Пол Кристофър
Кръстът на тамплиерите (27)

27.

— Сигурно се шегуваш — заяви Холидей на Винс Карузо, който стоеше на перона на единайсети коловоз на централната железопътна гара в Рим. Компания им правеха Рафи, Пеги и Тайдимън, които оглеждаха дългата композиция от ретро вагони зад гърба си. Влакът блестеше, току-що измит и лъснат, а отстрани на вагоните минаваше тъмносиня лента с герб и надпис V.S.O.E. от златен бронз. Непосредствено под извитите, боядисани в кремаво покриви на вагоните минаваше друга лента, в която, също в златно, бяха изписани думите Compagnie Internationale des Wagons-Lits.

— Снощи ме попитахте какъв е планът за измъкване, сър. Ето го! — заяви с гордост младият лейтенант. — Напускате Рим със стил.

— Но, Винс — каза Холидей, — чак пък с Ориент Експрес? Не е ли прекалено?

— Моля за извинение, подполковник, но ми се струва логично от тактическа гледна точка. Дори много логично. Според моите източници половината полицаи в Рим ви издирват. Очевидно сте замесени в убийството на свещеник, който е работил за Ватикана, и неколцина неаполитански мафиоти, свързани с Ла Санта. Прав ли съм, подполковник? Разсъждавам логично, нали?

Някъде зад тях изсъска спирачен клапан и по информационната уредба прозвуча съобщение. Чу се пронизително свирене.

— Общо взето — призна Холидей.

— Което означава, че вече са поставили летищата под наблюдение, а ченгетата са организирали блокади и по магистралите. Между другото, по улиците на Рим има повече камери, отколкото по тези на Ню Йорк. Тук се борят с вътрешния тероризъм доста по-отдавна от нас, нали?

— Така е — съгласи се Холидей.

— В такъв случай — продължи Карузо, — кой би очаквал да напуснете града с влак, при това не с какъв да е влак, а с влак, пълен с богаташи и знаменитости? Това е все едно да се опитваш да избягаш от „Синг Синг“ с „Куин Мери“ — намръщи се младият лейтенант. — Колкото и да ми се иска, сър, няма начин да ви скрия в посолството. В момента вие и вашите приятели сте поставени на първо място в списъка на най-издирваните лица в страната.

— Оценявам всичко, което направи за нас, Винс, повярвай ми. Не бихме могли да се справим без теб — каза Холидей.

Пеги, която все още не се бе съвзела от преживяното, пристъпи напред. Карузо беше висок над метър и деветдесет, затова се наложи тя да се изправи на пръсти, за да го целуне нежно по бузата.

— И аз ви благодаря, лейтенант — каза тихо тя. — Вие ми спасихте живота.

Карузо се изчерви като гимназист на първа среща. Пеги отстъпи назад и хвана Рафи за ръка. Тайдимън, все още смаян от случващото се, не можеше да откъсне поглед от необикновения влак пред себе си.

На един от по-далечните коловози потегли модерна влакова композиция и тихото боботене на електрическия локомотив се усили, когато той започна да набира скорост. Над открития перон изгря луната.

— Ами документи? — попита Холидей.

Карузо се сепна и примигна.

— А, да, ето ги, подполковник — каза той, извади дебел плик от джоба си и му го подаде. — Паспорти за всички, използвани, но с нови имена. Малко кредитни карти, малко пари в брой. Когато пристигнете в Париж, свържете се с посолството и ще поемем нещата в свои ръце.

— В Париж ли отиваме? — попита разсеяно Пеги. Прозя се и се облегна сънливо на Рафи. Той очевидно нямаше нищо против.

— Билетът ви е до Париж през Венеция и Виена. Уредих да ви посрещнат на гарата в Болоня в полунощ. Ще ви очаква човек на име Пол Цинер. Той знае всичко за вас.

— Как ще го познаем? — попита Холидей.

— Облича се страшно немарливо и носи пръстен от „Уест Пойнт“ — каза Карузо. — От нашите е.

