Джоузеф Хелър
Залезът (2)

1
Са̀ми

Когато хора на наша възраст говорят за войната, на никого не му минава и през ум за Виетнамската, всеки мисли за онази, другата, която избухна преди повече от половин век и погълна почти цял свят. Близо две години бушува тази война, докато ние се наканим да облечем униформите. Разправят, над двайсет милиона руснаци били загинали до деня, когато нахлухме в Нормандия. Още не бяхме стъпили в Европа, а преломът при Сталинград вече бе настъпил и битката за Англия — спечелена. Въпреки това до края на войната нейни жертви станаха един милион американци — триста хиляди наши момчета бяха убити в бойни действия. Само при Пърл Харбър преди почти половин век в позора на един-единствен ден загинаха около двайсет и три хиляди, бяха ранени повече от двайсет и пет хиляди други, военните загуби само в този ден надвишаваха общия брой на всички убити и ранени дори в най-продължителните и кървави акции в Тихия океан, повече дори и от деня на десанта в Нормандия.

Не е чудно, че накрая се намесихме.

Слава тебе, Господи, за атомната бомба, ликувах и аз с целия цивилизован западен свят преди повече от половин век, след като прочетох заглавията, запълнили целите първи страници на вестниците, и разбрах, че е взривена. По това време вече си бях вкъщи, здрав и читав, а като военен от запаса живеех доста по-нашироко отпреди. Можех да се запиша в колеж. Така и сторих, дори две години бях преподавател в един колеж в Пенсилвания, после се върнах в Ню Йорк и почти веднага си намерих място в рекламния отдел на списание „Тайм“ като автор на текстове.

Няма да минат и двайсетина години, и вестниците из цялата страна ще поместват снимки как най-възрастните живи местни ветерани от оная война кретат по оределите шествия на патриотичните празници. Тези шествия и сега са оредели. Колкото до мен, кракът ми не е стъпвал на подобно нещо. Мисля, че и баща ми не си падаше по тях. Едно време, много отдавна, когато още бях хлапе, старият побъркан Хенри Марковиц от поколението на баща ми, портиер в жилищния блок отсреща, изравяше и навличаше вехтата си бойна униформа от Първата световна война на Единайсети ноември^[1] и Трийсети май^[2], не пропускаше дори опърпаните гамаши от предишната Голяма война и по цял ден пристъпваше важно напред-назад по тротоара от трамвайната спирка Нортънс Пойнт на Рейлроуд авеню до сладкарницата и автомата за газирана вода на ъгъла на Сърф авеню, по-близо до океана. Старият Хенри Марковиц — както и баща ми по онова време, той едва ли бе прехвърлил с много четирийсетте — се перчеше и крещеше до прегракване команди срещу изнурените жени, които, нарамили кафяви книжни торби от бакалина или месаря, тътреха отекли крака към тесните си жилища и не му обръщаха внимание. Двете му притеснени дъщери също се правеха, че не го забелязват — още бяха малки момичета, едното на моите години, другото — малко по-голямо. Разправяха, че Марковиц бил контузен на бойното поле, но не мисля, че е вярно. Не мисля, че дори сме знаели какво е да си контузен.

