Джоузеф Хелър
Залезът (24)

23
Кеноша

Ето каква храна за тежък многозначителен размисъл обременяваше съзнанието на Йосарян, докато той пътуваше със самолета на запад, за да се срещне с жената на свещеника, а сега единствена цел на това посещение бяха съчувствието и взаимното признаване на позорното поражение. Когато тя го посрещна на летището, бързо помръкна от разочарованието, което не успя да прикрие.

И двамата се бяха надявали, че другият е по-млад.

След време Йосарян се сети, че героят Зигфрид изживява какви ли не перипетии, докато прекарва с лодката коня на Брунхилда, само за да се озове насаме с друга жена, за която на бърза ръка се сгодява.

Йосарян имаше място в първа класа на реактивния самолет и не го измъчваха такива налудничави мечти.

Зигфрид е трябвало да изкачи планината и да мине през огън и жупел, за да се добере до жената Брунхилда.

Йосарян бе накарал Мелиса да дойде със самолета във Вашингтон.

Когато всичко свърши, той имаше чувството, че това е някаква пародия за списание „Ню Йоркър“, но отсъди, че се е справил доста по-добре от героя на Вагнер.

По-богат с половин милион долара, бе изправен пред труден избор, но все пак бе жив, за да го направи.

Накрая Зигфрид е мъртъв, Брунхилда е мъртва, дори конят е мъртъв, Валхала се срива, боговете си отиват заедно с нея, но композиторът е във възторг, а чувствената му музика заглъхва победоносно като нежен блян, понеже такава е пресметливата природа на изкуството и твореца.

А Йосарян можеше да очаква пак да преспи, и то скоро, с някоя жена. Имаше разрешението на своя лекар. През целия си живот бе обичал жените и през по-голямата част бе влюбен в повече от една.

Малкото пристанищно градче Кеноша на брега на езеро Мичиган в щата Уисконсин, само на четирийсет километра южно от много по-големия малък град Милуоки, вече разполагаше с летище за реактивни самолети и се радваше на стопански възход, който първенците на града се затрудняваха да обяснят. Местните инженери по обществено развитие може би на шега отдаваха относителния му разцвет на благоприятния климат. Бяха създадени няколко нови дребни предприятия, предимно технически, а някаква агенция на федералните власти бе превърнала една изоставена фабрика, която бездействаше отдавна, в лаборатории, според слуховете служещи само за прикритие на ЦРУ.

В чакалнята на летището в Ню Йорк Йосарян бе огледал другите пътници в първа класа, все мъже, по-млади от него и в много добро настроение. Днес единствено учените бяха така щастливи от своето професионално поприще. Всичките говореха с моливи в ръце, готови да си записват, а това, за което най-вече говореха — бе смаян Йосарян — бяха тритият и деутерият, за които той вече знаеше едно-друго, и литиевият деутерид, който, както научи, след като поразпита, бил съединение на лития и тежката вода и, по-важно, предпочитаното взривно вещество в най-мощните водородни бомби.

— Нима всички знаят?

Бе стъписан, че говорят толкова открито.

Ами да. Пишеше го в „Ядрен алманах“ и в „Справочника по атомна енергия“ на Хогъртън, които вероятно се продаваха по щандовете за евтини книги.

Докато се качваше на самолета, позна сред пътниците за втора класа няколко проститутки и две момичета на повикване от сексклубовете в своя небостъргач и като улична атракция край заведенията и банковите автомати точно пред сградата. Момичетата на повикване бяха съквартирантки. В трета класа зърна групички бездомни, сдобили се кой знае как със самолетни билети, за да напуснат жалките улици на Ню Йорк и да бъдат бездомни в Уисконсин. Бяха се умили за преселението вероятно в тоалетните на АУП, където нарисуваните от Майкъл огромни плакати и досега предупреждаваха строго, че пушенето, безделното шляене, къпането, бръсненето, прането, чукането и минетите са забранени в мивките и кабинките на тоалетните, че алкохолът е вреден за бременни и при анален секс можеш и да се заразиш със СПИН и хепатит. Плакатите на Майкъл бяха спечелили награди. Ръчният им багаж се състоеше от пазарски колички и книжни торби. Йосарян бе сигурен, че в далечината е зърнал едрата негърка с грапавите злокачествени бенки, която бе заварил да се мие само по къс розов комбинезон на аварийната стълба единствения път, когато бе ходил там с Макбрайд. Огледа се, но не откри малоумната еднокрака жена, която поне три-четири пъти на ден по традиция биваше изнасилвана от някой пропаднал тип, нито измъчената блондинка, която също помнеше от стълбата и която унесено бе кърпила бяла блуза.

