Александър Балабанов
И аз на тоя свят (8)

* * *

— Вижте, ето едно писмо, получих го от Париж от един далечен роднина арменец, сега важна птица в Париж, и ме кани да отида на гости у семейството му за три месеца и да видя всемирното изложение…

— Ха! — извика най-напред от радост Милош Данов. А почти с него, също така радостни и другите ми другари на софрата освен един.

— Как така, току хоп на гости в Париж? Ха!

Другарите ми бяха именно тия, с които обядвахме заедно при фрау Яр, хазайката на Александър Гиргинов. Значи, освен Ал. Гиргинов и Милош Данов — покойният сега доктор Владимир Стефанов, сегашният професор в Юридическия факултет, но тогава наистина най-сериозен студент по философия в Лайпциг Христо Ю. Тодоров, братът на Петко Тодоров, и Андрей Протич.

Истина, и Андрей Протич запита как така току хоп в Париж, но не зарадван, а сърдит и строг.

— Как така ли? — отговарям аз смутен. — Ето как. Баща ми някога издържал да свърши университет в Париж един мой далечен роднина арменец, по име Мардирос. Тоя Мардирос ми беше вече станал приказка. Той сега бил някакъв си главен в легацията на австро-унгарската империя в Париж. Узнал, че сега аз съм студент в Лайпциг от някого, сигурно от тамошни българи-студенти, узнал също и това, че ние сега не сме вече така, както бяхме, когато баща ми го издържал да следва в Париж, и ме покани да отида у тях на гости, за да се реванширал донякъде, както ми пише сам в писмото. На̀, четете!

Особено впечатление ни направи думата „реванширал“, тя бе тогава на мода и се говореше само за реванш във Франция — от Френско-пруската война…

— Аааа! Не може! Не бива! — извика Протич разярен. — Как така ще отидеш в Париж на чужда сметка? Аааа! Не може! Не бива! Това е унизително! На чужда сметка! Как може такова нещо! Аз не приемам да говоря с тебе, ако отидеш…

И се започна една страшна препирня — може — не може. Бива — не бива…

Александър Гиргинов, Бодегата (Милош Данов), Владимир Стефанов (Папата)^[1], Христо Тодоров^[2], който бе във възторг от Париж и от Франция, понеже там бе получил гимназиалното си образование (Тулуза) — поддържаха не само че може, ами че е най-човешко да отида на гости на богатия си сега роднина Мардирос в Париж. Препирнята изби в караница, че това, което е Париж за Франция, никой друг град не е това за държавата си — и пр. и пр. А аз чаках да се реши въпросът… Кавгата бе за мен…

Но Протич само току викаше:

— Аааа! Не може! Унизително! Как така? На гости? Без пари?

Аз слушах с внимание — и дадох право на Протича.

И не отидох в Париж.

И чак след пет години се нарекох сам „хайванин“.

Но затова пък отидох в Щип.

Но преди да се приготвя да тръгвам за Щип, тоя мой немирен роден град, извор на бунтове и рудница на бунтовници някога, ще разкажа един епизод. Нали и в сериозните и в най-академичните съчинения има епизоди, за да не може скуката да убива поне моментално читателите на благообразния автор. Но моят епизод не е, за да разбивам скуката, а за да ми кажете и вие, мои залутани в мъглите на моите спомени читатели, „хайванин, хем хайванин на квадрат“…

Всемирната изложба в Париж се готвеше тогава за 1900 година след Христа. Много години след нея, много години след като аз бях „свършил вече науките си“, както се казваше тогава по българските вестници — „свършил науките си“, — и бях вече професор в университета с триста титли и докторати, един остарял вече турски бей, избягал вече от Щип в Цариград, понеже Щип бе отначало под българска власт, а после под сръбска, разпитвал усърдно и настоятелно мнозина познати и непознати в Цариград где са синовете на Миял ефенди — така се наричаше баща ми. Дирел ги старият и милионерски богат Мардирос, който дори имал и цял остров свой в морето. Дирил синовете на Миял ефенди от Щип, а по рождение от арменския град Ван в дъното на Мала Азия. Дирил ги да им даде част от богатството си, но… не ги намерил… И други войни съвсем забъркали работите… И Мардирос умрял — и островът потънал в морето…

С надежди смели къмто вечността

фантазията всякога полита;

но спира се в тясно кътче на света —

от напасти на времето разбита

— така вика моят Фауст.

Та, това исках да кажа. Сега — напред, напред към Щип!…

Баща ми, братята ми, цялата фамилия със своите клонове и разклонения е в Щип. Аз свърших софийската гимназия и следвам в Лайпциг, след като спечелих на познатия вам конкурс стипендия по класическа филология. Не бях си отивал в родния Щип от 1895 година.

