Джоузеф Хелър
Залезът (33)

32
Сватбата

Двата тона първокачествен хайвер бяха разпределени от автоматизирани машини на порции от по три грама и половина за петстотин и дванайсетте хиляди хапки, които заедно с високите чаши вносно шампанско трябваше да бъдат поднесени от хиляда и двеста сервитьори на три хиляди и петстотинте много близки приятели на Регина и Майлоу Майндърбайндър и на Оливия и Кристофър Максън, както и на шепата познати на булката и младоженеца. Излишъците имаха за цел да привлекат вниманието на медиите. Част от тях бяха предназначени за персонала. Останалото бе превозено същата вечер с хладилни камиони до затънтените приюти в покрайнините и в Ню Джърси, където бездомните и другите обитатели на автогарата бяха събрани и настанени временно за този ден и за нощта. Така преселените мръсни просяци, проститутки и наркопласьори бяха заменени от опитни актьори, които изпълняваха ролите им и чието превъплъщение бе преценено като по-автентично и поносимо от това на изместените от тях титуляри.

Хайверът пристигна в кухните на фирмата за организиране на тържества към компания „Майлоу Майндърбайндър, предприемачи и съдружници“ в осемдесет оцветени от художник тенекиени кутии по двайсет и пет килограма всяка. Снимаха ги, за да ги поместят във водещите списания за висша мода, посветени на добрия вкус и на величествените светски събития с размаха на сватбата на Майндърбайндър и Максън.

Снайперисти с черни вратовръзки от отдел „Поръчкови убийства“ на „М и М“ бяха дискретно разположени зад завесите в галериите и колонадите на различните нива на автогарата и следяха най-вече за незаконни действия от страна на снайперистите от градското управление на полицията и няколкото федерални служби, натоварени с охраната на президента, на първата дама и на другите представители на властта.

Към хайвера и шампанското имаше леки сандвичи, замразени скариди, миди, стриди, сурови зеленчуци с фин сос от къри, и гъши дроб.

От самото начало Оливия Максън бе настояла да няма простащини.

Тревогата й бе разсеяна от самоуверения млад мъж до масичката с компютърния модел на предстоящата сватба, сега разгръщаща се като нещо отминало върху мониторите в Диспечерския център на АУП, а там бе монтирано оборудване, с което да бъде възпроизведен и анализиран компютърният модел. Мъжът натисна бутона и се прехвърли на друг от шейсетте видеоекрана.

Върху него — след като още несъстоялото се събитие вече бе приключило — завеждащият светските новини в един медиен конгломерат отговаряше на въпроси, които още не бяха зададени.

— Нямаше нищо просташко — обясняваше той още преди да е присъствал. — Бях на сватбата. Според мен беше фантастична.

След като страховете й временно бяха разсеяни от тази вдъхваща спокойствие демонстрация на онова, което неминуемо щеше да се случи, Оливия Максън стисна ръката на Йосарян в израз на възвърнато доверие и затърси нова цигара, докато гасеше фаса на още недопушената. Дребничка, мургава, сбръчкана, усмихната и модно изпосталяла, на нея не й бе до смях след непредвиденото оттегляне на Франсес Бийч, отказала се от дейно сътрудничество, защото мъжът й бе получил тежък удар, така че на Оливия й се налагаше да разчита на Джон Йосарян много повече, отколкото би желала, а с него никога не се чувстваше особено сигурна. Франсес си стоеше главно вкъщи, при Патрик, и бе забранила всякакви случайни посещения.

Оборудването в остъкления Диспечерски център в южното крило на автогарата, между първия и втория етаж, бе собственост на агенцията за недвижими имоти на Гафни, а жизнерадостният млад компютърен специалист, който сега обясняваше само и единствено на Йосарян, Гафни и Оливия Максън, бе негов служител. Беше се представил като Уорън Хакър. Виненочервената вратовръзка на Гафни бе завързана на голям възел. Раменете на камгарното му сако днес бяха с дебели подплънки.

Кристофър Максън отсъстваше, жена му му беше казала, че няма нужда от него. Майлоу, отегчен от повторението на събитието, което се случваше в бъдещето, се мотаеше отвън на терасата по протежение на сградата. Не му беше особено приятно, че е толкова близо до травеститите при парапета горе, които зяпаха с порочно блеснали очи хората долу, значи и него, и затова слезе с ескалатора на първия етаж, за да изчака Йосарян, с когото да обиколят автогарата, тъй като сега всички бяха получили разрешение да се разхождат на воля, а някои от семейството му смятаха, че не е зле да огледа. Приходите от самолета вече му бяха в кърпа вързани и в ума му се мержелееха небостъргачи. Харесваше своята сграда „М и М“ и искаше още. Освен това бе озадачен от още една загадка, която не му даваше мира: на един екран горе той объркан се наблюдаваше как с бяла папийонка и фрак държи на сватбата кратко слово, което още не бе виждал, после танцува с тъмнокосата Оливия Максън, с която току-що се бе запознал, а и не умееше да танцува. Не беше сигурен къде във времето се намира.

Преди да слезе долу, бе дръпнал Йосарян навън, за да разменят няколко думи насаме.

— Какъв е скапаният проблем със скапания хайвер? — попита разсеяно.

— Не са парите — уведоми го Йосарян. — Става дума за скапаната риба. Но вече смятат, че са уловили достатъчно.

— Слава Богу — каза Оливия, щом пак научи новината.

В светския архив на музея за изобразително изкуство „Метрополитън“ имаше прецеденти на звездни мигове и повратни събития, с които трябваше да се мерят и да ги ударят в земята. Случаят Майндърбайндър — Максън щеше да засенчи всички останали. Макар и в рецесия, страната не си знаеше парите. Дори при тази бедност имаше простор за голямо разточителство.

Въпреки че беше пролет, наетият цветар бе окичил осемдесет коледни елхи в петте банкетни зали и ги бе обградил с хиляди вази с бели нарциси. Имаше две места за дансинги и естради за оркестрите на първия и втория етаж в южното крило и едно място на първия етаж в северното крило. Още от ранен следобед входовете откъм Осмо и Девето авеню и второстепенните, по-уединени входове откъм страничните улици бяха ярко осветени. Зад тъмните огледални стъкла на прозорците върху главната фасада, разпростряла се между цели три пресечки, човек имаше усещането, че слънчевата светлина е грейнала върху стъклописи. Движещите се автобуси, които се виждаха през прозорците, бяха аплодирани като остроумно подобие на истинския живот. С не по-малък възторг бе посрещната напълно правдоподобната миризма на изгоряло дизелово гориво, която от време на време се просмукваше през естествените облаци от парфюмите на жените, и през благовонията, вдухвани по централната вентилационна система. Всички по-малки фирми за организиране на празненства, за доставка на цветя и за други услуги, сключили договори с фирмата за организиране на тържества към „М и М“, бяха помолени да подпишат поверителни анекси с отдел „Поръчкови убийства“ към „М и М“, а секретността на тези поверителни анекси бе широко огласена.

Първият етаж в северното крило, отделен от южното с улица, която младоженката и нейната процесия трябваше да прекосят, бе превърнат в параклис и изискана банкетна зала. Заради ремонта се бе наложило да преместят масивните стълбища, водещи към долния етаж, заедно с информационната кабина и огромната скулптура от движещи се цветни топки, които заемаха по-голямата част от етажа. Стълбите, кабината и скулптурата бяха изложени под временен навес в музея за изобразително изкуство „Метрополитън“, там, където обикновено се намираше Голямата зала, привлякоха много посетители и получиха добри отзиви от критиците. Голямата зала на музея пък бе пренесена в автогарата — бе наета за случая срещу десет милиона долара. Демонтирането на стълбите и скулптурата в северното крило освободи пространство за столове и редици от пейки от орехово дърво, както и за Храма на Дендур, преместен временно за вечерта от същия музей на изобразителното изкуство „Метрополитън“ след мирното прилагане на доста убедителен натиск и на сума от още десет милиона. Именно в северното крило на АУП хората, които сега наблюдаваха в Диспечерския център, скоро щяха да видят на живо сватбената церемония. В същото крило бе оставено място и за малка централна маса, предназначена за главните участници в церемонията и техните двама гости от Белия дом, както и за шест кръгли маси, всяка от които за по десет души, най-тясно свързани с официалната част на програмата и с техни високопреосвещенства на продълговатата маса пред колоните на Храма. Олтарът вътре в Храма на Дендур бе окичен с цветя и големи запалени свещници.

