Александър Балабанов
И аз на тоя свят (7)

* * *

— Ти ще вървиш от лявата страна на улицата, а Адам ще върви от дясната. Честно и почтено ще изпиваш по една чашка корн — житна ракия — от всяка „дестилация“-кръчма по пътя си, и той ще изпива по една — на късмет: кой колкото срещне. И така ще изминете цялата „Лайпцигерщрасе“ до края, ще се срещнем на Моабит, оттам ще отидем на гости у Адамови, „Дрезднерщрасе“ 32, гдето ще доотпразнуваме моето докторство по медицината, — каза Бойкинов на двама ни. Че аз тръгнах по ума му, не е чудно: аз бях още едва втори семестър и само деветнайсетгодишен, но Адам беше вече доктор… и… И когато бяхме у тях — катастрофата ни вече беше похлопала по раменете. А там, в къщи, зеленият абсент я струпа и по главите ни… Разбира се, и двамата бяхме честни по „Лайпцигерщрасе“…

Бойкинов запя своята „Накрай от град София, там в Черната джамия…“ Адам запя една полска и умираше от смях, аз пък турски шаркии… Просто камерен концерт, трио!…

А майката на Адама ни гледаше с безумна радост, че тъй хубаво се забавляваме, макар че бе доста болна. Тя бе наистина само доброта и благородство. Баща му пък току само идваше от съседната стая с пепелявата си широка и къса брада, да ни се порадва и да си спомни студентските години. Той работеше там, в тая съседна стая, бе главен коректор на тогава най-силния, по страници най-големия и най-важния за външната политика вестник на Германия — „Фосише Цайтунг“, който имаше още няколко имена като „Кйониглих привилегийрте Цайтунг“ — държавен привилегирован вестник и пр.

И както бяха се фотографирали Бойкинов и Георг Адам, взе един портрет от тия и написа със зелено мастило няколко стиха за мен и ми го подари — и още го пазя здрав и читав, след 41 година!…

„Грюнес Гетренк — грюн ист дий Хофнунг“ —

Зелено питие, зелена е надеждата…

Тъй почваше стихотворението. То бе от сърце и написано в истинско, в разгар на вдъхновение… Нали?

И аз му се много радвах, не само защото беше от Георг Адам, който още тогава имаше големи връзки с най-важните литературни кръгове в Берлин, особено с Хауптмановия и с новите, които се наричаха „Дий Комменден — Грядущите“, ами и защото наистина ми се виждаше гениално: „Грюнес Гетренк — грюн ист дий Хофнунг“.

И дори насърчих Адама, като му казах, че и Есхил, според някои биографи, със също такова вдъхновение е писал своите гигантски трагедии, казах му го на старогръцки — и той си го записваше: „метион даргар еграпсе тас трагодиас“ — „в опиянение — от вино, разбира се — написа трагедиите си“, както са му тълкували те причината на тяхната ураганна сила и бездънност…

Така, в тия „Дий Комменден“, на едно литературно събрание на естрадата се яви една млада дама, поетката Роз — не помня презимето вече, но беше една роза. Тя бе в благословено положение, доста напреднало вече и личеше оттам далече. Имаше номер в програмата. Всеки идваше само със свои стихотворения или разкази…

И така, тя издекламира с много пози и жестове и мимики едно свое ненапечатано още до тоя момент стихотворение, което почна така:

— Их траге айн Кинд унтер майнем Херцен…

Аз нося дете под сърцето си…

И тъй нататък, но наистина — и тъй нататък, не само за думите…

— Петко, това са Грядущите… Внимавай да не сбъркаш с тях…

Така си животувахме, разходки по околностите, беряхме капини край езерата, често пиехме дори и мляко от нарочни млекарски колибки из горите… И вечно приказвахме за поезия, докато другите българи пък, имената на които вече изброих в предния брой, пиеха вода и сода в гостилницата „Бйоцов“, под железния път на „Фридрихщрасе“ — тогава всичко главно и най-главно между всичко в Берлин: най-дълга улица, най-многолюдна, най-жива — всичко най!…

Пиеха вода, смесваха я дори с лимонада — и приказваха за софийската вода, която била най-хубавата в Европа, а се препираха само за социални въпроси… Политическа икономия, социални въпроси, тълкувахме речите на Август Бебел^[1] в Райхстага, книгата на когото „Брак и безбрачие“ аз бях прочел още в София като петокласен ученик — и нищо не бях разбрал от нея.

