Александър Балабанов
И аз на тоя свят (4)

* * *

Но ето че аз се търкулнах с колелата на влака чак до Лайпциг с моето маджарче класиче и затова, види се, не моята песен мирише на плесен…

Намерих много познати и връстници и другари вече там, наричани „стари българи“, а ние бяхме „нови българи“. Новите българи бяхме под пълния терор на старите българи.

Сакън! — това не бива. Сакън! — не се заглеждай в някой немски студент, че ей сега ще ти обяви дуел, сакън това, сакън онова — оставаше още да ни вържат за един оглав.

Един-два месеца дошли по-рано от нас — и ето ги с титла „стари българи“.

Намерих се няколко пъти с маджарчето, но вече не вървеше. То си намерило стари маджари, с които му бе по-лесно и по-приятно, а пък аз своите.

После, по-лесно се приказва с българи български, отколкото с маджари латински… Нали, драги български студенти и студентки по всички светове?

Страшна зависимост! Да чакаш друг да ти купува хляб, друг да ти заръчва ядене, друг да ти брои парите. Истина, вярно е, колкото за броенето и за парите, там шега няма — има ли пари някъде по средата — шега няма. Някакъв инстинкт ме научи още на третия ден да изуча всички цифри. А както е известно на всички ни, когато учим някой чужд език в гимназия или в университет — въобще по книга, — най-мъчно, или по-вярно, почти никога не се научават числителните. Току кажеш, не кажеш, ами просто прочетеш някое изречение — и в него 1650 — и ти си го кажеш просто на просто на български — и минеш на дневен ред.

Да, самата природа така е построила мозъците ни, щото за всичко може да сме си тъпи и несхватливи, ама дойде ли до сметка, там ставаме гениални в схватливостта си, особено ако се случи пък и да е наистина действителност първата част на това ми изречение…

И затова тъй добре усвояваме и веднага числителните. Че иначе още в първата седмица бихме останали без стотинка…

В това — както на богатите, така и на бедните, особено на богатите — много е силен инстинктът за самосъхранение.

Още първия месец видях, че някои стоят там цял месец вече — преди мен цял месец — и не са напреднали много, почти никак, в немския език. Скоро почнах да ги отлъчвам думите и знанията на другари някои. Едни пък, стояли вече пет-шест месеца там, бърбореха много ловко и бърже, без да се спират — аз им се удивлявах и им заблазявах и им завиждах. Скоро обаче и тях познах. Бърже, бърже всичко, ама нищо с нищо не отговаря, няма нито падежи, нито родове, нито глаголи, а ей така, само думи, и то така, както са ги чували. Често три думи изговарят в една. А по-интелигентните, особено тия, които бяха ми близки и добре познати от София, или пък и оттам, те внимаваха и си знаеха грешките, и гледаха сериозно на езика. И не казваха за „сърце ме боли“ — „херцен шмерцен“ — макар че са вече две години там…

Само че имаше две теории за методите, по които най-добре се изучвало чужд език.

Едната метода беше: да говориш, да говориш, да говориш — колкото е възможно и с когото ти падне, да говориш немски… Значи, да забравиш ли пък български?

Другата метода беше: да не се срещаш с българи. И пак да говориш и да четеш, по колкото можеш.

Скоро разбрах на първата метода резултата: говориш, говориш, ама прочетеш и едно антрефиле във вестника — нищо не разберйош, както се казваше тогава в българската преса поради Димитър Петков Чолака, който така клеймеше своите политически врагове в своя вестник, когато пишеха глупости…

И видях едного от тия, които следваха вече три години — и бъркаха в рода на предмета, който следваха. И казваха на „врата“ — „Тиу“, както са чували от хазайката си думата „Тюр“, казваха и пишеха така… И на мухите, когато ги пъдеха от паницата си, говореха на учтивата форма „Зий“, което отговаря на нашето „Вие“, но на немски било трето лице мн. ч. На бащата казваха „Дий Фатер“ — правеха го жена, дори и дяволът за тях беше от женски род — „Дий Тайфел“… И то тъй — с А, не с О!

Там заварих Андрей Протич^[1], елегантен, изящен в знания и схващания, оригинален в мислите си, опиянен от всички изкуства и със свои разбирания по всички неща. Схващах, че у него няма тия смешни грешки. И го чух еднаж да говори със свои връстници и другари, с по-стари и с много „стари българи“.

— Едва когато почнеш и когато си сам със себе си да мислиш немски, а не български, можеш да кажеш, че си научил нещо от немския.

А другото:

— Можеш да си стоял три години в Лайпциг, но само когато вземеш да четеш Шекспир на немски, ще почувствуваш дълбоко колко малко си научил от немския език…

Тия думи на Протича ми направиха силно впечатление, още повече че ги казваше не на мен, ха, на мен ще каже. Тия, които бяха прекрачили тритях години — тези „стари българи“ отначало едва приемаха да приказват с нас… Дори Протич, щом се запознах с него, с тия думи ме насърчи:

— А пък ти пък, защо си дошъл въобще? Как можеш да живееш с толкова малко пари?

Тъкмо за мен, стипендията беше намалена на 90 марки месечно, после моят запор, който вече бе пристигнал, после и това, че нямах нищо нищичко, а всичко трябваше да си купувам отново, не като другите, които си имаха и от дома по някоя дрешка и туй-онуй…

* * *

Разбира се, първото нещо бе да ми се сложи презиме от главния кръстник, за когото ще разкажа по-подир. И кой знае защо, на всички хвана, моят поставен от него прякор не хвана никакъв корен. По основателни съображения мене нарекоха „Щипски звяр“. Но не хвана, защото постоянно бях не тоя, който бях преди малко, и бързах все към другото… И се ядосваха някои, че прякор не ме хваща…

А още по-силно бе екнала цяла Македония от бомбите и от песните на комитите. Баща ми не можеше да ми помага с нищо. Често бе или разкарван, или в затвора. Имотите ни бяха опустели. От време на време само получавах утехи от баща си, че афионът станал вече, не измръзнал, щом го съберат, ще получа нещо и пр. Тоя афион — колко мои кредитори пък аз от своя страна утешавах с афиона!… Дори някои от другарите ми се подиграваха вече:

— Станаха ли афионите?

