Джоузеф Хелър
Залезът (19)

18
Данте

— На какъв език?

— В превод, разбира се. Знам, че не четеш италиански.

— Три-четири пъти — спомни си Йосарян за „Божествена комедия“ на Данте, докато чакаха асансьора, след като Майкъл бе оставил своето завършено произведение. — Едно време като малък четях много повече, отколкото ти някога си искал. Веднъж на един курс по ренесансова литература заедно с Нудълс Кук. След това може би още два пъти, само първата част, „Ад“. Би трябвало да ми е приятно, но не изпитах удоволствие. Защо ли?

— Напомня ми за там — каза Майкъл, имаше предвид автогарата, където и двамата трябваше да ходят поотделно, Майкъл с М 2, за да засече времето за работа върху видеомониторите, Йосарян с Макбрайд и полицаи, за всеки случай с бронирани жилетки и газови пистолети, с които да се преборят с кучетата под първата стълба. — Дори името. АУП. Автогара към Управлението на пристанището. Сетя ли се за тази автогара, все си представям, че „Ад“ на Данте изглежда точно така — допълни той язвително, като пръв всезнайко.

— Нов поглед — отбеляза кисело Йосарян.

Бяха сами в асансьора.

— С изключение на това — поправи се Майкъл, докато слизаха, — че сградата на АУП не е под земята. Все едно е нещо нормално.

— Така става още по-неприятна, нали? — каза Йосарян.

— От ада ли?

Майкъл поклати глава.

— Сартр казва, че адът, това са другите. Не е зле да го прочетеш.

— Не ми се чете Сартр. Това е глупаво, ако е говорил сериозно. Звучи ми като нещо, казано само заради хора като теб, та да го цитират.

— Много си умен.

— Свикваме с това — каза Майкъл.

— Това не го ли прави още по-неприятно? Да не мислиш, че в ада не свикват? — добави Йосарян през смях. — При Данте отговарят на въпроси, правят почивки и насред мъченията разказват дълги истории за себе си. Каквото и да е направил Бог, все си е оставил ръцете. И с ада е така. И с еволюцията.

Майкъл бе образован човек, не открил вълшебство във „Вълшебната планина“. Не беше чел „Швейк“, въпреки че имаше добро мнение за него. Смяташе Кафка и Йозеф К. за забавни, но недодялани и скучни, Фокнър за старомоден, а „Улис“ — за нещо ново, но само за своето време, докато Йосарян, така или иначе, го харесваше.

Като млад баща с деца, които с времето станаха цели четири, Йосарян нито веднъж не бе мислил, че на стари години все още ще бъде свързан с тях.

— Започвам да изпитвам същото и към тази ваша административна сграда — отбеляза Майкъл, когато слязоха от асансьора и тръгнаха към изхода на фоайето.

— Наша — поправи го Йосарян.

Майкъл имаше пружинираща крачка и чек на „М и М“ в джоба, а живият му дух бе в крещящо несъответствие с мрачните му изказвания.

— А и всички останали сгради в Рокфелеровия център. Едно време бяха по-високи, като истински небостъргачи. Сега сякаш и те отиват по дяволите, свиват се.

Майкъл може би наистина е попаднал на нещо, помисли си Йосарян, когато излязоха на обляна в слънце улица, задръстена с превозни средства и гъмжаща от пешеходци. Източените сгради със строги линии и еднакви фасади от сребрист камък, които образуваха първоначалния, истински Рокфелеров център, наистина бяха засенчени от вездесъщите по-високи небостъргачи в много по-ексцентричен стил и с дързък вид. Старите сгради бяха отстъпили място на новите. Бяха загубили предишното си значение. Покривите им наистина изглеждаха, по-ниски и Йосарян се запита, съвсем хлапашки, дали всичко не хлътва бавно в тайнствените мътни дълбини на някакво нереално море — морето на остаряването.

По посока към Шесто авеню, на същата пресечка вече се бяха подредили добре облечени просяци в официални костюми, като на събеседване за шефски длъжности и с протегнати картонени чашки от „Макдоналдс“, а други, със запомнящи се лица, сведени към хлътналите в тялото вратове, изглеждаха почти безразлични, за да искат милостиня. От другата страна на улицата бе ледената пързалка, отразяваща с невероятна яснота собственото си бляскаво присъствие. Извисяващите се разчертани грамади на административните сгради наоколо се възправяха с каменните си правоъгълници, целите в прозорци, като плоски скучни монолити, издялани от един-единствен каменоделец. Ако спреш и се ослушаш, веднага ще доловиш тътена на железница, препускаща под земята, и ще усетиш нейните вибрации. На равнището на улицата, с букви, изсечени в камъка или в мозайката върху малки кръгли гербове в златно и синьо, се мъдреха имената на основните корпорации, наели отделните сгради. Скоро, след като съществуващият договор бъдеше подновен, старото седалище на „Тайм Лайф“ щеше да бъде преименувано в новата сграда на „М и М“.

