Пол Кристофър
Кръстът на тамплиерите (29)

29.

Холидей седеше зад бюрото в кабинета си в малката къща на Алеята на професорите в „Уест Пойнт“. Навън беше паднал ранен сняг и в камината пламтеше огън. На следващия ден бе Денят на благодарността, затова академията бе опустяла отново. Всеки, който имаше къде да отиде, вече беше заминал. Хората се прибираха по домовете си за празниците. Той огледа стаята.

Подът бе отрупан с кашони, които щеше да изпрати на склад. Всички лавици на библиотеката му бяха празни. Къщата бе на път да се превърне в празна черупка с голи стени и пусти стаи. Вече нямаше да бъде ничий дом.

Разследването около смъртта на наемния убиец, който го бе нападнал в деня, когато Рафи се бе появил на прага му с молба за помощ, бе приключило и Холидей бе напълно оправдан за действията си.

Мандатът му като декан на историческия факултет във военната академия бе изтекъл официално. Отказал беше предложението да поднови договора си и бе уредил всички формалности около напускането си. Както казваха писателите фантасти, животът, такъв, какъвто го познаваше, бе приключил. Сега Холидей бе останал без работа и без дом. Пеги живееше в Йерусалим със съпруга си и той отново бе останал сам.

Колкото и странно да изглеждаше, пет пари не даваше за това. Нещо повече, очакваше с нетърпение онова, което щеше да му поднесе съдбата. Издирването на Пеги, накарало го да прекоси половин Африка, го бе научило, че приятелите са безценни, животът — още повече, а времето е единственото истинско съкровище.

Седеше зад бюрото, озарен от пламъците в камината, потънал в спомени. Бяха се разделили в Париж, след като преминаха с голямата мощна моторница покрай Адриатическото крайбрежие на юг от Венеция и акостираха в Равена. Оттам се добраха до Париж без никакви проблеми.

По време на прощалната вечеря в ресторанта на хотел „Радисън“ на летище „Шарл дьо Гол“ Рафи го бе попитал как е разбрал, че човекът, представил се за Цинер, е всъщност убиец, изпратен от Ватикана. Холидей измъкна големия златен пръстен от джоба си и го постави на масата.

— Какво бижу прекрасно от вашето училище — каза той усмихнат.

— Pardonnez-moi? — възкликна Пеги на френски с ужасния си акцент.

— Това беше реакцията и на Цинер — каза Холидей. — Реагира бързо, но не достатъчно бързо. Всеки, който е завършил „Уест Пойнт“, знае какво означава това. Така разбрах, че срещу мен не стои истинският Цинер. Затова бях готов.

— Нищо не разбирам — отвърна Рафи. Взе масивния пръстен и го огледа отблизо като археолог, който се опитва да разбули тайната на някой артефакт.

— Това е ритуал, всъщност цяло стихотворение — обясни Холидей и им го изрецитира:

О, сър, о, боже мой, какъв прекрасен пръстен!

Същинска буца от месинг и стъкло!

Каква отливка само, имитираща злато!

Какво бижу прекрасно от вашето училище!

Вижте само как искри и как блести,

струвало е цяло състояние, нали?

Позволете, сър, да го докосна,

позволете ми да го докосна. Моля, сър!

— Едва ли е най-добрата поезия, която съм чувала — отбеляза Пеги.

— Продължавам да не разбирам — отвърна Рафи и остави пръстена на масата.

Холидей го взе и го прибра в джоба си. Пръстенът бе гравиран с името на Цинер и неговия випуск, затова щеше да го изпрати на Винс Карузо в посолството, който да се погрижи да стигне до онези, на които принадлежи по право. Сетне обясни:

— Както вече ви казах, това е цял ритуал. Нещо като подигравка или начин да тормозим новобранците. Едно време всеки първокурсник в „Уест Пойнт“ трябваше да научи това стихотворение наизуст под заплахата от най-строго наказание — събличане чисто гол, непоряд или нещо подобно. Когато види абсолвент, който вече е получил пръстена си, трябва да козирува, да коленичи и да изрецитира стихотворението. Няма випускник на „Уест Пойнт“, който да не знае това стихотворение. Ритуалът се спазва и до днес, макар от него да е отпаднало падането на колене.

— „Уест Пойнт“ май е доста странно място — ухили се Рафи. — Първият му началник е може би най-големият предател в историята на вашата страна^[1], там спокойно се разхождат наемни убийци, а първокурсниците падат на колене и рецитират някакво ужасно стихотворение. Истинско чудо е, че сте спечелили толкова много войни — поклати глава той в иронична загриженост.

— Така е — съгласи се Холидей, — но за мен това е моят дом.

А сега този дом бе останал в миналото.

Като стана въпрос за миналото…

Холидей се усмихна, впери поглед в огъня, който пращеше в камината, и се заслуша в ноемврийския вятър, виещ сърдито навън. Поне знаеше как да открие пътя към новия си дом. И как да намери скритото злато на Алхазред. Злато, което щеше да се погрижи да бъде върнато на законните му собственици.

Отвори чекмеджето и извади единствения спомен от онези ужасни дни в пустинята. Две парчета дърво, потъмнели от времето, около 15-ина сантиметра дълги линийки, покрити с миниатюрни символи и числа отпреди няколко хиляди години. В една от линийките бе пробит отвор, който пасваше идеално на другата.

Сглобени в едно, те образуваха подобие на кръст или разпятие, в което напречното рамо можеше да се плъзга нагоре и надолу по вертикалното. Именно това бе инструментът, който Имхотеп държеше на онзи стенопис в тайната гробница. Холидей бе открил двете дървени летви забравени на дъното на каменния саркофаг.