От физиците в самолета май чу — без изобщо да разбира за какво става дума — че в света на науката времето непрекъснато тече назад или напред, и напред и назад, и че частиците материя се движат назад и напред във времето, без да се променят. Защо тогава и той да не го може? Чу също, че ядрените частици трябвало задължително да се намират едновременно на всички места, където могат да се намират, и оттук направи заключението, че в неговия ненаучен свят на хора и групи всичко, което би могло да се случи, наистина се случва и всичко, което не се е случило, не е могло да се случи. Каквото може да се промени, ще се промени, а каквото не се променя, не може да се промени.

Госпожа Карън Тапман се оказа слаба, стеснителна и нервна възрастна женица с неустановено мнение по повечето въпроси на изпитанието, събрало ги заедно. Нямаше съмнение обаче за смисъла на едно — общото им убеждение, че той съжалява, задето е пристигнал, а тя — задето го е повикала. Скоро едва ли щяха да знаят какво да си кажат. Не можеха да измислят нищо ново, с което да опитат. Йосарян си призна, че я е бил познал покрай моменталните снимки, които навремето свещеникът носел.

Жената се усмихна.

— Тъкмо бях навършила трийсет. И аз сега си спомням, че съм ви виждала на снимка в кабинета.

Йосарян не бе предполагал, че свещеникът притежава негова снимка.

— Ами да, ще ви я покажа. — Госпожа Тапман го поведе към задната част на двуетажната къща. — Той често разказва на хората, че почти сте му спасили живота в Европа, когато е било най-ужасно.

— Според мен пък той ми помогна да се спася. Подкрепи ме в решението да откажа да се сражавам. Не знам какво ви е разказвал.

— Мисля, че винаги ми е разказвал всичко.

— И бездруго щях да го направя, но той ми вдъхна убеждението, че съм прав. А, ето я снимката с вас и децата, която той носеше в портфейла си, увеличена е.

Едната стена на кабинета бе покрита със снимки, които обхващаха период от близо седемдесет години, на някои свещеникът беше малко момченце с въдица и усмивка, която разкриваше липсващи зъби, на други Карън Тапман бе малко момиченце в официални роклички. На снимката, която той помнеше, трийсетгодишната Карън Тапман седеше заедно с трите си невръстни дечица, и четиримата гледаха обектива втренчено и бяха някак тъжни, самотни и изоставени, сякаш се страхуваха от надвиснала над тях загуба. Военните снимки на свещеника бяха на отделна стена.

Йосарян се спря и се вгледа в много стара избеляла кафява снимка на бащата на свещеника през Първата световна война — дребничък, застинал пред обектива, с шлем, прекалено голям за детинското лице, стиснал несръчно пушка със затъкнат щик, с манерка в брезентов калъф, закачена от едната страна на колана, и противогаз в брезентова торба от другата.

— Едно време пазехме противогаза за спомен — поясни госпожа Тапман — и децата си играеха с него. Не знам къде отиде. Свекър ми е бил обгазен в едно сражение, изкарал е известно време в болницата за ветерани, но се грижеше за себе си и живя дълго. Умря от рак на белите дробове тук, в тази къща. Сега разправят, че пушел много. А, ето я и вашата снимка.

Йосарян сподави усмивката си.

— Не бих я нарекъл моя.

— Е, той й вика така — възрази заядливо жената, разкривайки черта, за която Йосарян не бе предполагал. — Показва я на всички. „А това е моят приятел Йосарян — обяснява. — Помогна ми да се измъкна, когато нещата загрубяха“. Казва го на всички. Опасявам се, че също се повтаря.

Йосарян бе развълнуван от прямотата й. Снимката бе от онези, традиционните, каквито правят всички офицери масовици в ескадрилите, с екипажа на самолета преди поредния полет. Йосарян видя, че на тази снимка е застанал отзад, между фигурите на фокус и бомбардировача Б-25. На преден план тримата определени за полета сержанти седяха безгрижно върху петстотинкилограмовите бомби без детонатори в очакване на товаренето и полета. А Йосарян, както и останалите, бе слаб и с хлапашки вид, беше препасан с коланите на парашута, носеше килната офицерската фуражка с козирка и просто се бе обърнал да види какво става. Свещеникът бе написал имената на всички върху снимката. Името на Йосарян бе с най-едри букви. Следваха Самюъл Сингър, Уилям Найт и Хауард Сноуден, и тримата сержанти.

