Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (96)

95.

Единствено червеният светофар успя да я накара най-после да намали скоростта.

След като пътувахме малко повече от половин час, ние се озовахме край някакво градче недалеч от езерото Пътнам. Там спряхме на едно кръстовище. Всъщност мерцедесът бе единствената кола, чакаща на светофара. Беше малко преди девет. Помня ясно всяка подробност.

— Не пристигнахме ли вече? — попитах аз.

— Почти — каза тя. — Ще ти хареса, Крейг. Отпусни се.

Погледнах надясно, докато тя си играеше с настройката на радиото. Видях един старец край бензиностанцията на „Мобил“, с шапка с емблемата на университета в Кънектикът, който зареждаше с бензин своя джип „Чероки“. За секунда погледите ни се кръстосаха. Той ми напомни за баща ми. Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

Светофарът превключи на зелено и Нора отново се усмихна.

— Бързаш ли?

— Да. Дори съм малко нетърпелива. Липсваше ми. Аз липсвах ли ти?

Изминахме няколко километра в пълно мълчание, само радиото се надвикваше с осемте цилиндъра на двигателя. Отначало въобще не се вслушвах в песента, но после внезапно ме осени — та това бе „Хотел Калифорния“. Но като гледах Нора как шофира, по-подходяща бе „Живот на скорост“.

Последва още един завой.

Вече не виждах крайпътни знаци, а пътят ставаше все по-стеснен и тъмен. Погледнах към небето. Колкото и малко светлина да идваше от луната, сега тя се засенчваше от надвисналите дървета. Бяхме навлезли в някаква гъста гора.

— Имам чувството, че сме в „Дисниленд“.

— Дотам ще бъде следващото ни пътуване — засмя се тя.

— Наистина ли знаеш къде отиваме?

— Не се ли доверяваш на моите способности като водач?

— Само питам.

— Разбира се. — Замълча за кратко. — Между другото бях права.

— За какво?

— Наистина не обичаш, когато нещата се изплъзват от контрола ти.

След една минута павираният път свърши, но ние продължавахме да напредваме. Нямаше нищо, освен прахта и камъчетата под гумите на колата. А пътят се стесни още повече. Спортният мерцедес започна да се разклаща силно, аз се обърнах и многозначително изгледах Нора, без да продумам.

— Остава още съвсем малко — обясни тя, все още усмихната.

Разбира се, имаше право, тъй като само след няколкостотин метра навлязохме в една поляна. Опитах се да различа силуета, изникнал пред нас. Беше нещо като малка къща или вила, по-точно хижа, а зад нея се ширеше някакво езеро.

Нора стигна чак до предните стъпала и паркира там.

— Не е ли невероятно романтично?

— Чие е това място? — полюбопитствах аз.

— Мое.

Погледнах към хижата. Зениците ми започнаха да се адаптират и с помощта на мощните фарове на мерцедеса успях да различа дългите дебели греди, оформящи фасадата. Изглеждаше грубовато, но добре поддържано, въпреки че не очаквах Нора да притежава подобна къща.

— Изненада! — възкликна тя. — При това много приятна, нали? Не ти ли допада моята къщурка край водата?

— Допада ми. И защо да не ми допада?

Тя изключи двигателя и излязохме от колата. Мястото беше доста красиво, дори чудесно. Но защо бяхме тук?

— Знаеш ли, не си взех четката за зъби — отбелязах аз.

— Не се безпокой, за всичко съм се погрижила. Погрижила съм се и за теб, Крейг.

Натисна бутона от дистанционното и багажникът на мерцедеса се отвори като с магическа пръчка. Неголямото пространство беше запълнено до предела. Нито един кубичен сантиметър не бе останал неизползван.

— Пристигнала си тук подготвена — промърморих аз, докато оглеждах торбата с продуктите и хладилната чанта. Подготвена за какво?

— Разполагаме с всичко необходимо за една страхотна късна вечеря. Както и с още някои дреболии, включително и четка за зъби за теб. Какво чакаш още?

Подкрепление — това ми се искаше да й кажа. Но благоразумно си премълчах.

Взех торбата и хладилната чанта и изкачихме дървените стъпала. Щом се озовахме вътре, аз поклатих глава и се усмихнах. Отвън къщурката приличаше повече на скромния дом, в който е прекарал детството си Ейбрахам Линкълн. Но отвътре всичко бе изпипано като по лъскавите страници на най-елитните списания за вътрешно обзавеждане. Трябваше да се досетя.

— Това място принадлежеше на един бивш мой клиент — обясни ми Нора, докато разопаковахме хранителните припаси. — Знаех, че той много хареса моята работа. Бях шокирана, когато разбрах, че ми е оставил къщата.

Тя приближи към мен и ме прегърна. Както винаги, ухаеше чудесно, дори по-съблазнително от всеки друг път.

— Стига сме се занимавали с миналото. Нека да си поговорим за бъдещето, за това с какво първо трябва да се заемем. Ще се любим ли, или ще вечеряме?

— Хм, това е доста труден избор — заявих аз с непроницаемо изражение.

Разбира се, не би трябвало да е толкова труден. Тя го знаеше и аз го знаех. Ала тя не знаеше, че наистина бях откровен с нея: рано или късно, трябваше да приключим със секса.

Не можеш да продължаваш така, ОʼХара. Трябва да спреш!

Но по-лесно бе да се каже, отколкото да се направи. Тялото й се притискаше към моето. Мислите ми бясно препускаха, изкушението бе прекалено силно, за да му устоя.

— Може да ме помислиш за луд, но от сутринта нищо не съм хапнал.

— Добре, ти си луд, нека първо да вечеряме. Но има само един проблем.

— И какъв е той?

Тя се обърна и посочи към печката. Тя беше от онези, старомодните, които горят дърва, а вътре никъде не се виждаха дърва за огрев.

— Навън отзад има една барака, на петдесетина метра оттук. Трябва да отидеш там и да донесеш дърва за печката. Мога ли да разчитам на помощта ти?

Взех фенерчето от лавицата до външната врата и излязох навън. Поех към бараката. Но тъмнината бе толкова плътна, че дори лъчът на фенерчето не помагаше много. Никога не съм се плашил лесно от призраци, но все пак се сепнах, когато чух неясни шумове в близките храсти, мрачно надигащи се от двете страни на пътеката.

Къде, по дяволите, е тази проклета барака?

И какво изобщо правех тук?

Най-после я намерих и подредих един наръч дърва в ръцете си, достатъчно, за да ни стигне за през нощта. После тръгнах обратно към хижата. Както казах, макар да не се плашех лесно, всичко наоколо изглеждаше доста призрачно. Може би моето неспокойство се дължеше на онзи възрастен мъж, когото бях зърнал на бензиностанцията край града. На каквото и да се дължеше, не можех да престана да мисля за баща си. Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.