Въобще и разговорите бяха водни… Препирни нямаше много между тях, защото всички се докарваха пред тогава прелестната и крайно интелигентна и енергична и заповедническа Койка Тинева, която им бе виното… Освен това те бяха всички на еднакво мнение по всички въпроси. А най-много бяха кротки, защото авторитета на споменатия вече Страшимир Дочков бе безграничен. Не с амбиции, не със сила, не с някаква суетност, а само и просто със своята безкрайна доброта и със своето човешко схващане на всички човешки работи — той бе покорил всички на себе си в своето комунистическо учение. Неговите мисли се вземаха за безпогрешни, той ни пленяваше всички…

И затова не с ирония, а с истинско чувство бе наречен Папата… Той им бе папа и седеше на челното място на голямата маса… Папа!

Бедният Страшимир! Той бе отличен лекар после в живота си, не гонеше нито слава, нито почести, нито имоти, а само добро да прави на човека… И така и умря неотдавна в голямо бедствие, сигурно със своята усмивка на лице, както ми разправи неговият роднина Бодегата преди няколко деня…

Когато напуснех постоянната си квартира, живеех у него, в неговата колкото сандък стая — едва ни побираше двамата…

Аз не бях винаги с неговите схващания — чунким съм разбирал нещо от социалните въпроси — но му вярвах във всичко — и ми беше много мъчно, когато той помислеше, че не му вярвам: той владееше, без да се натрапва, а само със своята чиста усмивка…

И му оставах на гости, докато се похарчеха парите, от които оставаха само три марки и тридесет пфенига за четвърта класа от Берлин до Лайпциг — с тия добри прости работници, с тия хармоники и тръби и песни по пътя, който траеше цели пет часа!…

Той ще ме придружи до гарата и ще ми мушне в джоба приготвените още от по-рано сухари, които винаги действуваха върху мен наказателно: защото отваряха огнена жажда. По всички гари бира и бира — но в джоба, както и в стомаха, имаше само сухари! Танталови мъки, тогава ви разбрах що значите!…

Така — и все така, докато дойде Петко… Бойкинов си бе заминал вече доктор по медицината, останахме тримата: Адам, Петко и аз… Поезията взе вече да беснее… Нищо друго не ни интересуваше. Каквото бе донесъл Петко от Бернското швейцарско чайно море на Троцковци, на Лениновци и на мнозина други руски външни дейци, той го изтърси вече на масата само за две-три вечери и обеди… После само току си бъркаше с една клечка в зъбите на това място, гдето му липсваше или имаше още за един зъб място и се блещеше където и срещу когото му паднеше…

— Господин Балабанов, кажете на вашия приятел да не ме гледа тъй сладострастно, — извика ми еднаж, станала вече да си върви, П.

Аз преди да ѝ обясня, че той нищо и никак не гледа, а прежѝвя само, Петко почна да хълца като дете от смях, но тъй високо, тъй шумно весело, щото всички се изсмяха с него — защото Петко наистина, най-малко страстно само, а камо ли сладо- гледаше… у някого…

* * *

Адам преведе чудно хубаво много от най-хубавите идилии на Петко, те излизаха на видни места в немските списания — и така нататък…

И пак отивахме заедно у Адамови, те, които ще да са имали някаква полска жилка, и Петко също ги много обичаше.

Бойкинов пееше и не пееше, ама като почнеше Петко да пее!… Рекорд на най-фалшиви виения и извиквания от време на време!… И поне Бойкинов спираше, когато му кажеш, а Петко — колкото повече го молиш, толкова повече пееше и извикваше… И то една еленска песен — за едного, който паднал в сръбско-българската война:

„Олеле, братя, умирам,

в джеба ми има три лири,

три лири — турски жълтици…

Щете ги, братя, изпийте,

щете ги дайте на мама…“

И я изпее по няколко пъти, а ние — особено когато бяхме мнозина и на публично място, — ние се пукаме от яд, а той хълца и се смее, хълца и се смее… И не го е грижа!

Дори еднаж всички ни помолиха да напуснем първокласен един локал зарад неговата „Олеле, братя, умирам…“ А той пак се смее и хълца като дете… А на туй отгоре и не плаща, когато брат му Христо бе там, а си дигне бастуна, на палтото го закачи и каже спокойно:

— Майн Брудер цаалт… Брат ми ще плати…

А брат му плащаше — и му идеше да се пръсне от яд, не зарад парите, те имаха, и имаха доста, а зарад спокойствието, с което Петко казваше:

— Майн Брудер цаалт…

* * *

Петко имаше лоша квартира, имаше големи мъгли в Берлин, в неговата стая и слънце не проникваше, Петко кашляше лошо, аз просто му заповядах — да му намеря друга квартира — по-удобна и по-хигиенична… Пък тогава и за мене щеше да бъде по-удобно там да бивам на конак, там да е моят ятак.

