Александър Балабанов
И аз на тоя свят (3)

* * *

— Слушай, Балабане, — казва ми Асен Белковски^[1] със своя бавен говор, който придаваше особена тежест на думите му, като дълго обмислени. — Слушай: стегни се, ще пошътаме малко из Софийското поле към Искъра и Горубляне…

Ние много обичахме през горещините на ваканциите да пошътваме с Асен Белковски, който за мен минаваше кореняк софийскополец и майстор по предприеманията на пътувания из далечни земи… Нали той бе се опитал още като съвсем невръстно дете да тръгне пеш за Америка, та го хванаха в една самоковска гора и го доведоха в София…

Но аз бях много привързан към Белковски и го слушах. Често отивах заедно с него у тях, за да подготвим с чай и захар някоя експедиция. Особено силно впечатление ми правеше баща му Илия Белковски, с когото отпосле станахме приятели. Той бе с много висока култура човек, строг и благ човек, бе сърдечен елиноведец, бе така хубаво превел още тогава мъчната, едва предаваемата Платонова Апология на Сократа, също и Перикловата реч из Тукидида. Аз и досега ги чета с възторг, въпреки някои белези в нея от българския език преди шестдесет години…

Но все пак ние бяхме деца, или детца, както се пишеше тогава много остроумно — и той ни държеше така.

Аз винаги слушах авторитета на Асена за пътуванията из Софийското поле. И тоя път се съгласих веднага. Белковски често ми казваше подигравателно:

— Аз много те харесвам тебе, защото веднага се съгласяваш и не маргазуваш никак…

И тръгнахме към Горубляне и отидохме на гости у един стааар селянин, може би повече от осемдесет години. Как се казваше не зная, трябва да питам Асен Белковски. Но тоя старец бе ни симпатията. Защото той бе стоял години на заточение за свободата на България, бе ял куршуми, бе покрит с рани по гърдите си и по ръцете си от вериги и ножове и със светецска скромност и чистота ни разказваше как се е дошло до свободна България. Ние бяхме по на 15 години, насядали бяхме край огнището му, пушехме заедно с неговата лула, аз имах винаги най-хубав едро нарязан тютюн, зарад което Белковски и досега ми завижда…

Старецът е отдавна прах и пепел. Никой нищо за него не каза. Но аз и Белковски го помним, а Белковски сигурно ще ми помогне по-сетне да кажа нещо повече за него и за неговото име и челяд. Във всеки случай, тая горублянец дълго стоя в душата ми като Ботев, като Левски, като Бенковски, като Хаджи Димитър, като Караджата… в неговия образ и глас бях събрал всичко. Но времената го отнесоха от живота ми — и сега мога да кажа само това…

* * *

— Балабане, тая вечер тръгваме за Драгалевската гора. Там ще живеем десетина и повече деня като диваци из букаците и долищата. Тръгваме на десет часа вечерта, тайно… Иди да се натъкмиш така малко като ашлак, намери си и едно звънче с гердан… И после ела у дома.

Натъкмих се като ашлак, намерих си едно звънче с гердан — и отидох у тях. Те живееха тогава на ъгъла срещу кметството, една част от къщата им е сегашната извънредна пощенска станция… Белковски имаше една дъсчена светла таванска стаичка у тях. Много ме привличаше тая стая. Светлина, тишина, въздух и настроение и паяжини и паяци — тия чистачи на мухите…

Асен бе насъбрал вече необходимите работи за път. В една тенекиена кутийка чай и в една книжка захар. Вярвам, и това бе тайно… Нека изповядам един грях. Когато бяхме горе в стаята, Асен, както си обичаше да прави ефекти, да ме омае още повече, хвана от една паяжина един едър като лешник паяк, хвана го за краката и го сложи в устата си, като изтърси от пръстите си краката на паяка…

— Ау! — извиках аз ужасѐн, защото от всичко най-много ме е гнус от насекоми и буболечки. — Ау! Изяде гооо!

— Изядох го зер. Сладък като драгалевски лешник. Опитай и ти.

Не опитах. А оттогава дълго време разказвах за яд на Асена, че той ядел паяци, зарад което той справедливо ми се сърдеше. Но после разбрах, че той не само че не е вкусвал от паяка, ама, впрочем, тайно го е мушкал в ръкава си, като му е оставял краката в ръцете си, за да ме увери, че само те са останали. Той е искал със своята детска невинна жестокост да ме подведе и аз да изям един, че после да ми се смее… Повече от тридесет-четиридесет години ми трябваха, за да разбера тая примка. Колко съм бил глупав в сравнение с другарите си!

И той си намери един звънец с герданче, взехме що взехме — и към десет часа вечерта, облечени като истински ашлаци, потеглихме по улица „Ангел Кънчев“ за Драгалевския манастир. Ние нарочно, по съветите на Асеновата стратегия, избрахме безлунна нощ, за да не ни забелязват.

Минахме Лозенец в пълен мрак, излязохме на полето, минахме селото — само няколко кучета ни лавнаха, вървим, вървим, дойдохме до дола на водениците.

— Тук е страшно — каза Асен. — Кой знае какви ли дженабети^[2] се крият в тоя дол, зад тия воденици… Хайде сега да си сложим на шията звънците, да се клатим, като вървим, за да мислят дженабетите, че сме мнозина овчари със стадо и кучета…

И така и направихме, колкото и неудобно да бе това.

