Александър Балабанов
И аз на тоя свят (2)

* * *

И тръгнах по мрачното и изгоряло Княжевско шосе — с главата и душата си за Дедеагач на Бяло море, с нозете си и със сърцето си за Дупница. Да, защото от Дупница Македонска е, както се казваше, и в Дупница живееше половината от сърцето ми, моят приятел и чест съквартирант Димитър З. Бобошевски. Той не един път е отделял от залъка си за мен — отначало неговият залък бе обилен, неговият баща Захарий отличен и честен човек, търговец от най-старата добра школа… В Дупница живееше Митко, а сега, след много „сега“, живее точно срещу мен, здрав и читав и бодър.

Това бе моят Нютонов бином в тоя момент. А по-хубавото, Паскалевият триъгълник, бе сам Димитър З. Бобошевски. Другите години — и ваканции, и не — аз все можех да го изчаквам да се върне пак в София, но сега — сега край, край!… Няма вече да дойде!… А аз толкова бях с душа негов, с такива усилия, струва ми се, успях да го накарам и той да се привърже към мен, щото често си мислех, в бурните ли пролетни ветрове се разхождах из полята, в праховете ли на Цариградското шосе, в биволските води на Искъра ли се гмурках: „Господи, възможно ли е да живея на тоя свят без моя Митко?“… И като вървях и мислех така, аз измислювах страшни способи да го задържа, да бъдем цял живот заедно, да стана голям човек, но и големец, само и само да мога да бъда с него…

Ето кое беше Паскалев триъгълник, ето защо не тръгнах направо към Бяло море, а за Дупница. Не бе изгодата, никак не бе тя, но аз от стеснение нея представих за предлог и за причина.

Тогава имаше влак само до Радомир, но аз и тоя влак не исках да използувам. Имах здрави крака, имах бистра глава, винаги я пълнех с мисли и мислички, със стихове и прози, с мечти и горести. Тъкмо за тая ми глава бе дългият път. И затова съвсем изненадан останах сам от себе си, като се видях толкова скоро в Княжево, в тая голяма кебапчийница, както я наричах аз…

Два часа вървене с една мисъл в главата! Неусетно!

И поех все нататък.

Мислех си после за баща ми, за братята ми, за чифлика, за богато в сърма и злато изживяното мое ранно детство, за успехите си в бакаллъка, в градинарството, поливане на лехи, чистене, садене, продажби по пазарите. А от много охолните години на нашия чифлик пред мене се мержелееха безкрайните пшеничени полета с всички чучулиги над тях, жътвари ми пееха в душата:

Подууна ветер, Стано ле мори,

подууна ветер…

Де гиди ашик, Стано ле мори,

по Вардарско поле…

А жегата бе рефренът… Зноят на пладнето трептеше от земята и до небето.

Хладен ветрец засегна тревите и храстите…

Не ми е ветер, Стано ле мори,

не ми е ветер…

Де гиди ашик, Стано ле мори,

най̀ ми са жетвари…

И понеже днес, когато ще четеш тия скръбни редове, и понеже днес е тъкмо моят рожден ден — 30 януари — стар стил 18 януари, отпреди 1900 година брои се само 12 деня повече, — нека изкажа и друго, за което мислех по дългия път към Дупница.

Ще му дойде времето и мястото, аз ще разкажа и за Щип, и за плочите му, и за Новото му село, и за Бялото му бърдо, и за Тополница — Кавакли, и за Хисар, и за лъкатушната сладка Брегалница^[1], и за поройната смъртоносна Отиня; но сега да кажа само и за какво мислех друго.

За наистина прословутия ми дядо Манол Кяя (тоест Манол Кехая — по тукашному), който е представен от покойния географ, билият министър на просвещението и убит в кабинета си от Каранджулов Васил Кънчев^[2], като основател на българските училища в Щип, който град, пак същият тоя Васил Кънчев, наричаше рудница за учители на цялата българска земя, тоя Манол Кяя, който ходеше и с пушка; поне за героичната му дъщеря, майка на моя баща, баба Зоица, която също ходеше с пушка по всички полета, и с телескоп, и стреляше хем… Мислех за баща си, Михаил ефенди, който е и досега за мен идеал за хубав, силен, дълбокоумен и оригинален човек… Особено мислех за неговите афиони, на които той възлагаше най-големи надежди винаги и които наистина пълнеха със злато нашите сметки… Някога, ах, някога!

И за безкрайните наши нивя, от край до край макове…

И си изпях още тогава по пътя едно от малките мои стихотворения:

Ален бял

на длъж, на шир

мак се разлюлял;

рей се, люлей се

на пролетта ми в зноя,

надеждо моя…

Като вървях така, в село Муси-бей намерих самия Бобошевски Митко и брат му Владимир. Те там имаха имоти близо до Дупница. А Дупница тогава бе джепането и изходната точка на всички комити. А кой не бе комита? Ех, слава богу, казах си, отсега ще се отива с талига в Дупница.