Тоест:

— Кога ще си платиш дълга?

И наистина, аз един летен ден току получих в един тенекиен фишек по пощата цели турски десет жълтици лири — и представете си — от афионите!…

Затова написах още там именно, на същото място, гдето ми ги донесе пощенският раздавач, казаното вече онова мое стихотворение за афионите:

Ален бял

на длъж, на шир

мак се разлюлял;

рей се, люлей се

на пролетта ми в зноя,

надеждо моя…

* * *

Методите за изучаване на чуждите езици, засега на немски — бяха, значи, много. Едни мислеха, че трябва да не се срещат с българи никак. Други пък мислеха, че трябва само да говорят и да говорят — още от първия ден…

Значи, едните искаха да забравят българския език, а другите — да си упражнят невежеството. Какво ще говорят, когато нищо не знаят? „Тиу“ — ще казват вместо „Тюр“, „Херцен шмерцен“ ще казват, „геен Зий вег“ — на мухите ще казват, като ги пъдят от паницата си — и в края на краищата така ще си упражнят невежеството, щото нищо вече до края на живота им няма да ги оправи, ако ще би да се оженят за тамошна немцойка и да си останат там. Ще говорят бърже, ще говорят точно като немци — но ще говорят не със свои мисли и изречения, няма да имат свой език, а ще имат готово научени по слух изречения, в които нито глаголи с подлози, нито прилагателни със съществителни ще се разбират, падежи, изрази — всичко ще бъде само за да говорят като немци… И няма да правят разлика между „аз ходя — разхождам се — в стаята“ — „их гее им Циммер“, и между „аз влизам в стаята“ — „их гее инс Циммер“. Ама нали ще го кажат точно като немците със същия тон и звук?!

И няма да разберат дълбока и хубава книга.

И когато дойде момент да прочетат нещо от Шекспира на немски — нищо няма да видят.

И затова аз реших, че единствената метода е: масата. Масата, столът и граматиката, ама някоя граматична граматика, не методична — за лесно. В езика — няма там лесно, всичко иска да се научи и да се провери. Значи, и да слушат, и да внимават, как се говори. И единствено условие да проникнат в природата, в същината на езика и да не се закорени у тях невежеството е: да говорят само когато са убедени, че правилно употребяват думите и частите на речта. Има време кога да се бърза и кога да се имитира роденият немец… И само така можах аз от моето „айн-цвай“ и от „Шпайзе“ вместо „Зайфе“ да стигна дотам, щото цял роман да напиша на немски — без да ми се поправи ни дума, и стихове да пиша.

И дори един писател, именно Курт Арам, ми пише, че има нещо тъй особено и оригинално в немския ми език. А професор Юдайх — зет на прочутия филолог-славист и автор на първообраза на всички български старобългарски граматики, гениалния Лескийн^[2] в Лайпциг, той пък в писмото си изтъква свободата и индивидуалността на немския ми език. А другите, методистите, ги оставих да парадират със своето „Нтах“ вместо „Гутен таг“. Защо? Защото немците си приказвали така. Но те са свои!

Колкото е гнъсно да нахлуеш в чуждо семейство и да интимничиш с всички — и със слуги и с дъщери — и да викаш веднага на всички на „ти“ и на малкото им име или на гальовното им — колкото е грозно и гнъсно това парвенюство, толкова е грозно и това интимничене с чужд език… Разбира се, ако не си роден там, и пр.

Когато, искам да кажа, не ти е природа станало, а просто от робско кокетиране или маймунство.

Тогава на културния немец само ще му се мръщи от досада душата, не ще да знае къде да дене от стеснение за тебе очите си — и ще почувствува „дий гемайне Гешмаклозигкайт“ — също като културния и любезен домакин, на когото в семейството ти — като образован или учен човек — почнеш да интимничиш и да „ти“-каш с всички.

А колкото за Шекспир на немски, не само че го чета с възторг като на български, ами дори и когато го чета на английски, удивлявам се на преводачите, на гения на Шлегел и на другите преводачи…

И те сигурно така са учили английския си, както аз немския си, а не с мързелановски методи и със старание да забравят немския си…

Това ми дойде на ум да го пиша сега, защото преди няколко седмици, я да кажа точно — в неделното приложение на „Франкфуртер Цайтунг“ от 7 януари т. г. — и наистина от 7 януари 1940 година, значи, в гърмежа на яростната злоба и изтребителството между англичани и немци — там се появява именно в такъв момент дълбоката студия за преводача Шлегел, който направи от Шекспира почти национален немски поет…

Как не можеха такива божествени деяния да отбият народите от тия кърви и огньове? Така като мен би се зачудил дори и един човек человекоед…

Както казах, в Лайпциг намерих много познати и съученици. За всички, с които съм се разправял за нещо там, все ще кажа по нещо. Малко трудно е това, не да го кажа трудно, но има някои, които са много суетни и надменни сега, че не знам дали ще им бъде приятно, ако кажа нещо, макар и само хубави работи, но невинни шеги. Знаете, големият човек — от него не се бой дори ако му направиш и най-рязката шега или му изтъкнеш някоя слабост. Той сам ще се смее най-много. Особено ако му припомниш неща от младите години. А малкият човек, който е сложил всичкото свое поприще и душа на везните на пустословието, на честолюбието, на амбицията, на „положението“ — той веднага ще намери за нужно да се сърди. Особено пък, ако похвалиш някого, когото той мрази или му завижда. Тогава бягай, бягай…

Също и добрите и простосърдечни хора. И те се задоволяват само с една смирена бележка, когато нещо не им се вижда така.