И му намерих една хубава, широка стая на първия етаж на „Филипщрасе“ 21… и наредих, без да го експлоатират — Петко бе пълно дете в тия работи, — да му носят по две кила ли беше или по два фунта мляко, и го контролирах той да го изпива всичкото…

По едно време в Берлин пристига всесветски известният и гениален литературен историк и критик на всички литератури в света — именно Георг Брандес^[2], датчанин, но с център на своята дейност Берлин, както и много други лумина мунди тогава — световни светила…

Георг Брандес игра голяма роля и българската литература, и в България, както по целия свят бе популярен, аз още като ученик бях се задълбочил в неговата прочута книга „Новите веяния“, която го направи прочут по цялото земно кълбо. Аз я четях още в шести клас в гимназията и на улица „Дунав“ 18 на руски в семейството на Файнбергови, ако си спомняте моите първи бележки на това място…

Щом прочетохме, че Брандес дошел, и веднага — в хотела му да му занесем всичките излезли на немски идилии на Петко. Особено хубаво и прясно звучеше на немски Петковата чудна идилия — като симфония, именно идилията „Борба“, в която се представяше борбата в гора на два рогати елена за една кошута… Тая идилия той написа след едно наше посещение на Националната галерия, гдето видяхме една свежа картина: в гората пред първите слънчеви лъчи се бият жестоко два елена за една кошута, която си стоеше настрана безстрастна и чакаше да види кой ще победи, за да отиде с него…

Занесохме ги, нямаше го Брандес в хотела, оставихме ги на портиера и си отидохме — като решихме на всяка цена да отидем на другия ден на сказката му в Шарлотенбург… Но решихме — не знам защо — да не съобщаваме на Адам, че ще отидем на сказката, за да не дойде и той…

И двамата умирахме от трепета на литературата. Брандес ще говори, ще го видим, а може би ще ни види и той… И ще ни пита за нашите работи. И ще каже нещо за нас… И ще гръмне из целия свят…

И отидохме. И в полутъмна зала Брандес изнесе своята бляскава сказка за новите веяния в европейските литератури…

С такава живост и смелост и свобода и с изсипване кошове примери — от Токио през Москва и Петерсбург, Берлин, Лондон, Париж, Стокхолм, Християния (сега Осло), Рим, Копенхаген, Атина, Мадрид, Лисабон — той ни показваше какво иде отвсякъде в общата обширна река на литературата на човечеството…

И току заговори:

— Ето, снощи в хотела ми…

— Не дишай така силно, ами слушай точно разбери!… — мушна ме Петко по кръста с дългите си пръсти…

— Двама българи дошли…

Ах, слава богу, нали и аз си оставих картичката в хотела му!… Ще каже и моето име…

Мислех с безумна бързина, разбира се…

— … И ми оставили свои произведения, преведени на немски…

— Аз ти казах ти да не си оставяш картичката, защото ти не му занесе нищо!… Но с миг за миг казано…

— Но за жалост…

— Олеле!… Отидох си, Балабане… Наруга ме!…

— Още не съм имал време да ги прочета…

— Слава богу, — прошепнах аз. Петко се намръщи на моето „слава богу“, защото значи, че…

А Брандес продължи:

— Но съм сигурен, че и там има нещо ново, нещо от това, с което е бременно времето на Европа…

И сказката се свърши — и толкова… Толкова! Нищо друго.

— Язък, Петко! Поне името ти да бе казал, че…

— Не го каза, но — то се знае, че аз съм тука… за кого другиго пък ще говори?

* * *

— Я напечатай няколко от тях, — каза ми един приятел, комуто бях показал една част от многобройните писма, които получавам за тия ми епизоди в „Дума“.