И ето, гледам до каменни или дървени колиби насядали булки и моми, лющят и чукат царевични класове, наклали огньове за печене на нещо, около купищата царевица и около колибите се въртотяха едри кози, влизаха в колибите и пак излизаха, подир една коза влязох и аз в една от колибите…

Не знам как да го разкажа. Дали с лековерието и лекотата на хората, които бяха направили това, и го правеха и уреждаха, дали с удивителни и въпросителни ли, с многоточия ли — или просто на просто да им го кажа?

В колибата, тоест не в колибата, а колибата беше пълна с бомби… Ама всякакви. Малки като портокали, големи като дини, четвъртити като сандъчета, и всички пълни и пълни…

Всички колиби бяха пълни с такива бомби, с фитили, с ракети, с динамити…

И между всичките тия стоки току се разхождат козите и си завират подвижните муцуни…

А наблизо до колибите купища царевични класове, огньове до тях, в огньовете пукат ли пукат пуканички…

И само току влизат и излизат мъже, взимат си по две или три бомби, според големината, а някои само по едно сандъче, и ги носят към ридовете…

А там, на ридовете, безкраен и адски пукот.

* * *

Истина, аз бях преспал през нощта в един хан по пътя до Муси-бей, не бях толкова изморен, но имах голяма нужда да се оттегля за малко нанякъде, сам, пак сам. Тоя пукот, тия бомби, а вярвайте, не толкова някаква опасност за себе си — а най-много това безкрайно и бабаитско лекоумие ме бяха отчаяли, нервите ми бяха се разкъсали…

Пък и слънцето бе си отишло вече от долищата и от реките, краят на сенките на тополите и на ридовете вече не се виждаше къде е. Тия сенки бяха си отишли, както бяха дошли и слезли от най-високите места. А сега само върховете на най-високите тополи се златяха.

Ето, крави, биволи, биволици, насреща им тичат с вирнати опашчета телци и чукарчета — тъй наричаме ние в Щип малките биволчета — те като големи гайди пищят и викат, и викат и махат опашки, магарета отвсякъде реват, едно на друго тръбят и си отговарят, конете цвилят като струни на цигулка, когато се късат…

Но спрямо пукота на бомбите тоя вой и радостен вик на завърналия се от паша добитък едва се долавяше, по-скоро се чувствуваше, защото се знаеше, че тия животни по това време от хиляди години все така реват и се радват, когато се връщат да се видят с челядта си. Дори и цвиленето на ергелето, тия полудиви коне, колкото и да бе остро, пак изглеждаше само като маркиране. Нещо като кога някой клати езика на голяма селска камбана — знае с ума си, че трябва да звъни и да бие, мисли дори и че я чува, а тя не издава всъщност никакъв глас. А тук всичко бе заглушено от пукота.

Но това, което не можеха да извършат, тоест да надвият на тия пукоти — нито биволици, нито коне, нито тия толкова заревали магарета, — това биде надвито само от едно:

От ревопеенето на комитите и на техните чираци, на комитчетата, на войводите и на байрактарите.

Всички пееха, ако може да се нарече пеене това избухване на яростта, само тая песен се чуваше:

Не ща, майко, на султана вергия^[3] да плащам.

Аз не съм голям герой, но пък и не съм съвършен страхливец, като мислех, че не ще се изложа много пред тия бабаити, ако им кажа, че всичко това е крайно опасно, че комитите са си комити, но могат да изгинат и всички булки с децата си, всички кози и да пламне цялото село, макар че колибите са малко на края на селото.

И им го казах, казах го на по-големия брат на Митко, на Владимир, и, струва ми се, онзи ден го видях и сега да ходи пак с кожен калпак, както тогава, с калпак от жълторъждива кожа, макар и да не е в село сега, а да си е в София свободен търговец, както ми каза сам.

В отговор не само той, а всички, които бяха близо, ми се изсмяха с обида за мен. А Владимир после прибави:

— Ааа, това е нищоооо! Всички къщи са си пълни с такива бомби.

И един ураганен гръм разтърси цялата земя.

— Голямо сандъче бе това, — прибави Владимир. — Това е сигнал да се спре за тая вечер. — А това, гдето казваш, че щяло било да стане нещо, хич не му мисли — комита от бомба бои ли се?

Поисках да се отделя и да си легна.

— Вземи това чулче и иди в тая колиба. Постели си го там под купа на бомбите. Хем ще спиш, хем ще ги пазиш. Знаеш, синковци, крадат ги, та риба да трепат с тях…

— Тоя Владѐ, тоя Владѐ! — извика Митко.

Чулчето, колибката, хубавичката мила колибка, сивичките ми топки, легнах си, поне да бе на друм легнах, на друм заспах, камен зглаве, друм постеля… А то тука ето ти и чулче, сандъче, зглавие…

Легнах за лягането, ама не питайте какво сънувах…

* * *

В Дупница се настаних чудесно в тяхната широкодворна къща. Плодове, грозде, Рила, бистри и буйни потоци, къпане, ловене на риба с билье и с бомби — тогава още не бяха се сетили българските държавници да забранят нито бильето, нито бомбите. Само от време на време вече едва се досещах за Дедеагач, за чудното Бяло море, което и насън ми се хилеше често със своите милиарди усмивки…

Един ден, като влязох в дюкяна на чичо Захарий, прочетох в един „Държавен вестник“, че се отпускат от Министерството на просветата между другото и две стипендии по филология за странство, една по славянска филология, другата по класическа филология, броят на „Държавен вестник“ бе 68.

