Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (80)

79.

В сряда следобед Нора излезе от асансьора на осмия етаж на психиатричната клиника „Пайн Удс“. Изпи последната глътка вода от бутилката и я пусна в контейнера за отпадъци. Както винаги, тя се насочи първо към сестринската стая, но този следобед никого не завари там. Нито Емили, нито дори онази новата, Патси. Що за име беше това? Никого нямаше.

— Ало! — провикна се тя.

Не последва отговор, само ехото на собствения й глас.

Нора се поколеба за кратко, преди да реши да продължи надолу по коридора. След всичките тези години въобще не се нуждаеше от упътвания накъде да продължи.

— Здравей, мамо.

Оливия Синклер се обърна към дъщеря си, която бе спряла на прага.

— Здравей — отвърна тя с обичайната си празна усмивка.

Нора я целуна по бузата и притегли стола.

— Добре ли се чувстваш?

— Нали знаеш, че много обичам да чета?

— Да, знам — кимна Нора. Остави чантичката си на пода и посегна към найлоновата торба, която бе взела. От нея извади екземпляр от последния роман на Патриша Корнуел.

— Ето, вземи. Този път не съм забравила.

Оливия Синклер взе книгата и бавно прокара длан по корицата. С показалеца си опипа релефните букви на заглавието.

— Изглеждаш по-добре, мамо. Осъзнаваш ли колко ме изплаши миналия път?

Нора я гледаше втренчено, докато погледът на майка й остана прикован към бляскавата корица. Разбира се, че нищо не осъзнаваше. Стените, които бе изградила, за да се изолира от околния свят, бяха прекалено дебели.

Ала този факт, който обикновено й причиняваше болка при всяко посещение в клиниката, този път й донесе облекчение. От момента, в който майка й бе получила онзи припадък, дъщерята се безпокоеше, че е виновна за това. Нейните сълзи, нейните емоции, внезапният подтик да признае греховете си — всичко, с което не биваше да натоварва майка си — бе предизвикало опасната реакция от страна на Оливия. И колкото повече Нора мислеше за това, толкова повече се упрекваше за случилото се.

Но не и сега.

Само като видя майка си — толкова отнесена, напълно забравила за света — тя се убеди, че онзи инцидент не е имал нищо общо с нея. Може би изглежда странно, но мисълта, че не носи отговорност за кризата на майка си, й вдъхна някаква смътна надежда.

— Мисля, че тази книга ще ти хареса, мамо. Следващия път ще ми кажеш, нали?

— Нали знаеш, че много обичам да чета?

Нора се усмихна. През останалото време от посещението си тя говори само за весели и забавни случки. От време на време майка й я поглеждаше, но през повечето време погледът й бе прикован в изгасения екран на телевизора.

— Добре, мисля, че е време да си вървя — каза Нора след около час.

Тогава видя как майка й взе пластмасовата чаша от масичката до леглото. Беше празна.

— Искаш малко вода? — попита Нора.

Майка й кимна, Нора стана от стола и посегна към каната.

— О, и тя е празна. — Нора взе каната и отиде в банята. — Ей сега ще се върна.

Майка й отново кимна.

После зачака. И веднага щом чу звука от чешмата, Оливия бръкна под одеялото на леглото, измъкна един плик, в който предварително бе поставила писмото си до Нора. Вътре се обясняваха всички онези неща, които толкова отдавна искаше да сподели с дъщеря си, но знаеше, че не бива.

Сега обаче чувстваше, че е длъжна да каже истината на Нора.

Оливия спусна босите си крака от леглото и се протегна към отворената чантичка на Нора, стиснала здраво писмото в ръка. Пусна го вътре. След толкова много години се оказа учудващо лесно.