За посрещане и изпращане на гостите бяха доставени един милион и сто и двайсет хиляди лалета. Из всичките пет банкетни зали бяха спуснати множество най-разнообразни приказно красиви полилеи от различни епохи, украсени с кичести върбови клонки. Към клонките бяха прибавени снопове рафия, по всички клонки на осемдесетте коледни елхи блещукаха светлинки. Навсякъде изобилстваха възхитителни гоблени вместо покривки, множества примигващи свещи, старинни клетки, пълни с живи птици, редки книги и сребърни прибори от различни векове. Букети летни богородички в две хиляди и двеста малайски вази покрай всички входове на основните зали на автогарата превръщаха тази половина от южното крило на първия етаж на АУП в мъничък Версай с хиляди трептящи светлинки в пръстените съдове, създаващи впечатление за милиони свещи. Зад сто и четири витрини покрай стените на всички банкетни зали стояха живи актьори, заели пози и погълнати от дейности, характерни за джебчиите, проститутките, наркопласьорите, децата, избягали от къщи, просяците, наркоманите и другите клетници, които обикновено населяваха автогарата. На магазините в нея, все още оцеляващи с някаква печалба, бе платено да работят цяла нощ, за да засилят самобитността на обстановката и декора, и в промеждутъците мнозина от гостите с удоволствие отиваха да си напазаруват едно-друго. Шейсет и една двойки красиви момичета — еднояйчни близначки, всички, които можеха да бъдат открити по света за целта — позираха като морски сирени в петдесетина изкуствени езера и шадравани, а трийсет и осем двойки момчета — също еднояйчни близнаци — изпълняваха ролята на вестоносци и знаменосци и отвръщаха шеговито на всички въпроси.

Разпоредители от Управлението на пристанището в червени куртки стояха на пост и даваха сведения и напътствия. Въздушният транспортен център на автогарата работеше, за да осигури превоз до трите главни градски летища на гостите, хукнали направо от пищното празненство Майндърбайндър — Максън към други пищни празненства в Мароко и Венеция, към музикалните фестивали в Залцбург и Байройт, към изложението на цветята в Челси или тенистурнира Уимбълдън в Англия.

Обиграни кадровици се бяха погрижили чрез ситото на тежки събеседвания да подберат само възпитани фотомодели и трагици от добри семейства, с дипломи от добри университети, за да им възложат ролите на мъжките и женските проститутки и на другите бедни, пропаднали обитатели на автогарата, които обикновено живееха и си вадеха хляба тук, а те се вживяха в образите с такова всеотдайно чувство за хумор, с такъв трогателен ентусиазъм към доброто чисто развлечение, че спечелиха сърцата на многобройната публика. Към края на празненството, както виждаха и хората, наблюдаващи видеоекраните, актьорите се сляха с гостите, както бяха с костюмите и с измислените си поприща, и това бе още едно нововъведение, допринесло много за всеобщото веселие.

Други актьори и актриси, и модели — мъже и жени, се бяха дегизирали така, че да приличат на образи от прочути картини и филми и се разхождаха из галериите, като заемаха позите, характерни за превъплътяваните персонажи. Имаше няколко Мерилин Монро, един-двама Марлон Брандо, които играеха Стенли Ковалски, тук-там по някой Хъмфри Богарт, двама умиращи Дантоновци и най-малко две Мона Лизи, които всички познаха. Сервитьорите бяха облечени в широки бели блузи и везани туники от различни епохи. Салонът за залагания на конни надбягвания и ресторант „Арби“ на втория етаж, както и ресторант и бар „Линди“ долу бяха преустроени така, че да наподобяват фламандски странноприемници от седемнайсети век с антикварни предмети и мебели от епохата, та атмосферата да е автентична. В една от тези възстановени живи картини с цигара вместо лула участваше слаб мъж с млечнобяла кожа, розови очи и огненочервена коса, който оглеждаше с хитър поглед всичко наоколо. Беше обут в баварски кожени панталони, носеше туристически бастун и зелена раница и Йосарян, който почти бе сигурен, че го е виждал някъде, не можеше да реши дали той е тук по работа, или е прибавен към декора. Имаше няколко автопортрета на Рембранд и един на Джейн Аврил. Но нямаше нито един Исус Христос.

След вечеря гостите щяха да могат да танцуват или да се разхождат край гръцките и римските антики, да си купят хляб „Зароу“ от хлебопекарница „Зароу“, бонбони „Фани Фармър“, билети от лотарията на щата Ню Йорк, да надзърнат в обущарница „Драгоу“ или в някое от кафенетата „Тропика Джус“, където пирамидите от портокали бяха украсени в стил Френска директория, с гирлянди, розетки и лентички. Мнозина не бяха виждали дотогава пирамиди от портокали. Подносите в средата на масите за вечеря бяха с позлатени листа от магнолия и пролетни клонки, а отвесните колони, които крепяха Диспечерския център, изглеждаха величествени с водопадите сребриста светлина, с шадраваните, изригващи бели струи, и с множеството вдигнати знамена на корпорации, които наподобяваха корабни флагове и вимпели и се вееха, и плющяха на изкуствения ветрец. Една от залите с изход към автобусите, поемащи на запад, към Кеноша, щата Уисконсин, и на север, към Северния полюс, бе украсена в стил Гръцки ренесанс, с италиански гоблени, японски фенери, средновековни доспехи и ламперия от резбовано орехово дърво, взета от някакъв френски замък. Срещу нея имаше друга галерия към заминаващите автобуси, обзаведена с мебели от времето на Регентството, с издути кретонени възглавнички и махагонови маси и столове, сложени зад портата от ковано желязо на средновековен дворец. Вътрешният двор в стил Чарлс Енгелхард, също нает от музея за изобразително изкуство „Метрополитън“, грееше в розови и златисти светлини и бе окичен с петдесет хиляди френски рози и горе-долу толкова топнати в златен бронз листа от магнолия, имаше и дансинг, нарисуван ръчно само за тази вечер с палячовски ромбове в зелено, жълто, червено и черно.

Четирийсет и седем души от протокола на „Международни връзки“ бяха помогнали в тънката работа по подреждане на местата за сядане и бяха направили всичко възможно три хиляди и петстотинте гости да бъдат настанени правилно, макар и невинаги според предпочитанията им. В крайна сметка основните нападки срещу разпределението на местата се свеждаха до това, че мнозина от три хиляди и петстотинте души останаха недоволни и ядосани, но пък донякъде бяха възмездени благодарение на факта, че и у други е проличало разочарование.

Нямаше централна маса освен привилегированата маса при Храма на Дендур в северното крило, отредена за младоженците и, разбира се, за президента и неговата първа дама, както и за Нудълс Кук, който вече се бе настанил и чакаше.

Първата дама бе пристигнала рано, за да събира автографи от знаменитости.

— Къде ли се бави президентът? — рече Оливия Максън и се огледа нетърпеливо. — Защо не идва?