Ето, в статията си „Има две мнения“ във в. „Мир“ споменах, че моят мил бръснар Боян Попов, който беше превел книгата на Толстоя против Шекспир, че той също бил авторът и на гръмогласната статия „Александър Балабанов и граф Лев Толстой“. Тоя човек не бях го виждал от двайсет години. Онзи ден ме настигна на улицата и ми каза, че напразно за него пиша това, което пиша за автора на статията. Не Боян Попов, той, бръснарят, бил написал статията в „Камбана“, а служещият в тогавашния (1907–8 година) Народен театър, гдето и аз бях пръв драматург, именно покойният, както казва той, пак Боян, но не Попов, а Павлов бил автор на статията. Това, разбира се, в нищо не изменя моите доводи, но пак е добре, че видях тоя добър и праведен човек.

А злобният и малък човек ще направи от това капитален въпрос и ще иска да подхрани с това някоя своя от други напасти накърнена амбиция. Не вярвам такива да има между тия, които аз ще споменувам, но…

Но за първия случай няма що да се опасявам.

Там намерих моя съученик Димитър Енчев, син на една от най-културните жени в България тогава. Майка му, Теофана Попова, бе директорка на девическата гимназия в Солун. Димитър и там беше ученик и ние и там се бяхме вече запознали. А в София свършихме заедно цялата гимназия.

Димитър още в Солун бе едно нежно, крайно хубаво наивно момче, с деликатни маниери и много музикално. Също личеше по него и голямата култура на майка му. Но понеже беше такъв наивен, ние често си правехме шеги с него — дванайсет-тринайсетгодишни деца. Помня, еднаж, като играехме на топка в двора на гимназията, удари го топката по лицето. Взе да пищи. Иска огледало. Дадохме му едно малко кръгло огледалце — съвсем счупено, късовете му едва се държаха в рамките си. И му вика един от нас:

— Леле, Митко, счупиха ти окото!…

— Мамоооо, мамооо, счупиха ми окотооооо!…

И с плач и като си държеше ръката над счупеното око, отърча при майка си през тясната улица…

С тоя Енчев бяхме приятели в гимназията, но към края в последния клас се скарахме нещо — и така си останахме…

Той бе отишъл един-два месеца по-рано от мен да се приготви по немски език и бе се записал в държавната прима консерватория тогава. Майка му, като знаеше другарството ни в гимназията, защото често отивах там у тях, ул. „Аксаков“, ме повика и ми даде да занеса на Митко пиле печено и един голям буркан сладко… Аз ги взех, защото не знаех как да откажа и да кажа, че сме скарани…

Взех ги — още тука им видяхме сметката с Кръстю Бояджиев и с Найден Панев, когото ще да помните от първите ми бележки тука. Нали? Къде да ги дяна? Нямах нито куфар, нито бохча, нямаше място другаде, всичко бе пълно, а само в нашите стомаси имаше много място. Найден Панев дори, който се готвеше да замине пеша за Москва, поиска да му дадем половината от пилето за по път. И му го дадохме. Но той, горкият, взе пилето, замина пеш за Москва да учи там, обаче някъде в Бесарабия умрял по пътя от изтощение…

Разбира се, не е това от Дупница до Радомир, а е от София до Москва, гдето сега, дори в тия времена с аероплани, едва стигат хората…

И така, Димитър Енчев. Скарани-нескарани — аз отидох при него. Не се разсърди нито за кокошката, нито за сладкото. Намери ми квартира така близо до своята, щото можехме да се извикваме от задните тесни прозорци.

И ето ти Димитър пианистът, който постоянно ми разправяше за своите професори, за престарелия Ядасон, за кого ли не, и ме въвеждаше в музиката, тоя Димитър Енчев още първите дни ще ме завежда в операта…

И си взехме билети и отидохме на „Кармен“… Правостоящи, разбира се, за по шестдесет пфенига… Горе, на най-горната галерия, разбира се.

И тъкмо минаваше първото действие, още не бе завършило, аз казах:

— Язък за парите. Това е толкова просто!… Ще си отида, ти остани, ако искаш.

— Хайде деее! Пръв път вижда опера — и просто било това в най-музикалния град на Германия и въобще на света, в Лайпциг!… А пък се смееш на Чудото, което намери, че Лескийн, гениалният на целия свят славист, и най-големият сега германец и всесветски философ Вилхелм Вундт^[3] били прости! И то, без да знае бъкел немски, че да е разбрал нещо.

— Не, ще си ида. Просто, много просто пеят и играят. Аз съм виждал и слушал — хеехе, какви големи артисти…

— А! Че къде?

Остана със зяпнали уста Димитър Енчев, като гръмнат с топ…

Но аз напуснах операта. И понеже беше нощ, и понеже не можех сам да намеря квартирата си, Хое Щрасе 7, отбих се в ресторана на гарата, на тогавашния Байришер Банхоф — докато съмне… А Енчев — нека ме дири…

* * *

Рано сутринта Димитър Енчев дойде при мен. И почна евангелието на „старите българи“, и той де…

— Хубава работа! Не му харесала операта, или ха? — да не би пък артистите и оркестърът нещо да не са намерили твоето одобрение? Та в София било по-добре? Чудо, второ Чудо!…

За да разберете какво ми каза Енчев, който не само следваше сам музика, ами и от майка си Антонина — Антонина, не Теофана, както сгреших миналия път — Попова бе упражнен и знаеше вече всички опери и бе запознат с европейските артисти — ще трябва да разкажа две неща.

Едното и най-напред за Чудото — Чудо с главна буква, защото е име на човек, а другото за моите познания по оперното дело…

Между тия стари или отскоро остарели българи Лайпциг имаше и неколцина, които бяха завършили Софийския университет по нещо. И бяха дошли да специализират или да подишат малко европейски въздух.

Един от тях беше и П. В., който бе дошъл два месеца преди мен.

Лекциите бяха почнали. Мъкнехме се всички безезични на някои лекции, които не бяха наша работа.

