Марк Хименес
Отвличането (112)

8:15 ч. тихоокеанско време
Бонърс Фери

— Ще проведем пълно разследване, мистър Брайс!

Директорът на ФБР Уайт беше пристигнал с антуража си минути след като Грейси беше закарана в болницата. Ниският плешив мъж сочеше Бен с пръст.

— Това е полковник Брайс — прекъсна го агент Девро.

— Вие възпрепятствахте федерално разследване!

Стояха пред болничната стая на Грейси — Бен, директорът, шерифът, агент Девро и О’Брайън. Джон и лекарят бяха при Грейси.

Директорът се обърна към агент О’Брайън.

— О’Брайън, вие изгорихте целия лагер до основи. Какво, по дяволите, стана?

 

 

Агент О’Брайън дори не примигна под свирепия поглед на директора. Тази сутрин Пийт беше осъзнал разликата между правилното и грешното. Беше осъзнал, че дори Федералното бюро за разследване може да греши и е сгрешило. Сега трябваше да вземе важно решение: да каже истината, което обикновено беше правилното решение, и в такъв случай полковник Брайс и Джон вероятно щяха да бъдат арестувани и обвинени в убийство, а онези терористи щяха да се появят по вестниците, което щеше да е ужасно; или да излъже, което обикновено беше неправилно, и в такъв случай семейство Брайс щяха да си заведат Грейси у дома и да си живеят щастливо, а изгорелите тела на терористите щяха да гният в онази проклета планина, и това щеше да е прекрасно. Той лесно взе решение.

— По дяволите, шефе, аз просто си седях там и изведнъж видях онази огромна експлозия. Помислих, че изригва вулкан! Втурнах се презглава надолу. Тези мъже ме закараха до града. Ония сигурно са подочули, че ги преследваме, и са се самозапалили, самоубили са се. — Той невинно сви рамене. — Пълни откачалки, шефе.

Директорът примигна:

— Аха.

 

 

Лекарят излезе от стаята на Грейси.

— Вие ли сте директорът на ФБР? — обърна се лекарят към Станли Уайт.

— Да — отвърна той.

— Може би ще искате да чуете какво има да ви каже момичето.

Последваха лекаря в стаята на Грейси.

— Какво има, Грейси? — попита Бен.

Гласът й беше тих.

— Кой ден сме днес?

— Неделята на Великден — отвърна Бен.

— Те ще убият президента.

Директорът кимна.

— Планираха да убият Маккой. Искахме да сме сигурни, че сме заловили всички играчи, но дядо ти се погрижи за това.

— Има още един мъж — каза Грейси. — С червена коса и черна пушка. Той ще застреля президента Маккой в Кемп Дейвид в неделята на Великден. Днес.

Директорът обърна глава към агент О’Брайън.

— В онзи лагер нямаше никой с червена коса — каза О’Брайън.

Директорът изгледа странно Грейси.

— Откъде знаеш това?

— Видях го — отвърна Грейси. — В Уайоминг. Казаха, че ще го направят да изглежда, все едно са го извършили мюсюлманите.

Директорът погледна часовника си.

— Господине…

— Да?

— Побързайте!

Директорът изхвърча от стаята, последван от другите агенти.

 

 

Шериф Джей Ди Джонсън стоеше до вратата на болничната стая. Доктор Сандърс, бащата и полковникът бяха край леглото. Лекарят се обърна и тръгна към вратата. Усмихваше се.

— Ще се оправи — каза той и излезе.

Полковникът се наведе над леглото и целуна момичето, после отиде до шерифа. Изглеждаше малко блед, вероятно беше уморен.

— Номерът в живота, полковник, е да живееш достатъчно дълго, та да може нещата сами да се оправят.

Полковникът се свлече на пода. Джей Ди изкрещя за доктор Сандърс. Коленичи, разкопча якето на полковника и видя окървавената му риза. Чу високия писък на момичето.

— Бен!