Пол Кристофър
Кръстът на тамплиерите (18)

18.

— Накъде летим? — попита Холидей. Наложи се да повиши глас, за да надвика равномерния вой на двигателите, след като Тайдимън изравни самолета.

— На североизток, към Сива, освен ако някой от вас не зададе друг маршрут — отвърна Тайдимън, докато регулираше задкрилките. Единствената светлина в пилотската кабина идваше от осветлението на контролното табло и малкия екран в средата му, който хвърляше призрачно зеленикаво сияние върху лицата им.

— Зависи откъде са дошли хеликоптерите — каза Холидей.

— Видях логото отстрани на най-близката машина — обади се Рафи. — Червено колибри.

— Това е емблемата на Канадската хеликоптерна корпорация — отвърна Тайдимън и поклати глава. — Най-голямата частна хеликоптерна компания в света. Обслужват предимно петролни платформи и спасителни операции в морето. Имат представителства по цял свят и отдават хеликоптерите си под наем на трети страни. Това не означава нищо.

— Мъжът, който тичаше по външния насип, каза нещо, преди да го прострелям. Cazzo merda! Това е италианска ругатня — каза Холидей.

— Да не би нашите приятели от Ватикана да са дошли, за да отвърнат на удара? — предположи Рафи.

— По-вероятно са търсили златото — намръщи се Тайдимън. — Отмъщението е мое, казва Господ, но парите са на майката църква.

— А може да са търсили нещо съвсем друго — промърмори Холидей, който се сети за гробницата.

— Какво например? — попита любопитно Тайдимън.

— Нищо — отвърна Холидей. — Няма значение.

— Възможно ли е хеликоптерите да са дошли от Италия? — попита Рафи.

— Доколкото си спомням, далечината на полета им е около хиляда и петстотин километра — каза Холидей. — Това достатъчно ли е?

— Ако са излетели от Сицилия — със сигурност — каза Тайдимън.

— Коя е най-близката до Италия страна по маршрута ни? — поинтересува се Холидей.

— Тунис — каза Тайдимън.

— Можем ли да стигнем дотам?

— Да. Алхазред винаги държеше самолета с пълен резервоар, в случай че изникнат непредвидени обстоятелства.

— Май не е предвидил събитията от тази нощ — отбеляза Холидей.

— Той беше глупак. Би трябвало да предвиди, че рано или късно това ще се случи — изсумтя Тайдимън. — Подобни количества злато привличат като магнит лошия късмет и смъртта — каза, докато регулираше нещо по контролното табло. Холидей наблюдаваше въртенето на стрелката на компаса върху осветения циферблат. Летяха право на север и леко на запад. — В Матфур има старо летище. Намира се южно от крайбрежния град Бизерта. Там можем да презаредим, ако желаете.

— Звучи ми добре — съгласи се Холидей.

От задната седалка прозвуча остро металическо изщракване. Холидей се обърна. Рафи бе опрял дулото на голямата автоматична берета в тила на Тайдимън.

— А ти си по-голям глупак и от Алхазред, ако си въобразяваш, че ще ме уплашиш с това — отвърна египтянинът. — Можеше да пъхнеш дулото в собствената си уста. Кой ще управлява самолета, ако ме застреляш?

— Къде е Пеги? — настоя Рафи.

— Алхазред я е изпратил преди седмица — отвърна Тайдимън. — А сега свали пистолета.

— Направи го — каза Холидей.

Рафи не им обърна внимание.

— Изпратил я е? За какво говориш? — попита той и натисна още по-силно цевта на пистолета.

— Сключил е сделка с мъж на име Антонио Нери. — Тайдимън замълча, сетне продължи. — Той ръководи престъпна организация, наречена Ла Санта.

— Онзи французин Дюко спомена нещо за Ла Санта — спомни си Холидей. — Също и Жапризо, ченгето от Марсилия. Каза, че Валадор, мошеникът с рибарското корабче, бил свързан с тях.

— Освен с всичко останало Ла Санта търгува и с красиви момичета. Красиво бяло момиче като госпожица Блексток е истински бонус за тях.

— Къде смяташ, че са я отвели? — попита гневно Рафи.

— Свали оръжието и ще ти кажа — отвърна Тайдимън.

— Свали го — нареди му строго Холидей.

Рафи се подчини.

— Къде е тя? — повтори младият археолог.

— Централата на Ла Санта е на остров Корсика. Само това знам със сигурност.

— Там ли е, или не? — настоя Рафи.

— Нери изпраща момичетата си къде ли не. Пътуват до Албания, а оттам до цяла Източна Европа. Също като с наркотиците. Използват една и съща мрежа.

— А търговията с археологически находки? — попита Холидей.

— Минават през Корсика, където ги разпределят или за Марсилия, или за Рим в зависимост от крайната дестинация — отвърна Тайдимън. — Не зная повече подробности.

— Кучият му син! — процеди Рафи през зъби. — Ще го убия!