Така например редовно посещавахме лекциите на Вайганд^[4], защото бе написал шумната и чудесна за България работа за националните стремежи на балканските народи — и бе въздигнат в България на идол — Вайганд! Посещавахме лекции на най-големия германски географ Ратцел, защото в аудиторията му на стената висеше една огромна географска карта, нарисувана лично от него. И на тая карта, покрито с червена боя, бе цялото поле от Шар планина и по-нататък до Синьо море през Солун до Тулча. И върху това червено поле бе написано с едри, ееедри букви „Булгариен“. Как да не отидеш да правиш поне калабълък, ако и да не разбираш бъкел от думите му? За Ратцел история друга ще разкажем после.

Посещавахме още по-усърдно гениалния Лескийн, както казах, автора на всички български старобългарски граматики. Той четеше лекциите си в една мъничка странична аудитория във великолепния университет, който също ще представим после. И аудиторията му почти се пълнеше от нас — от българите, половината от които не знаехме още немски. За семестъра, за който говоря, зимен 1898 г., лекцията бе озаглавена: „Граматика на южнославянските езици“. Как да не отидеш? А после, като поразбирахме чат-пат по нещо, пък ни изтълкува и старият вече българин, професор после в нашия университет, непрежалимият професор по философия Никола Алексиев, чухме да казва дословно това:

— Езикът на всички македонски славяни — оттам дотам — и посочваше на една Ратцелова карта — е чист български. Другото, което се разправя — това е само политика, а нас тука ни интересува само науката, но не и политиката.

Е, как да не отидеш?

Посещавахме и Вундтовите лекции пак така. Те пък, защото Вундт бе най-големият жив германец тогава след Нитче и идеха от Америка чак хора да го слушат:

Тоя господин П. В. казваше за Лескийн:

— Хе, ще го слушам зер! Че той не знае български като мен. Едва срича думите. Пък и ние ги знаем тия работи по-добре от София още. Граматика на български език! Той ще ми преподава на мен граматика на български език!

А за Вундта казваше:

— Я го гледай! Разпределил психологията и написал на черната дъска разните видове и пр. Също и философията. Че това го знаем ние отлично още от София. Ехее, Георгов ни го каза^[5] още първия семестър… Ще си отида! Нямам аз време и пари да губя тука напразно. Това било Лескийн! Вундт!

И нашият общ кръстник на прякорите, старият българин Тодор Попов, на едно голямо събрание, както той кръщаваше всички ни, за да се чуе от всички, каза:

— Слушай, В., ти знаеш всичко, бе. Ти си бил чудо и ще се наричаш Чудо… Амин!

И така му и остана прякорът, едва когато се върнах в България и Чудото биде назначен директор на една гимназия в провинцията, разбрах и научих името му. Остана му Чудо, та Чудо! За общия кръстник Тодор Попов ще има после да се разправяме. Но сега за Чудото. Наистина, той негодуваше, без да знаеше бъкел немски, против всички професори, че били прости. И не след дълго с протести си замина за България — и скоро биде назначен директор на гимназия… Това Чудо!

Сега разбрахте какво ми каза Димитър Енчев, като ме сравни с Чудото, нали?

А пък моите вкусове за музика и опери бяха се затвърдили още в София от други работи, пак от опери и музики. Цели лета цялата наша тайфа от целия клас бяхме почти всяка вечер на опера. По няколко път гледахме една и съща опера. Знаехме много арии и места наизуст, особено от класически опери: „Кармен“, „Миньон“, „Травиата“, „Трубадур“ и други, дори и оперетата „Прекрасната Елена“! Не „Хубавата Елена“, господин Народен театър, а „Прекрасната Елена“! Защото „хубавата“ значи друго, значи „Хубава Тонка“, „Хубава Богданка“ на Христо Гребенаров, а чудесната и класическа оперета на български се казва „Прекрасната Елена“. И там е ядката я, в тая дума „прекрасна“. Но да оставим тия работи сега, това са постъпки на произвола, който иска да създаде традиция.

Ето защо аз „знаех“ вече кое е добро и кое е зло — и няма сега да ми показват на мене Кармен.

— И ти много изгуби. Защото стана един инцидент по-после, след като си отиде ти. На знаменитата играчка на Кармен, госпожица Осборн, ѝ стана зле и припадна на сцената, прекратиха представлението, чакахме, идвали доктори и пр. — след половин час пак се оправи и тя продължи своя танц с кастанетите пред Дон Жозе, и пр. и пр.

— О, аз видях това. Долу, преди да си излезна, аз си рекох, чакай пък да погледам още малко — и се увлекох и гледах дълго. Но нали се заинатих да си отида, пак си отидох, щом ѝ стана зле… Използувах дългата пауза.

А моите познания по оперите — ето ги.

Някъде на улица „Алабинска“ имаше един хотел с ресторан, който се казваше „Люксембург“. Това бе тогава най-луксозното място в София. Хотелът и всичко бе в ниски едноетажни къщи — и имаше един голям и обширен двор. В дъното на тоя двор имаше една дъсчена сцена. Там се даваха летни представления, тоест само летни имаше, нямаше зимни никакви. И въобще нищо нямаше в София тогава. Имаше един цирк-театър от дъски, „Ангело Пизи“ се казваше, мисля, хее някъде към сегашните хали, още една такава барака, в която играеше турският театър и даваше всяка вечер турската опера „Леблебеджи Хорхораа“. И „Славянска беседа“, там имаше и сериозни представления през зимата…

В тоя „Люксембург“ идваха всяко лято да гостуват едни италианци, идеше скитнишката тъй наречена трупа на италианеца Масини, сам артист, и с огромния и красив тенор Гуаско и с примадоната госпожица Алфано…

Там ние отивахме всички почти целия клас от тия, които си оставаха и през ваканцията в София. Пък и играеха още от май, та…

