Марк Хименес
Отвличането (43)

21:16 ч.

Джон ядеше вечерята си с лъжица: няколко натрошени шоколадови бисквити „Орео“, залети с прясно мляко. Любимата му храна, но сега не усещаше никакъв вкус.

Защото в него вече нямаше живот. Просто извършваше необходимите действия подобно на онези създания от Лабораторията за хуманоидни роботи на Масачузетския технологичен институт. През целия ден бе ангажиран с привидно човешки дейности — ядеше, ходеше, заведе агентите на ФБР до офиса си — но сякаш не го движеше съзнателна човешка мисъл.

В главата му беше единствено Грейси.

Той изплю част от напоените бисквити в кухненската мивка, купчинка безполезна тъмна каша. Като живота му.

 

 

— Искате ли и пържен боб с поръчката?

Във вторник треньорът Уоли пое късната смяна на прозорчето за автомобили в „Тако Хаус“ на междущатската магистрала. Стоеше в малката будка и вземаше поръчките на шофьорите, дошли да изгълтат набързо едно бурито, чалупа или тако; пъхваше поръчката в хартиен плик, връщаше ресто и задаваше на всеки клиент един и същи въпрос:

— Искате ли и пържен боб с поръчката?

През високоговорителя се чу: „Не!“.

Уоли отвърна:

— Това прави седем и двайсет и три. Моля, приближете колата към прозорчето.

Уоли Фейгън натисна копчето и изключи високоговорителя, взе един плик и отиде в кухнята.

— Хей, Уоли, ти си нашата гордост, човече! — подкачи го Хоакин Харамильо, нощният готвач. — Браво, че вкара онзи педофил в затвора.

Хоакин размаха огромен черпак и накапа пода с пържен боб.

— Човече, ако някое копеле вземе да закача моите момичета…

Хоакин продължи да нарежда като същински рапър, докато изсипваше върху две тортили пържен боб, после ги поръси с настъргано сирене „Чедър“, нави ги на руло и ги загъна в салфетки с емблемата на „Тако Хаус“.

— … ще свия оная му работа на бурито, ще му ливна малко чили и ще го дам на кучето си, човече.

Хоакин си въобразяваше, че е измислил голяма смешка.

— Разбираш ли кво ти казвам, човече?

Уоли кимна, пъхна в плика рулата със сирене и боб, добави картофките и салцата и пусна две пакетчета лют сос „Доктор Пепър“. Върна се в будката и се протегна през прозореца да вземе парите; подаде рестото на клиентите — зад волана седеше мъж, а жената до него се наведе и погледна Уоли.

— Вие сте треньорът на Грейси, нали?

Уоли кимна.

— Поздравявам ви, че тикнахте онзи перверзник където му е мястото — каза тя.

Мъжът се присъедини към думите й с вдигнат палец.

Уоли им подаде пликчето с храната. Те го взеха, махнаха му и си тръгнаха; на задното им стъкло имаше лепенка с лика на Грейси и надпис „Изчезнало дете“. Уоли вяло им махна. Почувства, че му се гади, и то не заради буритото на Хоакин, с което се бе натъпкал преди малко; стомахът му се свиваше от съмнения. Нещо с Гари Дженингс не беше съвсем точно. Ала не беше сигурен какво е то.

Уоли непрекъснато разиграваше петъчната вечер в мислите си, като се опитваше да разбере какво у Дженингс не пасва: След мача той стои с отбора недалеч от павилиона, ближе черешовия сладолед от фунийката… Грейси изтичва покрай него… Русокосият синеок мъж с черна шапка и карирана риза се приближава и казва: „Аз съм чичото на Грейси. Майка й, моята сестра, ме изпрати да я взема. Баба й получи инсулт. Къде е тя?“. Уоли отговаря: „Отзад“. — „Натам ли?“ — пита мъжът и сочи с дясната си ръка, а пръстите му…

Високоговорителят прогърмя. Поредният клиент. Уоли протегна дясната си ръка, натисна копчето на високоговорителя с показалец и попита:

— Искате ли и пържен боб с поръчката?

Изведнъж замръзна.

— Това е!