Едни са ругатни — но на сбъркан адрес, понеже съвсем не се отнасят до писаното от мен или поне никой не би могъл да намери някаква връзка с писаното от мен. А в някои просто крещи яростта на една нечувана завист поради добрите думи, които се казаха за мен — и още и… поради обстоятелството, че тия работи се четат от всички възрасти и от всички слоеве, и дори минаха доста много от тях и зад граница. Ако искате, това е първопричината. А още повече, защото някои снизходителни приятели ги похвалиха тук-таме за бързината и за живостта им…

Мен ми е твърде приятна тая завист. Едно — защото ги яде преди всичко самите тях, друго, защото са най-хубавото указание какво трябва да се прави; трето — и аз ги ям и на гладен и на сит стомах, макар и да са поразложени малко…

А някои от писмата — те са просто, просто — просто миришат на най-благоуханен тамян. Човек да се спре — пък само да си вдишва…

А от някои съм покъртен отдън душа — заради тяхната дълбочина и откровеност и заради чудните им мисли…

Не ще мога да противостоя на изкушението да публикувам някои от всички категории. Има анонимни — и от оцетожлъчните, и от тамянените… Там няма какво да сбъркам. А за другите — ще гледам да не изложа никого — и да не го издам, освен по собствено негово желание…

Също съвсем нищожни са забележките и поправките на някои от живите споменати в тези записки, почти ги няма… Един път се поправих в следния брой, например за името на автора на статията в някогашната „Камбана“ за „Граф Лев Толстой и Ал. Балабанов“…

Но и да има не такива нищожни сбърквания, а и по-големи — няма нищо: същината им е тая, която е казана, същината на писанията ми…

Пиша наизуст и винаги само няколко часа преди да отиде тестото ми на фурната — в печатницата, — за да не миришат на плесен.

Тъй че не по някакви бележки, както запитват някои благосклонни.

И — после, аз не пиша нито история, нито биография, нито автобиография, нито мемоари, а давам това, което съм преживял някога — и както съм го преживял. Затова и претендирам за достоверност. Но ако искам, мога и да не претендирам… С това никак не се заличават качествата на писанията — нито добрите, нито лошите. Ще кажа: роман — и ще ви поставя на място. Ако искам. Но не е роман!

Но няма защо да казвам „роман“, защото мога да докажа, че достоверността на всичко, което писах по тия моите работи, във всеки случай е по-здрава и по-вярна и по-доказвана — понеже има и живи читатели от действуващите ми лица — по-здрава и по-вярна от много записки и мемоари и истории, които съм чел на български, дори и от научните биографии. Не съм седнал чрез такива писания да правя пропаганда — нито на себе си, нито на принципите си.

Пък и нямам принципи. Едно. После, няма никакво естетическо или философско основание и повеля непременно аз да съм тоя същият, който е тук, в тия ми — досега двайсет и седем с това — писания… Но аз се гледам така — и така се пиша.

Колкото за писмата — това ще сторя други път.

* * *

Когато бях в пети клас и учех от един учебник за съчиненията (теория на прозата), казваше се там, че уводът, или предговорът, по никой начин не може да бъде повече от една дванайсета. Така ще ми се възрази за интермецо като това.

Преди всичко от какво една дванайсета? От всичките ли досега? Или за всичките ли за нататък? Тогава би трябвало още десет колони да предговарям и да увеждам… Това на умниците за тяхната дванайсета част… Бедни макови чушки с изтърсено вече семе!…

* * *

Българският Берлин със съвсем малки изключения беше отдаден на социалните проблеми в живота, като си служеше и с науката за тях, там друг разговор не бе възможен, нито препирни за други работи…

Нам в Лайпциг това ни се виждаше донякъде прекалено, защото ние бяхме всецяло отдадени, тъй да се каже, на „чистата“ наука и на поезията и на изкуствата.

И всички наши препирни се въртяха около това. По цели нощи за Аристотеля и за Канта и за Шопенхауера. Като не можехме повече да стоим по-дълго в къщата, излизахме на улицата и хората често се показваха от прозорците си, за да ни молят да говорим и да се препираме по-тихо, защото било вече четири часът след полунощ…

Там, в Берлин, официалният език на науките беше руският. Срещах често отлични студенти с преводи на руски от германските автори, повече се получаваха руски, отколкото германски списания…

Ние в Лайпциг — нашата страст пък бяха театрите и, особено и концертите — нали живеехме в града на музиката! Най-големият град на музиката в света.

„Гевандхаус“ с гениалния Никиш начело — не можехме да си помислим живота и света без него! Също и „Алберт-хале“, начело със също тъй гениалния Феликс Вайнгартнер. Никиш и Вайнгартнер се състезаваха по съвършенството на техните концерти. И ние вземахме почти активно участие в тия борби.

А страстта на берлинчани бяха сказките. Разбира се, сказки за икономически и социални проблеми, от които те разбираха наистина много и учеха много.

И аз гледах чрез тях да попълня образованието си от Лайпциг.

Ето, раздвижили се всички в Берлин. Отивам в гостилницата Бйоцов. Рядка е масата. Замислени дошлите. До̀йде един и каже:

— Исаев дошъл!

