Александър Балабанов
И аз на тоя свят (9)

* * *

Хасан кехая, поостарелият вече тоя мой познат отрано, мургав турчин, с бодрите вирнати нагоре остри мустаци, с огнените очи, ме посрещна и ме свали от коня. Едва ли не се натъкнах на дръжката на камата му, която бе забита в широкия му червен пояс. Цял арсенал бе той: в пояса револвер, черногорски — карадаалия алтъпатлак, а и два кобура — те пък защо бяха в това вече модерно време на парабелите и на наганите. Голям нож, казаната вече кама, отпреде силяхът, извезана със сърма кожа, на рамото пушка мартинка и тояга в ръката му!…

Това бе истински кехая, който бе комендантът на момците, на работниците, които живееха в нашия двор заедно със семействата си и с добитъка си, той бе също и пазачът на целия ни имот — и бе и приятел, и наш прислужник същевременно, които си получаваше също тъй като момците ни главната заплата в натура — жито, царевица, право да посява една наша нивичка за своя изгода, но да бъде обработвана не от него лично, като нивичките, отстъпвани на момците българи, а от момците поред… и няколко гроша пари — също като на момците…

Той бе някак си административният уредник на чифлика.

И както ме сваляше от коня, завика като истински кехая с проточен и бодър глас:

— Миял Ефенди! Миял Ефенди! Чабук, Санде Ефенди гелди! — Миял Ефенди (баща ми е тъй известен, по цялата област и досега се носи хубавото му име), господин Санде (аз де) дойде!

И ето ги големия ми брат Христо, „сина“ на жълтата крава, другия ми брат Стоянчо, нещо седемгодишен тогава, най-малкия дотогава, едва двегодишен Никола със своята шарена антерия — и той се запремятал с другите, дядо ми Георги, тоя чудак и саможив човек.

Весели, усмихнати, питат ме, целуват ме, стискат ми ръцете, Христо ме щипе за краката, да видел аз ли съм, не съм ли аз, предлагат ми неща, разказват ми за големите лубеници и дини, тъй се казват у нас в Щип дините и пъпешите, за конете, за градината и за вировете за къпане и за ловене риба в реката…

А баща ми, тъжно усмихнат, пристъпва бавно и мълчаливо към мен и ме завежда към кулата през двора на чифлика…

Силните вълнения и тревоги ме бяха почти разстроили, както ме разстройват и днес, на 22 ноември 1940 година, когато пиша тия редове…

Те нахлуха отвсякъде в моята душа, най-много ми се плачеше за баба Зоица, че я няма, идеше ми да извикам — от страх ли, от радост ли, от мъка ли — не знам…

Но ето засилени муукания на крави, на биволици, цвилене на ергелета, звънците по кравите и биволиците, пристъпването на нашия добитък, вече от несгодите на времето твърде намалял, а напред бе цяла орда огромна — всичко това ме прие заедно с тихата лятна привечер като в меки постелки, наля елей в душата ми и в сърцето ми, изсуши сълзите ми като с копринена кърпичка…

— Бате, ето и майка! — извика вторият след мене по големина брат Христо с шеговита радост, като видя и жълтата крава, която го бе отгледала с млякото си…

Каза и отиде при нея, погали я под муцунката, тя се потърка о него — сдушено, едва чуто безсилно измука и се упъти с бавните си старчески крачки направо в обора, а не към трема, гдето се доеха кравите. Тя нямаше вече мляко и никой не я и доеше.

Кулата. Чардакът с персийското килимче — седжедето^[1] — на подигнатото място. Окачените по стените две пушки и дюлбии — телескопи — от баба ми Зоица и от баща ѝ, прочутия Манол Кехая, дядо Манол, който бе славата и силата и арбитърът на цялата област и за когото ще има да кажем нещо… Кьошкът на кулата бе нещо като музей за тях, за баща и за дъщеря, отминали в друг свят — той още когато бях десетгодишен в Щип, тя, когато вече бях ученик в солунската българска гимназия…

В здрача на вечерта виждах цялото поле, милата градина и реката: от горната ѝ страна през това мило Овче Поле, гдето съм играл и пял и препускал с млади коне и турчета и гдето съм пасъл стада гъски и пуйки… Ах, как хвъркваха те бурно и шумно към селото, щом се приближехме до него при връщане! Колко ми се смееше баща ми, че били гладни и леки, затова хвърчели…

И все изчезваше всичко в здрача, границите стигаха само до градината, гдето някога със собствените си ръце в тежки страшни години на отчаянието бяхме погребали с баща ми заедно милата моя сестричка Славянка и дъщеричката на чичо ми — умрели в един ден и заровени там от нас с казани от мен самия молитви.

Баща ми все още мълчеше, но сълзите на радостта му бликнаха и той не можа да ги укрие… И за да заглуши и да ги маскира, каза:

— Забравил ли си турски и арменски?

— Не! Не! Не! — отговорих аз и почнах да разказвам живо и на двата езика — всичко и на български — всичко преплетено бурно, не знаех кое с какво да означа, че каквото бликнеше на езика ми, тоя език говореше…

Дядо ми Георги, баща на баща ми, не се качи, той въобще не се качваше никога на кулата, някак си сякаш изпълняваше наказание и обрек и инат — никога да не се качва на тая кула, като я смяташе за някакъв разкош…

Само когато му идеха лични гости, той престъпваше ината си…

Но сега той не се качи. А братята ми стоеха наоколо и се смееха. Стоянче, седемгодишният, бе хванал един гълъб — и ми го даваше да се галя, защото бил слушал от баща ми — както ми разказа после, — че в детството си съм бил най-голям гълъбарин с повече от сто чифта всякакви раси гълъби.