За убийството на Стамболов научих в Щип…

Всички мои са турски поданици. Аз какъв съм? С какви документи ще отида в Щип? До кого да се отнеса? Баща ми по-напред бе началник на Земеделската банка в Щип и имаше голямо влияние пред турците, но после, когато забъркаха комитските каши с Гоце Делчев, който бе учител в Щип, той вече нямаше това влияние и доверие, още повече защото държеше и луди речи и на турци, и на българи, като им казваше: „Аллах селямет версин — булгарлара да, османлалар да. — Бог да е на помощ.“

— Ах, тука има турски консул, — каза ми фрау Яр. — Идете при него.

И отивам. Турският консул се оказа почетен турски консул и немец същи… Но отидох. Опитах се дори да заговоря на турски в това турско консулато, но никой не ме разбра. Тогава на немски.

— Искам да отида в Щип, моето родно място. Там са родителите ми.

— Защо не? — отговори консулът. — Много добре ще направите.

— Ще ми дадете ли паспорт? Аз имам само български, а трябва да съм турски поданик.

— И аз не знам какво да правя, — отговори турският консул. — Но защо да не ви издам и един турски паспорт?

И ми издаде един турски паспорт, писан на френски, без турско словце!

Аз почнах да си стягам бохчите. Най-напред отбрах най-потребните си книги за класическата филология. Защото още далеч не бях свършил науките си, а бях само в третия или четвъртия семестър студент. Старогръцка научна граматика, латинска граматика, речници латински, гръцки и френски; истории на старогръцката литература, на римската, древностите на Гърция и на Рим и други такива, повечето издания на научната крайно сериозна и спретната и прочута библиотека „Гйошен“, „Замлунг Гйошен“, както се казва и съществува обилно и досега…

Взех си също и по-потребните старогръцки и латински автори — текстове с пояснения на латински или на немски.

— Ааа, не може! — завикаха другарите. Сега пък Милош Данов, с когото живеехме в една квартира, макар и в две различни стаи — той в по-голямата, аз в по-тясната. Той вика: „Ааа! Не бива!“

Милош Данов познаваше основно всичката Македония с подробности, особено Битолско, Леринско, Костурско. Той бе ходил там още преди да стъпи в университета, като екзархийски чиновник, по поръка на наистина силния географ от Враца и после убит от един невменяем озлобен учител като министър на просвещението в кабинета си. Милош Данов бе споходил цяла Македония, за да събира материали за географията на Васил Кънчов.

— Аааа, не може. — Сега пък той.

— Защо? Защо не може бе, Бодега?

— Книги не са позволени в Турция. Трябва да са минали под цензура. Ще те спрат, ако не те постигне и нещо по-лошо.

— Е, какво да правя тогава? За Париж — Протич: „Аааа, не може“, за Щип ти: „Аааа, не може!“

И отидохме двамата при турския консул за съвет.

— Вижте, — каза „консулът“. — Сам аз нищо не знам по тия работи. Аз съм почетен консул. Но какво може да има някой против класически книги, издавани в Лайпциг, и против речници?

— Има, има, — отговори вместо мен Милош Данов. — Аз познавам работите, понеже съм ходил дълго там. Трябва всяка книга да е цензурирана — иначе не се допуска и бива наказван, който я има…

— Е, тогава много лесна е работата. Ето аз ще ударя на всички ваши книги по един печат на консулатото, че са разрешени от мен.

И извади един печат и го потопи в тампон с червено мастило… И чак, чак, чак!… Всичките!

И сега, елате да видите: всичките ми книги от първа необходимост по класическа филология носят червен печат, на който пише: „Консюла женерал империал дйо Тюрки — Лайпциг“.

И вече съм готов за път за Крали Марко, без да мога и да си помисля каква беля ще ми бъдат тия книги после, и особено издадения ми от турския генерален консул в Лайпциг турски паспорт без турско словце… Горкият консул! Горката тогавашна Турция!

* * *

Хисарът

Неусетно тръгна влакът. С шапки

от перона махат ми другари.

Сам съм вече.

Глухо прилепи сноват край стрехи,

месец зад Хисара си отива.

На Хисара растат стари кули

всред изплашени звезди. Гръм надига

Крали Марко.