На №30 от Рокфелеровия център, в най-високата сграда от този сложен архитектурен подвиг, вече бяха станали промени от особена важност. Името на първата фирма със седалище в небостъргача — „Американска радиокорпорация“, прочута компания, проправила пътя в радио- и телевизионното разпръскване и в създаването на масови долнопробни развлекателни програми за благодарните международни тълпи, бе заличено и бе подменено с името на още по-могъщата предприемаческа групировка, купила сградата — „Дженеръл Електрик“, водещ производител на военна продукция, на локомотиви, двигатели за реактивни самолети, замърсители на реки, електрически тостери, одеяла и крушки за домакински нужди.

Изкуственото злато, използвано за изписването на новото име, блестеше по-дълго от истинското и макар да бе по-евтино, бе с по-голяма стойност. Над пързалката се извисяваше ефирна метална скулптура на мъжка фигура с лъскава лимоненожълта позлата, за която се твърдеше, че е изображение на митичния Прометей — нелепо решение да сложиш край леда полубог, дарил на човечеството огъня.

— Ела насам — каза предпазливо Йосарян, за да се дръпнат от пътя на младежите с маратонки и добро настроение, понесли се вихрено към тях сред чернокожите и белите пешеходци, които бързаха да се отстранят.

На самата пързалка, върху ледения овал под нивото на улицата, неколцина ухилени японци от обслужващия персонал чистеха леда, преди да пуснат поредната група пързалящи се — бяха със зимни кънки, с червени якета, зелени жокейски шапки и биещи на очи значки върху реверите, на които върху лъскав бял фон бе изрисувано ухилено розово лице с прекалено много зъби. Капчиците пот проблясваха като замръзнали сълзи върху изпъкналите скули на азиатските работници в червено и зелено. Униформените служители се движеха с раболепен израз, в спокоен синхрон и с емблемата на „Стийпълчейс“ на Тилю върху снежнобелите значки плъзгаха леко машините по изровената от кънките повърхност на леда, а после отново я заливаха с вода, която да се заледи в лъскава глазура за следващата тълпа посетители. Най-подранилите вече чакаха на опашка, почти всички дъвчеха нещо — сурова риба с ориз, солени кифлички или сандвич с печено свинско по южняшки, тъй като нямаше с какво друго да запълнят времето, докато отворят пързалката.

Спомняйки си Данте, Йосарян не можа да се сети какво лежи под леденото езеро, в ада, ако не владенията на косматия отвратителен Сатана. Затова пък знаеше какво лежи под ледената пързалка и постройките наоколо — хладилни тръби за леда, водопроводи, електрически кабели, телефонни линии и тръби за парното, които през зимата пренасяха топлината до административните сгради. Пак под нивото на улицата имаше пешеходни подлези с разклонения в различни посоки, с магазинчета, които вече не изглеждаха елегантни, и най-малко една линия на метрото, която идваше от друг квартал и от която можеш да се прехвърлиш на други линии в други направления. Вероятно отнемаше цяла вечност, но ако нямаш друга работа, можеш да се прехвърлиш на линии, които ще те отведат почти навсякъде, където искаш.

— Разкарайте се — рече отново Йосарян, вместо да подмине като фурия просяците от средната класа, чиито унесени лица неизменно го хвърляха в ужас.

И през ум не му бе минавало, че американският капитализъм на пазарната икономика е погубил толкова много от своите последователи.