Ние вървяхме бавно. Приказвахме си сладко-сладко: само за поезия.

Въобще ние от тая генерация бяхме много сериозни хора, не се занимавахме с нищо лошо, нито бяхме плячка на разни младежки похоти, а просто четяхме, четяхме, пишехме и най-сладко ни беше да се разправяме с поезия, особено за руските поети, които знаехме доста добре за нашите години… Никакви други авантюри не ни интересуваха, свирахме се в подземни стаи да си уреждаме тайни библиотеки и да четем. Едни от най-големите ревнители на тия библиотеки бяха Коста Батолов, Стефан Костов, Асен Белковски, Тулешков — дебелия и др. Ние в нашата библиотека имахме само невинни и почтени книги. И досега не мога да разбера защо ни преследваха от гимназията и ни гонеха по катакомбите, гдето сега е „Александър Невски“…

Те ни гонеха, а ние повече събирахме книги и четяхме, четяхме… И си разказвахме това, което бяхме прочели.

Така и сега, това ни бе разговорът по пътя в тая тъмна нощ, по тежката и уморителна стръмнина към манастира. Белковски между другото ми разказваше за своите стихове. Как написал цяла сбирка, как тая сбирка стигнала до ръцете на Пенчо Славейков и на доктор Кръстев, как те не му отрекли стиховете, но, струва, ми се, Пенчо Славейков казал, че заглавието „Бисерни капки“ му се виждало претенциозно, и пр. и пр.

И най на края, като стигнахме до рида под манастира, до буйния поток, Асен ми каза да седнем на дървеното от греди мостче над потока и да си увисим краката над водата.

Така и сторихме. Запушихме по цигара. След това той с бавни движения забърка в многобройните си джобове. Извади една тетрадка:

— Ще чета. Слушай.

— Асене, ти наистина си луд, не е право, гдето ми казват някои, че само си се правел на луд. Как ще четеш в тоя мрак?

— Какъв ти мрак бре? Не видиш ли — камъните светят, пяната на водата свети, звездите светят — малко ли ти е светлина? Аз ще чета, ти ще слушаш.

Сигурно из прословутите „Бисерни капки“.

И за чудо мое голямо — зачете много ясно и добре. Разбира се, не от светлината на звездите и не от светлината и лъскането на камъните и на пяната, а защото си ги знаеше наизуст — свои работи…

Аз се увлякох в неговите сантиментални стихове и слушах с мерак. Обикновено бяха стихотворения в много къси стиховце с рими.

А като каза тия два стиха след едно описание на един трънак през есента и пр.

Жълта шума —

теменужката продума…

— аз едва ли не заревах гласно от възторг. А иначе сълзите се лееха от умиление, от поезия и от любов към всичко хубаво и чисто…

И не съм се излъгал. Някои от тия стихове после излязоха в тогавашното първо списание „Мисъл“. Асен Белковски и досега пише и знае много нежни и хубави стихове. Без гюрултията на бум-бум трара и без писъка на зурлите от Драз маала… И някой ден и най-строгият справедлив критик ще ги оцени, както трябва…

В манастира когато стигнахме, беше вече зора.

— Трябва да се намери някое котле да варим вода в гората, да варим чай. Игуменът ми е близък, аз ще да взема, ти трай…

И взе. Мен и досега ми се струва, че това котле не го „взехме“, а просто на просто го откраднахме, временно, разбира се. Но Асен твърди, че не е така. Кой знае — така ли е или не е така?

Намерихме и една голяма подница селски хляб.

И в гората. Под буките. При бистрите потоци. Заживяхме като горски твари.

Нямахме нужда от нищо: чай с мнооого малко захар, повече на прикуска, черния селски вкусен хляб със сламки в него, бистра и студена вода, шума за спане — какво ни трябваше повече?

И приказките не се свършваха никога, само когато сънят ни поваляше — отстъпвахме, устата ни отстъпваха и млъкваха.

Той разказва, аз разказвам, често и двамата същевременно… Не е важно, ние знаехме наизуст какво да кажем.

И наистина живяхме цяла седмица като зверове в гората, с поезия и с опиянение — от песните на природата и от звуците на душите ни. Като зверове, казах, но не като диви, а като божи твари…

Тъкмо бяхме запушили цигарите, които вече, за икономия, не бяха само тютюн, а със смес от суха букова шума — и това бе тъй приятно, тая горска миризма и вкус на цигарата…

Тъкмо бяхме отворили уста да разказваме нещо за Тургенев, за когото аз знаех много, току бум! Бум! Бум!

Почнаха да се сипят над високите буки и до нас някакви куршуми — то били сачми, — но ние ги взехме за куршуми…

Особено, струва ми се така и досега, един голям куршум плесна на самата наша бука…

Погледнахме си ашлашките лица — той бе побледнял, а аз сигурно — съвсем побелял…

И току се търкулнахме при потока, загазихме в него, да стигнем манастира…

В манастира върнахме взетото „назаем“ котле, но го върнахме така:

Асен го извади изпод дрехата и незабелязано го закачи там, отгдето бе го откачил преди седем-осем дена. Та назаем!…

— Ловци са били, синко, — присмяха ни се игуменът и магерът.

— Ловци, ловци, ама пукат ли, пукат…

И се свърши нашето горско живеене като първобитни хора, като диваци…

Цивилизацията ни намери — и ни разруши света…

* * *

— Ти разказваше еднаж за една случка с прочутия на времето си скитник-писател Христо Гребенаров. Защо я прескачаш?