Спи отвека той изтегнат гърбом

там на строшени скали. Глава му

в облаци, нозе река му плиска…

Ей сега ще стане да поемне

свойта още незапята песен…

Понеже исках да се мисля поет и понеже тогава, пък и сега, мислех и мисля, че само тая поезия е искрена, която се пише веднага и за всеки изживян момент, написах и това стихотворение непосредствено след тръгването на влака, в самото купе. А го написах в такива стихове, защото тогава си въобразявах, че бях вече изпечен майстор в обикновените стихове с римки и дрънкалки и с равни стихове, доста бях надъхан с Хайневите и Гетеви поезии в такива уж „свободни“ стихове, виждах, чувствувах, пък и навсякъде се приемаше тогава, че най-дълбоки работи могат да се пишат в такива стихове, както са например Гетевите „Прометей“, което вече бях превел в стихове, „Мохамед“, „Ганимед“, което също бях превел и постоянно декламирах високо заедно с „Мохамед“, за да се напоя с чудния ритъм на речта и на стиха, измервах времето на всеки ред и на всяка стъпка и знаех добре и съзнавах и сам лично, че е най-мъчно да се пишат именно стихове в такива наглед свободни ритми и без рими. Разбира се, когато човек не мошеничи и не изпада до безотговорни и грозни произволи, а чувствува дълбоко в душата си сърцето на ритъма. Така също и Хайневите, особено в отдела „Възвръщане“ в „Книга на песните“. А на всичко отгоре и модата на всички тогава живи големи поети да зарязват стиховете с:

Дрън, дрън, дрън,

ето вън,

изгоря ми целий пън…

И да пишат в такива ритми. Или, както ги нарича Гете, „антикер форм зих нееренд“ — „близки до античната форма“. Ех, нали бях класик, нали бях вече превел и цялата трагедия на Есхила „Прометей“ в ритъма и размера на оригинала и дословно от старогръцки! Как може, как може да не се полъжа по тая мода и аз!

И само зарад модата се сметнах голям поет и аз — че можех да пиша такива стъпки без произволи, а само със сърцето на ритъма…

И най-много си ръкоплясках на композицията на стихотворението, и години след това с особена важност и показност твърдях, че това си стихотворение смятам за „най-силно“ и още няколко други „най-та“…

Да, когато се върнах от Щип и когато показах стихотворението на Петко Тодоров, той се възторжи най-много от това стихотворение и искаше да го изпраща на Пенчо Славейков, понеже тъкмо тогава Пенчо Славейков терзаеше и себе си и света с подобни ритми, но аз не дадох, понеже преводът ми на „Херман и Доротея“ в хекзаметри^[3], макар и с големи похвали и с хубави бележки на бялото поле от самия Пенчо Славейков, също и на Есхиловата трагедия, бяха ми върнати, сигурно, както после се изрази той в едно писание, защото съм бил още „сополиво хлапе“. После, когато станахме много добри приятели с него, и двамата се смеехме — и Пенчо Славейков най-много вярваше и зачиташе моите ритмически чувства — и пр. и пр.

А за съдържанието — то не е нито мода, нито разно схващане, нито демонстрация някаква си, а е буйно бликнала песен в гърдите ми. Тичах към нашия, щипския прочут Хисар, с тия разтрошени скали на огромна масивна скалиста планина, с чудно запазени кули и с великан, излегнат на тая планина, с нозе до самата река Брегалница спуснати… Цяло детство бях гледал тия кули и тоя „излегнат“ човек от чардака на нашата къща в Щип! И винаги, когато на девети март стар стил — Св. четиридесет мъченици — заедно с целия град и аз допълзявах до кулите — винаги оставах разочарован, че великанът, че големият човек, го нямаше, не го виждах… Добре, че не се сетих за тая мисъл тогава, когато пишех в трена това стихотворение, иначе щях да почна да умувам — и кой ли знае какви ли не бомбастични фрази щях да наблъскам в него: за съдбата на всички големи хора, разбира се, като щях да проекцирам и своята големина в далечното бъдеще на годините…

И щеше да стане стихотворението един здраво обмислен глупак… А не поезия. А колкото за големините — виждам ги аз сега и отблизо и отдалече, от много далече… Бог да ни е на помощ!

Само още една бележка за това стихотворение. Нали споменах, Петко Тодоров го прие с възторг и като го четеше, фактически му течаха влаги от устата… И той каза, че трябвало да се сложи на края на предпоследния ред наместо, както си беше от мене, „да запее“ — „да поемне“… Съгласих се, но го молих поне да не е „поемне“ с Н, а просто „поеме“, без Н. Но Петко не даваше и дума да става и дори изтръгна клетва от мен, че когато и да го печатам, ще бъде с Н, „поемне“, не „поеме“ и не „запее“…

И аз издържах клетвата, както виждате, навсякъде е печатана с Н, освен дето коректорите са произволничили…

* * *

Разбира се, като председател на Славянското академическо дружество аз бях съобщил в Бялград на сръбските другари, че ида, ида… Освен това тогава бе интересно време, България и Румъния още мааалко щеха да се хванат за гуша и се готвеха за война зарад прочутия убит влашки народен учител Михаелияну…

Но най-напред отидох аз в Бялград на улица „Цетинска“, брой трети, за да видя добрата ми позната от Лайпциг госпожа Стефанка, която бе довела в Лайпциг да цери баща си при един не толкова сигурен хомеопат Кууне^[4], който ги скубеше безобразно, а тя бе беззащитна и аз я бранех и ѝ помагах с немския си език, и пр. И винаги ми казваше тя:

— Като те видя, слънцето виждам!