Хор от чуруликащ смях някъде отзад го накара да се обърне към една поставка за цветя от напръскан с кафяво мрамор в сектора на зрителите. Видя червенокос мъж с бастун и торбеста зелена раница, който услужливо правеше снимки на весела група притихнали тъмнокоси туристи от Изтока. Йосарян имаше усещането, че го е виждал и преди. Мъжът бе с тънки устни, оранжеви мигли, прав остър нос и нежна млечнобяла кожа, каквато често се среща при хора с такъв цвят на косата. След като върна фотоапарата, се обърна към Йосарян с нагъл вид, с който даваше ясно да се разбере, че отлично познава този, когото ще види. Погледите им се срещнаха и Йосарян на мига си помисли, че го е срещал и преди, в Северното гробище на Мюнхен, при входа на гробницата параклис от началото на прочутата новела на Томас Ман, това бе тайнственият червенокос мъж, чиято поява и бързо изчезване бяха разтревожили толкова много Густав Ашенбах — един бегъл поглед и него вече го нямаше, беше изчезнал от разказа. Този тук дръзко се перчеше с димяща цигара, сякаш изпълнен с презрение и към него, и към рака. Йосарян го изгледа предизвикателно и възмутено, а мъжът се ухили нахално и Йосарян потрепери. Точно в този момент между тях спря дълга перленобяла лимузина с опушени стъкла, въпреки че отпред нямаше други коли. Лимузината бе по-дълга от катафалка, с мургав шофьор. Когато потегли отново, Йосарян видя по земята широки алени ивици, размазани от гумите, сякаш от тях е капала кръв, а червенокосият със зелената раница бе изчезнал. Азиатците продължаваха да гледат нагоре, сякаш се напрягаха да разчетат някакво неразгадаемо послание, написано върху голите стени и изцъклените огледала на прозорците.

Тръгнеха ли на запад по Осмо авеню, знаеше Йосарян, щяха да излязат при публичните домове и претъпканите кина за възрастни покрай асфалтирания булевард, свързващ сградата на автогарата отляво с небостъргача с луксозните апартаменти, където живееше той, отдясно, вече банкрутирал, но работещ не по-зле отпреди.

Дните отново ставаха все по-къси и той не искаше Майкъл да разбере, че ще се среща за трети път с Мелиса Макинтош, ще я води на вечеря и пак на кино, където пак ще я милва с върховете на пръстите по врата и ушите, от което тя ще се вцепени, ще се усмихне мрачно на себе си, както първия път, ще се изчерви като рак, очите й, малки и сини, ще блеснат, ще прокара длан по коленете си, които бе държала притиснати едно до друго през целия филм и в таксито до апартамента й, където, както вече бе дала да се разбере, не искаше Йосарян да влиза тази вечер и където той всъщност нямаше желание да ходи и дори не намекна да бъде поканен. Тя обичаше киното повече от него. Двама от мъжете, които го следяха, явно не си падаха по филмите, но волю-неволю бяха влезли след него в салона, а една жена в червена тойота направо обезумя, докато намери място за паркиране, където да чака, и се зае да дебелее, тъпчейки се като невидяла с бонбони и сладкиши от разни пакетчета. При втората среща Мелиса бе отпуснала колене, сякаш свикнала с неговите милувки, и спокойно се наслаждаваше на филма, но бе изпънала гръб и бе стиснала длани върху бедрата си. Той се й възхищаваше за съпротивата. Вече бе изкопчил достатъчно от нея и още повече от Анджела, за да знае, че когато е била по-млада, по-слаба, по-лека, по-бърза и по-чевръста, Мелиса умело е намирала мръсна наслада в секса.

— Трябваше да й кажа как — изсмя се Анджела. — Повечето мъже са загубени и не знаят нищо. Ами ти?

— Аз получавам оплаквания — отвърна той.

— Обигран си — изгледа го Анджела подозрително и добави с глупашка усмивка: — Нали?

Йосарян сви рамене. Мелиса отказа да се впуска в подробности и се правеше на ужасно целомъдрена, когато той й намекваше за минали и евентуални бъдещи разпътни лудории.

Докато предвкусваше сладостните хрумвания, Йосарян трябваше да се замисли тъжно за пречките, които ще му създадат неговото тегло, години, стави, подвижност и потентност. Виж, не се съмняваше, че в края на краищата ще успее да накара Мелиса отново да изпадне в палавото състояние на похотлив ентусиазъм и неизменна готовност, което се предполагаше, че преди й е било присъщо. От кръста нагоре не бе особено пищна и това помагаше неговият плам да е доста умерен. Йосарян пресметна рисковете и разноските — можеше дори да се наложи да я заведе един-два пъти на танци, може би на естрадни концерти и мюзикъли, дори да гледат заедно телевизия, някои нови предавания. Бе убеден, че ще се пребори със страха й от микроби, като я отрупва с червени рози и отново й обещае скъпо бельо в Париж, Флоренция и Мюнхен, и че ще спечели сърцето й с вълшебните романтични клетви, почерпени от неговите запаси добродушно шеговити номера, които ще изрече нежно в най-подходящия момент: „Ако бъдеш моето момиче, Мелиса, сигурен съм, че ще искам да те чукам всеки ден“.

