Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (107)

106.

След няколко минути влязох в кабинета на Сюзън и я заварих с лице към прозореца, загледана в малкото, което можеше да й предложи този дъждовен и мрачен следобед. Не бе трудно да се отбележи символичното значение на факта, че бе обърната с гръб към мен.

— Колко зле мина? — попита ме тя, без да се обръща.

— Наистина беше зле.

— По десетобалната скала.

— Ами… осемнадесет-деветнадесет.

— Не, сериозно.

— Може би някъде към девет — признах си аз. — Но нищо няма да разбера поне до една седмица.

— А дотогава?

— Ще ме завържат за бюрото.

— По-скоро би трябвало да ти вържат нещо друго.

— Само за протокола съм длъжен да отбележа, че това е втората нецензурна шега с моя полов орган, която получавам днес.

— А ти какво очакваше?

— Не знам, но ще ти бъда благодарен, ако не ми се налага да провеждам целия този разговор с гърба ти.

Сюзън се обърна. Изражението й бе сурово и почти непроницаемо, макар че никога не може да се твърди със сигурност какво точно изразява лицето й в даден момент. Но загрижеността и разочарованието не можеха да се сбъркат.

— Ти ме злепостави, Джон.

— Знам — побързах да се съглася. Може би прекалено бързо.

— Не, искам да кажа: наистина ме злепостави.

Не ми оставаше друго, освен да сведа поглед към краката си.

— Съжалявам — кротко промълвих аз.

— По дяволите, знаеш, че да вършиш това в моя отдел, означава да си позволяваш да заобикаляш правилата.

Нищо не отвърнах. Ако познавате Сюзън колкото мен, ще разберете, че тя се опитваше да преодолее ограниченията, налагани й от нейната собствена система от правила. Гневът, безсилието, разочарованието. Ясно ми беше, че не може да продължи, без да изкрещи с цялата сила на натрупания в нея първичен гняв:

— По дяволите, Джон, как е възможно да си чак такъв шибан глупак!

И така си беше.

Когато устоите на стабилността й престанаха да се разклащат, тя си възвърна привичното си спокойно и уравновесено, дори стоическо поведение. Все още пред нас стоеше въпросът за разхождащия се на свобода сериен убиец и задължението ни да го заловим. За съжаление докладите от проверките по места продължаваха да подкопават нашия оптимизъм. Нора като че ли бе изчезнала безследно.

— Какво казват нашите хора на Кайманите? — попитах аз.

— Нищо — отвърна Сюзън. — Никъде не е забелязана: нито на Карибите, нито в Брайърклиф Манър, нито в апартамента й тук, в града, нито някъде по междинните пунктове.

— Иисусе Христе! Къде ли е тогава?

— Това е въпрос за шестдесет и четири хиляди долара. — Сюзън сведе поглед към някакъв документ, оставен на бюрото й. На него бе изписан остатъкът от парите в банковата сметка на Нора Синклер, замразени по нареждане на Бюрото. — Или за да бъда по-точна, би трябвало да кажа, че е въпрос за осемнадесет милиона четиристотин двадесет и шест хиляди долара.

Сумата бе впечатляваща.

— Това ми напомни нещо — обадих се аз. — Какво стана с онзи адвокат, експерта по данъчното право? Кеплер?

— Онзи, когото ти притисна до стената?

— Бих използвал термина „убедих“.

— Няма значение как ще го характеризираме, защото Нора не се е обаждала в офиса му.

— Може би, ако го посетя и…

Тя вдигна ръка, за да ме накара да млъкна.

— Ти си завързан за бюрото си, забрави ли? А кой знае какво ще се случи занапред. — Опита се да се усмихне, съвсем леко. — Но всяко зло за добро. Ако ти забранят да участваш в операции, може би ще разполагаш с повече време, което да посвещаваш на момчетата си.

— Не знам — признах си аз. — Зависи от това дали тяхната майка ще ми позволи.

Сюзън отново се обърна и пак се загледа през прозореца.

— Знаеш ли, ако беше толкова добър съпруг, какъвто си като баща, ние никога нямаше да се разделим.