— Алхазред ли? — попита Тайдимън. — Не и ако аз го намеря преди теб.

— Защо му имаш зъб? — поинтересува се Холидей. — Мислех, че двамата сте партньори.

— Нямах избор — обясни египтянинът. — Той отвлече жена ми и дъщеря ми в Кайро и неговите хора още ги държат като заложници. — Тайдимън поклати глава. — Заяви, че се нуждая от стимул, за да му помогна да пласира златото. Когато разбра, че сте тръгнали по дирите му, заплаши да изнасили и убие Хабиба и Табия, ако не ви отведа при него.

— И какво те накара да промениш решението си? — попита Холидей.

Въпреки слабото осветление в пилотската кабина Холидей видя сълзите, събрали се в ъгълчета на очите на египтянина.

— Вчера летях до Бардай в Чад. Трябваше да докарам провизии — отвърна Тайдимън, зареял поглед през прозореца към обсипаното със звезди небе. Беше ясно, че в мислите и сърцето си е на съвсем друго място. Далеч под тях се простираха безкрайните пясъчни дюни на пустинята, озарени от лунната светлина. — Успях да се свържа по телефона с един мой съсед в Кайро. Разбрах, че жена ми е била убита при опит да избяга.

— А дъщеря ти?

— Слава на Аллах! Табия е успяла да се измъкне. Моите приятели са я скрили. Вече е на сигурно място. Тъкмо се канех да убия Алхазред в палатката му, когато се появиха хеликоптерите. Вместо това потърсих вас. Не заслужавахте да умрете заради неговото коварство. — Египтянинът се покашля, но не направи опит да изтрие сълзите, които проля за жена си. — Той дори не се казва Алхазред.

— А как? — попита Холидей.

— Истинското му име е Боби Аюб. Роден е в Отава.

— А родителите му били ли са лекари? — обади се Рафи от задната седалка.

— Тази история ли ви разказа? — засмя се студено Тайдимън. — Баща му държеше деликатесен магазин на Елгин стрийт, а майка му имаше дял от една фурна. Бяха се специализирали в производството на арабски питки. И двамата загинаха при катастрофа в една новогодишна вечер. Пиян шофьор. Боби беше единственото им дете. Той наследи всичко, включително застраховката. Взе парите и замина за Ливан, където се правеше на важна клечка, направи опити да се присъедини към „Хизбула“ и групата на Абу Нидал, но те просто не го искаха. Кандидатства в университет, но и там не го приеха.

— Разбрахме, че е измамник — кимна Холидей.

— Онази реплика… че Траян бил син на Веспасиан, беше хубав номер — отбеляза Рафи. — Особено след като Траян се е родил повече от петдесет години след смъртта на Веспасиан — засмя се той. — Изрече още куп глупости, освен това не можеше да чете йероглифи. Не беше никакъв археолог.

— Беше луд. Страдаше от мания за величие. Смяташе, че е предопределен да извърши велики дела. Нещо като Махди^[1] на XXI век, когото Аллах е изпратил, за да освободи народа му от робство, тирания и прочее, и прочее. Истината е, че Боби беше от семейство на хлебари и майстори на сандвичи с пушено месо.

— Бащата на Хитлер пък е бил митнически инспектор — коментира Рафи. — Големи дъбове от малки жълъди, има една такава приказка.

— Бил е нереализирал се терорист, когото никой не искал в редиците си — каза Холидей. — Затова е измислил Братството на Изида.

— Нещо такова — съгласи се Тайдимън и кимна, докато завърташе леко ръчката за управлението на елеваторите и проследяваше промяната на курса върху компаса. — Както вече казах, беше чисто луд. — Малкият самолет се носеше на височина шест хиляди метра, оптималната при по-продължителни полети. Летяха толкова високо, че не можеха да видят сянката, която чесната хвърляше върху пясъчните дюни.

Тайдимън вдигна рамене и продължи:

— На туарегите не им пукаше. Те ограбват гробници и разрушават археологически разкопки от много години, да не говорим, че понякога ограбват и кервани. Алхазред или Аюб, или както там се наричаше, просто им осигури по-лесен достъп до контрабандните канали и по-добри оръжия. Мръсният лъжец доведе организираната престъпност в пустинята — въздъхна Тайдимън и вдигна уморено рамене. — Терористите вече не се борят за идеали. Прекалено много време мина от смъртта на Ганди. Днес на преден план излизат егото и парите, а тези две неща описват най-добре Боби Аюб.

— Смяташ ли, че се е измъкнал? — попита Холидей.

— Да — отвърна простичко египтянинът. — Предполагам, че е разполагал със скривалище или таен изход. Той винаги подготвяше резервен вариант.

— А когато открие, че самолетът е изчезнал? — продължи Холидей. — Ще се досети ли кой го е взел? Ще тръгне ли да ни преследва?