Коле^[2] не знаеше да говори още нещо свястно, а само току викаше на всичко, види се, на всички езици:

— Глян! Глян! Глян! — и се сърдеше, че не разговарят и с него…

По Овчето Поле западна вечерта, изчезнаха селата, но скоро засветулкаха светлини в далечното отсрещно Ерджелия, дори чак в надясно по друма за Щип разположеното Кадърфаково… Съвсем надясно, към изтока на далечния висок рид, като планина нещо, блесна и българското село Богословец, а отдолу под него в долината дареният на сестрата на баща ми от баба Зоица чифлик Делиюсници…

И сребърният змей на нашата река…

Сящах, долу някак си нещо приятно става, хубавият дъх на пшеничния хляб от подницата се дигаше в нощта, прясното масло вече благоухаеше, тъмнината покри и полета, и друмища, и пътища…

Птичките млъкнаха. Кокошките отдавна, още преди да вляза в двора, бяха навлезли в големия кокошарник до обора, а другите сигурно в раклите под хамбара и под кулата…

Мо̀мците и някои от техните домашни, от които само малцина бяха излезли да ме посрещнат при идването ми, сега зашумяха по стълбите на кулата и викаха високо:

— Сане! Бате Сане! Чорбаджи Сане!

Искаха да се видим. А един от тях, някак си по-образован, за какъвто минавал между другарите си, извика дори и това:

— Господин Сане!

Видяхме се, всички почти бяха нови, само жената на главния, стар момък Видул Магдалина можах да позная…

Отидоха си те, дойдоха баниците и халвите…

Магда ги беше приготвила. Ядохме и пихме от чудно студената вода от нашия бунар в градината.

Баща ми и другите отидоха в стаите, аз исках да спя на хлад на чардака. И там ми и постлаха. И легнах. Но не заспах…

Истина, дълбока бе тишината, но аз не спях…

А се унасях в нощта. Най-много ме вълнуваше един особен, така от време на време чуван остър и тревожен писък на нощната птица… Той ми довеждаше всичкото детство. Такъв остър писък! Такава молба в него, такава виелица на писъците… Не знам как се казва тая птица в зоологията, питах мнозина, но пак не знам, но ние там, българи и турци, я викахме пръскач…

И цяла нощ щях да се вълнувам с тревогите на пръскача, но — и аз заспах най-сетне… Приспаха ме писъците на пръскача…

Така са ме приспивали тия същите писъци в ранното ми детство, когато по мои най-силни молби момците с позволението на баща ми ме взимаха със себе си, когато се случваше да орат и нощно време на хлад, особено през големите горещини, когато не можеше нищо да се работи денем… Когато, когато, когато!…

Сложеха ме край нивата, завиеха ме с чергата, легнех на гърба си, гледах как се борят и как падат звездите, приятна хладина ме опиваше, писъкът на пръскача ме приспиваше, спях, докато ме опарят първите лъчи на полското слънце да ме събудят, за да отида заедно с орачите в чифлика…

* * *

Нещо ме опари тънко и остро по носа… Обърнах се на другата страна в леглото си на кьошка на кулата, която не за „разкопка“ смяташе дядо ми Георги, както излезе напечатано в последния брой, а за „разкош“, та затова не искаше да се качва в нея.

Но цял не можах да заспя пак, а само наполовина, с едното око. И се вслушвах учуден в силната тишина — както на кулата, тъй и по двора… Чудна работа! Къде съм?

Нещо ме близна по носа… Сепнах се и си отворих и двете очи.

— Ау! Ау! Ау! Ти ли си, ти ли си, мой голям Кутрак? — И се улових за врата и за ушите на нашето стаааро и огромно черно куче Кутрак… То ме ближеше, то ме милваше, примираше от блаженство, като го потеглех за ушите или като му хванех предния крак. Кой знае къде е било, че не е могло да излезе вчера да ме посреща с всички други! Аз се сетих за него още щом влязох в двора с коня на Юската, но други събития заглушиха съзнанието ми. Но къде, къде е бил тоя Кутрак, че да не се яви никак, да не залае никак, да не дойде още щом слизам от коня, да се мушне между краката ми и да си чеше врата на коленете ми, както е правил всякога, толкова години, когато идех от Щип на село?

Сигурно е бил под някоя ракла или там в градината, легнал на завет зад високия хендек. Той много ме обичаше и аз нерядко, дето се казва, съм делил залъка си с него, залъка и мръвките…

Но сега, сега бе стааар, стар, щръкналата му дълга козина — истина, пак бе щръкнала, но вече рядка и станала някак си жълтосива, оредяла, на единия хълбок дори и оскубана…

— Кутрак, Кутрак — къде си бил? Защо не дойде да ме посрещнеш?

Хванах го за ушите, исках да го ядосам, да го разиграя, както някога, но Кутрак не можеше, не можеше… А напред, когато бях малък, какъв беше буен и лош, когато исках да му се кача да го яздя!

Той бе сега в своите последни години и съществуваше само затова, защото е съществувал толкова години в нашия чифлик и ни е пазил от вълци и от човеци… И сега се криел из градината, защото не можел да понася джавканията на новите кучета.

Но защо е тая силна тишина в кулата и в целия двор?

Аха! Веднага се сетих, щом се съзнах где съм и кое време е. Слънцето бе вече две-три копрали над хоризонта, то ме жегнало по носа, то ме събудило. Усилено работно време. Всички по работа из полето и из градините и на гумното. А мен оставили да спя, да се наспя…

Седнах в постелките, облегнах лакът на изтъркания като полиран ръб на кьошка… Слънцето ме ослепяваше, една тънка влага по двора и по покривите на по-ниските къщи наоколо… Сигурно малко ще да е преваляло нощес — си казах аз… А слънцето блести ли блести… Кутрак се сви в ъгъла с изплезен език, а аз се возех на спомените си по цялото Овче Поле…

Отпред високо бунище, по-долу зад него голямата, много голямата градина на баща ми — все по реката, все по реката, реката прави завой и коляно — и градината с нея… Тъкмо на входа щръкнал до към небето дебелият дълъг прът на бунара с ледено студената вода. В градината зелени, доста израсли дървета, сякаш ги чувам, като шумолят под такта на траканията на чарка…

А зад всичко това лъснало нашето обширно като небето и равно като тепсия чудно Овче Поле… Като някоя заснежена степ бяло и лъщи ли лъщи! Погледнеш небето — заслепи те. Спреш си очите само върху полето — още повече те заслепи… Бе станало вече топло, почти горещо, някой новак по тия места би изтръпнал от учудване:

— Какъв е тоя сняг сред лято?

Не е сняг, не е сняг, току ми е солта на Овче Поле… — отговорих аз почти гласно на тоя невидим новак с гласа на запознат с работите — и по щипски.