Знаеше също, че това е лъжа.

Но не бяха чак толкова много насладите, по-задоволяващи от простодушното блаженство на поредната сексуална победа, споделена от двама души, които се познават, харесват се и се смеят заедно. Сега поне имаше цел, по-вълнуваща от повечето други цели.

Лъжеше малко повече и се закле, че окончателно се е развел.

На ъгъла около един конен полицай се трупаше тълпа. Йосарян даде един долар на чернокож с ръка с напукана кожа и още един на бял мъж с ръка на скелет. Учуди се, че е жива.

— Това сигурно е най-гадният скапан град на света — отчая се Майкъл.

Йосарян с подозрение се въздържа да се съгласи.

— Това е единственият град, който имаме — отсъди накрая той, — и един от малкото истински градове в света. Не е по-лош от най-лошия и е по-добър от останалите.

Майкъл изглеждаше помръкнал, докато заедно с другите пешеходци с достойни занимания си проправяха път през мотаещите се наоколо безделници, просяци и проститутки, които се надяваха да изкарат някой долар. Много от жените и момичетата не носеха нищо под черните, розовите и белите найлонови дъждобрани, някои от харпиите изкусителки дебнеха кога полицаите не ги гледат и бързаха да се разголят съвсем — космати или обръснати, със следи от самобръсначка по слабините.

— Щеше да ми е много неприятно, ако бях беден — измърмори Майкъл. — Нямаше да знам как.

— А не сме достатъчно оправни, за да се научим — каза Йосарян. Бе язвително радостен, че скоро ще се отърве от всичко това. Още една от утехите на възрастта. — Ела насам, оня прилича на луд, току-виж, ни наръгал. Нека докопа някой друг. Какво е това на ъгъла? Не сме ли го виждали и преди?

Бяха го виждали и преди. Обръгнали зяпачи наблюдаваха с усмивка върлинест дрипав мъж, който работеше: изрязваше с бръснач задния джоб на един пиян на тротоара, за да се сдобие ненасилствено с портфейла му, а двама спретнати униформени полицаи търпеливо го чакаха да свърши, за да го арестуват заедно с уликите — нечестно спечелените плодове на неговите усилия. Трети полицай също наблюдаваше сцената, извисил се като дож или полубожество върху огромния дорест кон. Беше с револвер в кожен кобур и с блестящия си патрондаш създаваше впечатлението, че е въоръжен и със стрели. Мъжът с бръснача вдигаше поглед на всеки две секунди и му се плезеше. Всичко бе спокойно, редът не бе нарушаван. Всички играеха ролите си в синхрон, като съзаклятници върху гоблен на символичен, изпълнен със съдържание заговор, който не се поддава на обяснение. Всичко бе мирно и тихо като в рая, с дисциплина като в ада.

Йосарян и Майкъл поеха към жилищните квартали на града и заобиколиха на тротоара някаква баба, която, подпряла се на стената, дремеше шумно — по-шумно, отколкото Йосарян имаше навик да спи след разпадането, а и в началото, а и по средата на втория си брак. Тя хъркаше доволно и портмонето й липсваше, както забеляза Йосарян точно когато един мургав мъж в сива военна куртка, с черни ширити и с кафява чалма заломоти нещо и ги вкара един по един с Майкъл през въртяща се врата в полупразен индийски ресторант, където Йосарян бе направил резервация за обяд, както се оказа, излишна. В просторното сепаре Йосарян поръча индийска бира за двамата, макар да знаеше, че ще изпие и бирата на Майкъл.

— Как сега ще изядеш всичко това? — поинтересува се Майкъл.

— С удоволствие — отвърна Йосарян и си сипа още от пикантните подправки.

За Майкъл поръча салата и пиле „тандури“, за себе си — агнешко „виндалу“ след лютивата супа. Майкъл се престори на отвратен.

— Ако ям, ще ми се повръща.

— Повдига.

— Не ставай педант.

— И аз отвърнах така първия път, когато ме поправиха.

— В училище ли?

— В Колумбия, щата Южна Каролина. Поправи ме оня всезнайко и хитрец, дребният стрелец, за когото съм ти разправял, Сам Сингър от Кони Айланд. Беше евреин.

