Пол Кристофър
Кръстът на тамплиерите (20)

20.

Старият влекач се полюшваше сред потъналото в мрак море, целият разнебитен и легнал на дрейф. Надстройката му, включително рубката и мостикът, изглеждаха така, сякаш са били пометени от някаква чудовищна машина, която ги е накълцала на парченца. Коминът бе откъснат от подпорите си и лежеше паднал върху щирборда, осеян от дупки с размерите на топки за тенис.

От рубката не бе останало почти нищо, прозорците й бяха натрошени на парчета, преградните й стени бяха разкривени, а стълбите — затрупани с руини. В кораба несъмнено навлизаше вода. Бакбордът бе наклонен толкова силно, че вълните заливаха палубата. Самата палуба сякаш бе накълцана на трески, осеяна от десетки отвори с размерите на юмрук, които я бяха надупчили като сито.

Върху нея лежаха няколко трупа или по-скоро части от тях. Всички бяха обезобразени до неузнаваемост. Кръвта бе навсякъде, мощни червени струи бяха опръскали планшира и се стичаха на широки ручеи към шпигатите.

На носа на кораба нечия ръка стискаше картечница, но зад ръката нямаше тяло. Наблизо лежеше обезглавен труп, провесил се над отворения в палубата люк. Дъските около него бяха осеяни с кръв, мозък и кости.

— Пеги! — простена Рафи и скочи на крака.

— Чакай — спря го Холидей, изправи се и сложи ръка на рамото му.

— Какво би могло да причини подобно нещо? — учуди се Тайдимън, който стоеше до тях и оглеждаше разрушения кораб, полюшващ се леко сред нощното море.

Холидей много добре знаеше какво би могло да причини подобно опустошение. За първи път бе видял ефекта от това оръжие от борда на самолет С-47 по време на войната във Виетнам, а след това и руския му аналог през 80-те години като съветник на муджахидините в Афганистан.

Руснаците го наричаха Як-Б 12,7 — четирицевна авиационна картечница, калибър 12,7 мм, разработена от Якушев и Борзов, докато за американските пилоти беше просто Минигън, модернизирана версия на „Гатлинг“, която изстрелваше по четири хиляди куршума в минута. Повече от достатъчно, за да превърне човек в кървава купчина месо за едно мигване на окото.

— Хеликоптери — отвърна Холидей, без да откъсва поглед от кошмарната сцена. — Като онези, които атакуваха лагера на Алхазред снощи. Обстреляли са кораба по време на обратния си полет.

— Но защо? — попита Рафи, смаян, ужасен от зловещата гледка.

— Отмъщение? — предположи Тайдимън.

— Или просто… разчистване — отбеляза хладнокръвно Холидей. — Затворили са устата на врага. Възможно е нашият човек от онова магазинче за сувенири в Александрия да е знаел прекалено много.

— Смяташ, че Църквата стои зад това? — попита Рафи, без да откъсва поглед от палубата на „Хамсин“.

— Предполагам, че членове на Содалитиум Пианум, онези, които наричат себе си Ла Сапиниер, са отговорни за това — отвърна Холидей. — Те са достатъчно хладнокръвни убийци, спомни си какво направиха снощи в пустинята.

— Някой да сее страх и ужас в името на Господ? — сви рамене Тайдимън. — Не е чак толкова трудно за вярване в наши дни.

— Трябва да се качим на борда — каза Рафи с натежал от мъка глас. — Трябва да разбера дали Пеги… — Той замълча и преглътна трудно. — Трябва да разбера дали Пеги е била на кораба.

— Ще отидем двамата с Емил — каза Холидей. — Не е нужно да идваш с нас.

— Не — възрази Рафи, — трябва да се уверя с очите си.

Няколко минути по-късно Мустафа успя да придвижи торпедния катер максимално близо до останките от „Хамсин“. Палубата на „Призрак“ бе разположена достатъчно ниско, което позволи на мъжете просто да прекрачат от единия кораб на другия. Холидей и Рафи, и двамата въоръжени, се спуснаха в трюма, докато Тайдимън се насочи към останките от мостика.

Подминаха обезглавения вахтен край люка и се спуснаха по стръмната дървена стълба, която водеше и главния трюм. В него цареше пълна тишина, нарушавана единствено от проскърцването на корпуса. Не откриха нито един оцелял. „Хамсин“ се бе превърнал и кораб призрак.

Някога това пространство сигурно е било използвано за превоз на провизии или резервни части, но сега бе разделено с помощта на талашитени плоскости на няколко по-малки помещения, не по-големи от ковчег, застлани със слама. Във всяко от тези отделения имаше по една жена, окована с вериги за стоманена халка, закрепена към корпуса. Имаше трийсет такива отделения и трийсет жени… или поне каквото бе останало от тях. Всички затворнички бяха голи и мръсни.