— Звучи ми добре — кимна Холидей.

Покрай пътниците и изпращачите, събрали се на перона, премина служител от охраната на Ориент Експрес, облечен в тъмносин костюм, стъпил на електрическа двуколка „Сегуей“. Изглеждаше толкова не на място на фона на елегантния стар влак. Холидей извърна поглед, сърцето му сякаш се качи в гърлото. Човекът продължи надолу по перона и Холидей се отпусна.

— Отървахте ли се от оръжията? — попита тихо Карузо.

Холидей кимна.

— В Тибър.

Перонът около тях вече се изпълни с хора, добре облечени дами и господа, говорещи половин дузина езици, които пристигаха в последната минута, следвани по петите от униформени пикола, които тикаха колички, отрупани с дизайнерски куфари.

— Не мисля, че сме облечени подходящо за подобно пътуване — отбеляза Холидей, докато оглеждаше елегантните хора около себе си.

— Погрижил съм се и за това — отвърна Карузо. — Куфарите ви очакват в купетата. — Лейтенантът замълча, сетне извади втори плик от джоба си, този път стегнат с ластик. — Билетите ви — каза той.

Холидей ги взе.

— Откъде знаете размера ми? — попита Пеги.

— Ами… подполковникът ви описа, госпожо — отвърна Карузо и се изчерви отново. — Аз прекарвах летните си ваканции в отдела за конфекция в магазина на чичо Зиги… Той държеше моден бутик. Освен това излизах с няколко модела… Струва ми се, че носите шести размер.

— Вие сте истинско съкровище — отвърна тя и се усмихна.

Карузо се изчерви за пореден път. Погледна часовника си и каза:

— Време е да се качвате, сър.

Карузо ги поведе към влака. Тесният коридор на вагона гъмжеше от народ, но накрая се добраха до купето. Вратата бе изработена от грапава екзотична дървесина. Обковът беше от месинг. Килимът в коридора бе с тъмни индийски мотиви, а светлините над главите им — меки и приглушени. Всичко изглеждаше скъпо. Имаха чувството, че са се пренесли в миналото. Очакваха всеки миг да срещнат някоя руска принцеса например, отрупана с бижута, и с цигаре от слонова кост в ръката.

Карузо отвори плъзгащата се врата и отстъпи встрани. Озоваха се в дневна с диван и сгъваем параван, зад който се криеше спалня с две легла, много екзотична дървесина, много месинг и много скъпи килими.

Под дивана, а също и на поставката за багаж над главите им бяха оставени четири малки черни куфара. Холидей забеляза черната рокля и костюмите, окачени на закачалките в малкия гардероб до вратата. Компактно, спретнато, елегантно.

— Това е двойно купе, или апартамент, както го наричат — обясни притеснено младият лейтенант, докато гледаше Пеги. — Във всеки вагон има по десет купета. Вашите са номера шест и седем. Има три вагон-ресторанта, един бар, три спални вагона зад вашия, четири отпред и един вагон за багаж най-отзад. Всички купета са напълно самостоятелни. Баните и тоалетните са разположени в двата края на вагона. Като изключим тях, можете спокойно да не напускате купетата си чак до Париж. Стюардът ще ви носи закуските, обедите и вечерите в купетата. Казва се Марио — сви рамене Карузо. — Мисля, че това е всичко, сър — каза той и протегна ръка. — Получавам ли отличен, подполковник?

— Шест плюс, кадет Карузо — засмя се Холидей и пое десницата на младия лейтенант.

— Успех, сър.

Карузо отстъпи крачка назад, изкозирува отривисто и напусна купето.

Холидей затвори вратата и спусна резето. Обърна се и огледа малкото помещение. Пеги вече се бе излегнала на дивана, отпуснала крака в скута на Рафи. Тайдимън се бе настанил до прозореца и оглеждаше перона. За първи път от сутринта насам осъзна, че и четиримата миришат на барбекю.

