Пол Кристофър
Кръстът на тамплиерите (9)

9.

След като освободиха Фарадж, Холидей и Рафи взеха нощния влак от Александрия до Мерса Матрух, който минаваше през Ел Аламейн, малко крайбрежно градче, където Монтгомъри бе спрял настъплението на танковете на Ромел и на свой ред бе контраатакувал, за да прогони в крайна сметка германската армия от Северна Африка.

Пейзажът, макар и да не успяха да го разгледат добре, представляваше смес от мрачна, дори потискаща пустиня, ниски дюни и спорадичните островчета от покрита с прахоляк зеленина на фермите, които се опитваха да оцелеят в този безплоден океан от пясък. Още с първите слънчеви лъчи в далечината от дясната страна на влака се появи морето, наподобяващо огромен мираж на вода, който пустинята можеше да види, но никога нямаше да покори.

Когато пристигнаха на гарата в Александрия, установиха, че всички спални купета вече са разпродадени, затова се наложи да прекарат нощта в изненадващо елегантния вагон-ресторант с дървена ламперия по стените, където да обсъдят ситуацията със сребристи кутийки бира „Луксор“ в ръка. По изгрев-слънце вече бяха останали сами в целия вагон, с изключение на бармана, който дремеше на стола си в срещуположния ъгъл. Студеното зарево на изгрева обагри небето в безброй нюанси на розовото и златистото, докато колелата на влака тракаха монотонно по релсите под тях.

— Разкажи ми всичко, което знаеш за онзи германец Валтер Рауф. Трябва да намерим някаква следа, свързана с пребиваването му в Африка, която да ни помогне да открием Пеги.

— Да разберем откъде е дошло златото и така да открием Пеги? — попита Рафи.

— Нещо подобно.

Рафи се замисли продължително, явно събираше мислите си. Барманът, задрямал в другия край на вагона, се събуди за миг, огледа се, видя, че никой не се нуждае от услугите му, и заспа отново.

— Не съм убеден, че всичко, което ще ти разкажа, е съвсем точно и вярно, но доколкото си спомням, Рауф е служил във флота, откъдето е изхвърлен след секс скандал — прелъстил жената или дъщерята на някакъв адмирал, а може би и двете. Успял да се вреди в СС, и то в дивизията „Мъртвешка глава“, която отговаряла за охраната на концентрационните лагери. Измислил начин за умъртвяване с мобилни газови камери, в резултат на което бил изпратен в Северна Африка заедно с Ромел. Задачата му била да следва войските на Ромел и да унищожава северноафриканските евреи от Мароко до Палестина. Отговарял и за конфискуването на имуществото им, откъдето всъщност идва това злато. През 1942–1943 година британците спират Ромел при Ел Аламейн… всъщност точно на мястото, където се намираме в момента — каза Рафи и погледна голата пустош, ширнала се отвъд прозореца. — Върнал се в Тунис, където ликвидирал много евреи с помощта на своята айнзацкоманда, след което напуснал Африка… мисля, че бил прехвърлен в Италия. Това се случило през 1944 г. След края на войната бил арестуван от американците, но избягал и използвал т.нар. „пътека на плъховете“ или „коридор на плъховете“, организиран от епископ Худал^[1] и Ватикана, с цел спасяване на нацистки военнопрестъпници от правосъдието, за да замине първо за Сирия, а после за Чили — сви рамене Рафи. — В продължение на няколко години ръководил завод за консервиране на раци, сетне започнал да работи за чилийското разузнаване. Междувременно се е връщал в Германия, при това няколко пъти, но никога не е арестуван.

— Дали този Рауф е разполагал с резервен план за бягство, в случай че Ромел бъде убит или попадне в плен?

— Повечето офицери от СС са имали тайни планове за бягство, които да задействат, в случай че Германия изгуби войната. Ватиканът установява т.нар. „пътека на плъховете“ още през 1942 г. и извежда есесовците първо в Сирия, а после в Южна Америка.

— Имало ли е алтернативни маршрути? — попита Холидей.

Рафи кимна, сетне отпи последна глътка от топлата бира.

— Да, през Либия по въздух до една военновъздушна база в пустинята на Нигер, който по това време се е намирал под контрола на колаборационистите от Виши, а оттам през океана до Бразилия или Чили.

— Този вариант ми се струва по-логичен в нашия случай — отбеляза Холидей и извади голяма карта на Египет и Либия, която лежеше сгъната в чантата до него. Разстла я върху масата и попита: — Имаш ли представа къде се намира военновъздушната база, която са използвали в Либия?

— Мисля, че името й е „Ал Джагбуб“, но не съм сигурен.

Холидей я откри на картата.

— Има един град с това име, разположен в оазис… доста на юг.

— Почакай малко — развълнува се Рафи, — Дюко не спомена ли това име, когато говорихме с него?

— Не си спомням — призна Холидей, — но ми изглежда логично. Това е идеалното място за почивка и зареждане с гориво на път за Нигер.

