Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (43)

42.

Трябваше да видя знака на пресечката — онзи, който предупреждаваше за раздвояване на пътя. Бях прекалено зает да следя масивния камион за доставка на матраци, който ми закриваше видимостта, докато се подготвях да го задмина.

Кофти решение.

Натиснах педала за газта до ламарината и се изтеглих отляво на камиона. Ала така изгубих от погледа си крайслера на Нора. Дръпнах напред и опънах врата си до болка, за да видя къде е тя в момента.

Но видях нещо съвсем друго. Големи яркожълти варели! От онези, които ги напълват с вода и ги струпват пред бетонните разделители, така че да могат да поемат удара, ако си решил да се блъснеш в бариерите.

Озърнах се назад към камиона за доставка на матраци. Сега бяхме броня до броня, а шофьорът ме зяпаше с презрителен поглед от височината на кабината си.

Отново отклоних взор към онези големи жълти варели. Те се приближаваха бързо, много бързо.

Тук платната се разделяха. Аз се бях озовал в лявото, докато Нора — в дясното. Трябваше да се измъкна.

Проклет камион!

Веднага щом ми се откри възможност, аз се втурнах напред, ала онзи в камиона също настъпи газта. Натиснах с цялата си длан клаксона и в същото време дадох още газ.

В това време крайслерът на Нора се измъкна напред и се скри зад жълтите варели, след което ускорено пое по дясното платно.

Още бях в лявото платно и се чудех как да се освободя от този капан. Нямаше никакво време за губене.

По дяволите!

Ударих рязко спирачките! Ако не успеех да мина напред, трябваше да изостана отзад. Микробусът, с всичките си два тона, се олюля диво, докато аз гледах безпомощно как камионът с матраците — поне десеттонен — започна да отбива. Едва тогава осъзнах, че проклетникът е искал да се намърда в моето платно.

Не можах да чуя клаксона, проехтял зад гърба ми. Нито скърцането на гумите. Единственият звук, достигащ до ушите ми, беше бясното до пръсване биене на сърцето ми, когато след резкия завой челната броня на моя микробус застърга жестоко масивната задница на камиона, метал в метал.

Разхвърчаха се искри. Изгубих контрол над волана. Завих бясно, едва не се преобърнах. И наистина щях, ако не беше една дребна подробност.

Тряс!

Въздушната възглавница се стовари върху лицето ми, а жълтите варели довършиха останалата работа. Заболя ме адски силно, но знаех, че ще се отърва. Аз бях дяволски щастлив кучи син. Късметлия.

Като се измъкнах от микробуса, движението отново се възстанови. Също като мен, останалите участници в инцидента се бяха отървали само с драскотини. Навсякъде се лееше вода, образуваха се локви, но с това всичко свърши.

Идиот. Бях бесен на себе си. Накрая се окопитих и се обадих по мобилния.

— Изгубих я.

— Какво?! — кресна Сюзън.

— Казвам, че…

— Чух те. Как можа да я изпуснеш?

— Ами… претърпях злополука.

Тонът й се смекчи и в него прозвучаха загрижени нотки.

— Ти добре ли си?

— Да, аз съм наред.

Тогава последва неизбежното:

— Как, по дяволите, можа да я изгубиш от поглед?

— Жената караше като луда.

— Също като теб.

— Говоря сериозно, такова чудо не си виждала.

— И аз говоря сериозно — излая тя. — Не трябваше да я изпускаш.

Наложих си да запазя самообладание. Но Сюзън никак не ми помагаше. Колкото и да се изкушавах и аз на свой ред да се развикам, реших, че е по-добре да стисна зъби и да преброя до десет.

— Имаш право — признах й аз. — Издъних се.

Тя като че ли малко се поуспокои.

— Мислиш ли, че те е забелязала?

— Не. Не приличаше на опит да се измъкне от моето преследване. По-скоро така си кара — бързо и лудешки.

— Колко багаж носеше?

— Един малък куфар на колела. Сама си го влачеше.

— Тогава… добре. Зарежи всичко и се връщай в Ню Йорк. Независимо накъде се е отправила, тя сигурно скоро ще се върне в къщата на Конър Браун.

Реших, че няма да е зле точно сега да сменим темата.

— Всичко ли е наред с подготовката за изравянето? — попитах аз.

— Да, нещата са в ход. Остава да се уредят още няколко документа. Ще те държа в течение.

Казах й „дочуване“ и с това би трябвало разговорът да приключи. Но забравих, че говоря със Сюзън. Явно трябваше да се увери, че съм разбрал колко е разочарована от мен.

— Пожелавам ти безопасен полет на връщане. О, и се опитай за днес да няма повече издънки — нанесе ми последния си удар.

Чух как тя прекъсна и едва тогава бавно поклатих глава. Започнах да крача напред-назад, колкото да угася изгарящия ме отвътре гняв. Но не помогна. Колкото повече крачех, толкова по-зле се чувствах. Напрежението се разпростря из цялото ми тяло и преди да се усетя, се съсредоточи изцяло в юмрука ми.

Тряс!

В резултат моят взет под наем микробус остана с едно стъкло по-малко.