Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (55)

54.

Старшата сестра Бароус вдигна очи от медицинския дневник и обърна глава в посоката, от която долетя крясъкът. Веднага позна гласа на Нора.

Забързана, докато заобикаляше ъгъла край сестринската стая, тя извика Патси, която в момента се намираше в склада за лекарства.

Щом стигна до главния коридор, Емили се озърна и видя Нора, диво размахваща ръце. До стаята на Оливия Синклер оставаха още към тридесетина метра, но Емили ги прекоси по-бързо, отколкото би могло на пръв поглед да се очаква от жена с толкова едра фигура.

— Какво има? — извика Емили. — Какво се е случило?

— Не знам — изкрещя Нора. — Тя е…

Емили се втурна покрай нея и нахлу в стаята. Това, което видя, й се стори като сцена от Заклинателят^[1]: Оливия Синклер се гърчеше неудържимо в леглото си, обзета от страхотни конвулсии. Тялото й се изпъваше докрай, докато крайниците й трепереха и се извиваха конвулсивно от непреодолимите спазми. Дрънченето на металната рамка на болничното легло сега бе прераснало в заплашителен грохот.

Ала въпреки всичко, което ставаше в стаята — включително и объркването на Нора, напълно изпаднала в паника — Емили Бароус моментално се успокои. Погледна през рамо, за да провери дали Патси се е появила на прага.

— Дай ми ръката си — нареди тя на младата сестра.

Патси се присъедини към нея със забързани нервни стъпки.

— За пръв път ли виждаш такъв припадък? — попита Емили.

Патси успя само да кимне безмълвно.

— Добре. Ето какво ще направим сега. Първо ще я завъртиш на една страна, за да не се задави, ако започне да повръща — разпореди се Емили. Тя скръсти ръце пред гърдите си и кимна на Патси, която отново бе замръзнала от ужас. — Не стой там, скъпа.

Подтикната към действие, Патси повдигна Оливия на една страна.

— Добре. Сега какво следва?

— Сега ще чакаме.

— Какво ще чакаме?

— Да престане кризата.

— Искате да кажете, че това бе всичко, което трябваше да направя?

— Именно. Не се опитвай по никакъв начин да ограничаваш движенията й. Просто следи времето по часовника. В девет от всеки десет случая това не трае повече от пет минути. Ако дотогава не спре, вече ще повикаме някой от лекарите.

Нора не смееше да помръдне, двойно шокирана от факта, че Емили бе превърнала припадъка на майка й в урок за начинаещата сестра.

— Все трябва да можете да направите още нещо!

— Наистина не е нужно, Нора. Повярвай ми, привидно ти изглежда по-зле, отколкото е в действителност.

— Ами езикът й? Няма ли опасност да го глътне, да се задуши и да умре?

Емили поклати глава, опитвайки се да прояви търпение.

— Това е пълна измислица — отрече тя. — Дори е невъзможно да се случи.

Нора обаче не бе сигурна. Канеше се да настоява да повикат лекар, когато всичко внезапно спря. Леглото престана да се тресе, шумът стихна, конвулсиите на майка й — също.

В стаята надвисна тишина. Емили помогна на Оливия отново да се отпусне по гръб, като подпъхна тънките възглавници под главата на болната. Нора се спусна към майка си и се вкопчи в ръката й, дори я стисна с все сила.

За пръв път от толкова много години тя наистина почувства, че ръката на майка й реагира на стискането.

— Всичко вече е наред, мамо — нежно промълви Нора. — Всичко е наред.

— Ето, виждате ли — прошепна старшата сестра Бароус и успокояващо отпусна ръка върху раменете на Нора.

— Знаех си, че си я помислила за умираща, но повярвай ми, скъпа, ще усетиш, когато някой до теб наистина умира. Ще го разбереш.