— По-късно един от тези младежи е бил убит — каза жената. — Май този. Самюъл Сингър.

— Грешите, госпожо Тапман. Убиха Хауард Сноуден.

— Сигурен ли сте?

— Бях с него по време на полета.

— Всички сте толкова млади. Рекох си, че сигурно още сте такъв, докато ви чаках на летището.

— Бяхме млади, госпожо Тапман.

— Прекалено млади, за да ви избиват.

— И аз така си мислех.

— Албърт е говорил на погребението му.

— Бях там.

— Казваше, че му било много тежко. И той не знаел защо. Почти загубил дар слово. Смятате ли, че скоро ще го пуснат да се прибере? — Карън Тапман видя как Йосарян свива рамене. — Не е направил нищо. Сигурно му е тежко. И на мен ми тежко. Съседката отсреща е вдовица, вечер играем бридж. Рано или късно май ще се наложи да свикна да живея като вдовица. Но не виждам защо това да става още сега.

— Наистина има опасения за здравето му.

— Господин Йосарян — отвърна тя осъдително, с рязко променено настроение. — Мъжът ми вече е прехвърлил седемдесетте. Ако ще боледува, защо да не боледува тук?

— Не мога да не се съглася.

— Дано поне знаят какво правят.

— Никога, никога не бих се съгласил с това. Но се страхуват да не избухне.

Жената не го разбра.

— Албърт не е избухлив. Никога не е бил избухлив.

И двамата не знаеха какво още да предприемат — местната полиция го водеше за изчезнал, едно от министерствата твърдеше, че не знае нищо за него, друго министерство пращаше на всеки половин месец пари и поздрави, а от трето твърдяха, че бил взет запас.

— Всички те са доста съмнителни, нали? — отбеляза той.

— Защо е всичко това? — попита жената.

На вестниците, на двама сенатори, един конгресмен и на Белия дом цялата история не правеше никакво впечатление. Йосарян бе видял промени в последния вариант на досието на свещеника по Закона за свобода на информацията — всичко за него бе зачеркнато освен съюзите. Липсваше номерът на обществената осигуровка и в папката бе останало само копие от лично писмо, писано набързо от военнослужещ през август 1944 година, в което бе зачеркнато всичко освен обръщението „Мила Мери“ и в края на листа посланието на цензора в ролята на военен свещеник Тапман: „Копнея неутешимо за теб. А. Т. Тапман, военен свещеник във войската на САЩ“. Йосарян си каза, че почеркът е неговият, но не помнеше да го е писал. Не обясни нищо на Карън Тапман, тъй като не искаше да рискува и да я разтревожи заради някаква жена в миналото на свещеника, на име Мери.

В психологическия портрет, направен от ФБР, свещеникът се покриваше с типа проповедници, които бягат с чужда жена, а и досегашната практика показваше, че жената, с която е избягал, е органистката в неговата черква.

Госпожа Тапман не бе убедена в това, защото в черквата нямало органистка, а и след пенсионирането си мъжът й нямал нито черква, нито паство.

Йосарян изчака почти до края на вечерята, за да й съобщи последната новина, която бе получил от Гафни по телефона в самолета, докато летеше над езеро Мичиган. По нейна молба вечеряха рано и от специалното меню за ранни посетители спестиха три долара. Това бе ново за Йосарян. Като възрастни граждани им направиха още по-голяма отстъпка, и то без да показват личните си карти. Това също бе ново. Йосарян си поръча десерт само защото преди него го направи и госпожа Тапман.

— Не искам да ви тревожа, госпожо Тапман — каза той, когато привършваха, — но не са далеч от мисълта, че може да се окаже… — думата му убягваше — чудо.

— Чудо ли? И защо тогава да се тревожа?

— Би разтревожило някои хора.

— Значи е тревожно. Кой ще реши?

— Никога няма да разберем.

— Но вероятно знаят какво правят.

— Не съм толкова сигурен.

— Но имат право да го държат, нали?

— Не, нямат право.