Майкъл се усмихна снизходително.

— Защо ми съобщаваш това?

— По онова време беше важно. А аз се връщам към онова време. Какво да кажа за моето име — Йосарян? Невинаги беше толкова лесно с ония нервни южняци и фанатици от Чикаго, които мразеха Рузвелт, евреите, негрите и всички останали, освен фанатиците от Чикаго. Човек би си казал, че след като войната е свършила, всичко грозно се е променило към добро. Друг път. В армията рано или късно всеки ме питаше за името Йосарян и всички се успокояваха, щом им кажех, че съм асириец. Сам Сингър знаеше, че съм от изчезнал вид. Беше чел от някой си Сароян разказ, който сигурно вече не печатат. И той е от изчезнал вид, като Сароян. И като мен.

— Не сме асирийци — напомни му Майкъл. — Арменци сме. Аз съм само наполовина арменец.

— Казвах асириец, за да е смешно, глупчо. А те го приемаха за чиста монета. — Йосарян го погледна с обич. — Единствен Сам Сингър загря. „Обзалагам се, че и аз мога да бъда асириец“, ми каза веднъж и аз разбрах какво има предвид. Мисля, че го вдъхновявах. Когато играта загрубя, ние двамата бяхме единствените, дето отказахме да правим повече от седемдесет полета, колкото имахме. Така де, войната всъщност бе свършила. „Майната им на началниците“, реших аз, когато видях, че повечето началници не са никакви началници и изобщо не ме превъзхождат. След години прочетох как Камю е казал, че единствената свобода, която имаме, е свободата да казваме „не“. Чел ли си Камю?

— Не ми се чете Камю.

— Нищо ли не ти се чете?

— Чете ми се само когато съм отегчен до смърт. Да минава време. Или когато се чувствам съвсем сам.

— Това е хубаво време. В армията никога не съм се чувствал съвсем сам. Оня малък негодник Сингър бе изчел сумата ти книги и веднага щом надуши, че ще му позволя, започна да се прави на интересен. „Нямаше ли да е по-добре, ако страната бе загубила Войната за независимост?“ — попита ме веднъж. Беше преди да науча, че пращат хора на топло, защото критикували новата политическа партия. Майкъл, кое се намира по̀ на запад — Рино в Невада или Лос Анджелис?

— Лос Анджелис, разбира се. Защо?

— Грешка. Още едно нещо, което научих от него. Една нощ в Южна Каролина някакъв пиян здравеняк от не знам къде си започна да го бъхти без причина. Не се шегуваше. Бях офицер, но си бях свалил нашивките, за да ми дадат вечеря във войнишкия стол, понеже бе посред нощ. Реших, че трябва да го защитя, но щом се изправих между двамата и се опитах да ги разтърва, онзи започна да бие мен.

Йосарян избухна в сърдечен смях.

— Божичко — изстена Майкъл.

Йосарян пак се засмя тихо, щом видя, че синът му се е притеснил.

— Смешното е — наистина беше смешно, насмалко да прихна, въпреки че онзи хубостник ме млатеше, бях изненадан, — че изобщо не болеше. Удряше ме по главата и лицето, а аз не усещах нищо. След малко го хванах за ръцете, после ни разтърваха. Сам Сингър му се бе нахвърлил отстрани, а другият стрелец с нас, Арт Шрьодер — откъм гърба. Когато го укротиха и му казаха, че съм офицер, той набързо изтрезня и почти хвърли топа. На другата сутрин още преди закуска довтаса в моята стая в офицерската част, да ме моли да му простя, чак падна на колене. Наистина. Не съм виждал човек да се подмазва така. Молеше ми се като на Бог. И това е истина. Не искаше да спре дори след като му казах да си върви и да забрави случката. Май и аз щях да загазя, защото съм свалил нашивките, за да се нахраня във войнишкия стол, но онзи дори не се сети за това. Не му казах, че ми се повдига, като го гледам как ми лази в краката. Точно тогава го намразих, точно тогава се ядосах и му заповядах да се маха. Обичам да си повтарям, че не искам да виждам повече как някой се унижава така. — След тази история Майкъл спря да се храни. Йосарян размени чиниите, довърши пилето му и обра останалия ориз и хляб. — Храносмилането ми още е наред, слава Богу.

— А кое не е наред? — попита Майкъл.

— Половият ми нагон.