По онова време в тухлените ни три-четириетажни блокове нямаше асансьор и на възрастните и грохналите сигурно им излизаше душата, докато изкачат стълбите и се приберат. Мазетата бяха пълни с въглища, доставяха ги с камион и шумно ги изсипваха надолу по метален улей. Имаше пещи и котли, също и портиер, който, ако желаеше, можеше да живее в същата сграда и към когото по-скоро от страх, отколкото от уважение винаги се обръщахме почтително с „господин“ пред фамилното име, защото бе окото на собственика, от когото всички нас тогава, а някои и сега, поне мъничко ни беше страх. Нищо и никакъв километър и половина ни делеше от прочутия увеселителен парк в Кони Айланд с безбройните му яркоцветни лампички, с влакчетата, игрите и сергиите с лакомства. Едно време лунапаркът бе невероятна и славна атракция, също като парка „Стийпълчейс“ („В Стийпълчейс — с първия рейс“) на господин Джордж С. Тилю, който бе починал много отдавна и за когото никой не знаеше почти нищо. Върху всяка стена на „Стийпълчейс“ грееше незабравима запазена марка — удивителна, крещяща гротескна рисунка на розовата, безизразна и ухилена физиономия на малко видиотен мъж, обзет от неудържимо сатанинско веселие, което странно разкриваше върху безвкусната творба една уста, дълга, кажи-речи, повече от километър и пълна с невероятен брой огромни зъби. Разпоредителите бяха с червени куртки и зелени жокейски шапки и повечето дъхаха на уиски. Тилю живеел в собствена къща на Сърф авеню, масивна дървена постройка с малка веранда, от която се слизаше направо на тротоара по къса каменна стълба, чиито стъпала сякаш потъваха. Когато бях достатъчно голям, за да минавам самичък оттам на път за обществената библиотека, за спирката на метрото или за сутрешните кинопрожекции в събота, фамилното му име, изписано в бетона върху отвесната страна на най-долното стъпало, вече беше в плачевно състояние и бе хлътнало повече от половината в земята. В моя квартал пък това, че монтират газови горелки и са разкопали улиците заради тръбите и резервоарите, бе страхотно събитие, знак за прогрес.

Когато се изнижат тези двайсет години, всички ще изглеждаме доста жалки по снимките във вестниците и по телевизията, някак нереални, едва ли не хора от друг свят, грохнали и треперещи, с лъснали темета, може би поизкуфели, съсухрени, с беззъби усмивки посред хлътналите, сбръчкани бузи. Някои мои познати са с единия крак в гроба, други, които познавах, вече умряха. Не бих казал, че сме хубава гледка. Носим очила, недочуваме, понякога прекаляваме с приказките, повтаряме се, всичко наоколо ни се отразява, дори най-невинните драскотини зарастват по-трудно и оставят издайнически белези.

А скоро след това от нас няма да има и помен.

За околните — единствено документи, вещи и спомени, както и образите, които те случайно пораждат. Един ден някое от децата ми — осиновил съм ги законно, с тяхно съгласие, разбира се — или някой от порасналите ми внуци може да се натъкне на пилотската ми значка или на медала на авиацията, на сержантските нашивки или на онази хлапашка снимка: малкият Са̀ми Сингър, най-добрият по правопис сред връстниците си в Кони Айланд и винаги сред първите в класа по смятане, начална алгебра и планиметрия, с пухкавото зимно авиаторско яке и ремъците на парашута, сниман преди близо петдесет години отвъд океана, на остров Пианоза край западния бряг на Италия. Хилим се пред обектива до един самолет в ранната утрин, насядали върху куп петстотинкилограмови бомби без детонатори в очакване на поредния боен полет, а отзад стои нашият бомбардировчик този ден, май беше капитан, и ни наблюдава. Беше опак сприхав арменец, често чак ни плашеше, така и не се научи да управлява самолет в ускорения курс, където го бяха пратили най-неочаквано по време на бойното обучение във въздушната база в Колумбия, щата Южна Каролина — бяха ни събрали като временен екипаж, за да се подготвим за сраженията, преди да ни натоварят на самолета към театъра на бойните действия отвъд океана. Пилот бе един спокоен тексасец, казваше се Апълби, много съвестен и много добър човек, Бог да го поживи, и двамата много скоро си сритаха шапките. Бях на страната на Йосарян, забавен, жив, малко откачен, но като мен градско чедо, по-скоро щял да умре, отколкото да се остави да го убият, както заяви веднъж към края уж на шега, беше решил да живее вечно или най-малко да опитва, докато умре. По този въпрос мислехме еднакво. От него се научих да отказвам. Когато предложиха да ми сложат още една нашивка и допълнителна лентичка към медала на авиацията, ако направя още десет бойни полета, аз отказах и ме експедираха у дома. Стоях настрана от разправиите му с Апълби, защото бях стеснителен, нисък, доброволец и евреин. В ония дни гледах винаги да съм сигурен в почвата под краката си при срещи с нови хора и чак тогава да си отварям устата, макар че поне по принцип, ако не с пълната убеденост, за която жадувах, аз намирах, че с нищо не съм по-лош от другите, от офицерите, дори от оня едър, нахакан арменец бомбардировчик, който вманиачено повтаряше шегата, че е истински асириец от изчезнал вид. Видях, че съм по-образован от всички тях, нямах равен в правописа и, естествено, бях достатъчно умен никога да не го изтъквам.