— Тогава защо не можем да направим нищо?

— Нямаме право.

— Не разбирам.

— Госпожо Тапман, хората с власт имат право да правят всичко, което не можем да им попречим да правят. Това е параграф, който ние с Албърт открихме във войската. Точно това става и сега.

— Значи няма голяма надежда?

— Можем да се надяваме на чудото наистина да решат, че е чудо. Тогава сигурно ще са принудени да го освободят. Има вероятност и да го определят като… — той отново се поколеба — естествена еволюционна мутация.

— Защото произвежда тежка вода ли? Моят Албърт?

— Проблемът с теорията за чудесата засяга друг психологически тип. При топъл климат това почти винаги е жена. И то жена, ще ме извините, с големи гърди. Вашият мъж просто не се вмества в модела.

— Така ли? — Думите, резки и язвителни, бяха изречени с хладно достойнство. — Господин Йосарян — продължи тя с войнствена самоувереност, изписала се върху лицето с остри черти, — сега ще ви кажа нещо, което не сме разкривали пред никого, дори пред децата. Мъжът ми вече е бил свидетел на чудо. На видение. Да. Това видение му се е явило на фронта, за да му възвърне вярата точно когато бил на път да признае и сподели пред всички, че вече се е отрекъл от нея и повече не може да вярва. Такива ми ти работи.

След миг, в който Йосарян се страхуваше, че я е разгневил, той се окопити от тази проява на борчески дух.

— Защо не е искал да го сподели с никого?

— Било е отредено само за него, а не да го разгласява.

— Мога ли да предам тази информация?

— Случило се е на погребението в Пианоза — продължи да разказва жената, — когато са погребвали младия Самюъл Сингър, за когото преди малко стана дума.

— Не беше Сингър, госпожо Тапман. Беше Сноуден.

— Сигурна съм, че той ми каза Сингър.

— Едва ли е важно, но аз му оказах първа помощ. Продължете, ако обичате.

— Та той отслужвал опелото на погребението на този Сингър и почувствал, че губи дар слово. Така го описва. И тогава погледнал към небесата, за да се изповяда и да се откаже от свещеническия сан, да отхвърли още там, на място, вярата в Бог или религията, или справедливостта, или нравствеността или милосърдието, но тъкмо да го стори пред офицерите и сержантите, и получил този знак. Видение в образа на мъж. Седял на едно дърво. Точно пред гробището, гледал погребението със скръбно лице и много тъжни очи, вперени в мъжа ми.

— Госпожо Тапман — каза Йосарян с въздишка и свито сърце. — Това бях аз.

— На дървото ли? — Тя вдигна присмехулно вежди. И преди Йосарян бе виждал такова изражение върху лицата на искрено вярващите, на искрено вярващите в каквото и да било, но никога не бе срещал такава невероятна самоувереност. — Не може да бъде — рече жената с почти жестока убеденост. — Господин Йосарян, човекът на дървото не е бил облечен.

Той попита тактично:

— Мъжът ви не ви ли е казвал как е могло да се случи?

— Че как иначе е могло да се случи, господин Йосарян? Очевидно е бил ангел.

— С крила?

— Сега пък богохулствате. За какво му са крила, нали е чудо? Кой е казал, че един ангел трябва да е с крила? Господин Йосарян, искам си мъжа. Нищо друго не ме интересува.

Бе на път да се разплаче.

— Госпожо Тапман, отворихте ми очите — рече Йосарян състрадателно, отново обзет от плам. През изпълнения си със скептицизъм живот бе научил ако не друго, то това, че едно убеждение, дори и наивно, в края на краищата е по-живително от пустинята на неверието. — Ще направя всичко по силите си. Последната ми надежда е във Вашингтон, има един човек в Белия дом, който ми е длъжник.

— Моля ви, обърнете се към него. Искам да съм сигурна, че не сте се отказали.

— Ще го помоля, ще настоявам. Най-малко веднъж на ден той има достъп до президента.

— До малкия негодник ли?

Още беше рано, когато го остави в мотела.

На връщане от бара, където изпи три двойни скоча, Йосарян забеляза на паркинга червена тойота с нюйоркска регистрация, вътре седеше жена, която ядеше, и когато той спря и я загледа, тя запали фаровете и отпраши, а Йосарян се изкикоти полупиянски, убеден, че явно и тойотата, и жената са му са се привидели.