Някои знаеха, че ще дойде в АУП със специален експресен влак направо от секретната подземна гара на БАССОП във Вашингтон. Той, разбира се, щеше да се появи в последния момент, за да помаха с широка усмивка и да се ръкува с неколцина души, а после да предаде булката на младоженеца и да заеме мястото си до М 2 като негов шафер. Това беше още едно нововъведение във венчавката и вероятно щеше да се превърне в изискване при бракосъчетанията, може би дори и за кралски родове с вековни традиции.

Всички останали маси бяха кръгли, та никой да не изпъква, а столовете бяха демократично еднакви, което биеше на очи. На всяка от останалите триста четирийсет и четири кръгли маси извън северното крило трябваше да седи някой важен общественик и по един мултимилионер или жена, омъжена за такъв. Мултимилионерите не бяха особено щастливи, защото всички до един биха предпочели съседството на самия президент или в най-лошия случай на някого от осмината поканени милиардери, които отлично схващаха своите метафорични измерения на божества, трофеи, вдъхновение и украса. Същата седмица неколцина от милиардерите бяха купили хотели в Манхатън, колкото да има къде да вдигнат купон с приятели.

Кардиналът бе настоял президентът или губернаторът и кметът, собственикът на един от най-големите столични вестници или поне двама от осмината милиардери и един носител на Нобелова награда по физика да приемат правата вяра. Вместо тях Йосарян му даде Денис Тиймър, който да му обясни истината за биологичния живот, един издател на вестник и един мрачен мултимилионер, който се бе надявал на място тет-а-тет с някой милиардер. Разположи ги на маса с добър изглед към булката от страната на Девето авеню в южното крило, недалеч от полицейския участък и масата на Лари Макбрайд и новата му съпруга, Майкъл Йосарян и старата му приятелка Марлин, между магазина за спортно дамско бельо пред входа на полицейския участък и магазина за ядки „Джо-Ан“. Макмахън също бе тук, беше излязъл от килията си, за да почете Макбрайд и новата му госпожа, и защото бе дежурен, беше с униформата на капитан от полицията вместо със смокинг.

Макбрайд чакаше на опашка за президентска похвала заради майсторското постижение да намери място за триста петдесет и едната маси за три хиляди и петстотинте най-близки приятели на Регина и Майлоу Майндърбайндър и Оливия и Кристофър Максън, които нямаха близки приятели и не желаеха да имат, и за Храма на Дендур и другите величествени съоръжения в петте бляскави зали, а също и за дансингите и естрадите за оркестрите. Отговаряше и за координацията в действията на други в области, където нямаше опит.

Изключително важна в цялата подготовка бе необходимостта да се осигури път за сватбеното шествие, което от страната на Девето авеню откъм южното крило да се придвижи чак до страната откъм Осмо авеню при дрогерия „Уолгрийн“, където да завие на север през изходите, за да пресече Четирийсет и първа улица, сега покрита с навес, и да навлезе в параклиса и салона в северното крило, откъдето да стигне при олтара, издигнат в Храма на Дендур. Храмът на Дендур, Градината на Блументал, Дворът на Енгелхард и Голямата зала от прочутия музей за изобразително изкуство „Метрополитън“, четирите свещени пространства в музея, използвани за празненства, светски сбирки и представяне на различни творби, бяха пренесени за вечерта в автогарата и бяха разположени така, че осигуряваха на всички гости техен собствен знаменит паметник с история в славното светско обслужване.

Макбрайд бе замислил нещата така, че всички гости да зърнат поне за малко булката и нейното обкръжение, докато те се изкачват с ескалатора от нивото на метрото откъм Девето авеню и тържествено се придвижват към Осмо авеню, за да влязат накрая в северното крило. Този доста дълъг маршрут даде възможност за необикновена музикална програма, която да прослави събитието като неповторимо. Йосарян слушаше с удивление първите познати звуци.

Сватбеното тържество бе открито с прелюд към операта „Нюрнбергските майстори певци“.

Именно под съпровода на първите резки ликуващи акорди Йосарян видя как в горния край на ескалатора булката се появява, сякаш се възнася над хоризонта. Музиката, достатъчно продължителна, за да оглася целия път на шествието, бе ръкопляскащо съвършена с жизнерадостното си настроение. Шаферките, носещи цветята, и шаферите, носещи пръстените, бяха особено въодушевени и съвсем се развихриха от ускоряващото се и променливо темпо на музиката, когато зазвуча „Танцът на чираците“, който да запълни двете минути и шест секунди, докато краят на сватбената процесия завие по галерията към страничния изход на северното крило. Там, след като младоженката направи обиколката отвън и пресече улицата, за да влезе в северното крило, музиката бе сменена и екна тържествено оркестрово изпълнение на „Хвалебствена песен“ от същата опера на Вагнер, завършило с тих трепкащ звук, когато булката влезе в параклиса и накрая спря пред кардинала, един равин реформист и шестима други висши духовни сановници от различни вероизповедания, които чакаха с младоженеца и най-личните си спътници. Докато звучеше благословията, музиката заглъхна, рефрените на дуета „Чудна нощ“ от „Тристан“ зазвучаха като фон и кардиналът се опита да не обръща внимание, че музиката е едновременно и божествена, и сластна, а равинът се опита да забрави, че е написана от Вагнер. В тази част на венчавката честитите млади бяха обявени девет пъти за мъж и жена от осемте духовници и от Нудълс Кук, който все още заместваше закъснелия президент. Когато младоженците се дръпнаха от олтара за целомъдрена целувка, преди да се отправят към дансинга, Хакър оповести още преди музиката да е гръмнала, че са подбрали възвишената мелодия от последните тактове на „Залеза на боговете“ със задушевните възвишени напеви от темата „Изкупление чрез любов“.

— Позната ли ви е? — попита Хакър.

— Позната ми е — отвърна Йосарян, изненадан и изпълнен с възхищение, и се изкуши да засвирука заедно със спокойните цигулки и сънената медна секция, които вече се извисяваха и се разнежваха, за да подхванат божествения финал. — Тъкмо щях да я предложа.

— Наистина ли? — попита хлапакът Гафни и с един бутон прекъсна действието.

— Не, нямаше да я предложа — отметна се Йосарян още преди Гафни да е отговорил. — Но според мен е съвършена. Спокойна, нежна, мелодична, чувствена и безспорно съдържа кулминация и финал.

Не сподели лукавото си, отмъстително предчувствие, че на видеоекраните вижда друг „Залез на боговете“, че почти е настъпил залезът на всички хора, които наблюдава едва ли не замечтано и унесено по видеоекраните, включително неговият и на Франсес Бийч, с която се гледаше как танцува, а може би и на Мелиса, на Макбрайд и новата му жена, на младоженката и М 2.

— На твоите гости ще им хареса, Оливия. Ще излязат на дансинга, тананикайки си мотива от „Залеза на боговете“.

— Не, господине — поправи го самодоволно снизходителният младеж. — В никакъв случай. Ще предложим нещо по-добро, когато се пръснат. Само почакайте да чуете.

Гафни кимна.

— Ти май каза, че вече си го чувал.

— Детски хор — поясни компютърният специалист. — Докато Вагнер затихва, тихо като фон пускаме детски хор, който непрекъснато ще се усилва — повечето хора никога не са го чували. Ангелски е. И точно когато е най-вълнуващ, най-неочаквано включваме мюзикъл, хор с музикален смях, за да наложим новото настроение, с което искаме да мине остатъкът от вечерта. Това е хор на смеещи се мъже, който ще заглуши и ще удави децата, и готово. И двата хора са от един германски композитор, казва се Адриан Леверкюн. Чували ли сте за него?

— Чувал съм — отвърна предпазливо Йосарян — изпитваше странното чувство, че отново се носи напред-назад във времето. — Той е герой от един роман — добави подло той.

— Не знаех — рече младият Хакър. — Значи знаете колко велик е бил. И двата хора са от неговата кантата, наречена „Плачът на Фауст“, но не е нужно да го съобщаваме.