— В такъв случай нацистите са се уплашили, че Ромел губи войната в Северна Африка, и са натоварили златото на самолет за Бразилия?

— И то се е изгубило някъде между точка А и точка Б — кимна Холидей.

— Напълно възможно е — съгласи се Рафи. — Епископ Худал е разполагал с достатъчно сериозни контакти и приятели както в СС, така и във Ватикана.

Холидей се облегна на седалката си.

— Сега разбирам… — каза той. — Монахът от Дружеството за библейска археология в Йерусалим, онзи отец Брасьор или както там му беше името, не е търсил никакви тамплиерски текстове, опитвал се е да открие архивите на Худал. Целта му от самото начало е била да открие златото на СС.

Пристигнаха в Мерса Матрух в шест и половина сутринта. Градът имаше около двеста хиляди жители и представляваше умалено копие на Александрия — бреговата ивица бе осеяна с модерни хотели, построени по протежение на лъскавия крайбрежен булевард „Корниш“, а зад тях се простираше старият град, в който живееха бербери и продаваха реколтата от малките ферми, които бяха видели през прозорците на влака. Настаниха се в „Босит“, умерено скъп пететажен хотел със собствен плаж. Един-единствен телефонен разговор с рецепцията ги накара да осъзнаят, че са изправени пред нерешим проблем. Поръчаха си континентална закуска, която им бе поднесена на балкона към тясната стая, за да обсъдят ситуацията на спокойствие.

— Прецакани сме — заключи унило Рафи, зареял поглед над лазурното море пред хотела. Отчупи крайчеца на кроасана си и го намаза с масло. — Ще ти трябват седмици, за да получиш виза за Либия с американския си паспорт, а на мен най-вероятно ще ми откажат.

— В такъв случай ще влезем без визи — отвърна Холидей, докато отпиваше от силното черно кафе.

— И как ще го направим? — попита Рафи.

— Погледни картата — отвърна му Холидей. — Най-близкото място до границата откъм египетската територия е оазисът Сива. Намира се на не повече от сто и петдесет — сто и шейсет километра оттук. На свой ред Сива лежи на осемдесет километра от Джагбуб.

— Но отвъд него има непроницаема граница — изсумтя Рафи, — по протежение на която са поставени около два милиона противопехоти и мини. Плюс огради, камери и какво ли още не. Египет и Либия водиха война през седемдесетте.

— Това е територия на ГДРП — отвърна Холидей. — Гарантирам ти, че непроницаемата граница тече като сито.

— ГДРП?

— Група за далечно разузнаване в пустинята^[2] — обясни Холидей. — И британците, и германците са преминавали през границата в течение на години. През нея минават поне една дузина маршрути на кервани.

— Нямам представа от тези неща — каза Рафи.

— В такъв случай ще намерим някой, който има — отвърна Холидей. — Няма да се откажа от издирването на Пеги.

По-късно през деня се сдобиха с доставен някога от Чехия джип УАЗ-469, който купиха от фалирала компания за сафари в пустинята, а тя на свой ред го бе купила при разпродажба на армейски излишъци. Прекараха следобеда в екипиране на очуканото возило с храна, вода и прочее, включително с толкова карти на района, колкото успяха да открият.

На следващата сутрин потеглиха за оазиса Сива. Пътуваха на юг през пустинята. Спартански обзаведеният джип сякаш нямаше никакво окачване и возеше като танк, но дизеловият двигател „Пежо-Ситроен“ мъркаше тихо и макар наборът от циферблати и индикатори върху арматурното табло да бе доста оскъден, по всичко изглеждаше, че машината работи добре. Скоростомерът бе разграфен до 120 км/ч, но на практика джипът не можеше да вдигне повече от деветдесет.

— Чудя се какво ли означава това Pri vjezdu voziola do terenu zapni predni nahom? — попита Рафи, забелязал съобщението, изписано на таблото зад пластмасовия волан. — Звучи ми малко зловещо.

— Да се надяваме, че никога няма да открием — отвърна Холидей и се приведе леко напред, опитвайки се да отлепи подгизналата си от пот риза от лепкавата винилова седалка. Нищо чудно че онази компания за сафари бе фалирала. Опита се да си представи как някой затлъстял от твърде много чийзбургери турист от Илинойс например ще издържи цял ден в този лишен от климатик съветски джип. Преживяването определено нямаше да му хареса.

Пътуваха вече пет часа, като се сменяха на всеки осемдесет километра и спряха само четири пъти — веднъж, за да изядат обяда, който бяха приготвили предварително, два пъти, за да ползват тоалетните на разни места за почивка край пътя, и веднъж, за да заредят резервоара от тубите с дизелово гориво, наредени в багажника на джипа. По пътя си не видяха нищо, освен дюни, осеяни тук-таме с някоя радиомачта, половин дузина петролни сонди, няколко пясъчни навявания върху двете ленти на пътя и руините на древно укрепление. От време на време виждаха табели на арабски и английски, които ги уведомяваха, че или навлизат, или напускат военна зона. Не видяха нито една бензиностанция, хотел, мотел или дори кафене.