Солена е тая Овчеполска равнина. И по цялата ѝ ширина и дължина, по цялата мера, по пасбищата на овците бликва и пръхва ситна като пудра, обилна, малко горчива сол само щом се завлажи лятно или пролетно време от някой дъждец или роса… Цялото се покрие с бяло. И затова се казва Овче Поле тая равнина. Тоест там няма нужда да се купува и да се дава отделно и нарочно сол на добитъка, особено на големите стада овци, а те си имат солта по самото поле, в самата трева, която пасат…

И затова е прочуто по вкуса месото на овчеполските овци. То е чудно ароматично и ягънците съвсем нямат онзи лигав и блюдкав вкус на гола тлъстина, а са крехки и някак си парливи.

Реката, която се увива около нашата градина, през войната научих, че географите я наричали Светиниколска река, по щипската паланка Свети Нѝколе, около един час пеш наляво от нас. Но ние я наричахме просто на просто реката… Нейната вода си е блага, както водата на всички реки. Тя иде от невидимите далечни планини… Отгдето някога ни носеха волските и биволските коли наесен дърва, дъбова шума, жълъди…

Но по-нататък зад нея, зад Светиниколската река, полето от своята средна част е просечено от една друга река, която няма нито край, нито начало. Извира из самото поле, изчезва пак в полето към края му. И прави много, но мнооого кал. Колко пъти е трябвало момците и селяните турци да дърпат за опашките и за рогата потъналите в калта биволи или волове или магарета! Такъв батак! Водата на тая чудна река е много солена, много солена, като лизнеш с пръст, ще те изгори и изгорчи, сякаш иляч^[3] си глътнал. Тая река се казва Азмак. Тя има дълбоки и разширени бистри смарагдовозелени вирове с доста едра риба в тях и с много буйна тръстика наоколо. Рибата в тая река е морска, често сме ловили такива големи лъскави и зеленикави риби в тия вирове на Азмака. А рибата в Светиниколската река, край нашата градина, си бе речна, съвсем друга…

И тия две реки отстоят една от друга само на по два километра — в едно и също поле!

И сладката наша и светла и голяма Брегалница е близо там, току зад лозята и зад високото българско прехубаво село на ниската планина Богословец!

Морска вода сред Овче Поле!

А самото море — то беше тъй безкрайно далече от Щип и от Брегалница — то бе приказката ни от мечтата на Македония — Солун, гдето се вливаха всички събрани от Вардара реки на Македония…

Солун — от гръцкото Тесалоники, наименуван така по името на лошата жена на коварния наследник на Александър Велики, Касандър. На тоя Касандър предали да отглежда мъжката рожба на Александър Македонски… А той и жена му се боели от малкия Александър да не порасне и да им вземе царството и по съветите на госпожа Тесалоника го заклали…

Гледах полето, размишлявах и мълчех… Седнал на постелката — носех се като на вълшебно килимче из просторите на спомените си.

Току някаква тънка приятна миризма на препечена пшеница и на прясно масло завъзлиза по стълбите на кулата и се докосна до моето лице. Иде Магда с пълна чиния печени дебели пшеничени кори, покапани обилно със съвсем прясно, току-що бито масло. И какви са с черни дупки и шупли — прегорели от силата на огъня на подницата! Колко обичах тия пити, които ние наричахме пишии!… Соленки и ароматични.

Магда — тя бе някога чудото на цялата околност. Невестата на сина на главния ни момък Дядо Лазо с голямата челяд. Много се пееше за чудото на нейните силно зелени очи и за нейната като катран черна дълга коса и за нейната тънка кръшна снага. Мнозина между българи и турци горяха за нея и в песни изпяваха безнадеждността си.

Магда бе наистина човек силен и честен и чист във всичко. Никой никога не посмя дори да оскверни името ѝ с клюки, дори и когато ставаха пакости зарад нея. Едно турче, Юзеир, като шестнайсетгодишно пламенно се бе влюбило в нея, помня го мой другар от детство. Чезнеше, умираше по нея, линееше, докато един ден го намериха обесил се на старата дива маслина в задния край на двора им. А за него направи след два-три деня същото сестрата на един отличен момък, Шабан, Фатиме с дългите черни и палави очи…

Но никой нищо не упрекна Магда. Ни турчин, ни българин. Знаеха всички нейната чистота и невинност.

— От бога е! — казваха си турците и се смиряваха. — Аллахтандър!

* * *

Ето я тая Магда, сега малко вече узряла жена, но пак съвсем млада, бе изправила пред мен снагата си с голяма чиния в ръцете, вътре в чинията пишии димят с едва видима мъгла… И тъй приятно миришат ли миришат! Миришат на цялото лято по Овче Поле!…

Магда остави чинията с пишиите на едно дървено триножниче до мене, като се бе навела почти отдве, после пак се изправи, скръсти ръце високо, почти под чемширената си дълга шия — и поиска нещо да каже или да запита. Но наместо да запита, цяла се разтрепера, бликнаха едри сълзи в очите ѝ, веднага се извърна гърбом към мене — явно, за да не видя вълнението ѝ и пламъка по лицето ѝ…

— Магдалино, подай ми дюлбията да видя какво става хее там зад Азмака по друма… Да не минава войска нещо? Така се е дигнал прах!

Магдалина — усетих аз — много хубаво разбра, че нарочно ѝ давам работа, за да се обърне, обърна се наистина и ми подаде дюлбията с едната ръка, като си закриваше лицето и очите с другата…

Пък току се сопна и рече внезапно:

— Имам две мажки. Едното е веке за школо. Сакам да се научи на книга како тебе… Кажи ми нещо… Кажи ми, Сане, ти си наш, ти ме знаеш, кажи ми шчо да чинам… Дека да ойдам…

— Ех, Магдалино! Не е мъчно нещо това, що искаш. Сега няма школо, децата са разпуснати. Като отидем на град, ще видя и за твоето голямо мъжко дете. Бате — нали тъй наричах баща си, защото бе млад и ми бе като брат, — Бате ще нареди да ходи и той на школо, нали го викаше Лазо?

Магда се усмири, закрачи да си отива, но аз я спрях.

— А где е Дада?

Така виках аз на милата си трета майка, която бе много млада, както виках и на баща си не „Тате“, а „Бате“.

— Где са чичови? — продължих аз питането си.