Излежаваше се в леглото, тъпчеше се с шоколадови блокчета и фъстъци, пиеше кока-кола в кутии от автомата навън и се чувстваше прекалено буден, за да спи, и прекалено отпуснат, за да се заеме с толкова важната работа да чете роман, който, обнадежден, за кой ли път бе взел със себе си. Бе евтино издание на „Смърт във Венеция и още седем разказа“ и бе от Томас Ман. Напоследък леките четива бяха за него дори по-тежки. Дори неговият любим „Ню Йоркър“ рядко успяваше да прикове вниманието му. Светските клюки днес бяха предимно за хора, които не познаваше, наградите на Академията най-вероятно щяха да бъдат присъдени на филми, които не бе гледал, и на изпълнители, които не бе виждал и за които дори не бе чувал.

Беше му мъчно за Мелиса, но бе доволен, че е сам, или по-скоро обратното — внесе той тънка поправка, колкото да се позабавлява — беше доволен, че е сам, макар че му бе мъчно за Мелиса. Намери станция с класическа музика и ужасен чу как германски Бахов хор подхваща мелодия от американския мюзикъл „Въртележка“. Забучи среден пръст върху копчето за настройка. С втората станция имаше по-голям късмет — намери потпури, които му поднесоха детския хор от „Бохеми“, после детския хор от „Кармен“. А след това, под съпровода на все по-силния пукот, предизвикан от далечна светкавица, се разнесе хорът на наковалните от германското „Рейнско злато“, който съпътстваше боговете, спуснали се в земните недра, за да откраднат златото от джуджетата и да платят на великаните, съградили великолепния им нов дом, Валхала, по договор, от чиито първоначални клаузи вече бяха започнали да се отказват. Бяха обещали на великаните богинята, даряваща вечна младост, но щяха да се разплатят с пари. С натежали клепачи Йосарян отсъди отново, че при сделка с боговете винаги е по-умно първо да си прибереш обещаното.

Когато хорът на наковалните потъна в пукота, той долови едва-едва сред пукота алогична музикална какофония, първобитен дивашки смях, който се издигаше, а сетне неясно, изпод свистящия пласт от електрически смущения, съвсем различно, самотно, прелестно ангелско стенание на детски хор в поразителен многогласен тъжен напев, който Йосарян бе сигурен, че е чувал, но не знаеше къде. Спомни си романа на Томас Ман, за който навремето бе искал да пише, и съвсем объркан се запита дали не губи ориентация и не сънува, че слуша „Апокалипсиса“ на Леверкюн, за който е чел. След още няколко секунди заглъхна и този крехък радиосигнал и в първичната пустош на човешката тишина остана само настойчивият съсък на хъхрещите електрически смущения, които никой не можеше да заглуши.

В тревожния си сън тази нощ наистина сънува, че отново е в апартамента си в небостъргача в Ню Йорк и познатата червена тойота с жената в нея, която яде сладки, се връща на същото място на паркинга пред стаята му в мотела в Кеноша, а в дъното някакъв шкембест набит евреин, брадат и на средна възраст, освен това и агент на ФБР, тътри напред-назад крака и навел глава, мърда устни. Възслаб представителен мъж с морковена коса и в летен костюм надничаше безобидно, с блеснали очи иззад един ъгъл, както държеше оранжада със сламка в голяма пластмасова чаша, а някакъв по-мургав мъж с подчертано ориенталски черти внимателно наблюдаваше всички други и беше облечен снобски със синя риза, ръждивокафява вратовръзка и едноредно бежово сако рибена кост с тънки тъмночервени райета. В мрака се бе спотаил мрачен тип с тъмна барета, който пушеше цигара, без да я пипа с ръцете си, пъхнати дълбоко в джобовете на мръсния му дъждобран, който бе разкопчан, та мъжът в него да изложи в миг на показ косматото си „аз“ в похотлива покана да видят отвратителната гледка на бельото и слабините му. В края на съня Йосарян прави за кратко секс с втората си съпруга и остана доволен. Или беше с първата? Или и с двете? Събуди се гузен с мисълта за Мелиса.

Когато излезе за закуска, червената тойота с нюйоркската регистрация и жената, която дъвчеше вътре, пак бяха на паркинга. Потегли, когато Йосарян спря и се загледа в нея, и той бе сигурен, че си въобразява. Жената не можеше да е там.