— Истина е, аз прескочих — само това ли прескочих? Но сега как да се връщам? И тъй и тъй доста се забавих по пътя си. А има за началото ми, за Щип, за Солун, за Олимп, за Буфети… Наистина сбърках. Най-много ще ми е жал, ако не изкажа нещо за падането или за събарянето, или просто за отиването на Стефан Стамболов, хее, в онези времена, през май 1894 година. Но за Гребенаров — добре.

Христо Гребенаров бе нещо като амбулантен книжар, с тая разлика, че той продаваше само свои произведения, не приемаше чужди, макар и да разтакаше мършавата си, изгладняла фигура в дрипи. И сам си бе словослагателят.

По онова време, за когато говоря и ще говоря сега, искам да кажа за през 1894 година, Христо Гребенаров бе в пълна слава. Ние тогава нямахме ни кинематографи да ходим в тях, нямахме нищо, във всяко лошо време приютът ни бе Народната библиотека. И там цели дванайсет страници от каталога, който бе изложен пред читалния салон, за да се избират книги за четене в самата библиотека или за вземане у дома, цели големи тефтери, дванайсет страници по азбучния ред бяха изпълнени със заглавията на съчиненията на Христо Гребенаров… Още виждам хубавите букви и кавичките под името „автор“…

И разлистваме ли, разлистваме каталога — все Христо Гребенаров, та Христо Гребенаров!

„Как могат да се изучат двайсет и четири езика за двайсет и четири часа — собствено издание на автора, осем малки странички, две стотинки и половина“. — „Как се правят книги“ — пак същите библиографични бележки, и пр. и пр. В Народната тогава библиотека! Сега ги няма вече, много късно се е сетил някой „завистник“ директор да премахне тоя резиллик…

Събирахме се всеки ден на литературно-клюкаро-другарска седянка — но не в някое от кафенетата, ние бяхме още ученици на по 14–15 години, а в Градската градина, в Чипевата книжарница, която тогава се помещаваше в една от будките в Градската градина, тъкмо тая същата, която е откъм страната на Народната банка, а сега лятно време се продава ледено в нея и има вече столове. Тогава имаше само няколко скамейки срещу нея, тия скамейки бяха винаги завзети от нас. Асен Белковски, Коста Батолов, Стефан Костов, а някой път и Александър Божинов, който тогава, заедно с Р. В. Радев — но малко по-късно, — редактираше хубавия и един от първите хумористични вестници „Сълза и смях“, и той идваше, в по-късните години и Кирил Христов, който вече бе напечатал едни от най-хубавите си стихотворения, като „Нощ в гората“ и „Есен“, което и сега знам наизуст, и други. Някои работи са от късна дата, защото това наше седенкуване там трая две или повече от три години.

Ние с Асен Белковски двамата често обичахме да ходим при Христо Гребенаров в квартирата му, която бе в една ниска паянтова къща — хее там някъде, гдето е сега, струва ми се, Дирекцията на полицията. Той — Христо Гребенаров — живееше в една квартира с един сляп поборник по име Клепанов, който получаваше четиридесет лева поборническа пенсия. А Христо Гребенаров живееше, с каквото изкара от своите издания, между които най-лично място заемаше трагедията „Хубава Богданка“, която бе и представена даже в театъра тогава.

Тоя Клепанов, слепият, просто обожаваше своя съквартирант Гребенаров. Бе някакъв филолог от останките на Сава Г. Раковски^[3], намираше, че всички езици са произлезли от български език, градът Лион например според него си имал името от българската дума „лъв“ и въобще стигаше му една буква в някоя чужда дума, за да я произведе от български…

И винаги, след като ни „докаже“ такъв някой произход, блажено, блажено погали широката си чаталеста брада… А ние не се смеехме, защото човекът бе с дълбока вяра в това, което разправяше — и в Христо Гребенаров…

Един ден Христо Гребенаров, както си седяхме тоя път не в стаята на Клепанов, която гледаше на „улицата“ — улица, каква ти улица, а прашно поле, само под прозорците бурени и тръне… — та един ден, както си седяхме в стаята на Гребенаров, която гледаше пък в „двора“, Гребенаров ни обади, че ще издава нов календар. Предложи на Асен Белковски да нарисува като заглавна и подзаглавна корица на календара му такава една сложна картина:

България във вид на крава. Как я доят разни изедници. Кравата рита, мука, иска да преобърне котлето с мляко, но изедниците го изпиват, а телето остава гладно и мучи и плаче…

Помня както сега, Асен отговори:

— Ееее, колко много работи искаш в една-едничка картина! Няма как да се представи това всичко заедно. Но все ще направя нещо. — И още на място нарисува нещо подобно. И написа дори уводното стихотворение, което започваше, ако се не лъжа, горе-долу с такива думи:

Аз, Гребенаров стари,

продавам ви календари…

и пр.

А еднаж той предложи на Асен да нарисува с бои портрета му, който след смъртта му щял да струва милиони. И Асен нарисува един чудесен портрет на платно с маслени бои, но не знам какво стана с тоя портрет. Той стоеше дълго при мен, но еднаж Асен ми се разсърди — и си го взе заедно с нарисувания също от него той портрет а ла Кольцов^[4], когото тогава много четяхме и знаехме почти наизуст…

Но за календара.