— При всички случаи — кимна Тайдимън. — А и когато нещата не вървят както му се иска на него, изпада в ярост. Този инцидент ще го изкара от кожата. Ще ни преследва с кървясали от ярост очи, повярвайте ми.

Летяха със скорост от двеста и четиресет километра в час, за да пестят гориво. Полетът на разстояние хиляда и триста километра продължи чак до полунощ. Когато прекосиха либийската граница, луната бе в зенита си и озаряваше скалистия пейзаж под крилата на самолета им.

— Не зная нищо за съвременен Тунис, освен че Джордж Лукас засне там сцените от Татуин, родната планета на Люк Скайуокър, и то на място, наречено също Татуин — каза Холидей, докато се взираше в пустинята под тях. Не изглеждаше много по-различна от тази в по-голямата част на Либия.

— Съвсем наблизо е, в Южен Тунис — отвърна Тайдимън. — Страната е разделена на две половини — южната е безплодна, гола пустиня, докато северната е плодородна, типично средиземноморска като Южна Испания или Гърция, с безброй хълмове и долини. Тунизийците се справят доста добре за толкова малка страна, притисната между двама големи съседи.

— Carthago delenda est — обади се Рафи, който дремеше на задната седалка. — Картаген трябва да бъде разрушен. Това бяха първите думи на латински, които научих.

— Проходът Касерин — отвърна Холидей. — Първият по-сериозен сблъсък на американски войници с немски части по време на Втората световна война. Поднесли сме задниците си на тепсия на нацистите. Едно от най-тежките поражения в американската военна история.

— Добре че бързо сте си взели поука — каза Тайдимън. Побутна ръчката на елеваторите напред и носът на малкия самолет се гмурна надолу, при което воят на предния и задния двигател се усили.

— Защо се спускаме? — поинтересува се Холидей.

— Опитвам се да мина под обхвата на радара — обясни Тайдимън.

— Ще ни търсят ли? — попита Рафи.

— Едва ли — отвърна египтянинът, — но гражданското летище в Тунис или по-малкото в Бизерта могат да ни засекат, макар и случайно. Летим прекалено високо за малък самолет и може да им се сторим подозрителни, ако изскочим изневиделица от пустинята.

— В такъв случай ни свали по-ниско на всяка цена — съгласи се Холидей.

Продължиха да се спускат доста време, докато най-сетне изравниха самолета на височина триста метра над пясъчните дюни и голата, безплодна пустиня. В далечината се издигаха острите върхове на Атласките планини, които се възправяха като стена пред тях, като черна сянка, скрила звездите по небето. Пейзажът се промени рязко. Пустинята изчезна, заменена от малки ферми, пътища, отдалечени едно от друго селца. Равнините станаха хълмисти, а хълмовете — покрити тук-таме с гори, устремени право нагоре към висините като древни крепости, които очакват вековни врагове. Холидей следеше стрелката на компаса върху таблото, която бавно, но неотклонно се насочваше на изток.

— Къде е това летище? — попита той към края на четвъртия час от полета им.

— В Матфур — отвърна Тайдимън. — Беше военновъздушна база, разположена в пресъхнало речно корито. Държаха там изтребители — поясни той. — По време на войната е попадала в ръцете ту на едната, ту на другата страна. Баща ми наричаше това място Калния Матфур. Мисля, че базата е построена от германците. Вече никой не я използва, тя е просто писта в пустошта.

— И защо отиваме там? — попита Рафи.

— Кацнем ли на някое голямо летище, все някой ще започне да задава въпроси — обясни Тайдимън. — Ако Алхазред, Аюб или който и да било реши да ни търси, така ще ни открие по-трудно. Освен това пистата е близо до Келибия.

— Келибия?

— Крайбрежно градче, разположено на полуостров Бон, от другата страна на Тунизийския залив — отвърна египтянинът. — Прашно мръсно градче, което не привлича туристите. Има една стара крепост и… нищо друго. Но пък това е мястото, където товарят жените. Тук хвърля котва и „Хамсин“.

— Заведи ни там — каза Рафи.

След още час във въздуха стигнаха най-сетне до Матфур, селце, разположено в подножието на гол хълм без нито едно дръвче по склоновете му, заобиколен от плоска като палачинка равнина, осеяна с малки земеделски стопанства. Макар и бледа, лунната светлина помогна на Тайдимън да открие речното корито без никакъв проблем и да приземи съвсем меко самолета на отдавна изоставеното летище, чиято писта се издигаше леко над околната напукана от сушата кал. Самолетът продължи да се движи по пистата, подпомогнат от вятъра, който духаше откъм опашката, след което Тайдимън изключи двигателите. Перките изтракаха и замряха и за първи път, откакто бяха напуснали онзи лагер в либийската пустиня, настъпи тишина.

— Какво ще правим сега? — попита Холидей.

— Сега ще откраднем кола — отвърна Тайдимън. — И ще стигнем до крайбрежието.