— През четвърти век преди новата ера един персийски владетел на име Камбиз изпратил армията си тук — каза Рафи, без да откъсва поглед от монотонния пейзаж. — Задачата й била да унищожи оракула в Сива.

— Какво се случило? — попита Холидей.

— Разразила се пясъчна буря. Цялата армия от петдесет хиляди души буквално изчезнала. Никой не ги видял отново.

Накрая, след като изминаха повече от двеста километра, пейзажът започна да се променя. Дюните се превърнаха в хълмове, а хълмовете в скалисти планини, появиха се палми и зеленина. Изведнъж земята като че ли пропадна и пред очите им се ширна голямата падина, чиито соленоводни езера искряха, озарени от яркото слънце. Вятърът, който духаше откъм пустинята, галеше нежно полята с люцерна. Пред тях се простираше Сива.

В интерес на истината, Сива не е от онези оазиси, които повечето хора си представят в резултат на видяното по телевизията. Вместо езерце, заобиколено от палмова горичка, той представляваше падина с дължина осемдесет и ширина двайсет километра, която преди много години е била корито на бърза планинска река, може би дори египетска версия на американския Голям каньон. В тази дълга и сравнително тясна депресия имаше обширни насаждения от финикови палми и маслини, ниви с пшеница и множество соленоводни езера и сладководни рекички и извори, които превръщаха пустинята в същинска райска градина.

Първите следи от човешко присъствие в оазиса Сива датират отпреди десет хиляди години. Когато Александър Велики пристигнал тук, за да се посъветва с оракула на Амон Ра, над града вече се издигала огромна крепост от глина и кал, наречена Шали, гигантски комплекс от укрепени сгради с височина пет етажа, плъзнали по склоновете на изкуствена планина. Крепостта оцеляла в продължение на хилядолетия, но през двайсетте години на XX в. проливни дъждове валели безспир три дни и три нощи и просто „размили“ кирпичените постройки като детски пясъчен замък, отнесен от прилива. Въпреки това руините на Шали си оставаха внушително творение на човека и продължаваха да доминират над града.

В самия град Сива живееха десетина хиляди души, които се занимаваха предимно с отглеждането на лозя и маслини, а също и с туризъм. Повечето му обитатели, включително фермерите и собствениците на овощните градини, бяха етнически бербери. В Сива имаше половин дузина малки хотела и Холидей и Рафи решиха да се настанят в най-добрия от тях — „Сафари Парадайс“, който предлагаше самостоятелни бунгала, разположени около по-голяма централна сграда, всичките с изглед към езерцето пред нея. След като се настаниха в едно от бунгалата, двамата се освежиха и се запътиха към ресторанта в основната сграда.

Ресторантът се оказа изненадващо елегантен, предвид обстоятелството, че се намираше на място, което — подобно на Тимбукту — най-вероятно бе послужило за вдъхновение на израза „по средата на нищото“. Белите гипсови стени бяха украсени с маслени картини от колониалната епоха, предимно пейзажи от Сива и по-рядко от други краища на Египет, а таванът бе пресечен от резбовани дървени греди. Масите бяха застлани с покривки от бял лен, а до сребърните прибори бяха поставени колосани салфетки. Оберкелнерът, чието име бе Омар, беше облечен в изискан тъмен костюм. Богатото меню, поднесено в кожена папка с пискюли, предлагаше изобилие от специалитети — от сочни ребърца и шкембе по нюйоркски до кишк с пилешко и кофта кебап. Предястията и гарнитурите варираха от пържени картофи и панирани тиквички до арабски питки, сармички и баба гануш^[3], поднесен с кисело мляко с мента. Любезният сервитьор говореше отличен английски. Холидей, който бе настроен по-авантюристично, избра кишк с пилешко и зелеви сармички, докато Рафи се задоволи с чийзбургер с пържени картофи. И двамата си поръчаха чай.

Тъкмо приключваха и се замисляха дали да си поръчат кафе, когато край масата им изникна някакъв непознат. Беше висок, широкоплещест, носеше къси панталони и старомоден елек върху бяла риза без яка. Имаше квадратно лице, буйна посивяла брада, разчорлена дълга коса, която се спускаше до раменете, и гъсти черни вежди над големите интелигентни черни очи. Издълженият му нос наподобяваше орлов клюн и би подхождал повече на Цезар. Мургавата му кожа беше с цвета на студен чай. Когато заговори, разкри две редици малки бели зъби, които искряха на фона на тъмната му кожа. Притежаваше плътния баритон на актьор или политик. Акцентът му не беше британски, а по-скоро някъде от източните щати. Може би канадски, предположи Холидей, макар да не бе напълно сигурен.

— Името ми е Емил Абдул Тайдимън — представи се мъжът и седна, без никой да го е поканил. — Чух, че си търсите гид.