Йосарян, разбира се, се губеше при всеки нощен тренировъчен полет по време на обучението над Южна Каролина и Джорджия. Това стана виц. От другите доброволци в екипажите, с които си бъбрехме в спалните помещения или в стола, научих, че всички бомбардировчици, преквалифицирани в щурмани, също се губели по време на нощните тренировъчни полети, и това стана друг виц. Третият офицер в нашия екипаж бе един свит втори пилот, Крафт, когото отвъд океана повишиха в пилот, но зенитната артилерия го свали при един боен полет над Ферара в Северна Италия, когато ескадрилата му прелетя повторно над моста, и той загина. Йосарян, командир на водещия бомбардировач, не успя да хвърли бомбите първия път и получи медал за това, че повтори опита, щом видя, че другите са пропуснали целта и мостът се мъдри непокътнат. При учебните полети в Южна Каролина Апълби намираше безопасен път към базата с радиокомпас. В една тъмна нощ се загубихме и повече от час до нас не достигаха никакви сигнали. Наблизо бушуваха бури, имаше смущения и аз до ден-днешен чувам ясно гласа на Йосарян в слушалките:

— Долу виждам бряг на някаква река. Завий наляво през нея, а аз ще открия ориентир от другата страна.

Речният бряг се оказа брегът на Атлантическия океан, а ние бяхме поели към Африка. Апълби за пореден път излезе от кожата си, след още половин час се овладя и когато успя да се оправи с радиосигналите и ни върна на летището, имахме гориво колкото да се доберем от пистата до хангарите. Двигателите спряха, преди да ги изключим.

Без малко да се изтрепем всичките.

Едва на средна възраст започнах да проумявам какво е станало, а после, ако разказвах случката като анекдот, не бе само заради смеха.

На снимката до мен са един приятел. Бил Пайт, онзи ден челен стрелец, около две години по-голям от мен, вече женен и с бебе, с което бе прекарал само седмица, и един мършав хлапак на моя възраст. Хауард Сноуден, бордови стрелец и радист, родом някъде от Алабама, когото щяха да убият след около месец при полет над Авиньон и който щеше да умре бавно, да стене от болка и да хленчи, че му е студено. Бяхме на двайсет години и изглеждахме деца, които са едва на двайсет години. Хауи Сноуден беше първото мъртво човешко същество, което виждах през живота си, и единственото, върху което оттогава е попадал погледът ми извън моргата. Жена ми умря през нощта и докато стигна до болницата, за да уредя формалностите и да се заема с подготовката на погребението, вече я бяха изнесли от стаята. Отиде си така, както бе казал онкологът, почти в посочения ден. Беше й лошо, но рядко я болеше силно, а на нас ни се иска да мислим, че болката я е пощадила, защото цял живот бе толкова добра, поне към мен и към децата, винаги бе слънчева и с широко сърце. И да се ядосаше, бе само на първия си мъж, и то рядко, най-вече защото той често нямаше достатъчно пари за издръжката на децата, но имаше предостатъчно за нови приятелки, както и да се ожени още два-три пъти. Имал съм голям късмет с мъртъвците, каза ми веднага след войната Лу, мой приятел от детските години, пленен като пехотинец и видял стотици мъртъвци в Европа, преди да го върнат вкъщи, видял американци и германци, огромен брой цивилни германци в Дрезден, когато го изпратили да помага при разчистването на развалините след английското нападение със запалителни бомби, за което научих първо от него — въздушна атака, при която избили до крак почти всички в града освен военнопленниците и тяхната охрана, а аз дори нямах представа за това и отначало не можех да повярвам.