И както си бях лек и в почти бални дрипи, току за общо развеселение, заскачах — на един скок до прага, на другия навън, и още един навън, после пак обратно — все по три скока…

И виках:

— Ще я взема!…

Това надскачване добре бях изучил още в Щип, с другарите си, особено за да привлека вниманието върху мен на по-големия от мен Александър Развигоров, който не ме пускаше да играя с тях, понеже съм бил още малък и пр. Еднаж, като се бях върнал в къщи разплакан от яд, че не ме пущат с тях да играя, дядо ми, собствено прадядо ми Манол Кяя, които ходеше и с един дебел бастун и в антерия, отиде при тях, че ги натупа всички… Но те пак не ме приемаха. Тогава аз реших да се науча да скачам на три скока. И им направих една репетиция, надвих самия главатар Александър Развигоров, брат на Мишо Развигоров и чичо на Страхил Развигоров, които бяха наши комшии, и те ме приеха…

— Надрипа ни, — каза Александър… — Ела. — Под името именно на тоя Александър Развигоров, който е още бодър, жив и здрав и го срещам често, аз публикувах най-топлото за мен стихотворение в Мисъл „Искри“ и после и поради това име създадох и моя млад Развигор^[4].

Това скачане на три устрема усъвършенствувах после в двора на Солунския пансион^[5], гдето прекарах две годинки, загледан все в Олимп. И станах майстор на скачането.

Затова и сега с нищо друго не можех да изразя сигурната си мисъл, че ще взема стипендията по класическа филология, само с тия скокове.

Сигурен бях, защото бе с конкурс. Ехеее! Кой ще ми излезе насреща? Че от мен бяха излезли такива големи песни от Илиядата в професорското списание „Български преглед“, а Иван Славейков^[6], който бе тогава член на Академията (Книжовно дружество), бе редактор на Периодическо списание, бе ме похвалил ужасно за превода и за стиха. Чилев пък тържествуваше, че негов ученик по гръцки така точно предал гръцките хекзаметри. Иван Славейков дори направи с мен съглашение да му давам всеки месец по една песен, а той ще ми дава по 48 лева… Още не мога да разбера защо не 50, а 48… И така да си свърша университета, ако не исках да отида в Дедеагач и ако не получа някоя стипендия… Илияда — 24, Одисея — 24=48 месеца! Четири години!

За превеждането и пр. ще трябва да се разправи после, при епизодите, а сега го споменувам, за да кажа защо си бях толкова сигурен, щом бе с конкурс.

— Ще я взема! Ще я взема! Ще я взема!…Така, на всеки скок по едно — „ще я вземааааа!…“.

Чичо Захарий не обръщаше внимание, той имаше много дъщери и синове, бе навикнал на такива пощурявания…

Освен това хич и не ми трябваше да се готвя по нищо, искам да кажа, в „Държавен вестник“ се пишеше, че на конкурса ще се държи изпит само по гръцки, по латински и по български…

Та, що се вика, нямаше нужда да бързам за София, можех още няколко дена да си скачам и да си ям кебапчета и пъстърви и плодове и дини…

Конкурсът бе обявен за шести септември сутринта в осем часа в тогавашния университет зад двореца на улица „Московска“… Това на улица „Московска“ го прибавям сега, в „Държавния вестник“ не стоеше и това…

Ще тръгна на пети септември сутринта от Дупница — и ще стигна…

* * *

Узори, съвсем в тъмно още, на 5 сутринта тръгнах пеш от Дупница за София, добре натъкмен с храна в една торба. Нямах представа какво може да се случи и дали ще мога да стигна навреме, но бях уверен, че ще спечеля конкурса. На тръгване Митко се наведе на ухото ми, сложи ръка в ръката ми и ми пошушна:

— Не викай! Вземи тия четири лева. Толкова струва железницата от Радомир до София. Ще стигнеш към 4 часа подир пладне. Имаш време да се нагласиш за конкурса…

Какво ще викам? Взех парите и ги стисках все в ръка. Нямах никакъв джеб на панталоните си, бяха тъкмо тия, които Павлович ми бе купил с грабнатите от мен пари за 11 лева. Но не бе останало нищо от тях. Още малко, щях пак да ги обувам като чорапи — един по един. Припомних си как, преди да тръгна от София за Дупница, Коста Батолов ме накара да се хвърля в един вир под Драгалевския манастир, а той взе да ги кърпи, като взе един трън и намери някакви конци, които мушна в направената от него иглена дупка на тръна.