А на мен Гребенаров предложи, все за същия календар, да му преведа Христо Ботев на турски…

И календарът наистина излезе, с Асеновите корици и с моя превод на Христо Ботев на турски…

Например, „О, мой боже, прави боже“ бях превел така, и така излезе напечатано:

Ах аллахъм, ак аллахъм,

не ки сен не гйоклерде син,

лякин сен не юреимде син,

юреимде, ве джанъмда…

И. т.н.

Аз го бях превел не по ритъма, а по звуците на мелодията. И бе много точен преводът.

Но един ден Гребенаров ни кани нарочно и тържествено „за голямата работа“, както каза той. Отидохме у дома му, заседавахме в стаята на Клепанова.

— Моята трагедия „Хубава Богдана“ се изчерпа вече. Искам да направя второ издание. В нея главни роли са и руският консул в Солун и дъщерите му, които сега не са живи, и пр. Можете ли да ми доставите портретите на тогавашния руски консул в Солун и на дъщерите му?

— Може, зер. Балабанов е живял две години в Солун, познавал ги е лично, той ще ги достави. Може да пише дори и на самия руски император да ти ги прати, — просто така наготово избъбри Асен тая лъжа.

Асен каза това, аз поклатих глава утвърдително, казахме, че след десетина дни ще ги има.

Гребенаров ни стисна ръце от благодарност, каза да побързаме, че сега му било времето. А Клепанов бе се разтопил от блаженство…

След десетина дена отидохме ние двамата с Асен в къщата на Цветан Пупешков, ул „Клементина“, ъгълът с „Цар Самуил“, Пупешков намери един стаар семеен тетевенски портрет на хора, отдавна заминали от тоя свят, един баща с висока и широко отворена корава колосана яка, една жена, неговата съпруга — също с нещо като шамия на главата, две госпожици, дъщери на „консула“, в същия избледнял от времето портрет. Намерихме една употребена руска пощенска марка, на която се четеше „С. Петерсбург“, залепихме я на един голям плик отдясно, Цветан и Асен донаписаха с горени кибритени клечки целия кръг на печата… А на плика с едри букви написах аз лично адреса:

„Болгарскому вселитератору Гребенарову

София“

Сложихме вътре портрета, едно писмо също тъй от мен написано на не знам какъв руски език, подписът на руския император, запечатихме го и хайде у Гребенарова…

Беше към четири часът подир пладне. Прашен августов ден. В квартирата намираме само Клепанов. Ние нарочно искахме да не намерим там Христо Гребенаров, защото не бяхме сигурни дали ще се въздържим да не се изсмеем, и пр. По тоя час — подир пладне — той си продаваше по улиците календари и свои съчинения.

Клепанов стана да ни посрещне, седнахме на селски триножничета, а той на леглото си, като му висяха краката — не бе висок човек.

— Еее, бай Клепанов, нека е хаирлия, писмото от руския император дойде, затворено е, ама има нещо кораво вътре, сигурно това ще да са портретите на руския консул и на семейството му, а може и на самата хубава Богданка…

Клепанов пое писмото, поопипа то, пламна от радост, помоли ни още веднаж и дваж да прочетем адреса.

— Охо! Много хубаво и много право това — „болгарскому вселитератору“… Браво, да живее руският император! Ето що се казва човек!…

И остави писмото на една голяма дървена маса, изпораздълбана, с дупки и трапища по нея, а върху масата един средно голям крив и изтънял от острене ятаган — гол…

Не щеш ли, скръцва вратата, влиза сам Гребенаров, изненада голяма, но той обяснява своето преждевременно идване с това, че продал всичките си книги и дошел да вземе други…

— Еее, Христо, Христо, ще черпиш, я виж тука…

Обажда се Клепанов и му подава писмото, което опипом събра от масата — още малко, щеше да се пореже от острието на ятагана.

Белковски си сложи пръстите на лявата ръка на устните, погледна ме и ми шепне накриво:

— Да не си се изсмял, че…

А Гребенаров… Отвори писмото, чете надписа на плика, хваща портретите, чете пак полугласно „болгарскому вселитератору Гребенарову“ — устните му затреперват, погледна мене, погледна Асена, ние мълчим със запушени уста…

Току грабна ятагана от масата, изрева:

— Мамка ви разплаках!…

И ние с Асен Белковски, като лястовички отпод стряхата, хоп, изхвръкнахме почти и двамата в един и същи миг из прозореца…

Поубодохме се малко при падането в тръните, но нищо, нали изхвръкнахме. А ятаганът дрънна и се заби в меката земя всред тревата…

* * *

Още през март 1894 г. се замъгли небето. През ден, през ден се вдигаше някоя внезапна буря, но щом се засили, утихне. И пак се види надалече над Люлин бисерното небе с розови крайове на облаците.

През април избухна вече и буря. Дъбът почна да се клати^[5], шумата му, още съвсем млада и свежа и зелена, не можеше да шуми силно като през летните бури, но свиреше надалеко.

Из цялата страна се чуваше вече, и в София се връщаше ехото от тоя тънък шум…

Навсякъде се говореше вече, дъбът се клати, скоро ще падне, в кафенета, в халваджийници, в кръчми, в „Червени ракове“^[6] разговорите ставаха явни, вестниците пишеха дръзки статии…

Дъбът бе залисан, много залисан беше, нямаше време да следи и — да „отговаря“, да отговаря, както се отговаряше тогава от разните органи с онова прочуто торбопясъчие^[7]. Който не разбира що значи торбопясъчие, нека пита патили, има още живи от тях, мен да не закача, защото аз бях дете тогава, бях в четвърти клас на Софийската единствена мъжка гимназия ученик…

И аз вземах участие тогава в „събарянето“ на тоя дъб, но след като падна. Искам да кажа, говорите ставаха явни и силни — и минаваха без пясък и без торба. Имахме голям кураж.