— Сто хиляди ли? Ти си луд, Лу. Та това е повече от Хирошима и атомната бомба.

Проверих и признах, че е прав.

Но това бе преди почти половин век. Не е чудно, че нашите потомци не проявяват особен интерес към Втората световна война. Почти никой от тях не е бил роден тогава. А които са били, днес гонят петдесетте.

Но може би един ден в бъдеще, точно кога, не бих се наел да предсказвам, някое от децата или внуците ще попадне на кутията или чекмеджето с пилотската ми значка, медала на авиацията, сержантските нашивки и снимката от войната и това ще го накара да се замисли с горчивина върху някои семейни случки, които са станали или не са станали с нас, а е трябвало да станат. Например като историята с мен и противогаза на баща ми от Първата световна война.

Чудя се какво ли е станало с него. Като малък обичах този противогаз като играчка и тайно се забавлявах с него, когато тате бе на работа в града — изрязваше кройки от плат по модели за детски дрехи. Имам и негова снимка като войник. Още в началното училище прочетох една биография на германския въздушен ас от Първата световна война барон Манфред фон Рихтхофен и известно време си мечтаех да порасна, да стана летец изтребител, да го викам на двубой всеки ден над окопите във Франция и всеки път, отново и отново, да го свалям. Той беше моят герой и аз си мечтаех как го свалям. Скоро след войната, моята война, баща ми почина, било от рак. Обичаше пури. Купуваше ги от малкото квартално магазинче зад ъгъла на Сърф авеню, където самодоволният, вечно усмихнат господин Левинсън седеше зад работната маса, заобиколен от ножове и тютюневи листа, отмерваше тютюна и свиваше пурите ръчно, а в това време госпожа Левинсън, тиха, невероятно дребна женица с тъмна коса и лунички, продаваше плувни шапки, тампони за уши, надуваеми дюшеци, кофички, лопатки и други дреболии за плажа, който бе на една пряка. Бяха бездетни.

Всички работехме. Известно време като хлапе продавах вестници по улиците и кафенетата на плажа. През лятото сестрите ни продаваха замразен крем по плажните сергии и газирани сокове. Дейви Голдсмит продаваше хотдог. На плажа загорели от слънцето търговци без разрешително се бореха спартански с изпаренията на сухия лед, стелещи се над тежките кашони, откъдето те вадеха блокчета шоколадов сладолед и картонени чашки за пет цента и внимаваха да не ги спипат полицаите, които ги преследваха по мекия пясък сред зяпачите по бански костюми, а те от все сърце ги насърчаваха да се измъкват. Мнозина от тези бързоноги момчета, по-големи от мен, отдали се на този неблагодарен труд, бяха мои познати.

Вкъщи непрекъснато чувахме прибоя и звука от камбаната на шамандурата (викахме й „момче-звънче“, и до днес ми се струва сполучливо). Понякога рано следобед или надвечер, ако случайно настанеше тишина, едва-едва долавяхме дори смътната призрачна музика на най-близката въртележка, екзотичната мелодия на фисхармониката върху огромния карусел на плажа със завихреното колело със златни кончета с цвят на карамел, с ивици лъскавочерно и ярките оттенъци на синьото и розовото на какви ли не други бонбони: желирани, ментови, дъвчащи — къде ли ги правеха тези прекрасни плъзгащи се кончета? Дали някъде нямаше фабрика, където произвеждат само кончета за въртележки? Печелеше ли се добре от тях? И всичко това на две крачки от нас. Никой не беше богат.