Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (28)

27.

Старшата сестра Емили Бароус отново имаше тежък ден. Как да не се изнерви, когато компютрите отново бяха блокирали, гърбът я свиваше болезнено, ксероксът бе останал без тонер, цепеше я страхотно главоболие, а някой от нощната смяна бе разлял кафе върху дневника за раздаване на лекарствата.

А пък до обед оставаше още толкова много…

На всичкото отгоре, може би за стотен път — нищо чудно да бе точно стотен — тя бе длъжна да приеме поредната новопостъпила медицинска сестра. При това новата й подчинена, изглежда, имаше досадния навик да се усмихва прекалено често. Казваше се Патси, което на свой ред звучеше твърде приповдигнато.

Двете жени бяха в залата за сестринския персонал на осмия етаж. Един от асансьорите, онзи, който бе точно срещу вратата на залата, спря и вратата се отвори. Емили вдигна глава от изцапаната страница на дневника за лекарства. Към нея приближаваше познато лице.

— Здравей, Емили.

— Здравей, Нора. Как си?

— Тя как е?

— Тя е добре.

В общи линии, Емили и Нора си разменяха все същите кратки фрази всеки месец и лаконичният диалог винаги приключваше по един и същи начин. Майката на Нора винаги бе в едно и също състояние.

Емили погледна Патси. Новата сестра — без да престане да се усмихва — ги гледаше напрегнато и попиваше всяка дума от разговора.

— Патси, това е Нора Синклер — заяви Емили. — Майка й е Оливия, от осемдесет и девета.

— О! — възкликна Патси след кратко колебание. Обичайната грешка за една новопостъпила.

Нора кимна.

— Радвам се да се запознаем, Патси. — Тя пожела успех на новата сестра, преди да поеме по дългия коридор.

В това време гласът на Патси спадна до заговорнически шепот:

— Оливия Синклер… онази, която застреляла съпруга си, нали?

Емили също започна да шепне.

— Така решил съдът. Но оттогава мина много време.

— Мислиш ли, че го е направила?

— О, да, направила го е.

— Нищо не разбирам. А как се е озовала тук?

Емили надникна в коридора. Искаше да е сигурна, че Нора се е отдалечила и няма да ги чуе.

— От това, което ми казаха — и не забравяй, че оттогава е минало много време — Оливия се е държала доста послушно през първите пет години в затвора. Дори я сочели за пример. Но след това започнала да полудява.

— Как така?

— Ами на практика изгубила всякаква връзка с реалността. Започнала да бъбри на някакъв неразбираем свой език. И да приема само храни, чиито имена започвали единствено с буквата б.

— С буквата б?

— Е, можело да бъде и по-зле. Например да си избере х или нещо от този сорт. Буквата б поне й позволявала да яде боб, баница, бонбони, банани…

Патси се замисли напрегнато като състезател в някоя викторина, преди да се намеси:

— Ами бадемов кейк?

Емили примигна няколко пъти.

— Хм… предполагам, че може. Както и да е, накрая Оливия се опитала да се самоубие. И тогава решили да я преместят тук. — Замисли се за кратко. — Или може би първо е бил опитът за самоубийство, а после започнали проявите на лудост. Както и да е, сега знам само, че днес, двадесет години по-късно, Оливия Синклер не знае дори собственото си име.

— Господи, каква тъжна участ! — промълви Патси, която за искрено удивление на Емили умееше да си придава загрижен вид, без дори за миг да престава да се усмихва. — И от какво е болна?

— Нямам представа. Приличало, казват лекарите, на комбинация от аутизъм и Алцхаймер. Понякога говори по малко и сама се обслужва. Но като цяло, всичко е доста безсмислено. Например, ти видя ли книжната чантичка в ръката на Нора?

Патси поклати отрицателно глава.

— Всеки месец Нора й носи по един нов роман за четене. Но всеки път, когато я намира да чете, книгата винаги е обърната обратно.

— Нора знае ли го?

— Да, за съжаление.

Патси въздъхна.

— Е, все пак е добре, че продължава да посещава майка си.

— Така е, само че има още нещо — добави старшата сестра. — Майка й въобще не може да я познае.