Явяваха се писма, писма по правителствени органи от властници заедно със Стамболов, явяваха се остри пререкания, отговори на тия писма с други писма от същите автори до големите, до най-големите властници, бурята се засили и дъбът вече почна сам да желае да се свърши тая дълга мизерия и да не е вече играчка на ветровете, на най-слабите веяния…

Ние ставахме все по-бойки и по-бойки. Учениците особено се ободряваха — най-много те. Ние в класовете вече не говорехме за нищо друго освен за „падането“, което се чакало, и се готвехме за сеира. Не за геометрии, не за истории, не за латински и гръцки мислехме вече, а за „падането“… Някои от учителите бяха крайно изострени в борбата. Ние им четяхме големи статии, в които разказваха как са ги биели по участъците и други страшни работи… Какво ще се стесняваме пред такива професионални, явни, публицистични политици — учители и случайни учители, колкото за препитанието? Имаше един Архимандрит Владимир, той ни преподаваше история, но ние рядко от него чухме за историята нещо, а все за золумите^[8]… И все насърчения в тая посока. И той бе опитал пясъка на торбите, както разправяше сам, и бе временно само учител, настанен пак от същото правителство! Това още не може да ми го поеме главата, макар и да се досещам за нещо, но все пак така беше тогава и дълго след това. Тогава, когато България се викаше „Пиемонт на Балканите“^[9], „Прусия на Балканите“, „Япония в Европа“.

 

 

Потребни бяха бележки за срока. Трябва да бъдем изпитани. Архимандрит Владимир ме дигна по история.

— Каква беше религията на старите египтяни?

— Езичници, — отговорих аз със сигурен глас.

— Браво! Шест! Браво! Седни си. Ей така трябва да се учи.

И шесторка ми остана по история бележката, докато беше той учител, мисля, и от пети клас закачих нещо от тия шесторки, влиянието ѝ беше огромно.

Но аз слушах с най-напрегнато внимание всички истории за пясъка и ги четях и във вестниците като евангелие… Това се знаеше, разбира се…

 

 

Учителите бяха все големи личности, за едного от тях дори още в началните си номера разказвах, колко много държеше за мене и как ми предложи най-изгодни условия за Илиядата, и как ме похвали. И той бе най-сериозният. Но докато стане свободен и да се предаде на политиката си, той бе си и учител по френски, имаше и учебници от него по френски. И преподаваше добре. Но той си бе политик. Той ни разказваше например за мъченичеството на Петко Каравелов в Черната джамия, тогава централен затвор, сега Седмочисленици. В близките на него вестници пишеше дълги статии против правителството. Свирчо^[10], прочутият прекорист, кметът на София, големият чолак Димитър Петков, после убит като министър-президент в 1907 година, слагаше на всички прякори и ние учениците ги знаехме по тия прякори. На учителя по френски прякорът беше „политическият мях“ и ние бяхме си ученици, а той си беше наш учител… И бе съвсем свободен в политиката. — Наистина идеална свобода! Наистина! Най-сетне явно взе да се говори за сериозни раздори и кавги в Стамболовия кабинет, особено след писмото, „отвореното писмо“ — тогава бяха на мода тия „отворени писма“ — до Стамболов от самия военен министър Савов, от Михаил Савов, после голям и страшен, и силен главнокомандуващ на войските във време на Балканската ни война. После пък излезе друго писмо от него същия, в което сам Савов, като прям човек, се разкайваше, че бил подведен, излъган от интриганти.

И най-сетне чу се вече открито в една гостилница, „Студентчески клуб“, че Стамболов си дал оставката, не му я приемали, но щели да я приемат. Навсякъде се разказваха лоши анекдоти и зловредни приказки за Стамболов. Имаше, струва ми се, и инжекции отнякъде, но нямаше нужда от това сега, главното беше, че безнаказано можеше всичко да се говори против тиранина — сега тиранин!…

Аз в тия разправии мои сега не се интересувам от никаква политика и не разказвам това, което историята ще разкаже някога по-обективно, както вече почна, нито претендирам да ги знам основно работите и проверено, макар и да знам мноооого, ама мноого, но не вече като дете, а отпосле като зрял човек. Но нищо от това няма да засегне моя разказ, всичко си е и ще си остане като приказка от детинството ми — и саааамо както си го знам и помня и още виждам оттогава. Историкът някога ще вземе тия мои работи, ще ги критикува, ще ги отрече, но ще си вземе много точна и сериозна бележка от тях, като истински лик и ек на станалото тогава вън от кабинетите… И ще ги употреби в своите страници като основа на настроенията тогава и на образа за политическата ни култура тогава.

Имаше и лошо, но имаше и нещо добро…

И сега — ето сега е 18 май, стар стил, разбира се, нямаше тогава нови стилове и не бяхме още стилизирани…

18 май 1894 година. Ясно слънце по София. Дори и много горещо някак си. Радост и оживление голямо по улиците. Тичаме всички към площад „Александър“. Минаваме няколко от учениците на нашия клас четвърти през градината за по-кратко.