Това ме много ласкаеше и аз искрено ѝ помагах…

Знаете, това сърби и българи страшно много си помагаха в чужбина, макар и да се сбиваха често. Но това само по свойски, не така със злоба. Българин търговец отидеше ли в чужбина, като не знаеше друг език освен български, заговорваше от зор сръбски, да се рече, че говори на чужд език…

И Стефанка ме черпи какви ли не сладка и зелници и плачеше от радост и ми накъса цял сноп цветя от градинката си в двора…

Вечерта в хотел „Париж“ в гостилницата. Ето ни, там сме всички юнаци от Лайпциг, насядали на една дълга маса и ядем кебапчета… Разговорите са за Румъния и за България и се чудят, че си отивам в Щип баш сега, и пр.

Но най-оживени станаха разговорите за нашия живот в Лайпциг. Грамадният Бугарчич, който после стана директор на Вносно-износна банка в Бялград, имаше страстни симпатии към мене — и ги задържа до края на живота си, както и аз към него. Той все държеше моя страна. Павлович, Попович — всички, всички бяха там. Дори и още по-грамадният черногорец, стипендиант на крал Никита, именно Матанович — и той бе случайно там. Той написа после дисертация против Щирнер, предшественика на Нитче, ама като студент се занимаваше повече с физически изобретения, главно с един балон, който да върви над крайбрежието на морето, вързан за телове и теловете на железни колове… И с идеите на очакваната тогава обща Югославия, като изчисляваше, че за десет години щели сме да станем 60 милиона хора голяма държава… Но сърбите го подозираха, че мисли за Никитова Югославия под руска опека — и не го сайдисваха много-много… Той често се оплакваше от тях…

Аз им прочетох и обясних стихотворението си за Крали Марко — нали те имат монопол за Крали Марко! Те го харесаха от любезност, но много искаха да узнаят за коя още незапята песен на Крали Марко говоря…

Аз им казах — песента на свободата на моя роден град, те одобриха това — и се напихме здравата — и стояхме до съмнало, като изпуснах всички влакове за надолу… И деня преспах пак в Бялград при Бугарчич.

Чак на другия ден потеглих на юг към турско-сръбската граница, Враня, Ристовац, Митровица, Зибевче…

* * *

— Знам, но не ми се казва баш сега колко и защо е странно човек да е излязъл някога от София и да е пътувал през цяла тогавашна Сърбия до граничния пункт Земун, с онзи наш прочут австро-унгарски паспортен чиновник, които бе колкото дебел, толкова и бял! — казах аз на един друг български студент, който се качи с мен в трена от Бялград, но на път за София.

— Оооо! Ти вече още оттук се забърка, не знаеш какво приказваш. Може ли да се сравнява „бял“ с „дебел“? Това са две съвсем различни измерения, не са от една категория, ама че си, аааа!… Разбирам да кажеш „бял и дебел“, това да, но…

— Не, не, вмирисана логико ти, — отговорих аз. Аз не искам да кажа и не казвам „бял и дебел“, а искам да кажа и казвам — „колкото бял, толкова и дебел“… Ха де! Какво ще ми направиш? И аз съм сигурен, че има хора, които ще ме разберат точно и ще схванат защо е тоя чиновник бял, колкото дебел, а не е бял и дебел. Какво общо имат понятията за цветовете с понятията за обема, че да ги свързваме със съюза И? А „колкото бял, толкова дебел“ значи, че и едното му качество, и другото му качество ми правят особено впечатление… Де да те видя сега де! Ето ти учебника по логика, прочети си урока и ми отговори!…

И наистина му извадих от неговия собствен куфар логиката, която бе най-отгоре за постоянно употребление — и му я дадох…

И той още по-наистина я отвори и взе да ми дири отговора…

Истина, тогава още в Ниш се отървах от тоя бъдещ погубител на България, които ще се нарече главатар на формалистите и на бюрократите, който ще убива зародишите на всичко природно и живо в света, ще добива власт да кара хората да мислят точно като него върху нещата на света, или по-право, въобще нищо да не мислят сами — и да не разбират от никаква шега, на нищо да не гледат човешки и човечно, да са винаги сериозни, сериозни, почти като добитъка, който единствено е винаги сериозен — видели ли сте вол да се смее? — и не разбира от никаква шега и е във всичко напълно и абсолютно логичен…

