Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (105)

104.

— Здравей, ОʼХара.

— Здравей, Сюзън. Радвам се да те видя.

— Дори и при тези обстоятелства?

— Винаги. При всякакви обстоятелства.

Двамата се бяхме запътили към кабинета на Франк Уолш на дванадесетия етаж в сградата на ФБР в центъра на Манхатън. Сюзън и аз работехме под прякото ръководство на Уолш, макар в повечето случаи да бяхме причислявани към различни отдели. Това е лесно обяснимо, тъй като Франк Уолш контролираше едновременно няколко отдела в централата в Ню Йорк.

— Здравей, Сюзън, Джон — поздрави ни шефът и още с появата ни в неговото царство ни позволи да се запознаем с повечето от предните му зъби. Уолш бе всепризнат майстор в умението да се усмихва, ръкува и предразполага към откровено споделяне, ала това още не означаваше, че е лишен от интелигентност и проницателност. Тъкмо обратното. Но което бе още по-важно, той си оставаше шеф — както на мен, така и на Сюзън.

По негова покана пренесохме разговора в съседното помещение.

— Бих искал поне за малко да се поразведря на чист въздух, при това в компанията на двама от най-добрите в нашия занаят, но за съжаление днес програмата ми е твърде претоварена. Може би няма да е зле да помислим за една вечеря в „Ниъри“ през идните дни. Сюзън, не е позволено да присъстваш на това заседание. Извинявай.

— Разбира се — кимна Сюзън. Тя не намираше Франк за толкова умен, както ми се струваше на мен, но все пак го понасяше.

— И така, да се залавяме за работа — продължи Уолш, когато влязохме в съседната зала. — Изслушването ще започне след малко.

Залата беше неудобна и семпло обзаведена. Витаещата в нея атмосфера най-лаконично би могла да се опише с думите: Здравата си загазил, ОʼХара.

Настаних се на единствения стол срещу дългата маса, където от другата й страна се подредиха членовете на дисциплинарната комисия. В нощта, в която Нора изчезна, аз се озовах в болницата и прекарах там цяла седмица за лечение на раната в рамото ми и за общо възстановяване. Да не споменавам и за малката работа под прикритие, която свърших на летище „Ла Гуардия“. Предполагам, че комисията е искала да ме види отново в добро здраве, преди най-официално да ме изрита по задника.

Франк Уолш започна заседанието с кратък преглед на моето досие. Членовете на дисциплинарната комисия слушаха внимателно, докато магнетофонът пред Франк записваше всяка негова дума:

Агент Джон Майкъл ОʼХара… бивш капитан от армията на САЩ… бивш офицер от полицията на Ню Йорк, два пъти награждаван… Понастоящем специален агент към Отдела за борба с тероризма на ФБР, по-конкретно към Секцията за операции по разследване на финансирането на терористични групировки… Няколко сериозни и значими акции, извършени под прикритие.

— Франк? — чу се някакъв глас. Принадлежеше на един по-възрастен мъж, седнал край далечния ъгъл на масата. Освен че участваше в дисциплинарната комисия, той оглавяваше Сектора за разследване на серийни убийства. Името му бе Едуард Войнтман. — Преди всичко можете ли да ни разясните как така агент ОʼХара бе привлечен в разследването на Нора Синклер?

Потиснах самодоволната си усмивка. Въпросът на Войнтман се свеждаше до деликатното изразяване на онова, което той в действителност желаеше да узнае: Защо, по дяволите, не съм бил осведомен за всичко това?

Уолш смръщи вежди. В повечето компании, да не говорим за правителствените агенции, лявата ръка рядко знае какво върши дясната. Но в тази ситуация разривът в комуникациите бе още по-драстичен. Бяхме стигнали дотам, че дясната ръка не знаеше какво върши един от пръстите й.

Уолш се пресегна и изключи магнетофона. Със спирането на въртенето на лентата изчезна и неговата скованост.

— Ето как стои работата, Ед — започна той. — Съвместните специални сили за борба с тероризма, по-точно тяхното поделение тук, в Ню Йорк, работеха с групата на финансовите експерти от Отдела за борба срещу тероризма и Секцията за вътрешна сигурност, за да следят трафика на пари към и от страната.

Войнтман отвори уста, сякаш искаше да каже нещо, най-вероятно: Какво разбираш в случая под думата „следене“?, но Уолш го спря с властен жест.

— Не мога да ти кажа нищо повече, Ед, затова няма смисъл да питаш. — Той се изкашля. — Както и да е, стигна се дотам, че ние вдигнахме червен флаг, когато наскоро засякохме един голям трансфер на Конър Браун от Уестчестър. При последвалото разследване се натъкнахме на едно странно съвпадение. Годеницата на тоя приятел — Нора Синклер, преди това била омъжена за един доктор от Ню Йорк, който починал по същия начин. Да не говорим за това, че бил кардиолог. Добрата новина в случая е, че тя вероятно не е свързана с терористите. Лошата — че тази особа навярно е замесена и в двата смъртни случая.

Войнтман отново отвори уста. Първоначалният му въпрос отново напираше на устните му. Като ръководител на Сектора за разследване на серийни убийства случаят определено попадаше в неговата сфера.

Но както и преди, Уолш пак го отряза.

— Ето как стоят нещата — каза той. — Ние не можехме да го прехвърлим към твоя сектор, Ед, без да сме стопроцентово сигурни, че тази Нора не е служела за прикритие на някоя терористична група, колкото и малка да бе тази вероятност. Историята е доста дълга, но казано накратко: заложихме на ОʼХара, защото той притежава опит с всеки от възможните сценарии. Той е работил под прикритие четири години към нюйоркската полиция и неговият профил съответства чудесно на задачата. Той дори участваше в още една разработка през същото това време.

— С други думи, той притежава всички необходими способности и — поне ние мислехме така — можеше разумно да използва главата си. — Той се обърна към мен със стоманен поглед. — Разбира се, имахме предвид онази, която се намира над кръста му.

Уолш отново се пресегна и натисна бутона за запис.

— Но аз не съм съгласен — заяви той.

Последвалите минути бяха посветени единствено на моето сгромолясване.

През следващия час бях отрупан с въпроси, разчепкващи всяка подробност от моето проучване по случая „Нора Синклер“. Всяко решение, което бях взимал, и особено онези, които не бях. Особено последните. Комисията беше безмилостна. Имах усещането, че съм жертвено животно, поднесено на трапезата за ритуалното угощение и всеки бързаше да не пропусне своя дял.

Когато всичко свърши, Уолш благодари на присъстващите, след което се разпореди да бъде опразнено помещението. Предполагаше се, че и аз бях свободен да си вървя. Но именно тогава той ми нареди да остана.