В градината, точно гдето е сега фонтанът, срещаме Христо Гребенаров, натоварен с календари и свои книжки. Христо Гребенаров току-що бе издал една хвалебна книжка за Стамболов, прославяше го като Търновски герой — и Христо Гребенаров бе от Търново, така знаехме ние тогава. И бе излязъл да си продава новата книжка.

Заобиколихме го. Един от нас — заклевам се, не аз, и като дете не мога това да сторя, но един от нас му удари плесница, заплашиха го и другите, казаха му, ще го пребият, ако не извика три пъти „Долу Стамболов“. Взеха му книжките и ги стъпкаха. Аз се опитах да го защитя, като познат — още не бе станала историята с портретите на руския консул и пр, — но не помогна. Пък току горкият Христо Гребенаров, като изскубано петле, със своите къси панталони, не голфове, а от износване станали къси и парцали, подигна се на цървулообразните си сандали, бос, подигна се като петле и изкукурига три пъти — дрезгаво, тънко, измъчено, очите му горяха от страх и от незнание на това, какво става, той нищо си не знаеше човекът за очакваното падане на Стамболов. И единствен викаше искрено и високо против него, с добре, съзнаван ясен риск за живота си!… От това бе повече неговият страх, а не от шамарите и пр. Искам да кажа, той бе единственият, който честно викаше — и то, без да мисли, че Стамболов, гордостта на неговото Търново, трябва да е долу…

На площада имаше вече събрана голяма тълпа. Вражеска на Стамболова. Научихме се, че пък пред „Свети Крал“, сега „Света Неделя“, имало митинг от страна на стамболовистите, начело с Благоев^[11] и Петков, готвел се целият митинг да излезе да отиде право в двореца, да моли Господаря да не приема оставката на Стамболова…

Рачо Петров, който тогава бе, струва ми се, полковник, бе вече военен министър. Той мина край нас, на ъгъла, гдето е трамвайната спирка сега, на бял кон — и не само че нищо не ни каза, че се събирахме така свободно на площада, ами ни се и усмихна дори. Разбрафме…

И, бърже-бърже се образува една огромна тълпа от всички, които минаваха през площада. Имаше много ученици и студенти, но по-много ученици.

И всички бяхме увлечени в нещо, в някакъв подвиг, в който, всеки от нас съзнаваше ясно, няма да има и няма никакъв риск…

При други условия трябва напълно и нашироко да се разкаже ролята на учениците тогава, да не говоря за студентите, но само за учениците, но в политиката. Сега ще кажа само това: тя бе една от първите.

Всички горяхме от нещо. Ама с усмивка и весели закачки.

Видя ме починалият неотдавна Чичо Стоян^[12], тогава не бе само детски писател, а бе нещо Стоян Попов, стигаше толкова да се каже.

Той бе начело на тълпата. Видя ме мене, познаваше ме по едно мое много лошо политическо писание във вестниците още тогава, повика ме при себе си, хвана ме за ръка — и вече не ме пусна, докато… но чакайте, ще видите какво е това „докато“.

И тръгнахме с викове „Долу тиранинът“, „Долу“ — о, срам ме е да си припомня какво ме караха да викам! Аз и досега мен никой не ме е чул да псувам — нито между жени, нито между мъже. А сега трябваше да викам „долу“ — не знам какво ли не… Но аз се изхитрих, зяпвах с устата, уж викам, а пък нищо не виках, а само се червях. Спомням си тогава как правех в Солун. Там бях аз в черковния хор на Атанас Бадев, един отличен музиковедец, сериозен и наивен и често брутален човек. Той има големи заслуги към нашето черковно пение, но друг да ги изтъква, който разбира добре от тия работи. Та кой знае защо Бадев ме бе взел в хора си — дискант! Представете си, аз дискант! Щом дадех глас, той ме блъсваше с камертона по устата и ме ругаеше с думите: „Ей ти, старий!“… За да не ме блъска по устата с камертона, и то справедливо, защото моето дискантство ще да е било нещо неокачествимо, аз се изхитрих и реших да не издавам никакъв глас, а да си отварям само устата, уж дискантствувам…

Така и сега…

Потегли колоната към „Свети Крал“.

Начело на нея бяхме аз и Чичо Стоян, тогава само Стоян Попов, който ме държеше здраво за ръката да не избягам. Че имаше и бойове с камшици, после и особено с прочутите тогава боксове, от които още пазя един, от пиринч… Понеже бяхме по четирима, не помня другите двама, но себе си запомних добре, че бях на първия ред…

Към пресечката на булевард „Дондуков“ видяхме, че се задават ония от митинга. Облечени в парадни дрехи, имаше дори и във фракове. Говореше се, че между тях имало мнозина преоблечени пожарникари с големи боксове. Аз рекох да се изкопчам от „първите редове на борбата“, както се говори, но Стоян здраво ме държеше и ревеше и ме мушкаше и аз да рева… Съжалявам, че не е жив, за да го ядосам с тия спомени…

И се върнахме по заповед. Към двореца. И се приближихме до големите порти, които са на площад „Александър“. Портите се затвориха. Ние рекохме да ги изнасилим и да пеем, „Шуми Марица“ и да викаме „долу тиранина“, за да се приемела оставката му.