Магда се раздвижи, пусна ръце:

— На град са они сите, сите са на град… Сватба имало, та ойдоа. Утре-другиден са па туа… Дада ти Сава толко те е чакала! Толко много веке…

Изядох пишиите, облякох се в тая чудна тишина, а от стълбите стъпките на Магда идеха като тикане на будилник.

* * *

Щом слезнах от кулата, поогледах двора. Отляво широкият двор с къщите и тремовете на момците, големият хамбар до кулата пред говедарника с циклопическата каменна ограда. Отпреде ми главният зимен обор, с одаята, със стаите и с избата под тях. После входа в чифлика откъм селото с гнездата на папуняците под керемидите. Срещу него големият кокошарник с милиардите кокошинки в него, че който влезе, като излезе, танцува чарлстон под звуците на кудкудяшкия оркестър на кокошките, които са снесли яйцата си. А под втория трем^[4] за кравите две двуколни биволски коли, каквито са по Овчеполско всички, с лубеници и с дини (по влашко-гръцки „пъпеши“, „пипони“)… Събрани били нощес от бостана… О! О! Нощно време ги берях и аз — някога с момците, за да ги карам после на пазар на Свети Нѝколе. Нощно време лесно се разпознават и непогрешно кои са зрели. Особено по месечина. Зрелите лъщят, блещят на месечината. А зелените не могат да лъщят, понеже имат още мъх по лоба си… Овчеполски лубеници! Имало ли е, има ли някъде нещо по-крехко, по-сладко, по-ароматично от овчеполска лубеница! Тънка, тънка като ципа кора. Като я режеш — пука, пука. Но само допреш до корицата ѝ ножа, тя се разпукне надве… и какви хубави семки вътре! Какво сърце!

Едно време, вярвайте ми, вярвайте ми, аз наистина и с всичкия си ум мислех, че животът не е живот, ако няма лубеници и дини. Чувал бях, че имало земи и държави без лубеници — и им се чудех и ги жалех, че там хората живеят без лубеници! А тука всеки момък най-напред това пазарува, когато се цани: една лехичка за бостан!

Отидох при колите под трема на сянка, погалих няколко лубеници — и излязох на двора пред бунището…

И почти бях забравил накъде бях тръгнал, като опиянен. И такава тишина! Чуваха се бръмченията на всички пчели…

Изкачих се на слабата стръмнина край новия обор и скоро леко и бавно заслизах по склона към градината, към реката, към брега, към ледено студения бунар пред входа… И все по тая добре набита пътека с тръни и висока засъхнала трева от двете страни. Сякаш не вървях, а нещо ме дърпаше надолу — и градината, и бунарът, и брегът, и реката, и цялото лъснало Овче Поле… Чинеше ми се, че цялото, самото Овче Поле пееше дълга и висока песен на небето си…

Пред колибата на градината все тоя чудно хубавец наш градинар Коце, едното му око бе повредено нещо, но тъкмо така бе пленително и умно мургавото му лице… И по него са изгаряли много… Знаех аз.

Баща ми ме присрещна с пет-шест пресни цветни краставички в едната ръка, а в другата шишенце джибровка.

Седнахме под върбата на рогозката в правия ъгъл на двете бистри вади пред чарка. Сложи той и краставичките, и ракията във вадата.

Мълчим. И мълчим. Аз от голямо вълнение и безгранична любов и обожание към неговия всесилен и дълбок ум, той от вълнение и от радост, че ме вижда и че може да се разговаря вече с мен като с истински другар. Но сега мълчехме дълбоко и двамата…

Баща ми тогава още не бе напуснал съвсем чиновничеството, но все пак повече бе се предал на адвокатството си и на чифлика, и особено на голямата градина. Тя бе всецяло измислена и построена, и посадена от него самия. Голяма, прясна, зелена, всякакви дървеса, особено праскови, „шефтали“ на турски, към които той имаше страст, култ. А високите синапови стъркове и копъри като гъста гора дремеха в ъгъла там.

* * *

Всички села наоколо бяха съвсем български, нямаше турци в тях, освен някои бегове с чифлици.

Само две бяха съвсем турски: Пеширово и нашето Хамзабегово — и двете на реката — съвсем близки едно друго.

Цялото село Хамзабегово бе турско. И нямаше никакви чифлици, а само стопани-турци, чифлик бе само нашият, разположен на самия бряг на реката, голям, обширен двор, с много сгради обграден. Обори, хамбари, тремове, кули, каменни огради за лятно време на биволи и на волове и на крави…

Голям и просторен кръг с отвор откъм реката и градината.

Главното бяха къщите на мо̀мците ни. Десет за десет семейства.

Разбира се, всички наши мо̀мци бяха българи, те живееха в отстъпените им от нас къщи, прилепени една до друга, всички еднакви — трем, две стаи, широка одая с огнище и със страничен обор, само къщата на главния момък — на Дядо Лазо — бе с два трема и с повечко стаи, единият трем малко издигнат — като чардак. Той имаше и много челяд, всички впрегнати в работа — ту за своето домакинство, ту за нашето общо. Сам Дядо Лазо не работеше ниви, а само наглеждаше и подканяше орачите. Син му Видул бе момък, Видулица бе именно Магда. Имаха си и крави, и друг дребен добитък, и магарици с магаренца, пуленца по щипски.

Това в нашето хубаво време… А иначе чифликът и сега ми стои…

Нашият чифлик образуваше българско селище в турско село. Турско бе селото, но българските мо̀мци бяха му дали български отпечатък: по наименование на предмети, на сечива и на местности и ниви…

Много добре се държаха към мо̀мците всички турци — никакви закачки, никой не ги притесняваше за нищо, знаеха се приятелски, турците на байрами носеха на мо̀мците зелници и печено месо, българите по Великдени и Коледи им носеха погачи и зелници.

* * *

По много Коледи и аз съм скиторил с турчета в хапливите декемврийски зори, всички с остени и копрали из къщите, лаяни от турски и от български псета, а ние запели еднообразно и сопнато задъхани:

— Арман гелѐ — дюз гелѐ,

каракашли къз гелѐ…

„Гумно да дойде, равно да дойде — черновежда мома да дойде!“ С тая диалектна форма „гелѐ“ вместо „гелсин“.

А пък на български Коледи българчета, децата на мо̀мците и аз отивахме за дарове и за краваи по турските къщи, като пеехме българското:

Ой, леле, леле,

роди баба тѐле:

кой да го пасе?