— Добре сте решили — тросна се Йосарян. — Защото не са оттам. Те са от ораторията му „Апокалипсис“.

Компютърният специалист му се усмихна със съжаление.

— Господин Гафни?

— Той греши, Хакър — отвърна Джери Гафни и сви рамене, сякаш се извиняваше любезно на Йосарян. — Йо-Йо, непрекъснато повтаряш тази грешка. Не са от „Апокалипсис“. От „Плачът на Фауст“ са.

— По дяволите, Гафни, пак грешиш. Оставаше и да не знам. Близо петнайсет години обмислям роман по тази творба.

— Колко странно, Йо-Йо. Но едва ли си го обмислял сериозно и едва ли романът ще бъде сериозен.

— Престани с това „Йо-Йо“, Гафни. И стига си спорил. Направил съм справките.

— Смятал си да натикаш Томас Ман и Леверкюн в едни и същи сцени, нали? И да представиш Густав Ашенбах наред с Леверкюн като един от неговите съвременници? На това ли му викаш справки?

— Кой е Густав Ашенбах? — попита Хакър.

— Един покойник във Венеция, Уорън.

— Господа, мога лесно да реша спора ви тук на моя компютър. Изчакайте три десетхилядни от секундата. Така, вижте сега. Ето, господин Йосарян, „Плачът на Фауст“. Вие грешите.

— Компютърът ви греши.

— Йо-Йо — рече Гафни, — това е модел. Не може да греши. Карай нататък със сватбата. Дай да видя как е продължила.

Върху най-големите екрани слънцето стана черно, луната стана кървава, а корабите в реките и пристанището се преобърнаха.

— Уорън, стига си си играл.

Гафни бе недоволен.

— Не съм виновен, Джери. Честна дума. Непрекъснато го изтривам. А то непрекъснато се появява отново. Ето, започваме.

Йосарян видя, че музиката на Леверкюн пасва чудесно. Докато глъхнещите съзвучия в края на „Залеза на боговете“ наближаваха финала, неусетно се прокрадна нежен детски хор, който Йосарян не помнеше да е чувал — в началото като полъх, като загатване, сетне постепенно набра мощ, за да гръмне като неземно предчувствие, тъжно и сърцераздирателно. После, когато сладостното, горестно и печално предзнаменование стана почти непоносимо, най-неочаквано се разразиха раздиращите, непознати глухи гами на безмилостни мъжки гласове, екнали в хор от жесток смях, от смях, смях, смях и това отприщи у присъстващите смаяно облекчение и огромно нарастващо веселие. Публиката бързо се присъедини със свой смях към дивашкия какофоничен порой от безгрижно ликуване, гръмнало от високоговорителите, които бяха навсякъде, и празничното настроение на галавечерята бе на път да се отприщи радостно с ядене, пиене, музика, с още по-остроумни демонстрации и естетически лакомства.

Стъписан, Йосарян видя, че е там и също се смее. Свъси се неодобрително на себе си, а Оливия Максън, застанала до него в Диспечерския център, се видя как се смее с Йосарян в параклиса в северното крило и каза, че било божествено. Сега Йосарян изглеждаше разкаян и на двете места. Мръщеше се и тук, и там, раздразнен и отчужден. Взрян в това бъдеще, Йосарян бе като хипнотизиран, когато се видя с бяла папийонка и фрак — никога през живота си не бе носил бяла папийонка и фрак, облеклото, препоръчано на всички мъже от елитното общество на привилегированите в северното крило. Скоро вече танцуваше непохватно полка с Франсес Бийч, а след това последователно с Мелиса, младоженката и Оливия. Онова, което често го дразнеше в самия него, спомни си той, докато се гледаше на екрана смълчан, примирен и галантен на сватбата, която му предстоеше, бе, че ако трябва да е откровен, всъщност не мрази Майлоу Майндърбайндър и никога не го е мразел, всъщност смята Кристофър Максън за симпатичен и безкористен, а Оливия Максън, макар и банална и повтаряща се, за досадна само когато изразява категорично становище. Вярваше, макар и отвлечено, че би трябвало да се срамува, имаше и друга отвлечена мисъл — че би трябвало още повече да се срамува, задето не се срамува.

Настаниха го с Мелиса и Франсес Бийч на маса, достатъчно близо, за да си говори с Майндърбайндърови и Максънови, край Нудълс Кук и първата дама, които чакаха да дойде президентът. Столът, запазен за Нудълс на съседната масата, бе празен. Анджела, която ужасно искаше да дойде, не бе тук, защото Франсес Бийч не искаше за нищо на света да я допуска.

— Не ми е приятно, че се чувствам по този начин — призна му Франсес. — Но просто не мога да го преодолея. Бог ми е свидетел, че и аз съм го правила, и то неведнъж. И с Патрик съм го правила.

Докато танцуваше с Франсес — бе съхранил към нея онова особено взаимно приятелство, което някои биха нарекли любов — усещаше само кокали, гръден кош, лакти и лопатки, никаква плътска тръпка, и му бе неловко да я държи. Докато танцуваше все така недодялано с бременната Мелиса, чието състояние, инат и нерешителност сега го вълнуваха и го докарваха до почти постоянно настървение, той се възбуди още от първия допир с корема й под морскозелената рокля и закопня да я отведе още веднъж в някоя спалня. Взря се пак в този корем, за да види дали не е станал още по-заоблен и дали Мелиса вече е взела мерки, за да си възвърне предишния вид. Гафни го наблюдаваше насмешливо, сякаш отново четеше мислите му. На сватбата Франсес Бийч надуши, че отношението му се е променило, и печално се замисли върху своите тъжни житейски истини.

— Нещастни сме от самите себе си, когато сме млади, нещастни сме от самите себе си, когато сме стари, а онези измежду нас, които отказват да са нещастни, са отвратително нагли.

— Страхотен разговор пускаш — войнствено каза Йосарян на Хакър.

— И на мен ми харесва. Взех го от господин Гафни. Звучи доста правдоподобно.

— Така и трябва. — Йосарян изгледа намусено Гафни. — Ние с нея вече сме водили този разговор.

— Знам — рече Гафни.

— И аз така си помислих, гадняр такъв — отвърна Йосарян, без да се ядосва. — Извинявай, Оливия. Ние така си говорим. Продължаваш да ме следиш, Гафни. Защо?

— Не мога да се спра, Йосарян. Това ми е работата, нали знаеш. Аз не произвеждам сведения. Само ги събирам. Нямам никаква вина, че, както личи, знам всичко.

— Какво ще стане с Патрик Бийч? Състоянието му не се подобрява.

— О, Господи — потръпна Оливия.

— Мисля, че ще умре — отговори Гафни.

— Преди моята сватба ли?

— След нея, госпожо Максън. Йо-Йо, бих казал същото и за теб. И за всеки друг.

— И за себе си ли?

— Разбира се. Защо не?

— Ти да не си Бог?

— Занимавам се с недвижими имоти. Бог не е ли мъртъв? Аз изглеждам ли мъртъв? Между другото, Йосарян, и аз мисля да напиша книга.

— За недвижимите имоти ли?

— Не, роман. Защо не ми помогнеш? Ще започна от шестия ден на сътворението. Ще ти разкажа по-късно.

— По-късно ще бъда зает.

— Имаш време. Ще се срещаш с годеницата си чак след два часа.

— Пак ли се жениш?

Оливия изглеждаше доволна.

— Не — каза Йосарян. — И нямам годеница.

— А, има — рече Гафни.

— Не му обръщай внимание.

— Още не знае какво прави. Но аз знам. Хайде, карай нататък със сватбата, Уорън.

— Още не е дошъл — докладва Хакър озадачен — и никой не знае защо.

Дотук нямаше засечки, ако не се брои отсъствието на президента.