И бяхме: Коста Батолов, който ни превеждаше от италиански, Павлович, Янко Биненбаум, който после стана знаменит композитор и диригент в Германия и в Париж, гдето се изпълняваха негови симфонии в „Одисион Модерн“, Йордан Ачков, струва ми се, за когото има после при друг случай да разкажа много хубави и приятни работи, и, преди всичко, Панайот Байчев, за когото знаете вече…

Отиването ни ставаше с „гратиси“ отначало, а после — без „гратиси“. Ще видите. Нали казахме, Панайот Байчев бе само с лява ръка, дясната му бе изгоряла, но пак бе пръв по гимнастика, която ни се преподаваше от един отличен и като душа добър човек, френския швейцарец г. Шампо. Байчев бе силен и ловък и пъргав като младо лъвче. През зимата той снабдяваше с контракарти за „Славянска беседа“ — всички ни. Той се мушнеше вътре като змия, излезе, вземе една контракарта, даде я на някого от нас, които чакахме вънка. Преброеше ни и пак се мушнеше. Така — докато снабди всички ни — и ние сме там. Обикновено имаше много незаети места, ние ги заемахме — пък служехме и за клакьори… Понеже си бяхме все възторжени, особено като беше без пари…

Същото вършеше и сега — през летата — за „Люксембург“.

Отивахме цялата група. Дори еднаж се осмелихме да поднесем на примадоната госпожица Алфано за нейната отлична Травиата един букет, събран от всички ни с по пет стотинки принос. Увихме го в книга, Батолов написа на него нещо като картичка: „И тути студенти“ — ученици си бяхме от пети и шести клас, ама той ни повиши студенти, и пр.

Всичко вървеше добре. Но един път, не щеш ли, поради липса на публика представлението трябваше да се отложи. Нямаше никак хора. Заявиха от сцената, че представлението се отлага за утре по „технически причини“ и че при излизане може да си получим обратно парите срещу контрите…

Ние не бяхме толкова безчестни, но как да не приемем? Я ако ни разберат? След светкавично съвещание решихме да си вземем „обратно“ парите и ние, които не бяхме дали ни стотинка… Пък после щели сме да дирим начини да не останем длъжни… Все така постъпват келепирджиите.

На другия ден, види се, бедната трупа, като правила сметка, намира огромна загуба. Досещат се. И поставят строг контрол при входа…

— Нищо, — каза Байчев. — Пак ще влизаме. Довечера всички един час преди представлението да се съберем в бараката в тясната уличка. Там ще ви кажа и ще направим някои упражнения.

Ние, нали бяхме жадни за музика и за опери, настървили се бяхме, не знаехме как ще се съществува без опера, без Масини, Гуаско и Алфано… Откъм една странична улица бе страничната стена на двора „Люксембург“. Не бе ниска, но и не бе много висока. И нямаше никакви къщи, ни бараки, а беше съвсем празно място.

С „на гръб“ — влизахме всички един по един. Пръв скачаше Панайот Байчев, за да изследва положението. След това той ни окуражаваше. И така се намъквахме всички и гледахме и слушахме. Още помня отличния и сърдечен и съвсем наивен Янко Биненбаум, как трепереше от радост, че може да слуша всяка вечер опери. За него и после има какво да се каже. Но един ден и тука стана катастрофа. Узнали, подушили нещо. Скача Байчев да „изследва терена“, но не се връща скоро, чуваме шум и ругатни зад стената. Един от нас се покачва да назърне. Що да види? Поставили двама слуги да ни причакват. С бухалки… Байчев се боричка с двамата. И ги надвива — и се връща обратно… Тая вечер не отидохме на опера!

Ами сега?

— Нищо, не се отчайвайте. Ще намерим друг начин.

Зер страстта ни за опера бе тъй бурна и неудържима…

На площад „Св. Неделя“, тогава „Св. Крал“, там, гдето сега е Синодалната палата, имаше един паянтов хотел „Искър“. Зад него до „Люксембург“ на „Алабинска“ имаше все паянтови ниски къщурки. Ние се изкачвахме откъм яхъра на „хотела“ върху керемидите — и оттам все по керемидите, по керемидите — от другата страна — право в двора, и то откъм самите стаи на артистите…

И това не можа дълго да се открие. Или пък бактисаха хората да ни гонят с бухалки. А може би и това: ние бяхме всички възторжени — и бяхме отлични и безплатни клакьори… И така с едно тацитно съгласие ставаше всичко много хубаво. После, тия италианци бяха отлични и добри хора. Бедни, но артисти души — и истински бохеми. Кой знае какво са си рекли…

Ние бяхме всичко на всичко десетина души едно на друго. Целият ни клас се състоеше само от 19 души. Какво от това — десет повече, десет по-малко? — са си рекли.

После дълги години след това, когато мнозина от нас вече бяха станали горе-долу важни личности тука, трупата на Масини дойде да дава представления. Искаха да играят в двора на „Славянска беседа“. Не им се даваше, пречеха им. Някои от нас, които тогава все имахме и малко влияние, им помогнахме. Но по-добре да не бяхме им помогнали! Защото си изгубихме детските възторзи. Тая трупа бе вече тъй западнала! Гуаско остарял, няма глас. Алфано — също…

Но както и да е, аз ги обичам много зарад спомените си. И един ден разказвам на Гуаско откъде го познавам добре. За контрите, за бухалките, за покривите…

Той загрохоти от смях и заклати големия си корем…

— Ние знаехме, знаехме, ама ви обикнахме много. Когато ви нямаше вас, ние се питахме къде сте… Просто ни идеше да ви подирим… Нали и ние сме правили същото като малки в Италия…

А когато му разказах, че един от тия нас взе втора премия на международния конкурс по композиция на симфонии в Болоня със своя собствена симфония „Гробът при Бузенто“ — именно за Янко Биненбаум, — той заплака и не можа да спре от умиление…

И така, ние посещавахме опери — и аз не бях така прост, както мислеше и искаше да ме набеди Енчев… А него майка му не пускаше, защото бе галено дете — и не бива, та не бива. Той не знаеше нашите знания.