Сам чичо Тасе,

кой да го коле?

Сам чичо Коле…

Тъкър, тъкър, Коледеее!

С тия образи и звукове от детството неусетно минаваше мълчанието. А и баща ми си мислеше нещо, че бе забравил и краставиците, и ракията.

Но ето по Юрията — тъй се казваше там Овчето Поле — по пътя се дигнал голям прах. От време на време из праха изскачат два силно карани кабриолета с по два коня… И се гърми, гърми се с револвери… От кабриолетите. Такъв тропот, трясък и гърмежи и викове!

Баща ми откачи от върбата дюлбията.

— Те са, те са. Кой друг може да е? Те са… Али Шефки бей от Ерджелия и Мурад бей от Кадърфаково… Чули са, че си дошел, и идат да те видят. Те са почти твои връстници и другари. Но по-луди от тях няма и не може да има на тоя свят…

И все още с викове, с гърмежи, с голям трясък и пукот се засилват и двата кабриолета през падината на реката — и просто се нахвърлят върху хендека на градината — и спират. И още по шест пъти:

— Бум! Бум! Бум! — изпразват алтъпатлаците си.

Седнаха най-после, усмириха се, но пак приказват шумно:

— Щяхме да се удавим в тоя Азмак! Уж го заобиколихме, но там срещу Кадърфаково станал цяло езеро… Ама де ааа! Толкова денка памук дадохме и ние, и вие, и Али Шефки бей да запушат гърлото му, извора, а той още по-силно блика тая горчива и солена, аджи вода…

И чак тогава се обърнаха към мене, като ме хванаха за лактите — единият за десния, другият за левия,

— Хош гелдин бе, Санде ефенди! — и ме ущипаха от радост и за да се уверят дали съм аз или не съм.

И аз ги ущипах — и те подскочиха от местата си. Аз знам много силно да щипя… В целия Щип бях прочут по това…

И пак с алтъпатлаците — два пъти по шест бума…

— Хайде сега, стига вече… Коце, донеси още джибре и краставички! — извика баща ми на градинаря.

— Разказвай сега! — извика Мурад, като ме разтърси със силната си ръка! — А довечера — всички право в Кадърфаково. Ще впрегнете и вашия файтон… А сега сойлѐ, сойлѐ, сойлѐ!

— Говорѝ, говорѝ, говорѝ!!!

Почнах аз, но тъкмо почнах, една циганка врачка току бърже-бърже забърбори чудни неща, седна сред нас, без да я поканим, и говори, говори, бърже като скоропоговорки.

За жалост, никак не ми е възможно да предам съвсем на български мъглата, лъжата, истината, поезията и вярата на нейните предсказания. Мога да кажа само, че всичко ми се сбъдна — ето оттогава четиридесет години — всичко се сбъдна, всичко!…

Но ако не вярвате и се само усмихвате тъй наставнически или велемъдро и ако сте съвсем изкуфели още от млади, като онзи мой съпътник до Ниш с логиката си, тогава вземете сбъдванията така:

Кажете: „не се е сбъдвало, а ти си си нагласил целия живот по думите на циганката“.

Опитайте се, драги мои логици и кухоглавци, опитайте се и вие да си нагласите живота според това, което ви баят циганките, ще видим какво ще ви се сбъдне…

Ах, защо не мога, пък и не ми се иска тъкмо сега зарад велеумия като вас да си правя тоя труд добре да предавам това на български, което ми каза Атидже! Може да сте я забравили, но аз говоря за тая същата Атидже и в поемата си „Бурени“, в която си играя с кокалчета на поезия и на лудини…

Атидже бе черна — не беше бяла, макар че бе циганка, нали? Шалварите ѝ играеха на пъстрота и на приказки със слънчевите лъчи, а с дългите си очи само току измерваше с черни мисли под катранените си пиявици всички ни и говореше, говореше, ах, не говореше, ами дрънчеше, о, не дрънчеше, това е обидно, а просто звънтеше със своя лиричен и малко дрезгав от цигарите глас…

Горе-долу тя каза:

„Отиде — пак дойде, бе дошел, но пак отиде. Ще отидеш, няма да дойдеш… Черни високи, черни като презрели черници, високи като брегалнишки тополи… Ау, ау, ау! — завика тя по едно време. — Ау! Ау! — какво виждам, какво не виждам? Виж го и ти, синко да не го види друг…

Покрий го, ще ти се чудят всички, но ще те мразят. Ще казват, че е лошо, но ще умират от жал, че те го нямат… Ау! Ау! Ау!

Колко млади глави и фиданки те викат! Бързай, бързай — пряко поле, пряко долйе — там те чакат черните черници, зрели и сладки! — И тя замляска от сладост в устата си, сякаш тя ги ядеше ей сега на̀ — И нека ти се навеждат от вятъра тополите край Брегалница и да ти веят хлад… Бързай, бързай…

Ау! Ау! Ау! — пак заука тя… — Паши, паши, бегове, конаци, сараи, ти си падишах, само ти! И седиш на пламенно седжеде от сто жълтици… Ау! Ау! Ау!…“

— Стига си аукала като някоя кучка, мори кара чингене! Ау! Ау! — какво разбрахме от твоето аукане? — прекъсна я злобно и сърдито Али Шефки бей… — Не виждаш ли, че тоя човек иде от Авропа, не е селяк като твоите мющерии (клиенти), та да го излъжеш!…

И я тласна с крака си така, че тя се наклони във вадата, гдето бе ракията — и шишето влезна с шийката си право в нейните уста…

И го дигна и почна да лочи, а шишето гаргалираше…

— А сега де! Ау! Ау! Ау! Сени гиди кара чингене!… Ау! Ау!

— Я си взимай ракията заедно с шишето! Кой ще пие вече от тая ракия и от това шише? — прибави Мурад бей. — Ау! Ау! Ау! Шашардиса ни с тия чингенешки викове…

А тя, Атидже, радостна и уверена в своята истина, взе шишето, грабна и една прясна краставичка, мушна и шише, и краставичка в пъстрите си шалвари — и заслиза грациозно като коза към брега на реката, като се обръщаше от време на време с бистър смях и със силно аукане:

— Ау! Ау! Ау! Луди ли сте вие, мои бегове! Но той е по-луд от вас — и — всичко друго е мъгла, край, тъмнина-каранлък — и ви няма никъде… Язък! Ау! Язък! Ау!