До̀йде друг — каже:

— Исаев дошъл!

И с такова вълнение, с такъв трепет в гласа. Дойдоха всички, ядат бързо, мълчат, всичко се съсредоточило в мисълта, че Исаев дошъл — и ще държи сказка за социалните проблеми! И с бързи сърбания изпразват супата от чиниите, мълчат — и гласно мислят от време на време: Исаев дошъл!…

И се нагласяват как всички заедно ще отидат на сказката и как ще го поздравят после.

Не че не ги интересуваха изкуствата и поезиите, напротив, срещах ги с големите поети под мишка по улиците. Например един път срещнах отличния и остър ум Христо Максимов^[3], който носеше от руската библиотека няколко подвързани тома — все поезия. Позволих си да хвана един и да надникна в него: Шилер, на руски, разбира се. И попаднах тъкмо на поемата „Касандра“ — преведена сетне от мен в сп. „Мисъл“ за сто и петдесет годишнината на Шилера.

И видях, че думата „дер Иртум“ в стиховете „Нур дер Иртум ист дас Лебен — унд дас Висен ист дер Тод“ се превежда със „заблуждение“ — и ми направи и още ми прави впечатление, без да мога да кажа дали е право или не е право… „Заблуждението е само живот, знанието е смърт“.

Пък и всеки две седмици по еднаж им пращахме и Никиш да им дирижира филхармонията…

Но главното беше социалното. И Петко, който бе дошъл от руското чайно море в Швейцария — намираше своя мерак там. Но неговата първа и единствена любов бе поезията — и нищо друго, нищо друго!… А в Берлин имаше и подигравки с поезия като неговата и с изкуствата често…

И тогава прибягваше в Лайпциг.

Един ден, като, се връщах от университета, хазайката ми ме посрещна някак си озадачена:

— Господин Тодоров е вътре, но е много сърдит и тъжен…

— Какво има, Петко?

— На̀, чети това, — и ми подава тогавашното социалистическо списание „Ново време“, съвсем съкрушен.

И виждам: статия против идилиите на Петко Тодоров — злъчна, дръзка, несправедлива, отрича му всичкото и му препоръчва да пише само за социално. Това Петко и опитваше от време на време, например с идилии като „Нехранимайка“, кратка и чудна по силата на израза, също и „Райският ключар“, за майката на свети Петра, която била кръчмарка и давала вино ексик, за да храни свети Петра, който безделнишки скитал по градове и села да агитира с проповеди и не работел нищо за поддръжка на майка си и на невръстните си братя и сестри, и пр. И сега св. Петър не можел да я пусне в рая, защото не позволявали уставите на рая…

Но тия идилии им бяха прекалено художествени на берлинчани: нещо по-направо искаха те, по-проповедническо… Социално, направо и съвсем социално…

— Е, Петко, що се тревожиш толкова?

Казах това, макар и да знаех, че Петковата суетност няма граници.

— Що си се закахърил? Ето, виж тука има статия и против Пушкина, отричат го и го корят, че писал „Шумит бежит Гвадалкивир“. Ето виж какво му пишат: „Ние признаваме, че Пушкин е поет, но защо пише така и такива глупави работи? Ночной ефир и пр.“

Като казах това, лекият облак по лицето на Петко се извлече, отиде си, но скоро дойде по-гъст:

— Но той пише, той ме нарича „луд“ тука, нарича ме „безделник“, „нитчеанец“ ме нарича, напразно съм харчел парите на баща си и пр., и пр. Какво ще кажат у дома в Елена? Баща ми и така, и така не е във възторг от моето учение и от моето писателство…

И почнах аз своите издирвания.

Кой го е написал? — Псевдоним „Макулатус“^[4]… Изучавам със светкавична бързина изразите и мислите. Това е от някой медик!

Извиквам. От някой берлински медик! Пак извивквам. Това е от нашия Страшимир — няма съмнение, от Страшимир Дочков е, от Папата!!!

— Чудна работа! Такива приятели бяхте. Така те обича той. Той е толкова добър човек!… Много ми е чудно. Чакай, Петко, ще отмъстя аз.

И написвам една бележка в българските вестници, след което пък излезе в „Пряпорец“ моята голяма статия „Идилиите на П. Ю. Тодоров“.

