Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (5)

4.

Докато напредваше към високите двойни врати на старата кафява каменна къща, Нора бръкна в чантичката си за ключа, който Джефри й бе дал още когато я бе наел за промяната на интериора. Тъй като в тази огромна къща звънецът отекваше прекалено силно, той й бе дал собствен ключ. Тогава един тъничък вътрешен глас бе прошепнал в главата й: Колко мило.

— Ало? Има ли някой тук? — извика Нора още щом прекрачи прага. — Ало? Господин Уокър?

Спря се в средата на просторното преддверие и се заслуша. До слуха й долетя далечният глас на Майлс Дейвис и неговият великолепен тромпет, разнасящ се някъде откъм втория етаж.

Тя отново се провикна. Но този път чу някакви стъпки високо над главата си.

— Нора, ти ли си? — долетя нечий глас откъм стълбата.

— Да не би да очакваш някой друг? — отвърна му тя. — Не ти го препоръчвам.

Джефри Уокър се спусна бързо надолу към преддверието. Сграбчи я в прегръдките си. Вдигна я високо във въздуха и я завъртя около себе си, после устните им се сляха в дълга целувка. Сетне отново се целунаха.

— Господи, колко си красива! — възкликна мъжът, когато най-после я пусна на пода.

Тя закачливо го ръгна в корема с лявата си ръка. Четирикаратовият диамант на Конър вече бе заменен с шесткаратовия сапфир на Джефри, обкръжен с три по-дребни диаманта.

— Обзалагам се, че същите думи си казвал и на всичките си предишни съпруги — закачливо отбеляза тя.

— О, не, само на онези, които бяха така прелестни като теб. Господи, колко ми липсваш, Нора. На кой мъж не би липсвала?

Те се засмяха и отново се целунаха, силно и страстно.

— И така, как мина полетът? — заговори той.

— Добре като за бизнес класа. А как напредва новата ти книга?

— Е, не е „Война и мир“. Нито пък „Шифърът на Леонардо“^[1].

— Винаги така казваш, Джефри.

— И винаги е самата истина.

Четиридесет и две годишният Джефри Уокър беше световно признат автор на бестселъри — предимно романи с историческа тематика. Почитателите му бяха няколко милиона, повечето от тях жени. Те харесваха стила му, особено героините със силни характери. Но още повече им се нравеше неговата груба, мъжествена красота, небрежното му облекло, разрошената светлоруса коса и наболата му брада.

Внезапно той вдигна Нора на ръце и я метна през рамо. Тя не спря да крещи, докато той изкачваше стъпалата.

Джефри се насочи директно към спалнята, но Нора пътьом се вкопчи в касата на вратата и го накара да направи завой, за да се озоват в библиотеката. Отдавна бе хвърлила око на любимото му кресло — онова, в което той твореше най-плодотворно.

— Нали винаги казваш, че в него най-добре работиш? — припомни му тя. — Какво ще кажеш да проверим?

Той я спусна върху възглавницата на износеното кожено кресло и пусна някаква мелодия на Нора Джоунс.

Докато дрезгавият глас на любимата им певица бавно изпълваше помещението, Нора се облегна назад и вдигна крака. Джефри сръчно смъкна сандалите й, панталоните, бикините. Помогна й да се освободи от любимата си зелена жилетка, а тя вече се пресягаше към ципа на джинсите му.

— Ти си моят прекрасен, блестящ съпруг! — прошепна тя, докато смъкваше панталоните му.