Но тъкмо се приближихме до вратите — Бум! Бум! Бум!…

Как се бяга, как се бяга — само аз мога да кажа това. За другите няма да разправям. Едни са в гроба си вече, други са тука още, но защо да ги излагам? Но как се бяга — аз знам. Представете си сами: ударих като стрела към уличката, която сега се нарича — ако знае някой? — сега се нарича „Малко Търново“, тая, която сега е със стъпала. Там имаше гостилница „Хръдличка“, високата къща, която събориха неотдавна. По тая долна улица кой знае накъде съм тичал, по кои посоки, но помня, че се озовах по едно време на пресечката на „Патриарх Евтимий“ и на „Раковски“…

Истина, после се научихме, че изстрелите, дадени от стражата, били само предупредителни във въздуха, но после, нали после чак се научих…

Ами сега? Поех по „Раковски“ към центъра. Току пред къщата на Стамболов — тълпа, същата оная, която бе благосклонна и която идеше насреща ми. Нямаше никаква опасност, приближих се, Стамболов бе излязъл на балкона и говореше. Това съм запомнил само:

„С божия помощ отворих Висше училище, за да ме ругаят сега тъй срамно възпитаниците, заедно с невинни ученици. Между тях и близки мои роднини!“

Едни викаха „ура“, а някои се опитваха да викат „долу“. Но аз много не запомних от речта, защото всецяло бях обзет от образа на Стамболов. Мрачен, почти черен, връзката му бе излязла от гърдите му, огорчение адско по лицето му.

* * *

На другия ден отиваме на училище. Но отидохме без книги. Ние имахме първия час история. Преподавателят ни по история отиде на катедрата, масичка бе тогава тая катедра, усмихна ни се и ни каза:

— Да живеят учениците, че помогнаха така хубаво да падне тиранинът. Натоварен съм да ви похваля с най-ласкави думи. Ида ви кажа, че за три дена се разпускате като награда за вашата дейност. Браво!

А ние като рояк не оси, а големи бръмбари от четворокласната стая на улицата със страшно бръмчение…

Вечерта ни курдисаха да присрещаме Стамболова, като излиза от двореца с рескрипта^[13]. Нашата група бе определена да стои там, гдето сега е ъгълът на „България“ с „Цар Освободител“. Точно пред входа. И ни командуваха, щом се зададе от двореца, да викаме — да викаме пак онези работи, които и досега ме карат да се червя…

А на ъгъла там, гдето стояхме, имаше вече и окачени вестници с червени заглавия и с радостни статии, които бяха със същите изчерпателни заглавия.

И ето излиза Стамболов с каляската си. И ние викаме. А той сваля цилиндъра си и ни поздрави с горка усмивка.

И нашите викове се смесиха с тропота на силните коне на каляската.

* * *

Виждам аз, трябва да потегля най-сетне за Лайпциг. Колкото и да се намират залъгалки за тука, като тия за шътбата по Софийското поле, за Григор Панов с неговия карадаалия алтъпатлак и моята кръвчица, за българския вселитератор Христо Гребенаров, за първостепенната политическа роля на учениците от четвърти клас и още колко, колко! — все пак трябва да се върви напред.

Защото, виж, всички вървят напред и са все с новото време, кариеристите в кариер, скромните със своята благонадеждна посредственост, келепирджиите със своя остър, ама как остър! — нос, а аз още разказвам за Софийското поле и за някакви си дърти шопи от Горубляне с триста им белези по гърди и по ръцете от удари и от тежките букагии^[14] за свободата на България!

И така, Гоце Делчев стоеше на гарата, с ръце отзад, което най-много му приличаше за капитанската му душа и за пълното му мургаво лице, от време на време ще похване черните си като писани мустачки, ще поизтърси кой знае защо черното си късо палто върху своята набита средноръстна, почти ниска снага, остро наблюдава, кога ще тръгне влакът, че да не останат парите ми, тия чисти жълти жълтици у него…

И както знаете, влакът тръгна, най-сетне, не може да стои досега я! — и ние се понаместихме в третокласното купе към Сливница — Драгоман…

Казах, кой с куфарче, кой с бохчичка, кой ей така на̀, както си се качил от улицата — нещо като на трамвай, макар че тогава още никъде нямаше трамвай…

А сега надеждата ни беше Симеон Радев… Защото аз знаех от немското само айн, цвай, а другите — те пък и толкова не знаеха… А Симеон знаеше вече отлично френски, пък и бе пътувал джанъм от Цариграда до София. Освен това, със своята деликатна, изтънчена линия на тялото и на лицето си, внушаваше респект като за пътник от първа класа пред кондукторите…

С бохчичка, с торбичка, с куфарче, с „молим вас, господине“, стигнахме до Виената. Едни, като архитекта Никола Костов — не го знам жив ли е и где е сега — и други останаха във Виена, там ще се учат и ще се готвят за жизнено поприще или за меснети^[15], по български — „високи и най-високи постове“; други потеглиха за Франция, за Швейцария, най-много ми беше мъчно за Симона^[16], с когото покрай Верлена, покрай всички литератури и поезии на света, за които той такъв топъл и бляскав комплимент ми написа в моя празничен сборник, тъй бяхме се сдушили — щото никакви раздели през години и през океани, никакви политически кавги не ще могат да ни разделят, макар и да стои той сега така бездеен поради обилието на толкова много други Симоновци и Радевци в България…

И ето ме, че съм сам-самичък на някаква виенска гара — и нямам нищо, което би показвало, че съм пътник…