— Майната му. Друго?

— Паметта ми за имена и телефонни номера, невинаги намирам думите, които знам, че знам, невинаги си спомням какво съм искал да запомня. Прекалявам с приказките, повтарям се. Прекалявам с приказките, повтарям се. Пикочният ми мехур донякъде, а и косата — добави Йосарян. — Вече побеля, а Ейдриън ми разправя да не се примирявам. Още се опитва да изнамери боя, която да я прави сива. И да я създаде, няма да я използвам. Ще му кажа да опита с гените.

— Какво им има на гените? Все за тях говориш.

— Сигурно е от гените ми. Сърди се на Тиймър за това. Господи, оня юмручен бой беше преди четирийсет години, а сякаш е бил вчера. Когото и да срещна от онова време, всички се оплакват я от кръст, я от рак на простатата. Викаха му Малкия Са̀ми Сингър. Какво ли е станало с него?

— След четирийсет години?

— Почти петдесет, Майкъл.

— Току-що каза четирийсет.

— Виждаш ли колко бързо минава цяло десетилетие? Наистина, Майкъл. Роди се преди една седмица — като че беше вчера, — а аз съм се родил седмица преди това. Нямаш представа, Майкъл, и през ум не ти минава — засега — колко е смешно, колко е объркващо да влезеш в стаята за нещо и да забравиш за какво си влязъл, да отвориш хладилника и да не помниш защо, да говориш с толкова много хора като теб, които никога не са чували за Килрой.

— Сега чух за него — възрази Майкъл. — Но пак не знам нищичко за Килрой.

— Освен че сигурно и той е бил в този ресторант. Килрой бе навсякъде, където и да отидехме през Втората световна война — виждахме го написано по стените. И ние не знаем нищо за него. Точно затова още го харесваме. Колкото повече научаваш за някого, толкова по-малко го уважаваш. След онзи бой Сам Сингър реши, че съм най-добрият човек на света. После вече не ме беше страх да се сбия пак. Днес сигурно ще ме е страх.

— Бил ли си се и с други?

— Не, почти не, ако не се брои един, беше пилот, Апълби, с него пътувах в самолета за Европа. Не се разбирахме. Не можех да управлявам самолет и се чудя защо очакваха от мен да го правя. Веднъж на учебен полет се загубих и му определих с компас посоката така, че щяхме да се озовем над Атлантическия океан, на път за Африка. Щяхме да загинем, ако той не разбираше от работата си повече, отколкото аз от моята. Какъв смотаняк бях, изобщо не ставах за щурман. Нищо чудно, че Апълби се вкисна. Прекалявам ли с приказките? Знам, че прекалявам, нали?

— Не прекаляваш.

— Понякога наистина прекалявам, защото виждам, че съм по-интересен от хората, на които говоря, и дори те го знаят. Но говори и ти. Не, всъщност не ми се е налагало повече да се бия. Навремето изглеждах доста як.

— За нищо на света няма да се бия — каза Майкъл почти гордо.

— Сега и аз за нищо на света няма да се бия. Днес хората убиват. Според мен и ти все пак ще се сбиеш, ако се натъкнеш на грубост и изгубиш самообладание. Точно както същия малък Са̀ми Сингър се нахвърли върху онзи бабаит, щом видя как ме бъхти. Ако запазим самообладание, звъним на полицията или извръщаме поглед. Големият ти брат Джулиан ми се подиграва, защото никога не се разправям заради място за паркиране и отстъпвам на всеки шофьор, който иска да ме пререди на паркинга.

— И аз няма да се сбия за такова нещо.

— Ти дори отказваш да се научиш да шофираш.

— Страх ме е.

— Аз бих рискувал. От какво друго те е страх?

— Не те интересува.

— За едно се досещам — каза безмилостно Йосарян. — Страх те е за мен. Страх те е, че ще умра. Страх те е, че ще се разболея. И има защо да те е страх. Всичко това ще се случи, дори и да се преструвам, че ще ми се размине. Обещал съм ти още седем години добро здраве, скоро ще станат шест. Когато навърша седемдесет и пет, моето момче, ще трябва да се оправяш сам. Няма да живея вечно, въпреки че ще опитвам, докато умра.

— А искаш ли?

— Защо не? Дори когато съм тъжен. Какво друго ми остава?

— Когато си тъжен ли?

— Когато си спомня, че няма да живея вечно — пошегува се Йосарян. — И сутрин, когато се събудя сам. Случва се при някои хора, особено при такива като мен, предразположени към депресия на третата възраст.