Тогава се отървах, но после, после — и досега — не само аз, но никой не се е избавил от тия вечно сериозни и логични говеда, които са обезплодили всяка човешка мисъл в главите на своите подчинени…

* * *

Каквото и да правя, колкото и да отклонявам — влакът — колкото и бавно ориенталски да върви през сръбските полета и гори и планини — нали все пак върви! — така и аз не мога да отмина това, което ме чака, с никакви лудословия като горното, все ще трябва да продължа и да разкажа нещо…

И така — ето ме с един скок — право в Зибевче, турския тогавашен граничен пункт… Току-що иззидана колибка с бели стени и стаички със стари миндери и възглавници и янове — всичко само двечки де! С дивити и пачи пера и със ситоподобни тенекиени чашки, пълни с пясък, който служи за попивателна, като се посипе върху написаното…

Тая картинка ме разтопи, такова бе умилението ми от спомените на моето ранно и щипско детство, тогава, когато все из такива стаи с миндери и с дивити се движех покрай баща си, който беше отначало — и доста дълго, — както казах вече, турски чиновник…

И се втурнах в стаята на юзбашията, заговорих му весело, сякаш виждах свой човек, баща си, сякаш си бях у дома си… Пет години бяха изминали, откакто не бях се връщал в Щип…

— Излез вън! Чик дишари! — ме сряза студено и с ръмжене чиновникът и още малко щеше да ме удари. Аз отскочих като топка из стаята — и не знаех къде да се дяна…

… Имах си аз едно време като дете едно малко беличко, рошаво къдраво кученце, Барак го казвахме. То си беше мое, беше винаги с мен и си играеше много с мен, както и аз с него… Еднаж в Лайпциг на улицата видях също такова едно бяло, къдраво кученце като моя Барак, ама съвсем същото. Притичах към него, то ме залая, аз го погалих — то изръмжа зверски и ме ухапа…

— Барак! Барак! — напразно виках аз. — Барак! Барак!…

Такова ми бе смущението и сега след това „Чик дишари!“ „Вън!“

И излязох и не знаех къде да се дяна и докога ще чакам, с кой влак ще тръгна. Знаех толкова чисто и без всякакъв акцент турски, но и това нищо не ми помогна. Разправях кой е баща ми, че се казва Миял ефенди, и пр. Това пък накара юзбашията да стане и да вземе сабята си от ъгъла и да ме подгони с нея… А времето минава ли минава…

Най-сетне ме повика в стаята.

— Какви са тия книги? Защо ги носиш?

— Книги за науката ми!

— Защо няма турски между тях?

— Сега ще взема и турски от Щип, но досега ми трябваха само латински, гръцки, немски и френски…

— Какво пише в тия книги?

— За старите времена.

— Не можем да ги пуснем. Ще ги изгорим!

— Но няма нищо лошо в тях. Ето латински речник от Мюлман, вътре има отделни думи.

— Какви думи?

— Латински. Ето, на немски история на латинската и гръцката литература, разправя за работи от преди пет хиляди години, беш бин сенеден евел… А освен това, както виждате, всяка книга носи и печата на турския консул в Лайпциг — ето: „Консюла женерал дйо Тюрки“… червен печат! Виждате сами.

— А френски речник имаш ли?

— Да.

— Има ли в него думата „либерте“?

— Има. Ето я!

— Слушай, айол^[5], — започна меко и човешки юзбашията. — Аз не знам друго, а само турски. Ти си добро момче. Няма да ми причиняваш беля на главата. Ние имаме заповед да не пускаме думата „либерте“ — значи „разврат“, едепсизлък! Я дай да залича тая проклета дума „либерте“, пък си гледай работата…

Заличихме я. И досега в речниците ми тая и подобни думи са заличени. Който ме наследи, ще се чуди защо е това, ако не прочете тия ми редове…

Но в това време иде едно писарче в стаята с перо на ухото, с моя паспорт в ръката, почти разтреперано от гняв човече, и вика:

— Тоя човек не бива да се пусне!

— А бе! Човек! Той не е човек, а е хлапе! Хайде деее! — каза юзбашията добродушно.

— Но на паспорта му има думата „Македония“. Тая дума нали е забранена?

— Заличи я! Чок шей!…

— Не може, юзбашим. Ще ни накажат!

— Е тогава дай му едно тескере да си отиде момчето, пък му вземи паспорта. Пусни го. Той е добър човек. Учен е. Такива ни трябват нам сега. Не като мен и като теб — прости — джахил…

И така и стана. Взеха ми паспорта, защото турският консул в Лайпциг бе писал: „Щип (Македония)“.