Макбрайд се грижеше предано и неуморно за паркинга и координираше прииждането на автомобилите с пристигането и заминаването на градските и междуградските автобуси, като насочваше повечето към рампите и входовете на третия и четвъртия етаж. Хиляда и осемдесетте клетки в гаражите горе осигуряваха места за повечето от близо хиляда седемстотин седемдесет и петте лимузини, които очакваха да пристигнат. Повечето бяха черни, останалите — перленосиви. Другите коли биваха отклонявани към паркинга отвъд булеварда, където по тротоара в редица се бяха строили продавачи на шиш кебап и фъстъци, имаше и множество сандъчета на весели стари ваксаджии, чернокожи и мулати, които понякога прекарваха благоуханните нощи в сън под плажните си чадъри. Използваха мивките и тоалетните в автогарата, като пренебрегваха безсмъртната творба на Майкъл Йосарян, категорично забраняваща „пушенето, безцелното шляене, бръсненето, къпането, прането, просията, проституцията“, оралния секс и чукането. Окаяните улични сцени бяха забавни на мнозина, които прекосяваха булеварда, за да влязат под навеса от метал и тъмно стъкло, разпрострял се между двете пресечки, тъй като предполагаха, че са разигравани специално за тях.

Подстъпите откъм всички улици около епохалното събитие бяха завзети от фотографи, сякаш сградата бе под обсада, от чужди държави бяха пристигнали журналисти. На акредитираните бяха издадени общо седем хиляди двеста и три пропуска. Това бе рекорд за американска сватба. Четирийсет и шестима собственици на чуждестранни издания бяха дошли като гости.

Поканите за галасъбитието бяха разпратени в пликове, твърди и квадратни, защото бяха върху платина, и единствено Са̀ми Сингър от първоначалния списък от три хиляди и петстотин поканени бе отказал да дойде с учтивото извинение, че вече е обещал да пътува до Австралия. Са̀ми Сингър се бе издигнал в очите на Йосарян както никога досега. Тайните агенти Раул и Боб с морковената коса и жените им бяха подръка и като телохранители, и като гости. Йосарян нарочно ги бе заточил на забутани маси далеч един от друг, а сега, изпълнен с възмущение и изненада, видя на предстоящата сватба, която точно в този момент бе в разгара си, че въпреки всичко и двамата са се разположили направо на неговата маса в самата светая светих на северното крило, съвсем наблизо, за да го държат под око и същевременно да наблюдават грандиозното зрелище, в което участваха и те. На масата му заедно с жена си се бе наместил и Джери Гафни, който пък изобщо не бе поканен. Някой някъде бе отменил разпорежданията, без да го уведоми.

Както се и очакваше, задръстванията на лимузините започнаха по-рано, отколкото се очакваше. Още нямаше 18:00, а мнозина пристигнаха, защото не искаха да пропилеят възможността да бъдат снимани, преди да заприиждат тълпите по-важни личности. И мнозина измежду първите, сред които бе и първата дама, изгаряха от нетърпение да огледат всичко най-внимателно.

Това бе истински празник за издателите на модни списания.

Жените бяха предварително подпомогнати от възванието на Оливия Максън „никоя рокля да не е прекалено официална“. Бяха благодарни и за кратката информация на водещите модни стилисти за тенденциите в предстоящите им колекции. Резултатът бе невероятна феерия от дрехи, последна дума на модата, уловени от камерата с изключителен блясък — дамите участваха със самочувствие и като зрителки, и като зрелище. Многобройните вкусове в модата бяха представени от близо двете хиляди жени и на никоя не липсваше стил.

Бяха облечени в какво ли не — от строго официални тоалети до бални рокли, и пристигаха сред блажения пъстроцветен блясък на непоръбения лен на тънички златисти ивици и на нанизите индийски мъниста в бледи тонове, от слоновата кост до прасковеножълтото и морскозеленото. Леопардовата кожа бе предпочитан десен за шифонените поли, за тънките муселинени рокли с фестони на ресни и копринените сака. Имаше жени с дълги вечерни рокли, на които бе неописуемо приятно, че и много други жени са с дълги вечерни рокли, особено с тоалети с нежно везмо върху бледа шумоляща коприна. И късите поли бяха от преливащ се шифон. Саката бяха от розов, оранжев и зеленикавожълт атлаз и бяха с изкуствени брилянти вместо с пайети, широките черни поли point d’esprit разголваха коленете отпред и се спускаха отзад до пода, а най-дръзките, предвидили събитието най-точно, се гордееха особено много със сексапилните си вечерни тоалети от жарсе в приглушени тонове.

След шампанското, хайвера и коктейлите, доста преди да се появят младоженката и М 2, светлините във всички крила на автогарата бяха намалени като за свещенодействие и всички насядаха около някоя от петте естради, за да послушат млада талантлива цигуларка на възрастта на Мидори и четирите й клонинга, които засвириха на всяка естрада капричиа на Паганини. Бе невъзможно да различиш майсторката от клонингите, а и нямаше обявени награди за правилен отговор. Кристофър и Оливия Максън можеха да бъдат видени от плът и кръв, а също увеличени върху телевизионните екрани от вътрешната система, големи колкото в кината. Бяха на първия ред в далечния десен край на първия етаж в северното крило и всички гости там, а и навсякъде другаде, най-неочаквано забелязаха, че един самотен прожектор е насочен право към Оливия, която седеше със скръстени ръце и с израз на овладян възторг върху прочутото лице. Хората в Диспечерския център можеха да видят върху екраните, които проблясваха по вестникарските будки, че тя вече е описана в последния бъдещ брой на „Ю Ес Нюз енд Уърлд Рипорт“ като „кралица на новото общество“. А както виждаха по вестникарските будки на автогарата, отворени специално за тях, „Тайм Уикли Нюзмагазин“ щеше да напише, че „Оливия Максън е повелителка на новия обществен ред, а автогарата е нейният дворец“.

Фантастичната същност на сватбата, събрала две семейства на милиардери, бе подчертана и от шествие със свещи в стилно бяло на бял фон, в което роклите на десетките жени и млади момичета от свитата на булката бяха дело на дизайнера Арнолд Скаази. Самата младоженка бе в млечнобяла рокля от тафта, изящно извезана със сърма, с деветметров шлейф. Тюленото й було бе прихванато с тиара, украсена с диаманти и перли. Главна шаферка й бе бивша Мис Вселена, с която не се познаваха. Булката имаше двайсет кестеняви и четирийсет лененоруси компаньонки, по-високи и по-прелестни от нея сред нейния антураж от шаферки, всички пременени в млечнобяло моаре, напръскано със златисто. Сто и двайсет деца под дванайсет години, събрани от приятели и роднини на двете семейства, бяха облечени като шаферки, носещи цветята, и шафери, носещи пръстените. Майката на младоженеца, Регина Майндърбайндър, бе нервна в бежовия тоалет, изработен от моделиер, докато Оливия Максън, в прасковеножълт атлаз с волани, извезани с десетки хиляди ситни бисери, бе направо зашеметяваща с огромните си тъмни очи и чип нос и с искрящите едри овални смарагди, които красяха бялата й шийка.

Антуражът на булката се уедини в багажното отделение на автобусна фирма „Грейхаунд“ на нивото на метрото. Там мълчаливото момиче и цялата й свита, състояща се от нейната Мис Вселена, шейсет прелестни шаферки и сто и двайсет момичета, носещи цветята, и момчета, носещи пръстените, бяха изкъпани, сресани и всячески подготвени от лични модисти и гримьори за епохалното събитие. В уреченото време всички заеха местата си в дълги редици в началото на двата успоредни ескалатора и след музикален знак, премерен до стотна от секундата, започнаха да се качват на издигащите се стъпала, които да ги откарат горе, при изпълнената с очакване тълпа. На първия етаж от южното крило възкачването им бе оповестено от тържествен, сгряващ душата фанфар, подел властните Вагнерови акорди, и младоженката, хванала под ръка далечния си вуйчо Кристофър Максън, се появи, за да приеме церемониалния поздрав от почтителни аплодисменти, разнесъл се откъм хората, които първи ги зърнаха от масите пред полицейския участък, при магазина за спортно дамско бельо и магазина за ядки „Джо-Ан“.