Шефки бей се ядоса най-сетне и хвърли ѝ буца засъхнала кал… Но Атидже се изсмя, прескочи хендека като вятър и нарами пръта си — и запя своята дълга и широка песен без думи… И се изви като вихрушка в полето…

— Сойле! Сойле! Говори! Говори! — пак настояха беговете.

— Знам ли? Питайте ме по-напред, че тогава да знам какво да ви разправям.

— Абе, ще питаме! Знаем ли ние какво да питаме? Не видя ли, не чу ли чингенето какво казва: ние сме в мрак и тъмнина — толкова е нашата!

— Е, добре, — подзех аз. — Ще ви кажа, ама ще ме чуете и няма да се сърдите.

И им разказвам как на границата в Зибевче ме задържаха зарад книгите, зарад думата „Македония“, че била в паспорта ми — и пр. и пр. И казах — О! мое оглупяло младежко старание! — казах им, че ще протестирам пред владиката в Скопие, и пр…

А те ме погледнаха презрително и гордо и с голяма тъга в душата си: моите бегове връстници бяха умни, даровити и интелигентни момчета, много хубаво ги знаех аз и ги обичах страстно още когато бяхме деца…

— Слушай, — каза Мурад бей ядовито, — вие имате поне кому да протестирате: имате владици, консули и още какви ли не брадати-сакалли ерифлер, брадати господа. А ние, турците, пред кого да протестираме? Ние безгласни говеда сме, братко…

И в това време и двамата пак извадиха алтъпатлаците и ги изпразниха още еднаж, по шест пъти през върбата, така че врабците излетяха от всички съседни дървета.

И след това и двамата с един и същи глас извикаха:

— Това е нашият протест! Бивим протесто будур!

— Я остави протестото си, ами кажи, кажи какво да правя с тая коса? — извика Али Шефки бей. — Станах кел Меймедаа, изпада цялата… Знаеш ли нещо по тия работи?

— Виж го ти, — казва баща ми. — Шест чудесни женички си има и пита защо му изпадала косата! И като се обърна към самия бег, продължи: — Хей! Не косата, а и ноктите ти ще окапят, и пръстите ти ще изпадат! Знаеш ли?

И всички глътнахме по една чашка ракия, вече доста изстинала във вадата…

— А как е там от страна на честта? — запита намръщено Мурад бей. Под „чест“ те разбират еротическите похождения и въобще еротиката. — Намуз тарафъндан насъл ораса?

— Е, как е де, как е там от страна на честта? Намуз тарафъндан ораса насъл? — запита още веднаж намръщен Мурад бей. И настояваше. Баща ми ме погледна знаменателно, искаше да каже, че не трябва да отговарям, аз погледнах свенливо в земята… И млъкнах.

— Говори де! Защо мълчиш? Нали казваше да те питаме! Ама де ааа!

— Много е лошо там!… — И пак спрях сопнато.

Мурад се разсърди, но скоро се изсмя, извади алтъпатлака си — и в знак на протест против мен — изпразни го във въздуха цял… Шу̀ма от върбата посипа главите ни, почнахме гласно да се смеем — и всичко мина…

Баща ми ги покани да останат за обяд на баница — колпиде по турски, с вити — кол — кори и с маслени витки. После на пишии и на печени шилета, на пресни краставички, на скълцани сини патлиджани с чеснов лук, на нашенско гъсто вино домазлък — „домашно производство“, както го наричат сега фалшификаторите, на лубеници и на дини (пъпеши — кауни) и на салати с червени домати… „Доматес“, както ги наричаха турците тогава, но не знаеха още как се ядат и въобще само зелени се употребяваха тогава. После излезе модата на червените, и отначало почти само за правене на гъстия сос, който се изварваше, както се вари петмезът, маджунът — в огромни калайдисани медни тави като воденични камъни, които изпълваха нощно време всичкото поле с пикантна миризма на препечено грозде или сливи…

А до обеда, казаха те, да се поразходим из полето с коне. Повечето от конете бяха заети с вършитбата, но те бяха ергеле, не се яздеха, а само се държеха за вършене и бяха доста диви. Но другите служеха за язда и за впрягане в кабриолети и файтони.

Мен не ми беше тъй приятно това предложение, защото ме беше страх, отдавна не бях се качвал на такъв кон — а сега току изведнаж на силни и не съвсем кротки полудиви коне…

Но нямаше какво да се прави, нали според Атидже аз съм бил най-лудият от всички! Трябваше да се запази престижът — и баща ми доведе и на мен един алест кон, който бил „кротък“. Кротък по техните понятия! И ето внезапно се организира надпрепускване по Юрията! Надойдоха неколцина от момците, които току-що бяха се завърнали от работа, те застягаха конете, а мен ми тупти сърцето… Ех, едно време и аз препусках по тая Юрия с момчетата, с Юзеир, който вече не съществуваше, с Шабан, със сестрите им и с други другари. Но това бяха детски години, детски игри на голи коне, на млади жребчета, които едва ни носеха, камо ли пък да ни закачат нещо. Пък и те бяха деца като нас, сигурно и те си играеха по равното поле… Но сега?…

Ще се засилваме от брега пряко падината на реката към полето, белината на което все още лъщеше, не бе се скрила солта пак под земята от силен пек на слънцето, бе още рано преди пладне…

И сигнал ще се дава с пищови! И се събраха любопитни селяни турци. Юската — помните го, тоя същият, който ме доведе от Велес, ми намига и намига, иска да ми каже нещо, но не смее от бейовете.