Бедният Батолов, той често разправяше това хубаво нещо, а последния път, като бе дошел още жив от Париж, като пълномощен министър там, на един обяд го разправи и на… мааани, мааани… да не казвам сега…

Вървя, вървя, вървя, вървя. София не се стига. Небето се заоблачава, някаква буря иде. Много мъчно се върви. Прах, вятър, тръни, жажда, малко подути вече крака. А София още е много далеко. И не току така само София далеко, ами и Радомир го още няма… Ами ако пропусна железницата? Не! Аз ще взема тая стипендия, пък ако ще би и да затърча към София… А четирите левчета ми стоят в ръката, стискам ги, стискам ги.

Пък току виждам двама-трима цигани и пет-шест циганки.

Подкарали няколко коня. Мършави, не мършави, а цели мърши…

— Къде бе, майстори и майсторици, къде карате тия коне?

— На София.

— Е па за какво на София? Там няма ли коне?

— Има, ама такива няма. Ще ги продаваме.

— На кого ще ги продавате?

— На зоологическата градина за вълците…

— Колко сакате за един кон?

— Четири лева…

— На̀ ти четири лева, дай ми кончето, ей това на̀, дорестото…

И се метнах на него. Ни самар, ни седло. Гърбът на кончето, на дорестото — дъска, сякаш на тараба яздех. Боли що боли, но нищо от това. Ама кончето, дорестото, повлачи се малко, поотиде напред, пък току запря. Мушкам го, викам му, моля го, тръгне две-три крачки — и пак спре.

А небето се стъмнява, бурята иде, денят ще избяга, шести септември е утре, слезнах от кончето и му говоря:

— Теб те спасих от вълци, а ти не искаш да ме заведеш поне до Радомир… Там ще те продам на добри хора, те ще те хранят с асъл (зелен ечемик) и със сено, ще ми се угоиш…

И му дадох малко набрана от мен по-прясна тревица. То я залапа, но нямаше никакъв апетит всъщност.

И пак му се метнах. Повървя малко, но мърша върви ли?

А чувам, нещо като влак свири из планините, из ридовете и долищата, иде влакът за Радомир или тръгва — знам ли, съвсем и не помня точно станциите. Но помня, като че е днес свирнята, писъка на локомотива, той ми раздираше сърцето…

И видях и сградата на Радомирската гара.

И се хвърлих от кончето, от дорестото, оставих го, затърчах към гарата, преминах като стрела през двете врати — задната и предната, право във влака, той потегли…

Чух един последен писък на локомотива — и повече нищо не чух, нищо не видях… загинах… мрак захлопи очите ми.

* * *

— Сане!

— Мане!

Свестих се в ръцете на един мой връстник и другар от първо детство, Мане Арсов, сега жив и здрав и виден адвокат в Лом.

Мане Арсов е син на големия родолюбец в Щип, Арсо Лазаров, жив и здрав още, макар и в дълбока старост. Той е историческа личност, той е първият председател на сръбската Скупщина след голямата война, когато бе включена в Сърбия и Македония. А Арсо пък е брат на големия пръв председател на Македонския революционен комитет Тодор Лазаров, който преди първата ни война още, много отдавна, бе изпратен от турците на заточение в най-лошата Африка и бе се върнал тъкмо преди обявяването на първата мобилизация на 17 септември в 1912 година…

Той, Тодор Лазаров, за когото има много да се пише и говори, бе ми учител по френски и по пеене в Щип, учеше ни да пеем и да се борим, бе най-сладкият човек, когато се хванеше за червенорусата си брада и се усмихнеше с ония божествени и мили очи…

Особено помня от него на френски и досега оная малка френска песничка, която разправяше за едно малко корабче, което никога не било още плувало по морята. „Илететьон, петит навир, ла илететьон петит навир, ки наве жа… жа… жаме навигееее…“ Написах го тъй както го знаех като дете, а не както бих могъл да го знам сега…

В София го виждах по-късно няколко пъти и сме седяли в казиното на една маса, той, Яворов и аз, в разговори за заточението и за борбите…

Тоя Тодор Лазаров, щом чу барабана да бие за мобилизация, от радост, че вече е дошел часът на свободата на Македония, и от възторг пред последната, според него, борба, застреля се сам и остави една бележка такава: „Моят идеал се сбъдна. Няма време и сили за други идеали.“

Помня, и аз поносих ковчега му на изнасяне от „Света Неделя“…

А брат му Арсо бе баща на моя Мане и близък приятел на моя баща. Те двамата с Гоце Делчев направиха първия комитет в Щип, собствено Гоце Делчев бе волята и желанието и тоя, който правеше…

Но и те не бяха по-слаби.

При други случаи ще представя тия големи благородни щипски къщи, като на Арсо Лазарови и въобще на тяхната фамилия Хаджидимитрови, на Гочеви и на Печеникови, от който род е майка ми, и на много други. На Арсо Лазарови дворът — не дворът, а дворецът — бе нещо като рай за нас децата. Големи градини, обилна вода, плодове, чешми с широки и буйни чучури, високи стени, огромни одаи с чудни украси и резбарство, весели и хубави лица, умни очи и глави, интелигентност и висока култура и пламенно родолюбие. Арсо Лазаров и баща ми бяха арбитрите на всички граждани и за всичко. При избиването на двестетях души българи във Виница, която роди мобилизацията и войната, баща ми в Щип държа реч, в която между другото каза на народа:

— Бог да е на помощ и на турци, и на българи!