* * *

… Макулатус! Авторът на статията е сигурно някой медик студент и си е дал такова име „макулатус“. Навярно има някое отровно растение с петна по листите му, че и той е избрал едната част от името му — само прилагателното „макулатус“, като е мислил да каже „ядовитият“ — и пр. Но така латинската дума сама, както си е в списанието като псевдоним, от макула — петно, позор, порок, не значи нищо друго освен „кепазе“. С тоя псевдоним авторът на тая ругателска и несправедлива статия е дал истинското си име, не псевдонима!…

Ето ти едно: „добре ли го рякох!“

И отидохме двамата в Берлин, смяхме се много и заедно със Страшимир Дочков, който бе доста неприятно изненадан от разбулването на псевдонима му, призна, че поради отровното растение избрал тая дума, но само прилагателното, засрами се малко, смяхме се и тримата и пак си останахме приятели…

След това се върнахме в Лайпциг при моята фрау Бозе, Петко работеше усилено, и само работеше. И преписваше всичко по десет пъти. От повечето, но като казвам „от повечето“, искам да кажа така — нещо от половината негови работи още пазя по няколко преписа. Тъй като, както изтъквам това и в увода към издадените му от мен съчинения, голяма част са и замислени, и написани при мен, в моята стая в Лайпциг, или другаде, но пак при мен, когато аз пък ханувах у него, в Берлин.

Не че Страшимир беше се разсърдил за моята гръмотевична бележка в защита на Петко, напротив, Страшимир беше само от това изненадан, че е сбъркал с псевдонима и се изложил малко. А после, освен това, той бе написал това от искрено желание да жегне честолюбието на Петко и да го накара да работи в посоката на Страшимир, на Папата…

Напротив, всички се възхищавахме от моя отговор — най-много, разбира се, аз. Но и Страшимир.

— Ама че си ме нарязал! Браво! Но остави си тия сили за по-големи работи…

— А бре, Кепазе, — му викаше Петко. — Откъде ще ти давам пари назаем, като няма да ми праща вече баща ми, щом ме наричаш луд и че напразно съм харчел парите на баща си? А баща ми е тъкмо за такива подмятания…

И се задавя от смях и хълцане.

Нали бяхме млади! Мина и всичко минаваше…

И така, Петко се настани у мен за по-дълго. Както пиша това и в публикуваната му биография в спретнатото издание от Министерството на народното просвещение, хазайката ми го наричаше жива пишуща машина — лебендиге Шрайбмашине… Но тогава пишущите машини бяха нещо като сензация, още ги нямаше така…

— Слушай, Балабане. Ти си болен, виж, едва ходиш, ти трябва да отидеш в народната баня ей туканкана, горе към Плагвиц, за да си направиш няколко душа… Хем сериозно ти казвам…

— Добре, Петко, макар че ми няма нищо. А само ми се замайва главата от тоя Плутарх, когото ти толкова сполучливо нарисува с брадата му барабар. Не мога да му намеря изворите на гениалната биография на Деметрийос Полиоркетес — Димитрий Градопревземател…

— Ех, защо ти са? Но ти трябва да си голям майстор в издирване на извори и на това, кой какво пише и кой от какво е написал нещо. Виждам аз. Виждам по това, което направи с Папата… Но наистина, толкова ли си майстор по тая част?…

— Почти вярвам, че съм… И за такъв минавам в елинските и латинските автори. Но и в българските… ще се опитвам…

— Хайде, иди на баня… На̀ ти и аспирин. На̀ ти и двайсет пфенига, толкова струва душът…

И аз тръгнах. И се отдалечих двеста-триста крачки от квартирата си, „Кохщрасе“ 5.

И си мисля по пътя:

— Защо ме праща толкова далече Петко зарад едни душ? Тука има нещо… Има, има!… Ще го хвана!… Ха, тъкмо и повод да се върна: не съм си взел сапун… Но още вървя напред.

Но после се връщам. И що да видя?

От Славянското академично дружество аз бях донесъл или просто пренесъл у дома си всички сборници за народни умотворения^[5] от Министерството на народното просвещение.

Петко взел един от сборниците, разтворил го пред себе си, унесъл се в свещено творчество — и пише, пише, пише — и не се обръща. Аз стоя зад него, той пише, пише, оправя си кичура къдри от ниското чело — държи елегантно писалката и пише, пише, пише…

— Хей, какво пощиш там сборника? Ти не бива да подражаваш на Пенчо, който е опощил всичко, що му е попаднало в ръцете. Ти имаш толкова в твоята хубава глава. Я се остави!

А Петко, като уловен в най-тежко престъпление, никак не се изненада, а почна да се смее, да се смее и да хълца и да се задавя от смях.

