Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (67)

66.

На следващата сутрин към единадесет телефонът в Уестчестър отново иззвъня. Нора побърза да грабне слушалката, защото очакваше Крейг да потвърди часа за срещата им, предвиждана за по-късно този следобед.

Но бе сгрешила.

— Нора, ти ли си?

— Да. Кой се обажда?

— Елизабет. Елизабет Браун.

По дяволите! Сестрата на Конър й звънеше от Санта Моника в Калифорния. Нора замълча, ядосана на себе си, че не бе познала гласа й. В края на краищата нали сега, поне формално, тя бе само гостенка в дома на Елизабет.

Но бързо се успокои. Явно Елизабет продължаваше да изпитва чувство на вина. Сестрата на Конър не би могла да звучи по-мило.

— Безпокоях се за теб — започна Елизабет. — Добре ли си, Нора?

Нора се усмихна на себе си.

— Благодаря ти, Елизабет, държа се. Наистина оценявам загрижеността ти и желанието ти да провериш как съм. Знаеш ли, отначало бях малко обезпокоена дали да остана тук. Разбира се, не желая да злоупотребявам с гостоприемството ти.

— О, моля те, надявам се, не си мислиш, че ти се обаждам заради това. В момента въобще не мисля за това.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Освен това точно сега нямам никакво свободно време, за да се занимавам с продажбата на къщата, дори и да исках.

— Значи си претрупана с работа?

— Да. Ангажирана съм с две сгради, които се строят по мои проекти, а третата е още на основи.

— Хм, блестящият и вълнуващ живот на един архитект, така ли?

— Бих искала да е така — въздъхна жената в другия край на линията. — Не, опасявам, че се налага да прибягна до това клише, но може би това е най-добрият начин да не мисля само за Конър.

— Разбирам те — съгласи се Нора. — Аз също използвам този метод за лечение. В сравнение с миналия месец сега имам трима клиенти повече. Искам да кажа, трима над броя, който реално може да се вмести в месечната ми програма.

Двете продължиха все в тоя тон още няколко минути. Нищо не смущаваше разговора им. Всяка разменена фраза звучеше напълно естествено, без следа от колебания или двусмислици.

— Знаеш ли, срамота е — обади се Елизабет.

— Какво? За какво става дума?

— За обстоятелствата, при които се запознахме. Оказва се, че ние двете имаме толкова общо.

— Имаш право, така е.

— Може би, ако имаш път насам, можем да обядваме заедно или нещо подобно. Или ако аз прескоча до Ню Йорк?

— Ще се радвам да те видя — рече Нора. — Даже много ми допада. Уговорихме се.

Само в мечтите ти, Лизи.