Веднага бе разбрал какво представляват те, затова ги беше взел незабелязано от другите и ги бе крил през останалата част от пътуването. Две парчета старо дърво, чиято стойност надминаваше тази на тоновете злато, скрити в подземната погребална камера. Две парчета старо дърво, които щяха да покрият археолозите от Йерусалим или Рафик Алхазред с неувяхваща слава. Две парчета старо дърво, които, по ирония на съдбата, бяха вдъхновили старото название на организацията, към която принадлежеше отец Тома — Органум Санктум, или Инструмент Божи.

Холидей пъхна едната летва в другата и я плъзна нагоре-надолу. Конструкцията беше почти толкова елегантна, колкото и трансформацията на кошерните гробници от родните земи на Имхотеп в гигантските стъпаловидни пирамиди на новата му родина. Просто и посвоему гениално решение, толкова просто и гениално, колкото и E=mc², най-прочутото уравнение в света.

Сглобени по правилния начин и насочени към слънцето, двете малки летви с отметки, които всъщност представляваха градуси, бяха първият навигационен инструмент, позволил на хората да напуснат родните брегове и да кръстосват моретата. Същински инструмент Божи за човек като Имхотеп, за когото най-почитаният бог бил Ра, слънцето, а най-любимият — познанието.

Съединени една с друга, двете летви образуваха опростена версия на астрономическия радиус, известен като Жезъла на Яков по името на своя изобретател Яков бен Махир ибн Тилбон, еврейски астроном, живял в Прованс през XIII в. С тази разлика, че не Яков бе изобретил този инструмент, а Имхотеп, и то близо четири хиляди години преди него. Самият радиус, както и онази фреска на стената в гробницата повдигаха интересен въпрос.

Ами ако на стенописа не бе изобразена полумитичната страна Пунт? Ако островът на стената беше Манхатън, а реката — Хъдсън, същата река, която течеше на няколкостотин метра от мястото, на което седеше Холидей, за да се влее в Атлантическия океан, скрит отвъд близките хълмове? Ако Имхотеп и неговите кораби с дълъг кил бяха прекосили океана три хиляди години не преди Колумб, а преди Христа, и бяха обявили тези земи за собственост на великия фараон Джосер?

Та нали преди година в пясъците край гроба на Рамзес в Долината на царете бяха открили погребална ладия, оказала се два пъти по-дълга от кораба, с който Колумб достигнал Карибите! Оказва се, че подобно пътуване е било по силите на древните египтяни. Това би обърнало познатата ни история с главата надолу.

Холидей взе дървения кръст и го прибра в чекмеджето заедно с изцапания с кръв бележник на тамплиерите, който бе наследил от онзи възрастен монах Родригеш. Впери поглед в огъня в камината, цепениците догаряха и в стаята започваше да се прокрадва студ. Замисли се за Имхотеп, за златото, за миналото… После се замисли и за бъдещето.

Емил Тайдимън се бе оказал прав: златото и властта изваждаха наяве най-лошите страни на почти всеки човек. Толкова хора бяха загинали заради кюлчетата на Рауф, а Холидей не се съмняваше, че ще загинат и други. Сигурен беше, че отец Тома не се е примирил с поражението. Тази битка щеше да продължи със сигурност, и то на всяко място, където отидеше. Двамата имаха сметки за уреждане.

А сега го чакаха няколко писма.

Извади от чекмеджето листове хартия, тънкописец и чисто нов бележник. Отне му известно време, наложи се и да проведе куп телефонни разговори, но накрая успя да открие имената на четиримата членове на екипажа на онзи злополучен полет на стария бомбардировач В-17, кръстен Желанието на сърцето.

Майор Йохан Бил, първи пилот, капитан Уго Дамер, втори пилот, лейтенант Герхард Фишер, бордови инженер и навигатор, и лейтенант Вили Нолер, радист.

Открил бе имената и на най-близките им роднини, на живите им синове и дъщери. Бе решил да напише на всеки от тях писмо, в което да разкаже за откриването на самолета и съдбата на техните забравени бащи. Това беше най-малкото, което можеше да направи.

После идваше ред на Табия, дъщерята на Емил Тайдимън, която бе открил още по-трудно. Свързал се беше с много хора, бе поискал от тях да му върнат услуги, правени преди време, но накрая бе успял да се сдобие с името и адреса на човек, който да предаде писмото му на хората, които се грижеха за нея.

Вероятно някой от тях щеше да прочете писмото му на Табия или щеше да й го даде, за да го прочете сама след време. Нямаше значение. Откакто се бе върнал в „Уест Пойнт“, бе разполагал с достатъчно време да разсъждава върху това и думите се лееха с лекота върху листа.

Той започна да пише в сумрака на прохладната вечер, тънкописецът се движеше с лекота по празния лист, изписвайки букви и думи, които разказваха историята на една дружба и любов към семейството, на един грях, но изкупен грях, на един мъж, който вярвал искрено в приятелството. Над всичко това доминираше образът на бащата герой, с когото детето щеше да се гордее. Холидей писа часове наред и когато приключи, се усмихна. Остави тънкописеца и се облегна на стола. Надяваше се, че трудностите, поне за Табия, са отминали.

Навън зимният вятър сви вихрите си в юмрук и се закани на проскърцващите улуци и покритите със скреж прозорци, напомняйки на света, че най-лошото от зимата тепърва предстои. Усмивката на Холидей угасна, заменена от тревожна бръчка. Седеше в кабинета си пред камината, в която отдавна не гореше огън, и знаеше, че макар проблемите на Табия да са свършили, неговите едва сега започват.