— Депресия на третата възраст ли?

— И ти ще я откриеш, ако имаш късмета да доживееш до тези години. Ще я откриеш в Библията. Ще я видиш у Фройд. Страдам от недостиг на интерес. Де да знаех какво да искам. Сега свалям едно момиче.

— Не ми се слуша за това.

— Но не съм сигурен, че мога отново да се влюбя истински — продължи Йосарян, без да му обръща внимание, съзнавайки, че прекалява с приказките. — Страхувам се, че и това може би вече го няма. Напоследък имам един отвратителен навик. Не, няма да ти кажа. Мисля си за жени, които съм познавал много отдавна, и се опитвам да си ги представя как изглеждат днес. После се чудя защо съм бил луд по тях. Имам и друг навик, с който не мога да се преборя, той е дори още по-ужасен. Когато една жена се обърне, винаги, ама всеки път трябва да я огледам отзад, преди да реша дали е привлекателна. Никога не съм го правил. Не знам защо трябва да го правя сега. И почти всички имат прекалено големи задници. Само дано не научи моята приятелка Франсес Бийч. Желанието започва да ме напуска, също и радостта, която иде заедно с утрото, както ще прочетеш в Библията…

— Библията не ми харесва — прекъсна го Майкъл.

— На никого не му харесва. Опитай тогава с „Крал Лир“. Но ти не обичаш да четеш нищо.

— Точно затова реших да стана художник.

— Никога не си опитвал истински, нали?

— Никога не съм искал истински. Много по-лесно е да не искаш да успееш в нищо, нали?

— Не. Хубаво е да искаш нещо. Сега го откривам. Преди всеки ден се събуждах с мозък, пълен с планове, с които изгарях от нетърпение да се заловя. Сега се събуждам апатичен и се чудя с какво да се заловя, за да се развличам. Стана внезапно. Ей така, един ден се събудих стар. Изчерпах се откъм младост, а съм едва на шейсет и девет.

Майкъл го погледна с любов.

— Боядисай си косата. Боядисай я черна, ако не може да стане сива. Не чакай Ейдриън.

— Като Ашенбах ли?

— Ашенбах?

— Густав Ашенбах.

— Пак ли „Смърт във Венеция“? Тази книга никога не ми е харесвала особено, не разбирам защо толкова се прехласваш по нея. Обзалагам се, че ще успея да ти кажа поне няколко сбъркани неща.

— Аз също. Но тя си остава незабравима.

— За теб.

— Някой ден може би и за теб.

Ашенбах също страда от липса на интерес, въпреки че се развлича с абсурдната си мания и самонадеяността, че има да върши още много неща. Той е художник на интелекта, уморен да работи по замисли, неподдаващи се и на най-търпеливите му усилия, и съзнава, че вече само се преструва. Но не знае, че истинският му творчески живот е приключил, че идва залезът и на него, и на неговото време, независимо дали му харесва, или не. А едва е прехвърлил петдесетте. Тук Йосарян имаше предимство. Никога не бе имал много неща, на които да си позволява да се радва. Този мъж, живял като стегнат юмрук и неизменно започвал деня със студен душ, работил всяка сутрин и мечтал единствено да може да продължи работата и вечерта, бе твърде странен по характер, та сега Йосарян да му съчувства.

— Боядисал си е косата черна — продължи Йосарян като лектор, — лесно се оставил бръснарят да го убеди да го направи, да очертае очите му с грим, за да създаде илюзия за блясък, да сложи малко руж върху страните му, да разчеше веждите му, да заличи с крем годините от кожата, да закръгли устните с багрила и сенки, и начаса предал Богу дух. И в замяна на мъките не получава нищо, единствено терзаещата заблуда, че се е влюбил в юноша с криви зъби и чип нос. Нашият Ашенбах дори не успява да се насили да умре драматично, дори не от чума. Просто свежда глава и предава Богу дух.

— Според мен — каза Майкъл — май се опитваш да го изкараш да звучи по-добре, отколкото е в действителност.

— Може би — отвърна Йосарян и усети как се съмнява, че сигурно наистина е така, — но това е моето мнение. Ето какво пише тогава Ман: от месеци над Европа тегне заплаха.

— Втората световна война ли? — налучка Майкъл, за да му угоди.