— Успяхме — каза Рафи.

— Мога да спя цяла седмица — въздъхна Пеги и затвори очи.

— Нормално е дните, прекарани в плен при терористи туареги, да имат подобно въздействие — усмихна й се нежно Рафи.

Холидей почувства как стомахът му се свива на топка, тъй като си спомни Ейми, но това… това беше толкова отдавна, преди болестта да му я отнеме. Сигурно двамата с нея бяха изглеждали по същия начин, по който изглеждаха Пеги и Рафи сега.

На вратата се почука тихо. Холидей се обърна и отвори. На прага стоеше симпатичен трийсетинагодишен мъж в синя униформа с месингови копчета и бели ръкавици.

— Аз съм Марио, signori, вашият стюард по време на това пътуване. В момента приветстваме нашите гости с добре дошли в бара, където поднасяме коктейли. В предния вагон-ресторант има и бюфет.

— Благодаря, Марио — каза Холидей.

— Prego, signori — отвърна Марио с лек поклон.

Холидей кимна, усмихна се и затвори вратата. Отново спусна резето и се обърна с лице към стаята.

— Какво ще кажете? — попита той. — В настроение ли сте за коктейли? — Сви рамене и продължи: — Аз ще трябва да остана буден до срещата с Цинер в полунощ.

— Аз съм пас — каза Пеги, която вече се унасяше в сън.

— Аз също — присъедини се към нея Рафи.

— Ще ти правя компания — обади се Тайдимън.

— Ако се съди по изражението на Марио, когато видя как съм облечен, мисля, че е най-добре първо да се преоблечем — каза Холидей.

Костюмите, които им беше купил лейтенант Карузо, се оказаха „Дзеня“ и „Армани“, ризите бяха „Енрико Монти“, вратовръзките „Кадини“, а обувките „Мираж“ и което бе най-важното, всичко им бе точно по мярка.

Взеха дрехите от тесния гардероб и затвориха плъзгащата се врата. Пеги бе заспала на дивана, а Рафи похъркваше седнал. Сърце не даде на Холидей да повика Марио да оправи леглата и ги събуди, за да се преместят там.

— Все едно не съм аз — отбеляза Тайдимън, докато оглеждаше отражението си в малкото огледало над умивалника в тяхната половина на апартамента. Прокара пръсти през дългата си до раменете сива коса.

— Приличаш на модел от списание Джи Кю — усмихна се Холидей, докато завързваше вратовръзката си на синьо-червени райета.

— Но от Джи Кю за стари хора — изсумтя Тайдимън. — След днешните приключения се чувствам на сто години. Прекалено стар съм за ролята на Джеймс Бонд.

— Разбирам как се чувстваш — отвърна Холидей. — Да вървим да пийнем по едно.

Барът бе обзаведен комфортно с малки масички и меки фотьойли, имаше пианист, който свиреше мелодии на Скот Джоплин, и барман, който мигом изпълняваше поръчките им. Вярно, барманът изглеждаше уморен, а усмивката на пианиста беше прекалено фалшива. Във вагона имаше твърде малко гости. Вероятно щом разполагаш с достатъчно пари, за да пътуваш с Ориент Експрес, това означава, че си прекалено възрастен, за да се забавляваш.

Настаниха се на масата, която се намираше най-далеч от пианото. Сервитьор с късо бяло сако незабавно взе поръчката им и двамата се облегнаха във фотьойлите си. Колелата тракаха по релсите, а пейзажът отвън се изчерпваше с няколко проблясващи светлинки и тъмни сенки в мрака, замъглен допълнително и от дъжда, който бе започнал да вали още докато напускаха Рим. Сервитьорът се появи с мартини с лед за Холидей и бренди за Тайдимън.

— Това е наистина удивително — заяви египтянинът, след като отпи малка глътка от широката чаша за бренди с формата на лале. — Тази сутрин от ръката ми загиват хора, а вечерта пия калвадос в бара на Ориент Експрес, облечен в костюм, който струва поне две хиляди долара. Светът е удивително място, не си ли съгласен?