Но за тия работи иде ред после.

А майката на Мане пък беше най-близка приятелка на моята майка, с която били родени в един ден и неразделни другарки до смърт, пък и комшии. А и аз и Мане — и ние двамата пък родени в една и съща нощ!…

Който не вярва, нека отвори големите евангелия на прадядо ми Манол Кяя, който на края, на бели, нарочно за целта подвързани листове, държеше голяма и точна хронология…

И както виждате, чудото стана. От умора, от мъчения, от нерви, от страхове да не закъснея аз бях само молитви към всевишния.

И той ме чу. И ме хвърли в несвяст в ръцете на Мане.

Не знам, дали защото аз бях слушал винаги господа, или господ мене слушаше — но това стана и бе и е така…

От Щип още като невръстен хлапак аз бях заминал за Солун през Криволак по Брегалница, по милата Брегалница, която ми бе като корито, в която аз си бях рибка в детството, а Мане — за Кюстендил.

Аз стоях две години в Солунския пансион, оттам в София. А Мане завърши Кюстендилската педагогическа гимназия и сега отиваше в София да се учи по право в тукашния университет…

Цял бях облян в мокроти, от амоняци, от студени води, а по дрехите ми какво ли нямаше. Но всичко бе тъй смесено с прах, щото не се познаваше кое що е…

Нещо ме засърбя по лицето, обърсах се с ръката. Запалени цигарени книжки се полепиха по пръстите ми, по устните ми, кой знае на какво ще да съм приличал. Със запалени цигарени книжки под носа и по челото ме свестявали…

Братски се целунахме с Мане, но после, видях, и той почна да се бърше…

Влакът вървеше и бухтеше към София, претоварен с големи надежди…

Ето го иде кондукторът.

— Билет?

— Нямам…

— Е, добре де, разбрах, че нямаш. Друго?

Мане извади четири лева и ги подаде на кондуктора за мен.

— И глобата, и глобата!…

— На̀ ти и глобата… Голяма работа, петдесет стотинки…

Мане вече знаеше от мене за циганското конче неблагодарно и за моите цели в София.

Що бяха приказки по пътя за София. Що бяха спомени. Що бяха радости и силни надежди!…

Скоро дойде София. Нещо като четири часа подир обяд, струва ми се.

— Сбогом, — обадих се на Мане.

— Ако няма къде да спиш, ела при мен, аз отивам у близки.

— А бе и аз имам и близки, и много отлични роднини, но не е време сега за гости. Трябва да се тича. Ще се видим после, като свърша работа. Благодаря!

И като си бях разпарцален, изпоцапан по очи и по лице и по дрехи, зъгнах се като стрела от гарата към София.

Кой знае, тогава нямаше ни трамвай, ни автомобил, ни автобус, и все пак гарата ми се видя близо, като да бе в средата на София…

И с тръните и чичките по дрехите, и със зийналите като сомове обувки — право в университета на улица Московска срещу двореца…

Да видя по-точно кое за кога се обявява…

Не съм от тия, които лесно се плашат, и въобще от нищо се не плаша, тежко му, който иска със заплашвания да ми каже нещо, но тука се изядох… Да тичам аз през села и градове, да припадам, да яздя на дъски и на метли като някоя вещица — а то?

Обявлението искаше от мене работи, които аз никак нямах, и нямах нито време, нито сили, нито средства да ги приготвя.

За конкурентите и по класическа филология се искаха предмети, които бяха за инженерство, за математика, за медицина и пр.

Писменият изпит бе назначен да стане на шести септември на 8 часа сутринта в аудитория № 11 на улица „Московска“, а сега беше вече пети септември — и то близо вече към пет часа… вечерта…

Обявлението бе сложено в рамката под стъклата, аз се опитвах да извадя стъклото, да извадя и самото обявление, за да видя дали няма от другата страна друго обявление. Но не можах, пък от яд и пръстите ми трепереха.

Ами сега? Къде да се дяна?

Файнберговите стаи сигурно ще са заети заедно със самата барака. Пък и такъв, какъвто бях сега, по много извинителни и понятни и мили причини, по никой начин нямаше да се явя там.

Аз не бях изживял никакъв роман, но там бях написал аз един роман под заглавие „Сърце“ и под сърцето като подзаглавие „Поема“.

Черновката после взех със себе си, чистия ръкопис бях оставил на Стефан Костов да го предаде за конкурса от фонда „Иван Вазов“.

Нищо от това, не е и интересно, но аз взех да се ядосвам, че не взех поне адреса на Мане…

Скоро се съвзех.