А в тескерето дословно се писа:

„На именуемия Александър Михайлов взехме паспорта, защото е употребена думата «Македония», и му дадохме това тескере“…

И такива добри се показаха турците там, в Зибевче! Казаха ми, че има още дълго, докато замине влакът. Дадоха ми диня студена, кафе, шербет, седнах и аз на миндера и ме помолиха да им разкажа нещо за Авропа… Аз така се почувствувах в средата си, така ми стана топло и мило на сърцето, щото всичко, що знаех за Авропа, изсипвах им го с кошове…

И се разделихме близки приятели. Изпратиха ме, помогнаха ми за бохчите.

— Много здраве на Миял ефенди! Кога се връщаш, пак оттука мини! Ние ще те чакаме!

И така тръгнах за към Скопие. Много приятно ми бе да пътувам. В своя земя, между свои хора. Познати реки и вадички, купи сено, конопи, ниви… В Скопие слезнах и се поразходих доста около гарата. Всичко ми е близко. А ето ме и във Велес. О! О! О! Кому, кому да кажа какво изпитвах сега в тоя Велес, гдето толкова съм ходил с моето магаренце за стока, когато бях селско бакалче! Отгдето баща ми някога ме качи на влака — за да не се видим вече пет години! Колко исках влакът и тука да се бави, колкото в Скопие, за да видя някои познати работи! И пак видях, но малко!

Но най-милата и приятна изненада видях на самата гара. Вече още като бях в Щип дете и когато баща ми беше чиновник, той бе издействувал всички призовки за съдилища и други работи да се печатат на турски и на български, също и във всички служебни обявления за данъци и за всичко, за да ги разбира и българското население, народът, сали, че по-лесно да се събират парите.

Така и стана. От тия работи не бяха доволни само българи някои, които вече диреха бунтове и си бяха разпасали вече пояса. А населението се радваше. А във Велес? По цялата гара напечатани навсякъде упътвания и обявления най-напред, отгоре, на турски, а отдолу, на същия лист на чист литературен български език. С всички членове и ѣ-двойни и с всички ѫ-та и ерголеми…

Като знаех какво бе по тия езикови въпроси в Австро-Унгария, гдето се лееха люти кърви за кой език къде да е официален и докъде да се приказва, просто мислех, че е изгряла зората на свободата… Тиха, безбурна, естествена, без предисловия, сякаш родена от самата ни земя…

А от всичко най-мило бе, като гледах как и селяните българи от Велешко се мъчеха да сричат обявленията и упътванията, ученици или други граждани им ги обясняваха, а те — селяните — се заричаха да се учат на „писмо“…

Да се учат на писмо заедно с децата…

И тъй голям и буен и весел ми се видя Вардар, който тичаше към Железните врата, към Гевгели, към Петтях бряста, към кулата Седем кули, към Бялата кула — Беяз Кулче, към чудноватото там Дервишко теке, гдето бях виждал най-странни работи и религиозни култове и занасяния, към морето и далечния отсрещен Олимп на моя Солун, гдето бях учил две години в българската гимназия!…

И неволно запях вардарската песен:

Подууна ветер, Стано ле мори,

подууна ветер…

Де гиди ашик, Стано ле мори —

по Вардарско поле…

* * *

На пазара във Велес намерих един познат турчин от Хамзабегово на Овче Поле, гдето бе и — ох, не знам какво да кажа! — но и си е още нашият голям чифлик в средата на самото, на цялото Овче Поле, на половин път между Велес и Щип, на самата Светиниколска река…

Тоя турчин бе докарал с два-три коня жито да продава, конете се връщаха празни…

— Хайде заедно да си вървим, Санде чорбаджи. Качи се ти на белия, той е кротък, той върви рааван, тоест бърже, и люлее като на пружини…

С радост се съгласих. Юската — тъй се казваше турчинът — бе един от видните в селото турци, син му бе най-прочутият в цялата област пехливан, борец, Вели Пехливан, от детство мой добър по-стар приятел.

Самият Юска бе доста особен човек…

Ще ти дойде в стаята на гости, ще клекне и ще завика:

— Аз в чужди работи не се бъркам. Аа! Минионле версен, аааа! — На милиона той казваше минион. Тоест с милиони да ми даваш — не приемам.

Помня го еднаж, тъкмо бяха донесли две пълни пресни кошници отбор грозде от лозето ни и бяха ги насложили до вратата в голямата стая на кулата — тъй се казваше централната сграда в двора на чифлика ни… Юската клекна със своите бели и сияйно чисти ризи над също тъй чистите му и бели гащи, както им е носията, и започна:

— Кабул етмем! Ааа! Не приемам! Нито зърно! Тоест не приема да вземе от чуждото грозде! А с всяко казване вземаше по един гроздак от отбора и го зобеше като хайгър някой. Хруп, хруп, хруп!