Под звуците на прелюдията към „Нюрнбергските майстори певци“ и „Танца на чираците“ младоженката и Кристофър Максън за всеобщо облекчение поведоха безпогрешно останалите сто осемдесет и един души през центъра на южното крило към дрогерия „Уолгрийн“ и завоя към изхода за улицата, а оттам навън, където движението на коли и пешеходци бе отклонено — дори автобусите бяха с променен маршрут — а после под съпровода на сантиментално оркестрово изпълнение на „Хвалебствена песен“ влязоха в северното крило и накрая в олтара на Храма на Дендур.

След като обредът бе изпълнен и отзвучаха интермедията на Леверкюн от жални детски песнопения и отвратителният смях от „Апокалипсис“ — наистина беше „Апокалипсис“, колкото и Гафни вироглаво да твърдеше обратното — многобройните пространства, превърнати в банкетни зали, бяха огласени от тиха музика. Последваха по-спокойни едновремешни танци, докато хората намерят местата си и се подготвят за първата вечеря — втората бе замислена като страхотна изненада! Три хиляди и петстотинте близки приятели на Майндърбайндърови и Максънови се носеха и въртяха под съпровода на балади между отделните блюда: варена сьомга със сос с шампанско, блюдо с три вида месо — телешко, агнешко и пилешко, ечемик със свинско по италиански и ранни зеленчуци. Вината към основното ястие бяха „Кордон Шарльоман Латур“, реколта 1986 година и „Луи Рьодерер Кристал Шампан“, реколта 1978 година.

Музиката звучеше на части от по двайсет минути. В десетминутните почивки музикантите от всяка група се прехвърляха с жизнерадостно изпълнение на друга естрада в петте различни зали, за да свирят пред различна публика. Придвижваха се в индийска нишка нагоре и надолу с ескалаторите, без да пропускат и звук, а и да пропуснеха, го забелязваха единствени те. Сервитьорите препускаха зад тях с тежки подноси и въртяха бедра и рамена в такт с музиката, а помощник-келнерите хвърчаха като фурии и чистеха безшумно, а после отнасяха на бегом огризките навън при гигантските боклукчийски камиони, строени на рампите, които, веднага щом се напълнеха, отпрашваха от паркинга между хладилните камиони, светкавично разтоварващи нови и нови лакомства. Неколцина старци на градус следваха неотлъчно музикантите нагоре и надолу по ескалаторите, танцуваха някакъв свой танц и припяваха някаква своя песен, която наричаха „хали гали“. Скоро оркестрите започнаха да свирят „хали гали“ всеки път, щом си сменяха местата. Сателитните видеоповторения на тази част от събитието ускориха темпото, за да се получи ефектът на нямото кино, където хората се движат неестествено бързо, и мнозина, които не познаваха Майлоу Майндърбайндър, го сбъркаха заради фрака, мустачките и измъчената усмивка с Чарли Чаплин.

Веднага след варената сьомгата със сос с шампанско, блюдото с три вида месо — телешко, агнешко и пилешко, ечемика със свинско по италиански и ранните зеленчуци, преди кафето и десерта на всяка маса се появиха по три купи със замразен шербет от портокали и манго, всички оформени като големия египетски сфинкс — с изключение на една, която бе с лицето на Майлоу Майндърбайндър, и на втора, която пък възпроизвеждаше лицето на Кристофър Максън до най-малките подробности, включително и незапалената пура. Третият египетски сфинкс — всички прибързано предположиха, че това е президентът — бе с непознато лице на мъж, за когото по-късно се установи, че е някой си Мортимър Саклър. Малцина още знаеха кой е Мортимър Саклър и тази уловка бе посрещната като поредната пиперлива шега на вечерта. Най-неочаквано женски глас оповести по високоговорителите:

— Всички пристигащи и заминаващи автобуси ще закъснеят поради задръстване на шосе номер три.

Множеството избухна в смях и пак изръкопляска.

Пируващите тълпи тъкмо се бяха укротили след тази весела шега, когато за тяхно стъписване и удоволствие започнаха да поднасят първото блюдо от следващата гощавка — втора вечеря, или вечеря изненада. Тя се състоеше от омари, следвани от бульон от фазан, следван от пъдпъдък, следван от варена круша с плънка от захарен памук. Тези ястия, обяви по уредбата възторженият глас на анонимния разпален церемониалмайстор, били „за сметка на домакините“. Тоест били предоставени безплатно на Максънови от родителите на младоженеца, Регина и Майлоу Майндърбайндър, които искали така да изразят своята обич към новата си снаха, неувяхващото си приятелство към нейните далечни вуйчо и вуйна, Кристофър и Оливия Максън, както и дълбоката си благодарност към всеки присъстващ, направил си труда да ги почете. След варената круша със захарния памук дойде време за краткото слово на Майлоу, все още ненаписано в момента, когато хората в Диспечерския център наблюдаваха как го произнася, и той изказа сковано благодарност към жена си:

— Имам прекрасна съпруга и ние много се обичаме. Никога не съм го правил по микрофон, но има само един начин да го изразя: Яху!

Повтори го още три пъти за още три видеокамери и микрофони и всеки път се препъваше в това „Яху!“. С валчесто лице, грейнало в усмивка, в своята реч Кристофър Максън бе много по-близо до темата.

— Майка ми непрекъснато повтаряше: „Не казвай на хората, че ги обичаш, показвай им го“. Това е моят начин да кажа „Обичам те“ на жена си Оливия, която тази вечер направи толкова много за икономиката. Всеки, който говори за рецесия… а бе няма рецесия.

На една отдалечена маса в южното крило кметът на Ню Йорк се изправи сред буря от аплодисменти, за да обяви, че Оливия и Кристофър Максън току-що са дарили десет милиона долара за автогарата, за да бъде изграден кухненски блок, който да обслужва бъдещи празненства, и още десет милиона на музея за изобразително изкуство „Метрополитън“ заради щедростта му да съдейства и да предостави за случая Храма на Дендур, Градината на Блументал, Двора на Енгелхард и Голямата зала.

Оливия Максън скочи и заяви:

— Нищо чудно… след всичко това! Не съм виждала съпруга си толкова развълнуван, когато прави дарение на институция.

После се появи сватбената торта, над която месеци наред се бяха трудили легиони майстори сладкари и техните помощници от кафене „Къп Кейк“ само на една пряка от гарата, на Девето авеню и Трийсет и девета улица. Дотогавашните аплодисменти бледнееха пред спонтанния взрив от неудържим възторг, когато сватбената торта бе вкарана с подемник, а после свалена и покривалото бе смъкнато пред очите на ръкопляскащата публика в обширното пространство пред оркестъра в южното крило, по-точно пред „Au Bon Pain“, където по-рано бе имало насип и таванът беше висок. Тортата бе приказно творение от бита сметана, захарен памук, безброй глазури и меки блатове безтегловни маслени бишкоти, намазани със сладолед и шоколадов крем с аромат на ликьор, а размерите й бяха фантастични. Бе висока близо тринайсет метра, тежеше седемстотин и петдесет килограма и струваше един милион сто и седемнайсет хиляди долара.

Всички съжалиха, че няма как да бъде съхранена в музея за изобразително изкуство „Метрополитън“.

Младоженката не можеше да разреже такава торта, защото не бе достатъчно висока.