И с лудо тичане към Министерството на просвещението. То бе тогава на улица „Левски“, срещу ъгъла на Народната банка, точно над сегашната агенция на вестник „Зора“, на пресечката на „Алабинска“ и „Левски“…

А министър бе сам Иван Вазов^[7].

Ще ида при него. Той е поет, ще разбере, че геологията и математиката не са нужни за класическата филология, че в „Държавен вестник“ е обявено другояче и че аз искам да стана стипендиант по класическа филология, че аз съм превел именно в стихове и най-хубавите песни на „Илияда“, да ги види, те са в „Български преглед“… Повтарях си урока при тичането…

Така тичах и така мислех, но не зная по-бърже ли мислех, по-бърже ли тичах…

* * *

В полумрака на коридора, тъкмо пред кабинета на министъра — Перикъл Чилев и Драгни Делиделвов!

И двамата из едно гърло:

— Чудна работа! Всички те чакаме да се явиш на конкурса, ти трябва да вземеш тая стипендия, а те няма никакъв.

Обясних им работата.

— Влизай тогава, влизай при министъра, ние можем да почакаме.

И аз турих торбичката с храните в ръцете на Чилев, разсилният ми отвори и влязох…

Иван Вазов бе просто цветущ.

С благи усмивки посрещна моите дертове. И каза да отида при г. Ст. Лафчиев, главния му секретар — той ще оправи работата…

И аз — от едната врата право в другата, при г. Ст. Лафчиев — главния секретар.

Донесоха му „Държавен вестник“, брой 68.

— Бъдете спокоен, аз ще наредя да се оправи грешката…

Да бъда спокоен, но аз не съм спокоен.

— Дайте ми „Държавен вестник“, аз сам ще отърча до председателя на комисията. Сега е близо шест часът, разсилният може да не го намери. Аз ще го намеря, гдето и да е…

— Добре! — каза съвсем учуден г. Лафчиев.

Докато каже „добре“, грабвам вестника, излизам, казах накратко на Чилев и на Делиделвов, че се оправи, взех торбата и хуквам към дома на председателя. Председателят беше г. проф. Александър Теодоров — Балан^[8].

Аз още като ученик имах симпатии към тоя човек за неговата воля да бди над езика ни, също не един път съм защищавал неговата история на литературата ни. Така и после пак сме се разбирали. Особено впечатление ми е правило неговото дълбоко чувство за справедливост.

И така е вървяло доста дълго. И сме се разбирали добре въпреки някои негови крайности. А когато излезе неговата граматика, аз исках просто да изтъкна значението на такъв труд, като отърсих тия крайности, които според мен щяха да послужат за прицели на враговете му. Той не ме разбра, нападна ме люто, и аз не останах длъжен, и всичката работа се свърши с една карикатура, как се борим…

И тичешком отидох аз до ул. „Кракра“ 16, гдето живееше г. председателят. Тъй точно помня още номера. Сега навярно входът и номерът на къщата са откъм ул. „Св. Климент“.

Късмет. Професорът се готвеше да излезе. С шапка, с всичко натъкмен.

— Направили сте една голяма грешка в обявлението за конкурсите.

— Я да видим каква е тая грешка.

Обясних му.

И тръгнахме и двамата по улица „Московска“. Но мен ми се струваше, че вървим като охлюви. И само току го дърпах да върви по-бърже. Той, благ и справедлив човек, не се сърдеше на това мое дърпане, а се подчиняваше. Разбираше какво е в душата ми.

— Ето, четете обявлението, четете „Държавен вестник“.

— Аз съм направил грешка. Ще я поправя. Веднага.

И я поправи. Но аз пак не се успокоих. В мой интерес бе темите да бъдат мъчни, особено по гръцки и по латински. Помислих си дали не са дали Чилев и Брожка еднакви теми, тоест както за общите изпити, лесни. Оставих Александър Теодоров — Балан, отидох в дома на Иван Брожка. Той живееше точно до къщата на Файнбергови. Някак си от другата страна, за да не ме видят, влязох в градинката на Брожкови. Добрият, духовитият учител по латински, който също ме познаваше много добре, запита:

— Какво те носи? Седни малко, изглеждаш уморен.

— Нали за нашия конкурс, за класическата, дадохте мъчни теми, а не както трябва да се предполага по обявленията?

— Разбира се, разбира се. Видях аз каква грешка са направили. Дадох мъчни теми.

— И от български на латински?

— Да, да.

— Сбогом, благодаря.

Сега пък хукнах да диря Перикъл Чилев, той живееше на улица „Антим I“ № 20.

Слава богу, и него намерих още в къщи.

— Не се безпокойте, аз дадох мъчно, дадох и стихотворение…

Като излязох от къщата на Чилеви, взех да мисля къде да нощувам. Времето не бе за Борисовата градина.

Срещнах Кръстьо Бояджиев от Враца. И той ще се явява на конкурс за минно инженерство. Още в гимназията ние много се разбирахме с него, макар и да бе реалист.