Помня, една вечер, като излизахме след представлението, на което бе дошъл много свят, най-отбрана публика, всички легации и чужденци, чух аз при входа със собствените си уши да казва руският дипломатически представител — пълномощен министър — на френския:

— Нон, сйо не па мал пур София̀…^[6]

А френският отговори:

— Ме вуи, нон сйолман пур София̀, сйо не па мал, се тре, тре биен…

Тия авторитети ми стигаха на мен. И затова се посрамих тъй много в Лайпциг още от началото, и то когато „Кармен“ в Лайпциг тогава се даваше бляскаво с най-добри сили и с госпожица Осборн.

Енчев имаше правото да ме нарече Чудото…

Но аз скоро се вразумих, опитомих се. И все пак спомените си от Гуаско и от Алфано не давам за нищо… Где да е сега така, бих се качил на покрива на самата Синодална палата.

— Слушай, Митко. Нали няма да разправяш това на Попето. Ще ми сложи лош прекор.

— Ти му занеси дарове нещо, за да не ти постави лош прекор…

* * *

За перипетиите в отношенията на българите, които бяхме в Лайпциг, за други важни срещи и внушения ще има да се разправя после. За всекиго — когато се отличи с нещо в нашия тамошен живот.

Трябва да спомена още сега обаче, аз там бях си направил един дебел джобен тефтер, в него имаше няколко графи. В тях поставях другарите си според това, какви ми се виждаха — дали са нещо или са нищо, или са такива, които искат да се представят за нещо, а са нищо. Често сменявах разните графи. Според измененото ми мнение за тях, когато си покажеха — или рогата, или зъбите. Още пазя тоя тефтер — и с радост виждам, че всички тия, които поставях в нещо, и в живота на България се показаха действително нещо — и не ще загинат мърцина. Имаше и междинна графа — за други категории.

За тях, за нашите други другари от други градове, които често ни идеха на гости, за борби и сбивания по улиците, за вестника, който основахме — за много, много работи ще има да се каже по нещо. Но когато има защо да се разправя. Не пиша тия работи по ред, а по кеф…

Затова сега ще разправя как се удавихме — и как останахме живи ние двамата с Милош Данов^[7] от Стара Загора и от Пловдив — и от Цариграда…

С Милош Данов ние се заварихме там. Аз бях се записал по класическа филология, и той също, той дори по-рано от мен. Той бе свършил Солунската гимназия, след като бил вече и чиновник в Екзархията — и винаги на екзарха казваше „негово блаженство“. И обикновено в аудиторията седяхме един до друг. Още рано-рано му се постави нему прякор „Бодега“, той си го носи и досега. И сам се нарича Бодега, дори и когато разправя за работи, преди да е стъпил в Лайпциг. Защо и как е поставен прякорът му на името на прочутите испански аперитиви, в които се точеше истинска малага, е много забавно, но друг път…

В аудиторията — и двамата еднакво знаехме и не знаехме немски език. И затова по-силно впечатление ни правеше не речта на професора, а държанието му.

Професор Ваксмут, прочутият автор на топографията на Атина и на огромния труд върху изворите на античната история, четеше от девет до десет четиричасова за семестър лекция за „Антигона“. Между впрочем, нека го кажа още отсега, едва смогна да изложи половина от увода на „Антигона“! От десет до единадесет четеше пък лекции прочутият латинист Маркс по история на римската литература. Маркс с хикс, не онзи прочут учен по новата история Маркс с кс.

Ваксмут обикновено си забравяше единия чифт очила. И имаше един странен начин да чете и да говори. Говори, говори тихо и бърже, така едвам да го чуеш, пък току внезапно някъде за някоя най-незначителна дума ще извика с всичкото си гърло. Просто да събуди и най-задремалите. Тая дума обикновено беше думата „абер“ — „но“. И като викне едно „ааааабер“ — та се изплашвахме всички…

И ние с Милоша току се изкикотехме, и често — за срама ти! — гласно. — Бей, ще ни изпъдят!…

А след Ваксмута влизаше Маркс. Той пък бе доста мургав, приличаше на монголец — и всеки път, щом влезне, дигне нависоко забравения чифт очила на Ваксмута…

Как да не се смееш? Особено като не знаехме немски достатъчно, за да разберем и съдържанието на всичките му речи. Как да не се смееш.

— Бей, ще ни изгонят!…

— И не само от университета, ами от цяла Германия ще ни изгонят.

— Ти ще ме поглеждаш, когато дигне очилата!

— А ти ще ме предупреждаваш: Ей сега ще изреве „аааабер“…

Най-сетне видяхме, че не можем да бъдем и двамата по класическа филология. Аз бях стипендиант — не можех да се премествам. Той си бе свой и свободен. Премести се и се записа по математика…

Но пак си бяхме иначе много заедно и дори известно време доста дълго живяхме в една и съща квартира, тоест при една и съща хазайка. И досега сме близки и сърдечни приятели въпреки тяхното голямо историческо книгоиздателство. А син му стана пък мой асистент по класическа филология…

Как да не вижда човек пръст божий?

Има много, но засега да кажа само за давенето…

Реката Плайсе е прелест за Лайпциг. Тя минава през големите гори около града, по бреговете ѝ имаше много гостилници и кафенета, още по-много добре уредени помещения за бани. Имаше големи и модерни плавални. И там, все в тях, сме се подвизавали често. Самата река не е много и широка, но е дълбока и както разправят, дъното ѝ било рядка жизнегубна тиня. Който се зацапа в тая тиня, ако ще би шампион да е по плуване, не ще може да се спаси.

И ние с Милош Данов през едно хладно и ясно априлско послепладне отидохме на Плайсе и ангажирахме една лодка от госпожа Бозе, като оставихме три марки залог за лодката. Три марки, но всичките ни пари, защото не знам за какво ги бяхме похарчили…

Още когато фрау Бозе отвързваше лодката, Милош само току ме питаше:

— Знаеш ли да плаваш?

