Метаданни
Данни
- Серия
- Тамплиери (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Templar Cross, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Милко Стоименов, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,2 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми(2022)
Издание:
Автор: Пол Кристофър
Заглавие: Кръстът на тамплиерите
Преводач: Милко Стоименов
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково
Излязла от печат: 04.05.2015
Редактор: Евгения Мирева
ISBN: 978-954-655-583-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7122
История
- —Добавяне
3.
Стояха около масата в една от операционните зали в спешното отделение на военна болница „Келър“ и се взираха в голото тяло върху носилката. По-малко от час бе изминал от събитията, разиграли се пред Вашингтон Хол, но трупът на убиеца вече бе успял да побелее и посивее. Приличаше на плашещ с реализма си манекен от витрината на някой магазин. Върху лявата страна на гърдите му, точно над сърцето, имаше сложна наглед татуировка: кръстосани ключове зад щит с лъв и котва с митра над щита. Това очевидно беше гербът на някой папа, но на кой точно, Холидей нямаше представа.
— Не съм патолог — заяви военният лекар, капитан на име Ридли. Беше млад, нямаше четиресет, но черните му коси започваха да оредяват на темето, а слепоочията му бяха леко посивели. — Ако съдя обаче по пяната в ъгълчетата на устните и степента на вкочаняване на крайниците, бих казал, че става въпрос за невротоксин с невероятно бързо действие.
— Нямаше време да вземе каквото и да било — отбеляза Холидей.
— Така е — потвърди Рафи.
— Открих парченца пластмаса по езика и гърлото му — каза Ридли. — Това са остатъци от капсула. Най-вероятно вече е била в устата му.
— Хапче, с което да се самоубие? — учуди се Рафи.
— Така изглежда — отвърна докторът.
Присъстваше и представител на военната полиция в „Уест Пойнт“, едра, силна жена около трийсетте с камуфлажна униформа, кубинки и вързана на опашка коса. На колана й висеше кобур, а лицето й беше бяло като платно. Имаше чин на сержант. Името й бе Кони Сейърс.
— Аз съм най-обикновен следовател от военната полиция — заяви тя. — Не разбирам нищо от тези неща. — Сетне поклати глава, без да откъсва очи от мъртвеца. Имаше вид на човек, в чието гърло напира едва сдържана жлъчка. Говореше сякаш през стиснати зъби.
— Уведомихте ли Военната служба за криминални разследвания? — попита Холидей.
— Да, сър. Изпращат двама детективи от Форт Гилъм.
Форд Гилъм се намираше в Джорджия, което означаваше, че ще пристигнат след шест до осем часа, а можеше да се забавят дори повече. Холидей знаеше, че колкото повече време прекара в „Уест Пойнт“, толкова по-дълбоко в блатото на бюрокрацията ще затъне. Цялата академия гъмжеше като разбунен кошер в резултат на случилото се и положението щеше само да се влошава.
— Разполагаме ли с някакъв документ за самоличност? — попита той, макар да знаеше какъв отговор ще получи.
— Не, сър — отвърна Сейърс и поклати глава. — Нищо освен татуировката.
— Който и да е, несъмнено не е бил с всичкия си — заяви лекарят. — Ненормалник.
Холидей взе ножа от стоманената табличка, оставена до операционната маса. Тънко дванайсетсантиметрово острие от въглеродна стомана. Стилет. Ако бе закъснял с частица от секундата, сега тук щеше да лежи самият той със забит в сърцето нож. Това не беше оръжие, което някой психично болен би си купил.
— Предполагам всички сте съгласни, че не съм го убил — заяви Холидей.
— Гарантирам това — потвърди докторът. — Няма никакво съмнение, че става въпрос за самоубийство.
— Добре — отвърна Холидей, — защото двамата с Рафи имаме работа в Ню Йорк.
— Следователите от Форт Гилъм ще искат да разговарят с вас — обади се сержант Сейърс. — Ще ви зададат някои въпроси. Предполагам, че от Министерството на вътрешната сигурност също ще пожелаят да се срещнат с вас. Не е ли по-добре да останете на територията на базата… ъъ, сър?
Холидей я удостои със строгия поглед на висшестоящ офицер.
— Това заповед ли е, сержант?
Младата служителка на военната полиция схвана недвусмислено посланието. Холидей не си падаше по подобни унизителни демонстрации на ранг, но в случая това беше необходимо.
— Не, сър.
— Добре, ще оставя номера на мобилния си телефон на шефа ви — каза той, хвърли последен поглед към тялото, завъртя се на пети и напусна операционната, следван по петите от Рафи Вануну.
Холидей повика служебен автомобил, който да ги отведе до ресторанта на „Бъргър Кинг“ на Лоунсъм Роуд, непосредствено до Мичи Стейдиъм. Верен на думите си, Рафи си поръча два двойни кроасана с яйца, шунка и бекон, които прокара с няколко чаши силно черно кафе. Холидей едва успя да се справи с един английски мъфин с яйце и наденичка. Чувстваше, че адреналиновата треска, предизвикана от сблъсъка с наемния убиец, все още не е оставила напълно тялото му.