И хрупкаше тъй сладко, щото ти идеше да му кажеш: „Вземи си, вземи си още, Юсеинаа…“

Но той не даваше да го каниш, нямаше никакви паузи или интервали в музиката на челюстите му, наистина зобеше… Както се казва собствено у нас в Щип: „Зобни си, зобни си малко грозде…“ Баща ми не беше в стаята, чичо ми, като влезна и като видя какво става и че е застрашена вече и втората кошница отбор грозде, просто грабна кошницата и я измъкна вънка. А първата бе вече празна.

В нашия Щип казват „отбор“ на това обло, бяло, твърдо чисто грозде, което е най-вкусно и най-трайно и най-сочно, нещо по-хубаво от някогашното тукашно Хафуз Али, кръстено вече от мен и прочуто по европейските пазари под името Болгар…

Отбор е, защото се отбира из цялото лозе с особена грижливост и пр.

И така тръгнахме с тоя Юска.

Нямаше нужда да го попитам. Той сам започна:

— Всички ваши са там. Градината ви е чудесна, реката се увива около нея като змия… Дървесата са силни вече, зеленчукът буен, водата и ден и нощ клокочи по всички вади, върбата при чарка е като рай. Знае, знае баща ти, знае той, той там си седи между двете главни бистри вади със студената като лед вода и си пие ракийката с пресни краставички с чичек още с цвят…

И продължи:

— Жълтата крава е още жива, но не дава мляко и никой не я закача, а си живее спокойно и отива на паша с целия ви добитък… Нали помниш тая жълта крава, която отгледа брата ти Христо и който и досега я вика „майко“.

Наистина, тая жълта крава бе чудо. Страх и трепет бе за всички, наричаха я луда, никой не смееше да припари до нея, бодеше грозно. А когато привечер се връщаше с целия добитък, брат ми Христо я присрещнеше още при големия и дълбок наш кладенец — бунар с ледено студена вода, влезнеше под нея откъм главата и тя го приблѝжеше за косата, а той цицаше ли, цицаше, докато се наситеше, и после припкаше около нея като нейно теленце към тремовете, гдето се доеха кравите…

И аз се опитвах да правя същото по някой път, но кравата, пак без да ме мушка и рита, както би сторила с други, кротко ме отместваше с челото си:

— Не е за тебе! Ти не си мое дете!

И когато тя се връщаше с брата ми откъм брега на реката към тремовете, всички други крави мукаха силно да предизвестят своите телета и пр., само жълтата крачеше спокойно и блажена, като се озърташе от време на време за брата ми Христо… А той по някой път, за да ѝ направи удоволствие и шега, току извика като теле тънко и разкъсано:

— Мууу!

Жълтата крава разбираше много добре, че това е шега, погледнеше го нежно със своите черни влажни очи и се усмихваше от блаженство.

А Юската продължи сред бликналите у мен спомени от детството:

— Голямата нива „Крушка“, на турски „Армутчик“, около триста декара бе тя, тая година остана така… Скакалци я изядоха!… А и другата гола нива „Говедар-таши“, или както се казваше на български „Говедар-камен“ също остана така, айол, — продължи жално и състрадателно Юската…

— Сенелер! — въздъхна той. — Години, какви години!

Нивата „Говедар-камен“ бе прочута в цялото Овче Поле. Там имаше на единия край на нивата, малко по-навътре, една голяма скала. Грапава, с много шупли, висока, помня като дете — едва можех да попълзя до гърба ѝ… На тая скала на Гергьовден се колеха турските курбани, ягнета… Нещо като старинен жертвеник. Прочута бе тая нива и тоя камък, защото бе в Овче Поле. Тя бе наистина само тя. Бе единственият камък въобще в цялото Овче Поле надлъж и нашир…

Както бяха единствени в цялото Овче Поле само нашите дървета в построената и засадена от баща ми наша голяма градина край реката… Нямаше нищо друго освен в някой селски двор по някоя дива маслина…

Но аз още не исках и някак си нямах сили да се впусна в спомените си за образа на Овче Поле — сега мислех за домашните си.