Бяха мъртви до една, разкъсани от картечните откоси, долетели от хеликоптера, или пронизани от летящи шрапнели. Някои бяха съвсем млади, на не повече от единайсет или дванайсет. Повечето като че ли бяха берберки, ако се съдеше по традиционните татуировки върху лицата и ръцете им. По лицата им не бе изписан страх, сякаш бяха загинали в съня си. Холидей предположи, че най-вероятно са били упоени, за да не създават проблеми по време на пътуването.

— Кои са те? — попита Рафи. — Как са се озовали тук? Едва ли по своя воля.

— Най-вероятно са от Мавритания — отвърна Холидей, без да откъсва поглед от тленните останки на жените. — Крепостничеството и робството е голям бизнес по тези места. Мъжете работят на полето или в мините, а жените и момичетата се продават като сексуални робини. Алхазред е само посредник между търговците на роби в Мали и Судан и крайните клиенти от Ла Санта.

— Как е възможно нормално човешко същество да участва в подобна търговия? Това е лудост!

— Не, не е лудост, а просто бизнес — процеди Холидей, който едва сдържаше гнева си. — Не е кой знае колко по-различен от частните затвори в Съединените щати. Тук няма място за човечност, важни са единствено цифрите, когато босът тегли чертата. — Поклати глава и продължи: — Нищо не можем да направим. Но поне се уверихме, че Пеги не е на борда.

— И слава богу! — отвърна Рафи.

— Не мисля, че Бог има нещо общо с това — промълви Холидей. — Да тръгваме.

Излязоха отново на палубата, където ги очакваше Тайдимън.

— Откри ли нещо? — попита го Холидей.

— Единствената непокътната навигационна карта, която открих, е на Тиренско море.

— Неапол? — предположи Холидей. — А не Корсика?

— Възможно е да е Неапол, възможно е да е друго място — каза Тайдимън и вдигна парче от електронно оборудване, което държеше в ръката си. — Това е останало от системата им за сателитна навигация. Ако имаме късмет, ще открием какви карти са заредили в нея. — Хвърли бърз поглед към Холидей, сетне към Рафи. — Нещо ново?

— Пеги не е била на борда — отвърна Холидей. — Поне няма следа от нея. Превозвали са жени в трюма. Сексуални робини. Всичките са мъртви. Някои са още деца.

— Какво ще правим?

Холидей огледа палубата. Корабът не бе потънал кой знае колко, откакто се бяха качили на борда. Лесно можеше да остане на вода още няколко дни. Замисли се за телата в трюма.

— Тези жени заслужават малко достойнство — реши той. — Да им осигурим прилично морско погребение.

Десет минути по-късно Мустафа отдръпна торпедния катер на десетина метра от останките на потъващия влекач. През това време Холидей нарами гранатомета. Почувства познатата му тежест и се прицели спокойно към отворения люк на трюма, отправи кратка, но искрена молитва към небесата и натисна тежкия спусък.

Чу се остро изпукване, снарядът излетя от дулото, а откатът запрати Холидей назад и го принуди да пренесе тежестта си на десния си крак. Високо експлозивният заряд детонира дълбоко в корпуса на стария кораб, чу се силен гръм и резервоарът с гориво избухна.

От трюма излетя огромно огнено кълбо, което увисна за миг над палубата, сетне прозвуча зловещ пукот. Масивният дъбов кил на „Хамсин“ се изкриви и накрая се пречупи. Влекачът започна да потъва почти незабавно, при което се преобърна с корпуса нагоре, преди да се скрие под потъналата в мрак морска повърхност. Не остави никакви следи след себе си, с изключение на няколко обхванати от пламъци парчета дърво и петно дизелово гориво. След минути и те изчезнаха.

Холидей стоеше на предната палуба на торпедния катер и не откъсваше поглед от мястото, където допреди минути бе плавал старият влекач. Беше изпаднал в едно от онези странни състояния, в които миналото нахлуваше толкова мощно, толкова яростно в неговото съзнание, че го оставяше без дъх. Сега си спомни погребението на своя баща и братовчедка си Пеги, която бе застанала от другата страна на гроба и плачеше, макар самият той да не бе в състояние да пророни и една сълза.

По-късно през деня чичо му Хенри го бе дръпнал настрани и му беше напомнил, че когато и той напусне този свят, Пеги ще остане единствената му роднина, затова негов дълг е да се грижи за нея, да я пази от неприятности, да й помага да бъде щастлива. Холидей беше дал дума, а сега се бе провалил. Тя беше там някъде, уплашена, отчаяна. Той беше длъжен да я открие и да я върне у дома.

Рафи приближи и застана до него, без да каже нито дума. Накрая Холидей се обърна към него.

— Какво има?

— Емил успя да разчете данните от джипиеса. „Хамсин“ е плавал към остров Понца, близо до италианския бряг.

— На какво разстояние сме от него?

— Според Мустафа можем да пристигнем по изгрев-слънце.