— Реагира толкова бързо! Как разбра? — попита Рафи.
В заведението влезе хлипаща майка, придружавана от съпруга си и младо момиче, най-вероятно сестра на новобранеца, с когото току-що се бяха сбогували и когото нямаше да видят през следващите няколко месеца. Майката започна да утолява мъката си с помощта на огромни количества картофени крокети.
— Нищо у него не беше наред — обясни Холидей. — В униформата му нямаше грешка, но никой второкурсник не би се избръснал толкова зле в Деня З, освен това този пръстен се носи винаги на дясната, а не на лявата ръка. Армейските очила също бяха неуместни. Те трябва да се носят само по време на първите няколко седмици в Казармите на звяра… това е началното обучение. След това всеки има право да носи каквито очила пожелае. Ако нашата приятелка сержант Сейърс порови достатъчно надълбоко, ще открие, че някой второкурсник е останал без униформа.
— Какво, по дяволите, става, Док? — попита Рафи. — Първо Пеги, а сега и това!
— Сигурно са свързани. В противен случай съвпадението би било наистина невероятно. Единствената ни улика е онази татуировка — намръщи се Холидей. — И тя ми напомня за Луц Келерман и неонацистките му другарчета.
— Смяташ ли, че са замесени тамплиерите?
— Това са брънки от една и съща верига от събития — каза Холидей. — Ако съдя по думите ти, Пеги е взела участие в експедиция, вдъхновена от стари тамплиерски текстове. Звучи ми логично. — Поклати глава и продължи: — Всъщност… няма значение. Важното е да открием Пеги и да си я върнем.
— Откъде ще започнем?
— Заминаваме за Ню Йорк.
— Мислих върху това — поколеба се Рафи, — но не разбирам каква работа имаме там.
— Трябва да стигнем до летището — каза Холидей, стана и събра в таблата остатъците от закуската им, — за да хванем самолета за Франция.
Върнаха се в дома на Холидей и Рафи го изчака, докато приготви набързо багажа си и вземе безценния бележник, който бившият свещеник Родригеш му бе дал. Сетне извикаха такси и потеглиха към Хайланд Фолс. Там Рафи взе автомобил под наем на свое име, а Холидей шофира до Ню Йорк. Оставиха колата в „Авис Парк & Лок“ на Трийсет и първа улица, точно зад Пен Стейшън, и взеха автобус до летище „Кенеди“. В четири следобед вече се бяха настанили на борда на „Еърбъс 330“ на „Ер Франс“, който щеше да кацне директно в Париж. Бяха преминали паспортната и митническата проверка без никакви проблеми, което означаваше, че никой в „Уест Пойнт“ не е разбрал, че са заминали.
Настаниха се на две по-задни места в салона за бизнес класата, точно пред кухненския бокс. В тази част на салона имаше само още двама пътници — възпълен мъж със скъп костюм, който похъркваше в съня си, и елегантна жена с леденостудено излъчване и дрехи на „Шанел“, която си поръчваше чаша след чаша бяло вино. Рафи се унесе в сън, надявайки се да преодолее часовата разлика, към която тъкмо бе започнал да се нагажда. По време на първите два часа от полета Холидей гледаше през илюминатора, вперил поглед в безкрайната синева на Атлантика под широките криле на самолета.
— Какъв съм глупак! — промълви най-сетне той.
— Какво? — попита объркано Рафи.
— Какъв съм глупак! — повтори Холидей.
— Защо? — попита Рафи, докато се протягаше и прозяваше.
— Мотивът! — отвърна Холидей. — Трябваше да се замисля за мотива!
— Какво искаш да кажеш?
— Защо според теб онзи твой отец Брасьор е проучвал тамплиерски текстове в архивите на Ватикана?
— Нямам представа. Вероятно се е интересувал от навлизането на тамплиерите в Египет. Нали е археолог.
— Преди година убиец, изпратен от Ватикана, нападна двама ни с Пети в Йерусалим. А сега някаква татуирана откачалка се опита да ме убие в „Уест Пойнт“.
— Какво имаш предвид?
— Защо? Какъв е мотивът? Аз съм преподавател по история. Пеги е фотограф. Защо нас?
— Вие сте свързани с меча на тамплиерите. И с онова съкровище от ръкописи, което сте открили на Азорските острови.
— Това да не ти е някоя щура история за религиозни заговори, които се въртят около проблема водил ли е Исус сексуален живот или не. Никой не убива хора заради някакви ръкописи, колкото и ценни да са те от гледна точка на историята.
Рафи сви рамене.
— Добре. Каква тогава е причината?
— Пари — отвърна без колебание Холидей. — От самото начало става въпрос за пари и за нищо друго.
— Обясни ми, моля те.
— Тръгнахме по следите на меча, който ни отведе от дома на чичо Хенри чак до онази пещера на Азорите. Родригеш ни показа хиляди и хиляди ръкописи, съхранявани в златни цилиндри, спасени от библиотеката в Александрия и още десетина древни хранилища на знания. Същинско богатство, което да предостави на учените работа за сто години напред. Дори за повече. Не, какво ти богатство, истинско съкровище.
— Съкровището на тамплиерите — съгласи се Рафи.
