Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (102)

101.

Те веднага схванаха за какво става дума. Може би всеки полицай би го разбрал, но Уил и Мич Крейвънс — баща и син — разбираха малко повече от другите. Нямаше никакво време да чакат пристигането на линейката за спешна помощ. Скоро щях да започна да кървя още по-силно, така че не биваше да се губи нито минута в тази глуха местност, отвсякъде заобиколена само от гори.

Свих се на задната седалка на тяхната патрулна кола. Мич, който като по-млад имаше по-добри рефлекси, се втурна по тесния път с включени сирени, докато баща му предупреждаваше по радиоканала полицията в Ривърсайд да се отправи към моята къща. Междувременно аз им звънях от моя мобилен телефон.

— Хайде, хайде, хайде, обади се! — мърморех аз, докато чаках някой да се обади.

Звъненето продължаваше.

— По дяволите! Никой не отговаря!

Телефонният секретар най-после се задейства и аз оставих обезумяло съобщение до бившата си жена да отиде веднага у съседите и да изчака пристигането на полицията.

През ума ми преминаваха ужасяващи сцени, една от друга по-страшни. Дали Нора вече е стигнала там? И откъде знае къде е моят дом? Истинският?

Уил изключи радиопредавателя и се обърна към мен:

— Полицията в Ривърсайд ще бъде там до няколко минути. — Той кимна към телефона ми. — Не ти ли провървя?

— Не — отвърнах.

— Там имат ли мобилен?

— Опитвам се да се свържа.

Натиснах бутона за бързо набиране само за да чуя сигнала за свързване с гласовата поща. Оставих същото съобщение със същото зловещо предупреждение. Беше като на кино. Обажда се Джон. Ако ти и момчетата сте у дома, веднага го напуснете! Ако пътувате нататък, въобще не се вясвайте там!

Облегнах се назад и се отдадох на мрачните си мисли. Турникетът се опитваше да възпре надигащия се в кръвта ми адреналин. Усетих, че главата ми отново се замайва. Опитах се да се успокоя и да не мисля за най-лошото. Но се оказа невъзможно.

— По-бързо, момчета!

Вече напредвахме с повече от сто и тридесет километра в час. Прекосихме границата с Кънектикът и се насочихме на юг, право към Ривърсайд. Чувствах се все така напълно безпомощен, докато най-неочаквано не ме осени една спасителна идея. Обади се на Нора!

Може би именно това искаше тя. Може би тя — дано — само се е опитвала да ме сплаши. Ами ако единственото й намерение е било да ме стресне до припадък и да продължи да разиграва играта? Ако й се обадя, тя само ще ми се изсмее злобно. Може би Ривърсайд е само една примамка. Докато тя всъщност може би се намира на много километри в противоположна посока.

Дано.

Набрах номера й.

Звънях й десет пъти подред.

Не се обади гласовата й поща.

Нито самата Нора.

Полицейската радиостанция се задави от пукота, заливащ ефира заради статичното електричество. Ала все пак успяхме да се свържем с една от патрулните коли в Ривърсайд. Полицаят бил пред къщата. Вратите заварил заключени, но няколко лампи светели вътре. Доколкото можел да прецени, вътре нямало никого.

Погледнах часовника си. Девет и десет. Би трябвало да са там. Момчетата обикновено си лягат към девет вечерта.

Уил почука по говорителя на своя радиопредавател.

— Няма ли следи от влизане с взлом?

— Не — гласеше отговорът.

— Проверихте ли при съседите? — попита Мич, докато намаляваше скоростта, за да се справи с приближаващия остър завой. Задните и предните гуми изскърцаха в синхрон, като от стереоуредба.

— По всяка вероятност тя е отишла при Пикот. Къщата им е на отсрещната страна на улицата, точно срещу нашата — добавих аз. — Майк и Марги Пикот. Те са наши приятели.

— Ще проверим и там — каза местният полицай. — Колко ви остава да стигнете до нас?

— Около десет минути — рече Уил.

— Агент ОʼХара, там ли сте? — попита полицаят.

— Тук съм — отвърнах.

— Бих искал да разбия ключалката на една от вратите в дома ви. Нали може? Искам само да проверя дали няма някой вътре.

— Напълно одобрявам. Вземете брадва, ако трябва.

— Прието.

Гласът му заглъхна в поредния изблик на пукота от статичното електричество. Навън сирените разпорваха нощната тишина. Но вътре никой дума не обелваше. Местните полицаи Уил и Мич Крейвънс и аз се бяхме умълчали в очакване на най-лошото.

По едно време улових погледа на Мич в огледалото за обратно виждане.

— Зная, зная, зная. По-бързо.