— Първата световна война! — рязко го поправи Йосарян. — Още тогава Ман е виждал накъде върви тази неуправляема машина, която наричаме наша цивилизация. Точно такава е съдбата ми през втората половина от моя живот. Печеля пари от Майлоу, когото не обичам и осъждам. И откривам, че от самосъжаление се отъждествявам с един въображаем германец без чувство за хумор или друга привлекателна черта. Скоро ще сляза с Макбрайд още по-надълбоко в АУП, за да видя какво има там. Това ли е моята Венеция? Веднъж се запознах в Париж с образован издател, който заради тази книга не се решаваше да замине за Венеция. Запознах се и с друг, не можеше да почива повече от седмица на планина заради „Вълшебната планина“. Измъчвал го ужасен сън, че умира там и ако остане, няма да се измъкне жив, така че на следващия ден си вдигал куфарите.

— Майндърбайндърови наистина ли ще се сродяват с Максънови?

— И двете семейства имат на разположение момичета за женене. Аз предложих М 2.

— Кога ще се върнеш там с Макбрайд?

— Веднага щом президентът потвърди, че може би ще присъства, и получим разрешение да огледаме мястото. А ти кога ще ходиш с М 2?

— Щом му се прииска отново да гледа мръсни картинки. И аз си получавам парите от „М и М“.

— Майкъл, ако искаш да живееш под вода, трябва да се научиш да дишаш като риба.

— А ти какво мислиш за това?

— Никога не сме имали избор. Не ми е приятно, но не ми е и неприятно. Това е естествената ни съдба, както би казал Тиймър. Биологически ние сме нов вид и все още не сме се научили да се приспособяваме в природата. Той мисли, че сме ракови образувания.

— Ракови образувания ли?

— Но все пак харесва нас и не харесва рака.

— Сигурно е луд — възропта Майкъл.

— И той мисли така — поясни Йосарян, — премести се в психиатричното отделение на болницата, за да го лекуват, но продължава да работи като онколог. Не е ли налудничаво?

— Не е нормално.

— Това не означава, че греши. Виждаме социалната патология. Какво още те тревожи, Майкъл?

— Чувствам се доста самотен, казах ти вече. Започвам да се страхувам. И за парите. Успя да ме разтревожиш за тях.

— Радвам се, че съм бил полезен.

— Ако не разполагам с пари, няма да знам откъде да ги намеря. Не мога дори да обера някого. Не знам как.

— И вероятно ще те оберат, докато се опитваш да се научиш.

— Не мога да се науча дори да карам кола.

— Ще направиш това, което щях да направя аз, ако нямах пари.

— И какво е то, татко?

— Щях да се самоубия, синко.

— Ти си голям шегаджия, татко.

— Точно това щях да направя. Не е по-страшно, отколкото да умреш. Нямаше да мога да се науча да бъда и беден, по-скоро щях да се предам.

— Какво ще стане с рисунките, които направих?

— Ще ги отпечатат в брошури и ще ги занесат във Вашингтон за следващото обсъждане на самолета. Сигурно ще се наложи да отида и аз. Изкара пари от това, от летателното крило де.

— Завърших нещо, което никога не съм искал да започвам.

— Ако искаш да живееш като риба… Майкъл, има неща, които ние с теб няма да направим за пари, но има други, които сме принудени да правим, иначе ще останем с празни ръце. Разполагаш с още няколко години, за да намериш начин да се грижиш за себе си. За Бога, научи се да караш кола! Ако не знаеш, не можеш да живееш никъде.

— Къде ще ходя с тази кола?

— При някого, когото искаш да видиш.

— Не искам да виждам никого.

— Ще се махаш от хора, които не искаш да виждаш.

— Знам само, че ще прегазя някого.

— Използвай и тази възможност.

— Казвал си го и преди. Наистина ли ще има сватба на автогарата? Иска ми се да ида.

— Ще ти взема покана.

— Вземи две. — Майкъл стеснително сведе очи. — Марлин се върна в града и понеже нямаше къде да отседне, дойде за малко при мен. Сигурно ще й хареса.

— Арлин ли?

— Марлин, жената, която току-що ме заряза. Може би този път ще остане. Каза, че няма да има нищо против, ако се наложи да работя като адвокат. Божичко, сватба на автогарата! Какви са тия хора, дето ще вдигат сватба на такова място само за да ги пишат по вестниците?

— Такива.

— А на кой задник му хрумна тази налудничава идея?

— На такъв като мен — изсмя се Йосарян. — Идеята беше на баща ти.