— Години наред уча моите курсанти, че тамплиерите, поне в началото, са били най-обикновена банда разбойници, които по-скоро са грабели поклонниците, отколкото да ги закрилят. Знамето на тамплиерите им е давало добро извинение да убиват и плячкосват в Божието име. Че са били разбойници, главорези в лъскави доспехи.
— Но си грешал, така ли?
— Не. Бил съм прав. Абсолютно прав. Би трябвало да се сетя по-рано. Не ръкописите в онази пещера на остров Корву са истинското съкровище. — Холидей бръкна във вътрешния джоб на спортното си яке. Извади дебелия бележник, който Хелдер Родригеш му бе дал, преди да издъхне в ръцете му. Бележникът съдържаше двеста и четиресет страници и бе подвързан с мека светла кожа, а кориците му бяха пристегнати с ластик. Изглеждаше много стар. Кожата бе покрита с петна от вода и кръв… кръвта на умиращия свещеник. — Това е истинското съкровище — каза Холидей и подаде бележника на Рафи. — Около хиляда имена и адреси, които Родригеш е преписал преди Втората световна война и периодично е актуализирал информацията. Търговски компании, цели семейства, дори отделни личности, които дължат благосъстоянието си на съкровищата на тамплиерите, изчезнали безследно в края на тринайсети век. Корпорация „Тамплиери“. Това търсеше онзи убиец в Йерусалим. Това търсеха Келерман и шайката му от неонацисти, това търсеше и убиецът в „Уест Пойнт“.
— „Астроеур“ — прочете Рафи първото име в списъка.
— Около четири хиляди хотела по цял свят. Кетъринг за всяка по-голяма железопътна компания за пътнически превози в Европа. Годишен оборот от три милиарда евро.
— „Атриъл & Сие“?
— Недвижими имоти в Европа и Югоизточна Азия. Оборотът им е още по-голям.
— „Брожие Телеком“. Мобилни телефони?
— И кабелна телевизия — добави Холидей.
— „Креди Алианс“?
— Втората по големина търговска банка във Франция.
— И всички те са свързани с тамплиерите?
— По един или друг начин. Докосваме се едва до повърхността, но добиваме представа как работи системата. Дузина малки компании, на които никой не би обърнал внимание, инвестират в по-голяма компания и постепенно придобиват пълен контрол. Да вземем за пример „Аретко“, голяма мултинационална корпорация. Проследих собствеността й до друга компания, наречена „Веритас Рошел“, основана в началото на XIX в. и специализирана в застраховането на кораби. „Веритас Рошел“ е собственост на цистерциански манастир, разположен в долината на Дордона. Според абата на манастира собствеността върху компанията е била завещана на светата обител от някой си Ги д’Изоар дьо Вовенарж, граф от Екс ан Прованс. Оказва се, че по майчина линия графовете Дьо Вовенарж произлизат от Робърт де Еверингам, нормански рицар и тамплиер. Всичко това наподобява един огромен пъзел.
Рафи сви рамене. Русокоса стюардеса в спретнат костюм и бяла кърпичка в джобчето го попита дали желае нещо за пиене. Той поклати глава и тя отмина.
— Добре — съгласи се Рафи. — Тамплиери са основали всички тези компании или най-малкото са осигурили финансирането им. Това обаче се е случило преди много години. Каква е връзката с настоящето? Искам да кажа, какво от това, че компаниите са свързани с тамплиерите?
— Проверих първите пет имена в списъка и открих мрежа от сто свързани помежду си компании. Основен акционер на всичките сто компании е частната банка „Пелерин & Сие“. Името говори ли ти нещо?
— Замъкът Пелерин в Израел, където открихме Сребърния свитък.
— Именно — каза мрачно Холидей. — Това е частна банка. Частните банки са собственост на отделни физически лица и не са задължени от закона да обявяват активите си. А това им осигурява отлично прикритие, ако целта е да се скрият парите на тамплиерите. Директори на „Пелерин & Сие“ са били едва трима души, чиито имена не бях чувал никога: Себастиан Арман, Пиер Пуже и Жорж Лорелот. По всичко изглежда, че са контролирали активи на стойност около сто милиарда евро. Това са много пари, приятелю. Достатъчно, за да започне някой да убива заради тях.
— Използва минало време — „директори са били едва трима души“, които „са контролирали активи на стойност сто милиарда евро“.
— И тримата директори на „Пелерин & Сие“ са покойници. Арман е починал през 1926 г., Пуже през 1867 г., а Лорелот през 1962 г. Единственото общо между тях е обстоятелството, че са погребани на един и същи ред в селското гробище на Дом в Аквитания, Югозападна Франция.
— В такъв случай „Пелерин & Сие“ е само фасада? — заключи Рафи.
— Все още нямам представа. Наследството на тримата се управлява от адвокат, който живее в същото село. Името му е Пиер Дюко. Трябваха ми цели осем месеца, за да стигна до този Дюко, след като дешифрирах записките в бележника. Това е човекът, с когото ще се срещнем във Франция.
— Смяташ ли, че ще ни помогне?
— Мисля, че това е единствената ни следа.