— Брей, Плутарха не можа да пипнеш, ама мене пипна здравата!… Хем на място. Тии, язък!!!

— Какво има?

— А бе ето какво има: обещах да напиша нещо, за да получим хонорар. Пък току виж, в сборника тука тая приказка за двамата, които се любили и не ги оставили близките им да се вземат, и пр. И рекох да го зема, хазър^[6] е тука при тебе… Ама съм написал вече повече от половината, — продължи Петко. — Виж, ела да ти го прочета. То се видя, на баня няма да ходиш ти. И не си никак болен. А да се церяха болестите с бани!…

И ми го прочете. Чудно хубавата идилия „Над църква“.

Аз останах опиянен от поезията и от лъха на чистата силна любов.

— Петко бе, ти наистина си луд. Прав е Страшимир. Че това тука, което е в сборника, е едно грубо, ама съвсем грубо тесто, не е и тесто даже, а е просто трици… А ти си направил нещо тъй голямо, тъй чисто. Пенчовата работа е друга. Той просто взима — и често без всякакви обработки, дори, когато го преписва, препише ли го с някоя грешка при преписването — така си и остава… Но като си се наплашил така! Ама пак, не биваше да ме лъжеш… Душ, ха? Ето ти душ за тебе!…

И продължих:

— Ето, вземи Ибсен, когото тъй люто цениш и само току ми разказваш и ръкомахаш за него. В една прелестна драма от Ибсена — „Празникът на Солхауг“ (впоследствие преведена от мен и издадена и в стихове едната част, както е в оригинала, в библиотеката на Павел Генадиев). Ето ти Ибсен: съвсем същото вярване и любене… И като отделна поема разправено в стихове в драмата… А твоето е тъй хубаво, тъй живо, тъй сочно и топло — без реториката на другите. Защо се боиш толкова? Освен това още преди две хиляди и шестстотин години гръцкият поет Стезихор е писал за същото поемата „Родина“.

И Петко продължи идилията си, завърши я, прочете ми я десетина пъти, поправи… — щях да кажа, поправихме, някои неща и я прати и наистина в най-голямо безпаричие получи двайсет и пет марки хонорар — и ги изгуляхме в разговори за поезията, за имитацията, за плагиата, за Ибсена, когото той познаваше по-добре от мене, беше го чел на руски в Берлин, гдето се даваха Ибсеновите премиери тогава в присъствието на автора…

Но между тоя хонорар и пращането на идилията има толкова работи да се разправят, не ги разправях досега, защото не къйдисвах — страх ме е да не изложа Петко с нещо, когато толкова много го обичам! И ако ги разправя впоследствие — знайте, че ще бъде от любов и ще бъде разказано с любов…

Но сега нямам кураж.

* * *

Двайсетата година от живота ми бе вече на свършване. Чувствувах се доста стар. Само че нямах нито брада като Петко — да я гладя и клатя постоянно, нито мустаци — да ги усуквам, а бях си голобрадо хлапе… И двамата се глезехме с някаква старост, тя ни придаваше значение и внушаваше сила на опитност и авторитет. Така си мислехме. А другите може би ни се смееха, но ние така си мислехме… И наистина се чувствувахме така.

И все пак, въпреки старостта, не се оставяхме от поезията… Бях вече изписал много тетрадки със стихове. Но една вечер, като ме нападнаха страхове и меланхолии, съзнах ясно, че ще умра. Още същата вечер! Ама защо да умра — никак не ми бе ясно. Бях си здрав като никога, сух бях, жилав бях, без лекарска диета си диетувах, бях добре с добри и интересни другари… Но ей така, за пълнота на настроенията ми — трябваше да има и предчувствие за смърт… Хем да я очакваме като спасение от тежките страдания на вековете, хем съвсем и да не ни идва на ум, че тя може и да дойде някога съвсем нежелана — и пак да ни се струва, че е дошла много рано още… Но сантименталните ни настроения искаха нещо като нея, за да се рисуваме — и пред другите, и пред себе си…

Колко невинна и сърдечна поза имаше в тия ни меланхолии!

И все такива стихове пишех аз. Изписах няколко тетрадки.

Но, както казах, една вечер меланхолията ми внуши, че трябва да умра през нощта… През тая нощ!

Това сякаш бе потребно за допълнение на позата ми с големи страдания и преживелици.

И трябваше с някакво външно действие да се поддържа и страхът, и меланхолията. И така, за да не ми намерят след смъртта слабите стихове, в ноемврийска мрачна нощ, написах едно прощално писмо до Петко Тодоров и друго до другите си близки.