В спектакъл, подобаващ на случая, тортата бе разрязана от върха надолу от гимнастици и акробати в бели трика и розови елечета от цирк „Братя Ринглинг, Барнъм и Бейли“, който по онова време гостуваше в Медисън Скуеър Гардън, само на няколко преки. Бе поднесена в три хиляди и петстотин чинии, всяко парче бе украсено със захарен памук във формата на клонка. Порцелановите сервизи бяха марка „Споуд“ и скъпите английски чинии „Споуд“ бяха изхвърлени заедно с огризките, за да се пести време и да не се нарушава напрегнатият график на камионите за доставка и автобусите, които профучаваха напред-назад без произшествия. Тортата бе предостатъчна за три хиляди и петстотинте гости, от нея останаха четиристотин килограма, които бяха нарязани на блокчета и бързо бяха разпратени по приютите на евакуираните нещастници, за да бъдат погълнати, преди сладоледът и битата сметана да се стопят и развалят.

Лимузините и камионите за доставки и за отпадъци използваха половината от всичките четиристотин шейсет и пет входа на автогарата в точен синхрон с разписанията за пристигане и заминаване на четирийсетте автобусни фирми с техните две хиляди курса и двеста хиляди пътници на ден. Заминаващите можеха да пътуват безплатно, само и само да се махат по-бързо. Пристигащите биваха отпращани направо към подлезите, метрото, такситата и градските автобуси и също приличаха на предварително насочени движещи се частици, които участват в умна пантомима.

Можеше да се очаква, че президентът ще закъснее, за да избегне размяната на любезности с всичките три хиляди и петстотин, ако не и повече гости, но никой не бе очаквал, че ще се забави чак толкова, че да изтърве самата венчавка и началото и края на двете вечери. Неподготвен и без репетиции, Нудълс Кук от немай-къде зае мястото на шафера до младоженеца, пое булката от Кристофър Максън и я предаде на М 2. Криво-ляво се справи, но не изглеждаше президентски.

В Диспечерския център Йосарян се виждаше как с бяла папийонка и фрак наблюдава Нудълс Кук, който току поглежда все по-притеснено от своята маса към него, после към часовника си. Йосарян — едновременно на двете места в различни часове и в различни дни — започна да се върти и на двете места, не по-малко объркан. И на двете места чуваше как първата дама се оплаква на Нудълс Кук, че често не проумявала какво е намислил президентът. Най-после Йосарян разбра Нудълс Кук и също стана.

В билетния център на първия етаж в южното крило имаше творба на прочутия скулптор Джордж Сигъл: три човешки фигури на пътници от автобуси в естествен ръст, двама мъже и една жена, запътили се към рамка на врата. Йосарян знаеше, че посред нощ трите скулптури са подменени с трима въоръжени агенти на тайните служби, известни със своята твърдост и хладнокръвна безучастност. И тримата имаха скрити портативни радиостанции и цял ден слушаха, без да помръдват, сведенията от Вашингтон за местонахождението и приблизителното време на пристигане на най-видния гост.

Йосарян спря предпазливо до единия от двамата мъже, позиращ като статуя, и попита sotto voce:

— Къде е той, дявол го взел?

— Отде да знам, дявол го взел? — отвърна онзи, едва помръдвайки устни. — Питай нея.

— Тоя педераст няма да си подаде носа от кабинета — каза жената, без да движи устни.

Липсваше информация, която да обясни закъснението.

В това време празненството продължаваше. Координацията на многобройните местения на оборудването и доставките, както и разпределението на персонала бе операция, не по-малко трудна от военно нахлуване в Арабския залив, но с по-нисък праг на допустими грешки. От Вашингтон бяха изпратени опитни експерти тиловаци, за да работят заедно с Макбрайд и членовете на Комисията по планиране във „Фирма за организиране на тържества“ АД на Майлоу Майндърбайндър.

Стратегията бе разработена в Командния пункт на ФОТ АД и бе приведена в действие в кухните и работилниците на фирмата, както и в просторните бюфети в музея за изобразително изкуство „Метрополитън“ и в добре оборудваните помещения на вдигнатите по тревога многобройни магазини за хранителни стоки наоколо със складове и машини за обработка на продуктите. Тъй като проектантите на сградата на АУП не бяха предвидили тя да има бъдеще в организирането на тържества, бяха пропуснали да проектират и кухни, та се наложи да бъдат сключени съюзи с многобройни независими ресторанти и закусвални в квартала.

В деня на събитието основните фирми, включени в подготовката, щяха да започнат да прииждат — видя Йосарян — и те наистина заприиждаха — Йосарян видя и това — още по тъмно, а вътрешността на етажите, където щеше да се състои тържеството, бяха завзети от въоръжени мъже в цивилно облекло и бяха затворени за външни лица.

В 7:30 сутринта хиляда и петстотин работници се събраха на определените места и се впуснаха в атака.

В 8:00 един конвейер, съставен от цял корпус инженери, заработи във ФОТ АД: правеше хапките и дребните сандвичи и режеше на тънки резенчета пушената сьомга. Работата там не спря, докато не бяха приготвени и изпратени четиристотин дузини сандвичи.

В 8:15 шейсет готвачи, седемдесет електротехници, триста цветари и четиристотин сервитьори и бармани подсилиха първите десантни отряди и на двете места.

В 8:30 бойни групи започнаха да чистят петдесетте килограма стриди и петдесетте килограма миди, свариха стоте килограма скариди и направиха двайсет и осем литра сос за тях.

В 9:00 на автогарата започнаха да пристигат масите, столовете и обзавеждането, електротехниците и водопроводчиците бяха готови за огромната работа, която им предстоеше, докато във ФОТ АД и музея за изобразително изкуство „Метрополитън“ кухненските работници се нахвърлиха на зеленчуците и започнаха да ги режат с рекордна бързина — хиляда връзки целина, седемстотин килограма моркови, хиляда и една глави карфиол, петдесет килограма тиквички и сто килограма червени чушки.

В 10:00 сто и петнайсет хиляди червени, бели и черни балона с надписи „МЛАДОЖЕНЦИ“ вече се поклащаха победоносно над всички галерии на автобусните рампи и входовете — централни и странични.

По обед електротехниците бяха приключили с окачването на специалните полилеи.

В 13:00 бяха доставени преносими тоалетни, монтирани дискретно на посочените места. Имаше над три хиляди и петстотин такива тоалетни, всички в подобаващи пастелни тонове, повече от една за всеки гост, дамските разположени зад бутафорните фасади на бутици за дамски шапки, мъжките — на галантерии за мъжки принадлежности, а гостите отбелязаха с тръпка на възхищение и задоволство, че никой няма да влиза в допир с тоалетна, вече осквернена от друг. Всички използвани тоалетни биваха изнасяни незабелязано на мига през изходите в задната част от пристанищни хамали, общи работници и инспектори по хигиената, след което биваха извозвани с камиони, натоварвани на чакащите шлепове в река Хъдсън и откарвани заедно с прилива, за да бъдат изхвърлени в океана, така че до ден-два да не узнае никой. Проявената предвидливост с индивидуалните преносими тоалетни бе друг връх на благовъзпитаната вакханалия и мнозина гости се промъкваха повторно просто заради самобитността на преживяването, сякаш се возеха за втори път на влакче или въртележка в стерилен увеселителен парк. „Как никой не се е сетил досега?“, се чуваше отвсякъде.

В ранния следобед, в 14:45 плюс десет минути бяха доставени поръчаните пет тона лед, а когато удари три часът, двеста сервитьори, после още двеста, когато първият контингент бе напреднал и разчистил пътя, после още двеста, когато вторите двеста проникнаха навътре и се пръснаха по задачи — всички се заловиха да подреждат масите, а останалите шестстотин, държани в резерв, изстудяваха долу бяло вино, вода и шампанско и се грижеха за материално-техническото осигуряване: зареждаха сто и двайсетте бара на първия и втория етаж, както и на просторния трети, където за малките часове се предвиждаха силна музика и вихрени танци.