И то само с моето огромно невежество по немски език. И истина е, не е преувеличение, че знаех само айн-цвай, дори драй не можех да кажа… И го знаех от дъщерята на Брожка, която бе във втори или първи клас ученичка — и като минаваше край нас, за да бърза към училище и да не закъснява, вървеше със своята висока фигура в марш, като викаше само: „айн-цвай, айн-цвай“ и така местеше пъргаво краката си по тротоара… „Раз-два, раз-два“…

А френски, виж, там бях доста напреднал благодарение на основата от Иван Славейков в долните класове на гимназията и най-много благодарение на арменеца Шахназар, който ни преподаваше френски в горните класове, най-дълго в седми клас, последния тогава. Шахназар бе човек с внушителна осанка, с черна пълна брада около благородното си лице, бе напълно благороден човек и по душа — и не знаеше ни бъкел български. Той беше арменски писател, живял и деял във време на изгнанието си дълго в Париж за народа си, останал без средства, приет сърдечно тука и назначен по френски преподавател в единствената тогава с твърде малко ученици наша гимназия. Представете си — в София само една-едничка гимназия, само един класически клас, само с 19 — деветнайсет — ученици всичко.

Когато не можеше с френския си да се разбере с класа, аз му служех за тълмач^[17], терджуманин^[18], понеже знаех и арменски, и турски — но после, после ще видите откъде. И за да не го посрамя, учех всичко отлично по френски — Расин, Корней, Лафонтен, пък ако щеш, и Ернст Ренан…

Особено с голям патос декламирах трагедията на Корней „Орас“ — Horace.

И правех дивашки жестове, когато дойдох до:

Е си сйо нетасе дйо тут Литали,

къ лориан контр елл

а локсидан садий…

Да не го пиша на френски, защото кой знае какво ще излезе!

А Коста Батолов — щом биваше дигнат да казва нещо наизуст, веднага се хванеше за брадичката си, току-що буйнала, но не бяла, както напоследък, а черна — и с тоя жест искаше да каже, че той е възрастен, мъчно може да учи наизуст, но ако Шахназар иска, можел да му декламира нещо на италиански. Защото Батолов бе една година в Италия, в Торино, за да си поправи бележките… Та, искам да кажа, тогава по френски биех Баталова Коста, а после той ме би по всички френски работи… Но и на италиански исках да го бия, ей така на̀, например, щом кажеше той италиански, аз почнех Стекети: Квандо, летриче миа, квандо вераи — и т.н. И, представете си, от него го бях научил…

Във всеки случай, всичко това не ми помогна във Виена…

Кой знае защо, разбрах, че трябва да отида на друга гара. И тръгнах. Но там, за мое голямо щастие видях Симона, който тъкмо се готвеше да се качи на влака за Франция…

— Какво търсиш тука?

— Нали пътувам за Лайпциг?

— От тая гара се пътува към запад, Франция, Швейцария, а за Лайпциг от друга.

Пак се сбогувахме, и аз пак останах на гарата с моя айн-цвай… — Лайпциииииг!…

Един служещ разбра какво искам, погледна ме в ръцете, искаше да каже:

— А багажът къде ви е?

— ???

Но ми посочи пътя, търчешком стигнах гарата за Лайпциг — и се настаних в едно третокласно купе. И тренът тръгна много скоро…

Като дойде кондукторът за проверка, не можехме добре да се разправим, но веднага се намеси едно маджарче, маджарски студент по класическа филология, отива да следва също в Лайпциг, от Седмиградско, той разбра, че съм студент и че ще следвам и аз по класическа филология, и аз в Лайпциг — и се обърна към мен на латински…

Каза, че се казва Шварц, почнахме да се разговаряме, като избирахме думи от Цицерона, от Виргилия, от Цезара…

Събра се цялото купе над главите ни, дойдоха от други купета, кондукторът — и той се закова при нас, а ние говорим ли, говорим.

И станахме отлични приятели с Шварц, Едуард му беше малкото име. Той се грижеше вече за моя немски език.

Пристигнахме нощем в Лайпциг, отидохме на един и същи хотел, но в различни стаи, сговорихме се да се срещнем долу в ресторана… Сговорихме се, но аз като бях черен дявол от сажди! Имаше в стаята порцеланов леген за миене, имаше и малко вода в една кана, но аз, като нямаше сапун, как ще измия толкова сажди и мазнини от себе си, за да мога да се явя долу?

И казах на слугата, но много високо:

— Шпайзе!…

— Шпайзе! — И ми сочи с показалеца си надолу. Да отида в гостилницата.

— Шпайзе! — ревнах аз почти сърдито.

И слугата след две-три или повече минути ми носи един шницел и хляб в една порция.

— Их! Какъв простак! — викнах аз възмутен, добре, че викнах само на български, иначе…

И повторих:

— Шпайзе!

Но тоя път му направих жест, като кога се мия и търкам. Да разбере, че искам сапун. Пък нали така бях запомнил, че сапун се казва „шпайзе“ на немски?

А той повтори усмихнат:

— Зайфе…

И отърча и ми донесе сапун…

Долу в ресторана Едуард умря от смях.

Записахме се двамата по класическа филология — и той първи семестър, и аз. И станахме неразделни. Той видя, че с латинския език не можем всичко да си кажем, особено като ме водеше по разни хубави локали за студенти. Аз бърже усвоих немския и отдавна знаех що е шпайзе, че е нещо за ядене, а не за миене. Но Шварц почна да ме учи и по маджарски, защото щели сме да прекараме лятото у тях в Седмиградско, и пр. и пр.