— Юсеин ага, — сега вече интимно, не Юсеинаа, а Юсеин ага, — я ми кажи нещо за баща ми, за чичо ми, за братята ми, здрави ли са, как са…

— Ех, не е това като във времето, когато бе жива баба ти Зоица, която командуваше целия чифлик, а почти и цялото село, и всички нас… Нали ходеше с пушка и с дюлбия — телескоп! Но пак сте добре, тая година житото пострада от скакалците, сега се събират кръстците от оцелелите от скакалците ниви и се вършее…

Но афионите — берекят версин, ви донесоха много пари, все жълтици, с тях се позакърпи баща ти и чифликът… Добре сте, добре са, — продължи Юската със снизходителен тон… — Живи са всички и са здрави…

Ние прекосвахме Овче Поле така по един негов сегмент, за по-скоро да си отидем, празните коне и ние по самарите им отскачахме нагоре като топки, когато конете слизаха в някой дол и се засилваха нагоре…

Овче Поле тука е все още грапаво. Няма го онова наше Хамзабеговско Овче Поле с безкрайната си ширина и белина, сякаш всред лято покрито със сняг… Но за него после… После, а сега към село, при баща ми, при братята ми, при кравите, при всичко мило и скъпо!

— Хей, не дюшюнюйорсън? Хей, какво си се замислил? — извика Юската на своя селски турски език с твърдото & на края на думата. Той не ме запита от умиление, а просто защото виждаше, че няма аудитория — защото той обичаше постоянно да приказва или да зоби нещо…

— Ченеси дурмасън, устата му да не спре само, — както казваше някога за него баща ми…

Сепнат от неговото питане, аз дигнах глава. Юската ме видя, че гледам към небето и гледам как два орела горе над нас някак си играят ли, бият ли се, що ли правят — не се разбираше… Единият по някой път почти летеше с гърба си надолу, а другият над него — доста близо над него…

Юската видя, че не разбирам тука нещо, и почна:

— Не играят, не играят тия орли! Ха, орли ще ми играят! Ами я виж, една лястовичка между тях, гледа кой да я лапне!… Чудно! — продължи почти сам на себе си Юската. — Орли лястовички ли ядат? Не ми се вярва. Орлите ловят големи работи, кокошки, пилци… Какво ще им е една лястовичка? Аа, ако ги е разсърдила нещо — ще я изядат, куртулуш няма!… Това е друга работа!…

Лястовичката писна, долният орел я сграбчи, разкъса я и я хвърли кървава и топла над нас…

— Видя ли? Видя ли? Грехота е да убиват лястовичките, нали знаем, че те идат от хаджилък, те са свещени… Но орел разбира ли от бога нещо? Безбожници са те, орлите… Язък за лястовичката!… Има ли и там в Аламаня орли?

Аз вече бях взел учена поза.

— В Аламаня се избиват и са избити всички грабливи птици. Нито един орел няма, а само в кафези по хайванските градини, зоологическите де… Орелът е вредителна птица — и се изтребва, — заключих аз важно-важно.

— Брак бе! Брак бе! Остави! Остави! Не приемам аз такова нещо! Орлите били вредителни птици! Пфуй! И затова ги изтребили? Пфуй! И аз да погледна, да дигна глава към това пусто небе, което се е сляло с полето, и между него и земята въздухът да кипи от зноя, от мараня, да няма нищо никъде, ни гора, ни планина, а само поле и поле и няколко стърнища — и да не видя орел! Тогава защо ми е небето? Вредителна птица бил орелът, не знам още какво… Голяма работа! На мен досега, от моя двор, орли са дигнали само три-четири кокошки и няколко пилета… Че какво от това? Това са курбаните, жертвите, на природата ги даваме, не на орлите!… Какво от това? Че кой прави кокошките и пилците? Аз ли? Снесла кокошката яйца в раклата под хамбара. Току виж, след време — пиу, пиу, пиу… И се изпълни дворът и харманът с кокошки и пилета… А орелът какво да прави? Няма ракли и по небето я!

С тия мъдрости на Юската аз се развлякох, слънцето западаше надалеко на хоризонта в летните прахове на Овче Поле, замириса на село, стадата се прибираха към селото, в което бе нашият чифлик, то бе цяло турско, само ние бяхме християни, всички селяни си бяха собственици на малки дворове, само нашият бе чифлик…

Юската ме предаде на нашия кехая Хасан откъм главния обор на чифлика, под керемидите на който аз в детството си бях хващал толкова папуняци, които миришеха, миришеха, не миришеха, а воняха като леш!…

В двора щях да заплача. Да заплача гласно, а иначе аз вече се задавях от сълзи. Страшно мъчно ми бе, че не видях да слиза от кулата с телескопа на едно рамо и с пушката на другото рамо баба Зоица, майката на баща ми, която бе господарка на целия чифлик, на всички други чифлици наоколо, раздадени от нея на дъщерите ѝ, бе истинска царица на село Хамзабегово…

Нали тя бе умряла още когато се върнах от Солун!…