И отидох в неговата „квартира“. На ул. „Гурко“, там, гдето сега е новата поща, в един двор имаше една обущарска барака, празна сега. Нея беше окупирал Кръстьо Бояджиев за „квартира“. Чудесно! Кръстьо Бояджиев получи стипендия по минно инженерство, после бе и директор на мините, често заедно сме минавали край тая „квартира“ в последните години.

Измих се на чешмата в двора, стегнах се с всички сили, хапнахме здравата. И заспахме рано, рано.

На другия ден сутринта — едно ясно слънце, един хубав ден!

И двамата се запътихме мълчаливи към университета.

И долу в главния вход заварих мнозина от приятелите си. Батолов, Костов, Коен и други.

Те дошли да „помагат“. Тоест да агитират между кандидатите. Особено Стефан Костов, взел и двете книжки „Български преглед“ — с моите Илияди — и само току ги показва на разните кандидати. Значи, с него ли ще се мерите? Ехе! Я си търсете друг предмет, и пр.

И аз взех стипендията по класическа филология. И скоро се приготвих за път. Нямаше какво много да готвя.

Заминахме заедно със Симеон Радев^[9], Кръстьо Бояджиев и някои други.

На гарата бяха дошли да ни изпращат, между другите, Гоце Делчев^[10], Димитър Ляпов-Гурин, който като дете се радваше, че съм получил стипендия и че заминавам за Европа.

Току не щеш ли, както се шегувахме, ето ти един страшен гостилничар — Григор Панов, заедно със съдебния пристав.

Григор Панов правеше това от чиста злоба, както съм го описал още приживе.

Гоце Делчев разбра, че ще ми се вземат парите. А с какво ще следвам после? И ми изкомандува:

— Дай всички пари на мен!

Дадох му ги. Бяха все жълтици.

Претърси ме приставът — не намери нищо. Когато влакът потегли, на сбогом, Гоце Делчев ми ги връчи всичките обратно.

* * *

Влакът потегли и ние с него към Европа, кой с куфарче, кой с бохчичка, кой — ей така на̀, както си вървеше из софийските улици. Симеон Радев — за Дижон, Кръстьо Бояджиев — за Лиеж, друг врачанец, Никола Костов, за Виена — архитектура, моя милост — за Лайпциг…

Беше 13 октомври 1898 година.

Симеон Радев знаеше отлично френски — и всички се държехме за него по пътя. Той бе свършил турския лицей в Цариград, доста време от лятото бяхме прекарали заедно в София, особено в бурното време на Зола и Драйфусовата афера, която бе станала не френска работа, а всесветска — и светът бе се разделил по нея. Що препирни! Що статии! Що j’accuse-и!^[11]

Ние със Симеон Радев се сдушихме много тясно и до днешен ден сме заедно, гдето и да се намираме по земята…

Но за пътуването и за по-нататъшните разпри и срещи и радости и напасти на съдбата, за поезиите, за политиките ни, за учението ни, за борбите ни — ще дойде ред.

Сега искам да кажа, че понеже захванах тия бележки някак си скоком и случайно, много от тях дойдоха съвсем случайно на калема, много работи просто калемът ми не ги хвана…

Ако даде господ здраве и живот, ще ги подиря пак с калема си, когато стане нужда да се издаде нещо цялостно. Но все пак само някои работи някак си ме мушкат отляво надясно и отдясно наляво — „кажи и нас, кажи и нас…“.

Не разбират, че събитието не ги влече, значи — не са потребни за темата.

Но аз ще се повърна за някои работи, като направя нещо като интермецо — за Щип, за Солун, за Вардара, за Софийското поле и още за какво ли не. Пак ще се види, че и не току-така само гладории и мизерии е било в първите начала на началата, а и нещо обратното и фантастично дори…

Ще наруша правилата, всички правила на съчинителството, но няма какво да се боим, досаден може да бъде някой писач не само с изпълнението на правилата на писанието за „едната четвърт от текста увод“, за „едната дванайсета“ и пр., а и без правила — стига да е майстор на досадата. Най-лошото е за нещо, когато не го носи събитието на разказа.

И така, нека почна от един апостроф, както се е практикувало във византийските съчинителства.

Преди някоя и друга седмица ме среща съвсем любезно старият политик и обществен човек с голямо изминало бъдеще, вечно честният и правдив Илия Георгов^[12], който, както съм чувал, е бивал свалян от въжето за своите убеждения и идеи, среща ме и ми казва:

— Всичко това, което пишеш за Милюкова, е съвсем точно така. Истина е, той взе остатъка от парите, които му се падаха за пет години по договора, но ти не си знаел да разкажеш, че Милюков с тия пари предприе едно пътуване из Македония и стана най-верен приятел на България и на македонците… Разбира се, че откъде ще знаеш ти тогава тия работи, ти си бил дете, но е така, — свърши Илия Георгов, ул. „Любен Каравелов“ № 7.