— Знам.

— Тогава, ако стане нещо, всеки сам за себе си ще се грижи.

Отвързаха лодката и фрау Бозе ни каза да влезем в нея.

— Знаеш ли да плаваш?

— Знам.

— Тогава — нали разбрано — всеки сам за себе си ще се грижи, ако стане нещо.

Настанихме се в лодката, поехме греблата. Аз в средата, той зад мене отзади.

— Знаеш ли да плаваш?

— Знам.

— Тогава всеки за себе си — да знаеш… Да не ми казваш после…

— Какво ще ти казвам, ако се удавя — нищо няма да ти кажа…

И се понесохме по течението. И съвсем против всички правила все по средата на реката.

И тъкмо в средата на реката, след като се бяхме повозили двайсетина минути, рекохме на тоя сефалък^[8] да запушим по една цигара. И почнахме да си завиваме цигарите — нямахме готови папироси. Лодката беше спряла и приятно се люлееше и ни замайваше дори малко заедно с пролетта.

— Знаеш ли да плаваш?

— Знам.

По едно време отгоре след нас, както се бях загледал към града и както лодката ни бе напреко на реката като недостатъчен мост, зададе се една дълга и остра студентска спортна лодка, като копие с два върха. В нея имаше десетина гребци. Пиринчената обкова на носа лъщеше на къснообедното слънце. Като стрела — все право у нас! След нея другите спортни лодки, останали назад в надбягването за някаква премия…

Ето я, ето я, право върху мен, в средата на лодката ни.

Извиках високо:

— Рехтс фаарен! — надясно да плуват, но нямаше време ни за дясно, ни за ляво…

И аз току скочих във водата…

А нашата лодка подскочи зле и хвърли Милоша във водата… Без негова воля. Изненадан, много опасно…

Лодката бе изхвърлила Милоша по-близо към другия бряг, но той заплува след мен — от инат и разярен. Защото съм го изненадал, не съм го извикал да скача и той…

— А бе извиках, но когато бях вече във водата…

Дрехите ни бяха тежки, бяхме с балтони даже… Не бяхме ги свалили, защото беше много хладно.

Някои студенти, като ни видяха, че се давим, затичаха към брега и взеха да си хвърлят палтата, за да ни спасяват…

Ние им дадохме да разберат със знакове, че няма нужда, че знаем да плаваме — и пр.

Аз излязох по-рано на брега, защото бях по-близо, а Милош доста след мен пристигна. Пристигна и изрева, побеснял от гняв:

— Дай си ръката, бе говедо!

— Нали ме питаш знам ли да плавам, нали всеки за себе си, ха?

— Но ти трябваше да ме предупредиш, че ще скачаш!

— Кога? Я виж лодката…

А лодката, разсечена на две, отдалечени една от друга половини, които едва се държаха над водата — всяка за себе си. И не след дълго и двете половини потънаха в тинята на Плайсе…

Студентите викаха:

— Вие сте виновни! — И се стрелнаха по своя път на спорта.

— Ти си говедо, ти поиска да правим цигари в лодката в средата на реката. Ами нали всеки за себе си — нали сам искаше, ха? Наместо да благодариш, че не те разсече спортната лодка…

И внезапно се погледнахме и двамата. И като ни хвана един смях, просто не знаехме как да се успокоим.

— Ами сега?

— Не можем да отидем при фрау Бозе да си вземем залога. Ще ни пита за лодката.

— Няма да отидем.

И тръгваме за дома. Ние всички от нашата дружина се хранехме при прочутата хазайка на Александър Гиргинов, който живееше у нея, но бяхме пансионери на обща трапеза — пет-шест души. За тая добра и ученолюбива фрау Яр ще има да кажем нещо хубаво по-сетне. Тя помагаше на всички ни. Моята докторска дисертация е посветена на нея. И естествено ние се насочихме за при нея. Но понеже бе вече към пет и шест часа подир пладнето, имаше много хора по улиците, особено по улицата, по която трябваше да минем. За да не правим впечатление, рекохме да се разделим — единият на единия тротоар, другият на другия — по Кронпринценщрасе, която бе много широка и нова елегантна улица. И двамата от срам гледахме все в земята — и така вървяхме. Аз бърках в джоба си да видя каква е станала книгата ми — „Дойче Граматик“ от Гйошенше Замлунг, която носех постоянно в себе си, за да чета, когато мога. Имам си я и сега тая джобна граматика — и по нея, въпреки четиридесет и двете години от тоя април, още личат следите на Плайсе.

— Ще кажем истината, нали?

— Да.

Фрау Яр се смееше от сърце. Веднага се разпореди да отиде син ѝ Артур да донесе на Данов негови собствени други дрехи от квартирата му, а аз изпратих бележка на Димитър Енчев — да ми донесе някой свой костюм. Както и стана.

— Слушайте, — каза фрау Яр. — Не се обличайте веднага, а докато донесат дрехите, идете така, както сте си сега мокри — единият от вас в редакцията на „Лайпцигер Тагеблат“ — ей го две крачки е. А другият — до него близо в редакцията на „Лайпцигер Нойесте Нахрихтен“. Вижте, има във всеки брой съобщение, че плащат по три марки хонорар за донесение за някое доказано произшествие. А вие сте си живи свидетели.

Беше се вече така малко здрачило, не се виждаше всичко. Ние се съгласихме. И отидохме. И се върнахме всеки с по три марки. Значи, вместо три марки — шест!…

На пак не стигаха да платим на фрау Бозе за счупената лодка.

* * *

За жалост, не се удавихме — и затова сме още в Лайпциг.

Въобще, българинът страда, пати, ходи в дрипи и цървули — но не гине току-така лесно.

