Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (86)

85.

Изгаряща от гняв, ярост, мъка от предателството му, с разбито сърце, Нора подкара като демон обратно към Уестчестър. Просто не беше на себе си и кипеше от болка и оскърбление.

Ала освен това в главата й се въртяха стотици въпроси без отговор, опасни въпроси. Защо бе цялата тази измислица за ОʼХара? Имаше ли наистина застрахователна полица? Ами сексът — и той ли бе фактор в играта? Единственото, което знаеше със сигурност, бе това, че тя е излъгана, при това от един експерт в занаята.

Какво ще кажеш за това, скъпа? Да те излъже един професионалист.

Върна се в къщата в Уестчестър и се разбесня, блъскайки и поваляйки всичко, което се изпречеше пред ръцете й. Обърна една маса, разкъса една картина. Запрати една ваза в стената. Парчета стъкло се посипаха навсякъде.

Но Нора бе тази, която бе смазана.

Изпи повече от половин бутилка водка, през цялото време мърморейки на себе си, докато думите й започнаха да се сливат в неясно бърборене. Закле се да му отмъсти, но планирането и заговорниченето трябваше да изчакат. Някъде по средата на следобеда се отпусна на дивана във всекидневната.

Не се събуди чак до сутринта. Мъчеше я силен махмурлук, с остро и пронизващо главоболие, което обаче й направи услуга: накара я да забрави защо се бе напила вчера.

Но не за дълго. Още с първата чаша горещо кафе гневът й се възвърна. Може би от аромата на самото кафе. С ванилия и лешници. Същото кафе, което бе пила с Крейг, след като се бяха запознали.

Само че не се казваше Крейг. И никога не е бил Крейг.

Накрая главоболието й започна да стихва. Вече с малко по-прояснено съзнание тя се зае отново с въпросите, останали без отговор. Първият и най-важният гласеше: защо ОʼХара се бе представил за някой друг.

Забрави за онази застрахователна полица. Всъщност дали въобще „Сентениъл Уан“ съществува?

След като бе видяла офиса му в града, тя бе приела като даденост, че има компания с това име. Но сега всичко се бе променило. Нора грабна телефона. Набра номера на служба „Справки“ в Чикаго и поиска номера на централата на „Сентениъл Уан“.

— Моля, изчакайте — отвърна операторката.

Но Нора не бе убедена, че това можеше да докаже нещо. Затова, след като си записа номера, веднага го набра.

— Добро утро, тук „Сентениъл Уан Лайф Иншурънс“ — изрече жена с приятен глас.

— Да, мога ли говоря с Джон ОʼХара, моля?

— Съжалявам, но господин ОʼХара е извън града.

— А мога ли да се свържа с неговата гласова поща?

— За нещастие точно сега нашата система за гласова поща е повредена — обясни жената.

— Колко удобно.

— Извинете?

— Няма нищо.

— Ако желаете, можете да оставите съобщение, което ще му предам.

— Не, няма нужда. — Нора понечи да затвори. — Извинете, но как е вашето име?

— Аз съм Сюзън.

— Всъщност, Сюзън, имам още един въпрос. Можете ли да ми кажете дали Крейг Рейнълдс още работи към вашата компания?

— Задръжте така. Ще трябва да проверя в списъка на служителите. Рейнълдс ли казахте?

— Да.

— О, да, ето го. Господин Рейнълдс е шеф на един от нашите филиали в Ню Йорк. В Брайърклиф Манър, ако трябва да бъда по-точна. Желаете ли номера му?

— Разбира се.

Нора го записа.

— Благодаря ви, Сюзън.

— Няма защо, госпожо… — Последва пауза. — Съжалявам, но как казахте, че ви е името?

— Не съм го казвала.

Нора прекъсна връзката. Веднага посегна към чантичката си и измъкна визитната картичка, която Крейг й бе дал още при първата им среща. Разбира се, номерът бе същият.

— О, добър си, ОʼХара — промърмори тя на себе си, докато взимаше ключовете на колата.

Но с медения им месец бе свършено.