— Досега за моите тия леки и скромни писания все ме спират и ме разговарят хора от твоята категория. Много съм поласкан, че и вие ги четете. Имам някаква лична гаранция, че почти всичко е вярно, защото никой от вас не ми каза големи опущения. Но все пак, аз пиша само това, което можех да знам тогава, и което виждах и живеех само тогава, и то е вярно само като картина на действителността ми от моите детски години, повече и не иска да бъде…

— Не, не! — прекъсна ме Георгов. — Много право, много право!

— За Милюков аз знам после, че ходи в Македония, и му четох например описанията за Щип и за черквите в Щип, особено за единствената по хубостта си и по структурата си каменна сграда-черква „Фития“ на Хисара, в която живееха мечките с мечкарите си. Той я нарече най-интересната. И аз все ще намеря място и време да я представя с всичката ѝ тайнственост там високо над града, над лъкатушна Брегалница, в която слънцето се къпеше всяка вечер. За черните и дебели синджири, за високите дъгови прозорци с бухали и орли, и кукумявките по тях…

Но аз не знаех с кои пари бе отишел там Милюков, пък и той не говореше за това, когато аз слушах.

Друг един съвсем модерен политик и бил вече два пъти министър — дай боже и трети и четвърти път да бъде! — той пък ме срещна и понеже е бил винаги чужд на нашия мир, а е съвсем нов човек, каза с укор:

— Четем твоите писания всички целокупно у дома, дори и слугинчето ни не изпуска нито брой от тях и без да му кажем нещо, тича само̀ да купи вестника, за да не останем не ние, а то да не остане без него. Така чувам и от други познати, но чужди на тогавашния ваш свят. Но защо си толкова бърз? Струва ми се, стесняваш се да ни занимаваш с такива дреболии. Такова е впечатлението ни. А това съвсем не е така. Преди всичко тъкмо тия дреболии ни правят живи времената и хората оттогава. Ето например, сигурно ти не си искал да ни внушиш такива мисли, а ние всички се учудваме на това силно чувство за другарство, което е живяло между вас тогава. Такава привързаност, вярност, чувство да се помогне на другаря на всяка цена. Наистина, ние стоим слисани пред тия порти на миналото, което ни разкриваш — и плачем, че това чувство за другарство сякаш сега е хвръкнало от тоя наш свят или пък го е отровил някой егоист някъде по Балканите и по кариерите на жизнените поприща… О, тия кариери! Какви чудовища направиха от нас!…

И така, понеже най-сетне се срещнахме с Григор Панов, който дойде на самата гара и без всяко право и закон иска̀ да ме екзекутира, аз ще разкажа за него.

Ще вървя в много случаи така рачешки или както дойде на перото или на клавиша на машината ми, особено сега, когато някак си едва свиря на тия клавиши поради една малка напаст на времето, която скоро ще мине и пак ще бъде, както си е било.

А работата с тоя Григор Панов стои така. От време на време съдбата ми помагаше да се настаня в някоя гостилница временно. Заедно се събирахме на една и съща маса по шестима-седмина, и бяхме все заедно. Един ако яде — всички ядат. Един ако го няма — и другите не влизат…

И така се бяхме настанили в Григоровия „Студентчески клуб“. Ние си бяхме всички еднакво важни един за други, но нему му е правило впечатление, че се водели по мен, и пр. Един ден решихме да избягаме оттам, защото храната била развалена. Ние му платихме общо и честно. Но той не си взел бележка от плащането, а изкарал изпълнителен лист срещу мен, като виновен. От злоба и любов.

И както си вървяхме един ден с Мара Груев, после дългогодишен главен счетоводител в Министерството на външните работи, от училище с книжка под мишка, Григор Панов, пред тогавашната Народна библиотека на ул. „6 септември“, иде при мен, очите му кървави и пламнали от злоба и гняв, пристъпва и вади един огромен черен карадаалия алтъпатлак и го насочва срещу гърдите ми:

— Ти бе, ти, защо напусна гостилницата ми? Не е за парите, а защо ме унижи? Кръвчицата ти… — Собствено Григор Панов ме обичаше, но от яд и злоба…

И посегна да гръмне. Аз извиках стражаря, който стоеше на зида до библиотеката, а стражарят, наместо да дойде да ми помогне, взе да се отдалечава — всичко това ставаше много бърже — и каза:

— Не съм видял действие. Не мога да се намеся.

Панов, наместо да стреля, отпусна револвера на земята, взе да се задавя от смях за тая глупост на стражаря, аз също, Мара Груев, когото не знам защо викахме с женско име Мара — и той взе да се кикоти… и опасността мина, Григор не ми изпи кръвчицата.

Григор собствено не бе лош човек, ама злоба и инат. И пак ми се закани и дойде на гарата. И после в Лайпциг ми наложи запор на стипендията, още не знам дали е правилно било или не, но получавах оскъдната си стипендия все със запор…

Тоя случай с Григор Панов и със стражаря „Не съм видял действие“, както тогава стоеше в служебните книжки, че трябва да се намесят само когато видят действие, е описан още преди тридесет и повече години в приснопаметния наш вестник „Време“^[13].

Все пак и досега благодаря на бога на тая глупост за действието, която може би ме спаси от големия черен алтъпатлак на Григор.