Пък току, след голямо напъване и потене, извика на български, според него български, за да не разберат беговете:

— Пуснеш гем, рипаш, ама паднеш сам демек и не оде юрия търчеш… бен фани кон…

Тоест: отпусни юздите, скачай от коня, но така да паднеш сам, като да те е хвърлил коня и че той ще хване коня…

И така и стана… А те полетяха с викове и гърмежи из полето чак към Азмака, така ще да са били разгорещени от кошията^[5], щото не ще и да са ме забележили… А баща ми отпосле много благодари на Юската за хитрината му и му прати цяло гърне мръвки от гоен овен…

И така аз останах сам в чифлика. Мо̀мците и другите се разотидоха, изчезнаха като сенки под брега. Поогледах се навсякъде. Гледах сегашния живот, бликнал като някоя голяма чешма на всички краища. Гумното — там конете пак тичат ли тичат, подгонени от тежкия камшик, и купите снопи са високи. Реката шурти също както е шуртяла от векове, няма само децата, няма моите другарчета, всички станали възрастни и са по работа…

Но още по-дълбоко шуртяха чучурите на моите спомени — всички едновременно бликаха, клокочеха, образуваха долу в басейна си развълнувано, почти бурно езеро — и ме понасяха и ме люлееха и ме плашеха дори по някой път…

Видели ли сте как паднала във водовъртежа на водата пчела се мята насам-натам, иска да се задържи на едно място, иска да се дигне и да хвръкне, но не може, не може, а се върти, върти. И или потъне изтощена в свръдела на водата, или се спаси на някоя сламка и се озърта онадеждена и прави опити да излитне от водовъртежа? Така и мен ме завъртяха бликналите буйно мои спомени, от ранно и от по-късно детство и виждате, виждате всички, аз едва мога да се извадя из тях. И от тия, които ми идеха тогава, когато току-що бях се върнал от Лайпциг в селото, и от тия, които сега ми идат за тогава, когато се върнах от Лайпциг… О, какъв бурен водовъртеж!

И ето защо аз засега ще се уловя само за някои сламки от времето, преди да се върна, от ранното ми детство.

Огромният двор на чифлика тих, тих, никого няма в него. Нито човек, нито говедо, нито някое дете, нито някое теле. Въздухът вече почва да трепти — зной иде — кучето се скрило някъде. Кокошките и пилците ще да са вън по тумбите на близкото поленце до двора, из благоуханната лайка и детелина, и си ловят мушици, омръзнали им обилните зърна в туй време на вършитба…

И аз се запътих из двора между къщите на мо̀мците, скоро се ориентирах, през крайната къща на главния момък Дядо Лазо през една вратичка излязох вън от чифлика, пред мегдана, пред джамията…

А, по-право, пред нашата фурна и пред моята някогашна бакалница, направени на гърба на момковите къщи… Фурната си беше фурна, горяха я някога със слама и със сушени отхвърлеци от говедата. Сега не работеше вече.

Дюкянът — той не беше вече дюкян, а почерняла дъсчена барака, почти като някой огромен захвърлен сандък. Никого няма вътре, няма ме и мене, който бях някогашният бакалин и господар тука…

Знаете, както споменах още в първото начало на тия мои бележки, аз бях и бакалин селски и междуселски в най-ранно детство… Нещо около 1894 и 1895 година… Току бях се завърнал от София, едва свършил четвърти клас на гимназията, след като бях свършил и трети и четвърти в Солун с отличие, но от мерак да уча в класическа гимназия, каквато тогава нямаше в Солун, реших да повторя доброволно четвъртия клас, за да уча латински при Брожка и гръцки при Райко Горанов, и двамата незабравими мои отлични учители…

Настъпиха страшни години за нашето семейство и за чифлика, почнаха бунтове и гонения и разпри навсякъде, аз не можах да се върна от ваканцията в София да продължа учението, останах там. Понеже се случиха грозни години, скакалци бяха ни изяли всички ниви и градината, а и храна и слама за добитъка нямаше, а и търговията беше замряла, а и бунтарски времена почваха, с мълчание, със страшна мъка на душата видях аз как баща ми скришно си трие очите, загдето не може да ме прати пак в София…

И останах така. Като ранѐн щъркел в есента. И времето ми запя детската песен от отделенията някога:

„Мина, мина красно лято…

дойде есен на времѐто;

пак се въздух разхлади…“

Тая почти безграмотна песничка на някой поетар, с „разхладения“ въздух и с времѐто — ударението на второто „е“, че да римува „лято“ — стана истина.

Като призрак изчезна мършавото и оглождано от скакалците лято, наследи го бедна и тъжна, на наистина тъжна есен, не само поради поезията, и внезапно нахлу студът на овчеполската зима с тия дълги войове на вятъра, с дигания на покривите, със скърцането на ненамазаните коли, които мъкнеха отблизо и отдалече странното гориво на това население — сушени остатъци от добитъка, които после се примесваха със слама и се издигаха на купи като сено. В по-добри години се носеха и цели гори дъбови дървета за горене, с жълъди, с обилна шума, и ние децата си играехме с тия мимолетни гори в овчеполските дворове, но сега… сега само оскъдни коли идеха с дъбова шума и дърва, а повечето с говежди горива…

И ето, две семейства с много деца постави напастта на времето, скакалците и бунтовете, да прекараме не в града тая страшна зима, а в самото село, на чифлика… Баща ми от гордост, от мъка и от това, че напуснал бе работата си в града, настина и се разболя тежко. Чичо ми и дядо ми — техният баща дядо Георги — останаха да се грижат за чифлика, но бяха без мерак, с постоянни караници — и жени, и мъже, за всякакви дреболии… Как опустяваше всичко! Как гледаха мо̀мците ни да се изплъзнат от нас, да отидат другаде, гдето може би не бяха дошли през лятото скакалци! Само главният момък Дядо Лазо задържаше някои с авторитета си и с благи вещания за хубава пролет и лято…

И ето, в едно по-спокойно време на болестта си, баща ми ме вика и ме гали и ми говори през сълзи:

— Вземи магарето и иди с това писмо до търговеца Богданов във Велес. Той има голям магазин. Нека ти даде две газени сандъчета стока на кредит. Ще ги продаваш тука или в Пеширово — най-близкото село — и ще вземем печалбата за нас, а сермията^[6] ще му връщаш всеки вторник, ден пазарен във Велес… Аз ще ти направя тука до фурната едно дюкянче… Не ми се бой, ти имаш късмет, скоро ще дойде лятото и пак ще има ниви и бостани и градина и ти пак ще заминеш за София…

И наистина, узори в тоя есенен вторник, в тъмна и прохладна доба, стегнах аз магаренцето, а то си имаше почти нов самар, качих му се и го подкарах към Велес…

Тъмно бе. Остър есенен вятър пронизваше тялото ми, но то не ме плашеше. Тъмно, тъмно бе, още много тъмно в зората… Нощните птици, макар и по-нарядко, но все още изпискваха от блата и стърнища, от хълмове и от реки…

Само аз и магаренцето ми вървяхме мълчаливи по твърдото поле, като избирахме все най-кратките и прекосни пътища…

Не знаех аз пътя добре, това едва по пътя ми стана ясно, но пак бях някак си сигурен, сигурен в магаренцето… То го знаеше, то си го знаеше, то си вървеше с пречиста сигурност…

И ми идваха смешни мисли в главата, в тая моя винаги детска, ох, не само детска, ами и детинска глава.