В писмото си до Петко описвах как вие вятърът, как плаче, как треперя в мрака и как не се надявам вече да осъмна от тая бурна ноемврийска нощ.

И как чакам всеки миг да дойде тя… смъртта.

И даже, за да има страхът ми по-голяма жизневярност, представих си, че съм Паганини — тъкмо тогава бяхме чули някои негови композиции в прочутата концертна зала „Гевандхаус“. И си мислех, че обикновените средства за израз не ми стигаха да изкажа мъката си. И прибавих в писмото си до Петко едно тъкмо под звуците на ноемврийската буря и на воя на ветровете написано нарочно за писмото стихотворение, което почваше тъй:

О, аз да имам тия струни!

О, аз да имах твоя лък…

Разбира се, и да ги имах, пак нищо нямаше да направя, но позата ми бе величествена в тая бурна ноемврийска нощ. И страданието ми от безпричинността ставаше някак си истинско. Меланхолията ми се изостряше. Страхът ми, че с такава меланхолия в душата само да се умре може — нарастваше.

И изгорих всичките си тетрадки…

Зората се показваше. Мътна, хладна, мъглива. Денят бе близо. Аз не бях умрял. Само тетрадките бяха вече черни, леки изгорели листа… Изгорих и писмата. Понеже не бях умрял.

От тия ми тетрадки се спасиха няколко стихотворения. Тях Петко Тодоров секвестира и последователно ги прати да се публикуват, едното в списанието „Мисъл“, гдето той бе редовен сътрудник, а другото, струва ми се, в „Общо дело“.

Песента на смъртта

Весден,

всенощ

като остър нож

пронизват мен

сърце незнайни звукове…

 

Така насън

камбанен звън

ечи,

коса звечи —

и тряскат зрели класове…

 

Разбра щеш песента,

кога се тя

с коса

пред тебе озове…

Това много хареса на Петко. И го тълкуваше:

Камбана — погребение. Коса — смъртта. Зрелите класове — това пък бяха главите на покосените от смъртта… Чудо!

И хоп на печатане!

А друго едно — то вече едва ли не бе надминало всичко дотогавашно от тоя род. И Петко, без да ме пита, без да ми каже дори нещо, изпраща го в списание „Мисъл“, като редовен сътрудник, и ме подписва „Ал. Развигоров“, понеже често му разказвах за щипския вятър Развигора и много му бе приятно това име…

И ето това спасено от смъртните пламъци стихотворение излезе в „Мисъл“ — и аз много му се радвах, то биде преведено няколко пъти на немски, и пр.

И даже се каех, че съм изгорил другите, кой знае, може би и между тях да е имало някое такова… Ама нямаше…

Искри

Вийте, хали, незавили,

пейте, зимни самовили,

пейте там из мрак студен.

 

Своя път веч аз изходих,

равно, стръмно — все пребродих, —

веч огнище грей пред мен.

 

Искри пръскат на превара,

таз загаря, таз догаря,

пък избухнат те на рой.

 

Пак зацъкат, пак запръскат,

пламенни езици съскат,

сякаш шеметен е бой.

 

Ей я тая, кръв се пука,

над огнище помъждука,

току във комин се свря.

 

Их, пък ти пък, луда-млада,

горе, долу, скача, пада —

писна, пръсна — прегоря.

 

Друга — кротка, срамежлива,

в пазвата ми се прикрива —

до сърцето — и мълчи.

 

Теб ти опустяло име!

Сляпа ли си? Ослепи ме!

Цъка, цъка — и в очи!

 

Искри, пламъкът унесен,

вили, хали — мойта песен

издалече в тях ечи…

 

Где си, где, ах! Чудна младост,

първи скърби, първа радост —

избленувани мечти!…

Разбира се, щом се получи „Мисъл“ в Лайпциг с това мое стихотворение, аз се правех, че не ми прави впечатление, но се радвах много.

А Петко го разнасяше, хвалеше го, тълкуваше го — искрите били спомени, спомени от голям и дълъг живот, и пр.

Така го и аз чувствувах — и се правех на още по-стар.

А еднаж в Панорамата на вечеря Димитър Дечев^[7] — сега мой дългогодишен колега и професор по латинска филология, но тогава и той бе студент като мен, тогава още в Лайпциг, забележи сериозно и саркастично:

— Добре! Но с такива стихотворения ти не ще си на деветнайсет години, а на деветдесет!…

Той искаше да ме жегне, но аз му се зарадвах, че съм стаар… стаар почти като стихотворението си…