Марк Хименес
Отвличането (88)

16:05 ч.

— Бен, ако си сигурен, че е там, тогава да тръгваме да си я вземем!

Джон седеше срещу Бен на масата до прозореца в местния ресторант за бързо хранене на Мейн стрийт. Бен клатеше глава.

— Джон, не можем просто да отидем горе в планината и да почукаме на вратата. Те няма да ни я дадат ей така. Ние ще трябва да си я вземем. А това е нощна операция.

— Тогава веднага щом се стъмни. Да не губим повече време в „Ръстис“.

— Синко, отиваме в „Ръстис“ с отчаяната надежда да извадим късмет в събота вечер и да получим малко повече информация за тези мъже. Ще се качим в планината след полунощ, ще огледаме лагера, ще планираме нападението и ще действаме на развиделяване. Трябва да ги изненадаме и не можем да рискуваме, докато Грейси е там.

Джон се облегна и въздъхна. Бен беше прав, той не разбираше от подобни работи. Беше толкова неумел в мъжките дела. Спомни си думите на майка си: Прави точно каквото Бен ти казва и може да си върнем Грейси. Това е неговата работа.

Джон изгълта отвратителното кафе — тези хора не бяха ли чували за „Старбъкс“? Отвън гражданите на Бонърс Фери се разхождаха безгрижно, несъзнаващи факта, че в този момент дъщеря му е заложница в планините на север от града.

— Бен, мислиш ли, че Грейси е добре?

— Жива е, Джон.

— Мислиш ли, че тези мъже… нали знаеш… мислиш ли че…

Очите на Бен станаха жестоки.

— Не казвай това, Джон. Дори не си го помисляй.

— Не мога да спра да мисля за това, Бен… и да се питам дали някога ще бъде същата.

— Джон, чуй ме. Каквото и да са й сторили, ние ще й помогнем да го преживее. Тя е силна. Ще я заведа в Таос. Ще живее с мен, докато не стане готова отново да се върне сред хората.

Бен стисна челюсти и се загледа през прозореца.

— Бен, искам да убия тези мъже.

— Ако се наложи да се убива, ще го направя аз. В това съм най-добър.

Бен рязко стана и излезе. Джон скочи и хвърли една десетдоларова банкнота на масата. Отвън огледа улицата и видя Бен на една пряка разстояние. Затича се да го настигне.

— Какво става? — попита той.

— Мъжът отпред — руса коса, камуфлажни панталони, метър и осемдесет, деветдесет-сто килограма.

Русият мъж влезе в магазин за цигари. Джон и Бен седнаха на пейка пред магазина. Приличаха на двама приятели, които се наслаждават на слънчевия пролетен ден, а не на баща и син, които търсят мъжете, отвлекли момиченцето им. След десетина минути мъжът излезе от магазина с пура в уста и тръгна по тротоара. Те го последваха.

След две пресечки спряха. Две момиченца се затичаха към мъжа, той се наведе и вдигна по-малкото. Една жена се приближи и го целуна.

Семеен мъж.

 

 

— Мамо, вече си имам семейство.

Джуниър стоеше пред гроба на майка си, на малкото разчистено пространство зад хижата, което той поддържаше. Той говореше с майка си почти всеки ден. Понякога тя му отговаряше.

— Разбира се, че ще я пусна, мамо. Утре сутринта. Две нощи в кафеза би трябвало да й избият от главата мислите за бягство. Много е сладка, нали, мамо?

Джуниър беше израснал като мамино момче, което иска да прилича на баща си. Но майорът ги оставяше с месеци наред. Работа, казваше той. Джуниър никога не беше ходил на училище в града — майорът не разрешаваше. Майка му го беше научила на всичко, което знаеше; майорът го научи да стреля, да ловува, да мрази евреите. Странно, но майка му изглеждаше най-щастлива, когато майорът беше далеч по работа. Само тогава тя можеше да слиза в града и да се вижда с приятелите си; вземаше Джуниър със себе си и се смееше и пееше, докато готвеше, и двамата сядаха под някое дърво и тя му четеше стихотворения. Джуниър и майка му правеха всичко заедно. Тя беше прекрасна.

Изведнъж обаче си отиде.

И Джуниър никога не прочете друго стихотворение.

 

 

— Ти поеми този. Аз ще тръгна след другия отсреща през улицата.

Джон проследи Бен, който изчака една кола да мине, и след това пресече улицата. Джон се отпусна на най-близката пейка. Проследяваха всички по-големи бели коли на Мейн стрийт. Трите автомобила, които бяха забелязали до този момент, бяха собственост на стара жена, тийнейджърка, облечена с невъобразимо тесни дънки, и някакъв стар глупак, който дъвчеше тютюн.

Наближаваше пет часът. Слънцето щеше да залезе зад планините и топлият пролетен ден щеше да се превърне в студена зимна нощ. На Грейси щеше да й е студено.