Да бях — да бях аз тогава, да бях навършил 14-ата си година. Магарето — и то: да беше — да беше най-малко 12–13 години, ако не и 14 — връстници, значи. Само че то бе стаааро, стаааро, аз знаех толкова малко от света, а то знаеше толкова много вече, знаеше всички пътища и бе изяло много жегли по гърба си и все го викаха „старото магаре“…

А аз минавах още за дете, за момченце… И го яздех. Но го обичах, а после, после през лютата зима и през всички страдания на нашите взаимни и съвместни скитания по всички села и хълмове и долове като двама селски бакали, аз почти се влюбих в него, мислех го за човек и се разговарях с него като с човек и се разбирах с него по-добре, отколкото с човеците…

И така — туп, туп, туп, — през поля и през долове и през окосени и посърнали ливади, през неизорани още стърнища, под грака на гарвани и на орли, особено когато изгря зората „на свободата“ — нямаше такова нещо, но тъй се казва в песните, — аз вече се приближих до Велес с неговия чуден и злобно притеснен Вардар между скали и каменни вехти къщи…

И още преди да влезна в града, аз се развеселих малко, като ми дойде тая пуста велешко-вардарска песен и взех да си я пея гласно и фалшиво на себе си:

Кинисали^[7], кинисали сватоите,

сватоите, сватоите, сватоите, сватоите…

Не ми идеха всички думи изведнаж и само току виках „сватоите, сватоите“…

Ми дотекол, ми дотекол мътни Вардар…

И магарето се засилваше сега по-често по многобройните вече падини от вади и поточета и аз без да исках, подскачах на самара му и си виках забавно рефрена на песента:

— Румба, румба, румба, румба.

В големия магазин на Богдановци бях приет като свой човек. Веднага се уреди всичко. Богданов избра сам две яки, изчистени и обезмирисани газени сандъчета, взе един тефтер и един дебел молив, извика възрастния си продавач и му каза:

— Найди хубави по-малки торби, найди здрави кисии от книга. Найди кутии от мукава — по-големки, найди едно малко чувалче за захар…

Речено-сторено.

След малко Богданов продължи с тефтера в ръка:

— Десет ока шекер. Ама не му давай на детето само прах, ами дай му едри гурутки.

Разбира се, всичко това се говореше на велешкия особен език, с по-други ударения на думите, отколкото щипския и с по-друга говорна граматика, особено тия членове на думите, като „детево“, „детено“ и пр., които на нас, щипяни, ни се виждаха малко смешни и остарели. Но аз ги предавам криво-ляво на книжовния български език.

— Тури после още десет ока сол, ама суа да е. Тури в една кутийка няколко макари конци — бели, църни; игли няколко книжки, тури малце восок, требе, и он требе; тури малце црън пипер, а повечко в кутия тенекена цървен пипер; тури смокви две-три ока, тури фурми две-три ока, тури сухо грозйе две ока, тури десетина лимона, не са още арни они, ама все още са мокри. Турни десет големи калъпа сапун „гирит“ — тогава тая марка „гирит“ („Крит“, критски сапун, значи) бе прочута по цяла Македония… — Тури пет ока ориз…

Богданов продължаваше, пишеше, казваше:

— Тури, тури, тури…

А аз си мислех за магаренцето… Тури, тури, тури, ама вагон ли ще носи това към нашето Амзабегово, та тури, тури, тури?

Най-сетне напълниха се и двете сандъчета, добре натъкмени, като кутийки хубаво наредени.

Оставих ги в дюкяна, дадох на магаренцето да яде не само сено и слама, ами и зоб, ечмен, че има голям юк^[8] да носи, горкото… А аз си мислех и бях решил вече — няма да му се кача между сандъчетата, а ще ходя пеши след него… Погалих го и се качихме с Богданов на пешкюна^[9] на съседната фурна, гдето ни сложиха в една голяма пръстена тава хубаво изпечени, славно изчервени глави от млади, тазгодишни овци… С червиш — соления сос под главите — с люти, жълти, дълги като саби велешки чушки, есенници, от най-последната реколта… Богданов си заръча и половин ока винце червено, аз също пих от него.

След тоя най-вкусен обяд, що съм ял в живота си, Богданов каза:

— Хайде сега, Сане, време е, слънцето се дига високо, жега е вече, да товари момчето — и право у Амзабегово и много здраве на татко си да носиш. Продавай кротко, не се люти, ако няма много алъш-вериш веднага, по малце, по малце… Не давай много на вересия, ама знай оти и без нея не може. Бедни са люгето, сиромаси, ако не беа сиромаси, нямаше да купуят на драм, на драм, ами со оки и вреки — чували… Знай, от бедни, от сиромаси се печелят пари, не от богати… Биди добър с тия, они не крадат и са милостиви — все едно дали са ти турци или българи…

А колко за мене — не берете гайле кога ще ми върнете парите. Кога може, тогава… Пръвния вторник да ви биде джаба от Богдановци, да хванете мая и сермия! Джаба, тоест даром. А втория вторник ще ми носиш що си взел само сермията, а другото за вас. Полека, полека, дете… Ама за стока па ела и сеа у вторник. Ела ми си ти, ела ми си… Качи се на магарето сега, оно не е изморено. А после, по-надолу, слизай от него от време на време, ама повече слизай, оти товарот му не е мал…

На връщане от Велес за Амзабегово почти не се качих на бедното магаренце, което дълго в зимата ми бе единственият другар и спътник из селата, из блата и хълмове, из измръзнали полета и долове…

Вървях след него и с благи думи го подкарвах да върви и то с тежкия си товар…

Вървях и нареждах образите от миналото и от ранната есен след моето пристигане от София в чифлика.