Хеее, преди повече от 40 години големият петербургски вестник на княз Ухтомски, приятел на императора, именно „Санкт-Петербургские ведомости“, в една дописка от Солун, като разправяше за големия и бърз успех на българщината в Солун, която в кратко време културно и търговски завоевала целия Солун със своите гимназии и търговски деятели, заключаваше: „Болгарам и евреи не страшни.“ Това прочетохме като студенти в Лайпциг — и много се надувахме…

Православните празници празнувахме заедно всички православни студенти от Балканите, особено Коледа и Великден. Ромъни, сърби, черногорци, гърци и българи.

Инициативата и командата бяха винаги в ръцете на българите. И българите бяха домакините.

Имаше „Българско академическо дружество“^[9], на което бях отначало библиотекар, после председател. После се основа „Славянско академическо дружество“, на което пак българин бе председател, отначало пак моя милост. Основа се „Югославско академическо дружество“ — пак българин председател.

Нашите събрания, банкети, срещи, вечери ставаха в най-реномираните и луксозни ресторани. Българският студент в това отношение има рафиниран вкус.

В Лайпциг — в прочутата голяма „Панорама“ на „Кйонигсплац“, в сърцето на града. „Панорамата“ приличаше на огромна римска гробница по Виа Апиа. „Панорама“ се наричаше, защото горният етаж бе зает от една гигантска панорама „Наполеоновата битка при Лайпциг“, битката на народите, както се наричаше от немците и за която сега в Лайпциг доминира със своите египетски размери паметникът на битката на народите…

Немците се отнасяха с обич към нас, българите, и с най-любезно внимание. Искам да кажа, не ни хващаха много кусур.

Съдържателят на Панорамата, или „Виртът“ на Панорамата, елегантният Освалд Шлинке, имаше особени симпатии към българите. А нашият придворен келнер беше вечно усмихнатият куц Франц, който ни бе и нещо като свекърва…

Лайпцигските студенти бяхме станали прочути по целия свят с нашите постоянни културни начинания от всякакъв характер. Особено чрез нашия проектиран вестник „Дас Мацедонише Ехо“ и чрез основаването на „Югославия“. На „Югославия“ инициаторът беше черногорецът Матанович, който се занимаваше с Щирнер и Нитче, но и с изобретения като: балон да върви по тел над морето край брега. Той правеше изчисления и доказваше, че така съединена, както проектирахме в Лайпциг, Югославия в петнайсетина години ще стане шестдесет милиона — и никой не ще ѝ излиза насреща…

Матанович беше стипендиант на княз Никита Черногорски^[10], затова го подозираха нещо сърбите. Но пак се събирахме заедно и работехме за бъдещата Югославия…

Немците не ни пречеха нищо, защото не ни взимаха сериозно, види се.

Та на една Коледа бяхме събрани гърци, ромънци, сърби, черногорци и българи и прекарахме много приятно и весело. Имаше един ромънски студент, който следваше при Лескийн по старобългарски, не му помня името. Той се препираше с нас за някои стари български форми и пр. Беше много елегантен, особено обущата му бяха нещо като на принцеса. И беше на туй отгоре и парфюмиран. Но въобще ромънските студенти се държаха много внимателно.

Рядко се карахме, макар че атмосферата между държавите ни и да беше много политическа — и между българи и сърби, и между гърци и българи… И нажежена.

Но тоя път не можахме да се стърпим. Беше въпросът за сръбски владика в Скопие, шумният Фирмилиянов въпрос^[11]. Преди още да се назначи прочут станалият после Фирмилиян, за когото още малко щеше да има война между България и Сърбия.

Пък и тъкмо тогава белградският „Политика“ или „Самоуправа“ бе писал дословно тая фраза:

„Врло е жалостно да су бугари не сазрели за побратимство с таким културним народом, каков е српски…“

Почна се една препирня! След препирнята сбиване. Един от нас, струва ми се, Милош Данов, предложи да не се бием тука в локала, че да се изложим пред немците, а да излезем вън на площада…

Така и стана. И понеже бе зима студена, всички бяхме с балтони. Свалихме балтоните и почнахме с тях да се удряме яростно. Балтони, ама ние ги завивахме на витки, че станаха като дебели камшици.

Всички се сбихме. Сърби и българи, сърби и ромънци, българи и ромънци, кой кого свари…

Стражарите почти не ни обръщаха внимание, мислеха си, обикновена студентска лудория, те бяха навикнали на такива. Но тая беше много сериозна. Бе политическа, бе балканска, междубалканска. Боят вавилонски беше в разгара си.

Минаха двама немски студенти край нас и ни обидиха. Казаха ни, че това било „Швайнерай“, свинство…

— Ако искате удовлетворение, обявете си дуели по реда и пр. и пр. Защо е тоя шум тука, в центъра на града?

Ние обаче много се обидихме от думата „Швайнерай“ — и българи, и сърби, и гърци, и черногорци, и ромъни. И както се биехме помежду си, просто без команда, по инстинкт — и гръцките, и българските, и черногорските, и ромънските, и сръбските балтони се насочиха към немците. Те се държаха храбро и се биеха с всичко, каквото им попадне, но ние бяхме двайсетина души, а те бяха само двама…

Много лошо стана. Немците си отидоха възмутени: така ни се стори на нас поне. Веднага, още там на площада, ние всички православни коледари направихме съвет, признахме си вината и решихме да отидем пак всички заедно в целонощния тогава локал кафе „Бауер“, за да продължим Коледата си…

И пак седнахме на една маса като на банкет.

За наше учудване, в съседство с нас бяха седнали на една маса и двамата немски студенти — същите.

Взеха някои от нас пак да ръмжат. Милош Данов каза:

— Благоразумие!…

По едно време по общо решение пратихме делегат при немците да ги покани на нашия празник на нашата маса. Те дойдоха.

Ние си мислехме, че ще се оплачат, но германец не се оплаква никога!

И в първо време констатирахме тяхната храброст. А и те нашата. И отидохме с тях в друг локал да пием лека светла бира „Лихтенхайнер“, която се точеше и поднасяше в дървени ведра…