В четири следобед музикантите започнаха да се настаняват по естрадите и дансингите.

В пет бяха подредени петдесет щанда с десерти и близо хиляда и двеста охранители от града, федералните власти и отдел „Поръчкови убийства“ на „М и М“ заеха позиции на най-горния етаж в автогарата. Отвън дежуреха камиони с части от Националната гвардия, да не би да има безредици, организирани от протестиращи групи, които да влязат в дисонанс с празничното настроение на галавечерта.

След като сватбената торта бе вкарана, спусната и разрязана, пак имаше танци и поздравления. За няколкото заключителни сцени всички се събраха в Голямата зала от музея за изобразително изкуство „Метрополитън“, където имаше още маси, отрупани с десерти със захарен памук.

Там, преди празненството да се пръсне на по-малки, по-приятелски, почти съзаклятнически групички, бяха вдигнати няколко тоста в чест на Майндърбайндърови и Максънови и бяха произнесени кратки слова. Лакомията била хубаво нещо, заяви един от Уолстрийт, който се занимаваше с рискови операции. Нямало нищо лошо в разхищенията, изрепчи се друг. Щом го притежавали, защо да не го извадели на показ? В безвкусицата нямало лош вкус, ревна трети и ръкопляскаха на остроумието му.

— От такова събитие — загука някакъв защитник на бездомните — човек се чувства горд да е бездомен в Ню Йорк.

Само че се оказа самозванец — работел в рекламна агенция.

Официалният край на събитието бе оповестен със сантиментално повторение на „Изкупление чрез любов“, изсвирено от всичките пет оркестъра, участвали в празника, цигуларката и четирите й клонинга, и подсилено със стари оркестрови записи, мнозина преплетоха безсрамно ръце и развълнувано затананикаха мелодията, сякаш пееха най-новия вариант на „Да си спомним за старото време“, но без думи, или безсмъртната, любима на всички „Докато се срещнем отново“.

За лудите глави и гуляйджиите, предпочели да останат и да се повеселят, да танцуват до зори или да се възползват другояче от примамливите атракции и удобства на автогарата, бе осигурена трета вечеря на всеки от допълнителните бюфети, отворени цяла нощ, и тя, както пишеше по всички екрани, се състоеше от:

РЕЗЕРВНО МЕНЮ

Fricassée de Fruits de Mer

Les trois Rôti Primeurs

Tarte aux Pommes de Terre

Salade à Bleu de Bresse Gratinée

Friandises et Desserts

Espresso

Все още потънал в размисъл за резервното меню, Йосарян се сепна, понеже се видя да говори пред видеокамерите на някакво телевизионно шоу, с бяла папийонка и фрак, застанал между Майлоу Майндърбайндър и Кристофър Максън. Тъкмо казваше:

— Тази сватба бе връхна точка в един човешки живот. Някой от нас тук надали ще доживее да види отново подобно нещо.

— Дрън-дрън — каза Йосарян от плът и кръв с надеждата, че лаконичната му ирония е очевидна.

Почти нямаше съмнение, че тази вечер Майндърбайндърови и Максънови са превърнали Автогарата при Управлението на пристанището в авангард на големите зали, където ще се състоят пищните тържества в чест на залеза на нашия век и настъпването на идния. Всички, които си тръгваха, получаваха цветна брошура, издадена съвместно от АУП и музея за изобразително изкуство „Метрополитън“, с който сега АУП имаше толкова много общи интереси. Срещу някакви си трийсет и шест хиляди долара всеки по света можеше да организира тържество било в АУП, било в музея.

Очакваше се повечето гости да си тръгнат в 1:00 след полунощ. Така и стана и бледожълтите лалета, общо милион сто и двайсет и две хиляди на брой, раздавани за спомен и като награда, свършиха бързо. По-буйните младежи останаха да лудеят, да ядат и танцуват до премала на музиката на запис, осигурена на горните етажи от дисководещ, който бдя на поста си до сутринта. Накрая онези, които все не намираха сили да си тръгнат, отидоха да поспят на чисти плажни шезлонги, подредени в залите с билетните каси, или полегнаха на новите неупотребявани дюшеци, наслагани по стъпалата и площадките на едно от аварийните стълбища. Когато се събудиха, имаше пресен портокалов сок на бюфетите за сокове и палачинки и яйца за закуска в кафенетата. Стълбищата бяха опразнени и лъснати до блясък, вместо на дезинфекционни препарати въздухът ухаеше на лосион за след бръснене и отбрани парфюми. Колкото до площадките по стълбищата, за тях бе наета еднокрака жена с патерица, която да обикаля и да се вайка, че са я изнасилили, само че тя бе второстепенна актриса с красиво лице, рекламиращо козметика, и хубави крака, рекламиращи чорапогащници. Едра миловидна негърка с майчински вид, с бенки, които изглеждаха ракови, припяваше с хубав контраалтов глас религиозни песни.

В 4:30 сутринта двайсет и осемте транспортни фирми на Коза Ностра, сключили чрез Коза Лоро във Вашингтон договори с фирмата за организиране на тържества към „М и М“, вече бяха извозили останалия боклук, а в 6:00, когато се появиха първите обичайни пътници на автобусите, всичко си бе както винаги, липсваха само крадците и бездомниците, които за всеки случай щяха да останат още малко на принудително заточение.

— Беше много хитро от твоя страна — похвали Гафни краткото слово на Йосарян.

— Не мога да повярвам, че съм го казал — разкая се Йосарян.

— Още не си. Е? — добави Гафни, изпълнен с желание да научи повече, докато наблюдаваха върху мониторите как тълпите на автогарата, които още не се бяха стекли, някак тъжно оредяват и се понасят като неясни отражения към местата, откъдето още не бяха дошли. — Госпожа Максън изглежда доволна.

— Значи и съпругът й ще е доволен. Обичам музиката на Вагнер. Но ме напушва смях. Според теб тактично ли е да пускаме на такова събитие края на „Залеза на боговете“?

— Да. Нима предпочиташ реквием? — блеснаха тъмните очи на Гафни.

— Това проклето от Бога слънце пак става черно — рече безгрижно Хакър и се засмя. — Явно не мога да се отърва от него.

— Няма как да стане черно — тросна се Йосарян, който отново му се беше ядосал. — Ако слънцето стане черно, небето също ще е черно и няма да го виждаш.

— Така ли? — изкикоти се младият мъж. — Ела да видиш.

Йосарян отиде да види и забеляза, че на екраните в средата слънцето наистина е черно, а небето — синьо, че луната отново е станала червена и всички кораби в пристанището и водата наоколо — влекачите, шлеповете, търговските и риболовните кораби и всички яхти, отново са се преобърнали.

— Грешка — каза Хакър. — Грешка в програмата. Налага се да поработя върху нея.

— Видях и друга грешка в програмата — каза Йосарян.

— За президента ли говориш?

— Изобщо не се появи. Не го видях.

— Няма как да го накараме да излезе от кабинета си. Ето… вижте. — Йосарян разпозна преддверието на Овалния кабинет във Вашингтон. — Трябваше да излезе, да го откарат в сградата на БАССОП и там да се качи на новия свръхмодерен влак. Вместо това непрекъснато ходи другаде. Ходи в игралната си зала.

— Трябва да програмираш отново твоя модел.

Хакър пак се изкикоти с подигравателно отчаяние и предостави на Гафни да отговори.

— Няма как да програмираме отново модела, Йо-Йо. Моделът е такъв. Трябва да програмираш отново президентството.

— Аз?

— В момента той е там, вътре — каза Хакър. — Какво толкова има в тази игрална зала, по дяволите?

— Питай Йосарян — каза Гафни. — Ходил е в нея.

— Той има една видеоигра — отвърна Йосарян. — Казва се „Triage“.