Холидей завъртя леко течността в чашата си, при което острите ръбове на бучките лед се позаоблиха. Сетне сви рамене.

— Направихме това, което трябваше да направим — каза той. — Спасихме Пеги. Мъжете, които загинаха днес, особено онзи гологлав свещеник, щяха да я измъчват, да я изнасилят и накрая да я убият. Хора като тях живеят в свят, различен от нашия, Емил, и това е мрачен, зловещ свят със зловещи правила. Днес аз просто играх по тях.

— Без съжаление, без угризения? — попита любопитно Тайдимън.

— Не повече отколкото те биха изпитвали, ако бяха убили мен или Пеги.

— Красива млада жена — отбеляза Тайдимън. — Двамата с израелеца изглеждат толкова влюбени.

— Нали? — засмя се Холидей. Отпи нова глътка и се наслади на вкуса.

— Тя е толкова дребничка, твоята Пеги, толкова крехка — каза тихо Тайдимън. — Жена ми много приличаше на нея. — Гласът на египтянина му изневери, той се извърна и впери поглед в тъмния прозорец.

— Съжалявам, Емил — каза тихо Холидей. — Зная, че те боли. Аз също изгубих жена си.

— Болката намалява ли с времето? — попита Тайдимън.

— Малко — отвърна Холидей. — Избледнява като стара фотография с течение на времето, но никога не те напуска напълно.

— Това е добре — каза египтянинът, — защото не искам да я изгубя в сърцето си. — Гласът му изведнъж прозвуча по-сурово, а очите му потъмняха като въглени. — Както не искам да забравя и какво ще направя аз, ако пипна някога онази кекри гахба, пустинна свиня, Алхазред.

Египтянинът удари с десния си юмрук в дланта на лявата си ръка и просъска проклятие.

— Алаан абок, лабо абук, ябн ал гахба, окхо ел гахба, ял маньоч кес, омек, о омен, ябетек!

— Звучи доста неприятно — отбеляза Холидей.

— Представа си нямаш — промълви Тайдимън и продължи да се взира през мокрия от дъжда прозорец, вперил поглед в непрогледната нощ, сякаш тя криеше някакви отговори.

Поседяха така дълго време, накрая Холидей каза:

— Разкажи ми за дъщеря си.

Тайдимън се извърна от прозореца. Лицето му постепенно се озари, изпълнено отново с живот.

Останаха в бара и след като всички други си тръгнаха. Пианистът изсвири прощално „Целуни ме за лека нощ“, след което си тръгна, а барманът започна да бърше демонстративно кристални чаши, които и без това блестяха от чистота. Светлините отвъд прозорците зачестиха, явно бяха достигнали предградията на Болоня. Холидей погледна часовника си. Наближаваше полунощ.

Тайдимън стана, залитна леко, уморен от събитията през деня и застигнат от въздействието на изпитото бренди.

— Боя се, че е време да си лягам — каза той. — Марио би трябвало да е оправил леглата. Ще спя на долното, ако нямаш нищо против. Не мисля, че съм в състояние да се кача по стълбичката.

— Няма проблем — отвърна Холидей.

— Благодаря за разговора — каза Тайдимън. — Трудно ми е да остана насаме с мислите си в такъв момент.

— За мен бе удоволствие — каза Холидей. — Лека нощ, Емил. Приятни сънища.

— Най-добре да не сънувам нищо — отвърна Тайдимън. — Лека нощ, Док.

Обърна се, пристъпи колебливо, сетне закрачи по-уверено в ритъма на влака. Отвори вратата и шумът от тракането на колелата нахлу в бара. Сетне вратата се затвори и египтянинът се скри от погледа на Холидей. Барманът удостои последния си останал клиент с продължителен многозначителен поглед, но Холидей не му обърна внимание, а впери поглед през прозореца.

Петнайсет минути по-късно влакът спря на централната железопътна гара в Болоня.