук се питаше същото: Беше ли важен животът на Нейтън Джоунс?

Беше ли важен животът на Бен Букман?

И щеше ли да бъде важен неговият собствен живот?

 

 

Бук влезе в хотела и спря на рецепцията.

— Ще останем още една нощ.

— Да, сър — каза дежурната. — Но госпожица Хъниуел няма да е доволна.

Той отнесе закуската на Надин — голямо кафе, сандвич (бъркани яйца, швейцарско сирене и шунка върху половин препечена багета) и гофрета с шоколадов крем и бита сметана. Надяваше се това да й стигне до обяда. За себе си взе протеиново блокче и още кисело мляко.

Но тя не беше в стаята си.

Страхът го прониза като куршум. Може би онзи плешив тип, когото тя повали в „Падре“, бе дошъл да я търси. Бук бе обещал да я пази. Той изтича надолу и провери в музея на „Гигант“; нямаше я. Не я откри и в „Джет Грил“. Нито пък в балната зала. Нито…

Намери я в басейна.

Басейнът се намираше точно до балната зала, където някога бе имало вътрешно дворче, оградено с дебели стени, но под открито небе. Сега покрив от гофрирана пластмаса закриваше слънцето и това създаваше задух като в сауна. Над водата се издигаше пара; басейнът имаше отопление. Миришеше на хлор. Надин Хъниуел беше сама и плуваше енергично към отсрещния край. Бук въздъхна от облекчение. На връщане тя го видя и спря. Кожата й изглеждаше като лист бяла хартия на синия фон на водата.

— Госпожице Хъниуел, кожата ви виждала ли е някога слънце?

— Не мисля. Използвам крем със слънцезащитен фактор двеста.

— Има ли изобщо такъв?

— Не. Слагам си два слоя по сто.

— Защо?

Тя го изгледа с недоумение.

— Ехооо! Чували ли сте за меланома?

Бук посочи нагоре.

— Басейнът си има покрив. И все още е утро. Слънцето още не се е издигнало.

— Малко предпазливост никога не е излишна. — Тя излезе от басейна. — Намерих този бански в магазинчето за сувенири.

Прилепналият цял бански костюм разкриваше стройно тяло, което Бук не бе забелязвал досега под торбестите дрехи. Тя засече изпитателния му поглед.

— Имам тяло на плувкиня. Може би затова привличам лесбийките.

Надин се загърна с хавлия на зелено-бели райета. Двамата седнаха на градински столове до малката масичка. Тя измъкна от чантата си материалите за дезинфекция и се зае със стандартната процедура. После закусиха.

— Добре плуваш.

— Тренирах в училище.

— Затова ли ядеш толкова много? Заради плуването?

— Да бяхте видели колко ядях навремето. Четири часа плуване дневно изгарят сума ти калории. А аз имам засилена обмяна.

— Участвала ли си в състезания?

— Не.

— Защо?

— Страхувах се.

— От удавяне?

— От загуба.

— Значи никога не си печелила?

— Явно така ми е писано.

Тя лапна последното парче от гофретата и отпи глътка кафе.

— Благодаря за снощи — каза Бук. — Оная билярдна щека нямаше да ми се отрази добре.

— Предполагам, това означава, че ако тепърва се забъркам в неприятности, вие ще трябва да ми помагате.

— Госпожице Хъниуел, спечелихте си доживотен абонамент за услугите ми.

Тя обмисли отговора му, после се усмихна.

— Добре — каза Бук. — Какво научихме от снощи насам?

— Първо, вече знам, че можете да ме опазите с това ваше кунгфу.

— Таекуондо.

— Второ, харесва ми да удрям лоши хора с шишета от бира.

— Така ли се оказа?

— Да. И трето, Нейтън не е споделил доказателствата и с Карла. Което ме кара да се питам дали изобщо са съществували. Може би Нейтън просто е искал да е така.

— Много добре, госпожице Хъниуел. Подлагате на съмнение всяка хипотеза и всеки предполагаем факт. От вас ще излезе добър адвокат.

— Готвач. — Тя отпи от кафето си. — Професоре, може ли попитам нещо?

— Разбира се.

— Дотук показахте писмото на всеки срещнат в този град освен на рецепцията в хотела. Защо?

— Стръв.

— Стръв ли?

— Да видя дали някой ще клъвне.

— Риболов. Казахте на Карла, че идвате на риболов. Забавно. И кой очаквате да се хване?

— Който е убил Нейтън.

— Ами ако никой не клъвне?

— Значи е било злополука.

Тя се замисли и мълчаливо отпи няколко глътки кафе. После се усмихна доволно.

— Знаете ли, че сте много лукав?

— Типичен команч.