Джоузеф Хелър
Залезът (15)

14
Майкъл Йосарян

— Кога мога да го видя? — чу Майкъл Йосарян настойчивия глас на баща си.

Косата на баща му бе по-гъста от неговата, къдрава и бяла, цвят, за който брат му Ейдриън усърдно търсеше химическа формула, придаваща младежки, естествен сив оттенък, който нямаше да е младежки върху главата на никого на възрастта на Йосарян и не би изглеждал естествен.

— Веднага щом стане безопасен — отвърна М 2, облечен с чиста бяла риза, която все още не се бе смачкала и навлажнила и нямаше нужда от ютия.

— Майкъл, той не каза ли току-що, че свещеникът е безопасен?

— Мисля, че чух точно това.

Майкъл се подсмихна под мустак. Притисна чело към стъклото на прозореца, взря се в ледената пързалка долу и в пъстрия калейдоскоп от безгрижни кънкьори и с тъжно предчувствие, че вече е пропуснал много, се зачуди дали ако все пак си направи труда да бъде постоянен в такива развлечения, те ще успеят да го разсеят. Напоследък огледалният овал на леда бе обсаден от прииждащи на тълпи просяци и скитници, от чиновници, които се разхождаха в обедната почивка, и от конни полицаи, яхнали страховити коне. Майкъл Йосарян отказваше да танцува — все не можеше да улучи ритъма. Отказваше да играе голф или тенис, не караше ски, а сега вече разбра, че никога няма да кара и кънки.

— Исках да кажа безопасен за нас — чу той как М 2 се брани и се обърна. М 2 изглеждаше тържествуващо подготвен за зададения въпрос. — Той е безопасен за „М и М, предприемачи и съдружници“, не могат да ни го отмъкнат дори „Мерцедес-Бенц“ или филиалът „Н и Н“ на „Нипон и Нипон“. Отстранен е даже Стрейнджлъв. Ще патентоваме свещеника веднага щом установим как работи, а мислим и за търговска марка. Смятаме да бъде ореол. Понеже е военен свещеник, ореолът ще е светещ, разбира се. От онези, дето сияят по цяла нощ в тъмното.

— А защо не с тритий?

— Той е скъп и радиоактивен. Майкъл, можеш ли да нарисуваш ореол?

— Няма да е трудно.

— Искаме нещо весело, но сериозно.

— Ще опитам — обеща Майкъл и пак се усмихна — да го направя сериозен, а ми е трудно да си го представя невесел.

— Къде са го открили? — поинтересува се Йосарян.

— Сигурно на същото място. Наистина не знам.

— Баща ти знае ли?

— Знам ли дали знае?

— Ако знаеше, щеше ли да ми кажеш?

— Ако той ми беше казал, че може.

— А ако ти беше казал, че не може?

— Щях да кажа, че не знам.

— Както ми казваш сега. Поне си искрен.

— Старая се.

— Дори когато лъжеш. Тук има парадокс. Въртим се в кръг.

— Завършил съм богословско училище.

— А какво да кажа на жената на свещеника? — попита Йосарян. — Скоро ще се видя с нея. Ако има друг, към когото да я посъветвам да се обърне, със сигурност ще го сторя.

— Към кого ще се обърне? Полицията е безпомощна.

— Стрейнджлъв?

— О, не. — М 2 пребледня повече от обикновено. — Трябва да проверя. Сега можеш да кажеш на Карън Тапман…

— Карън?

— Така пише в моята ведомост. Можеш да кажеш откровено на Карън Тапман…

— Не мисля, че бих я излъгал.

— Винаги сме залагали на истината. Ето, пише го в наръчника, глава „Лъжи“. Длъжен си да кажеш на Карън Тапман — продължи прилежно М 2, — че той е добре и му е мъчно за нея. Изгаря от желание да се върне веднага щом престане да бъде опасен за себе си и обществото, и неговото присъствие в семейството и в брачното ложе няма да излага на риск нейното здраве.

— Това поредният проклет номер ли е?

— Ама недей така — трепна М 2. — Този път по една случайност е вярно.

— Дори да не е, пак щеше кажеш същото, нали?

— Съвършено вярно — призна М 2. — Но ако от тежката вода вътре в него започне да се отделя тритий, той може да стане радиоактивен и ще се наложи всички да се пазим.

— М 2 — рече Йосарян, — смятам скоро да поговоря със свещеника. Баща ти виждал ли го е? Знам какво ще отговориш. Че трябва да провериш.

— Първо трябва да проверя дали мога да проверя.

— Провери дали можеш да провериш дали той може да го уреди. Стрейнджлъв сигурно може.

М 2 отново пребледня.

— При Стрейнджлъв ли ще ходиш?

— Той ще дойде при мен. А и свещеникът няма да произвежда, ако му кажа.

— Трябва да кажа на баща си.

— Вече му казах, но той невинаги чува.

М 2 бе потресен.

— Току-що се сетих нещо. Редно ли е да говорим всичко това пред Майкъл? Сега свещеникът е секретен и не съм сигурен, че имам право да говоря пред други за него.

— За кого? — попита Майкъл дяволито.

— За военния свещеник — отвърна М 2.

— Какъв военен свещеник?

— Военният свещеник Албърт Т. Тапман — поясни М 2. — Приятелят на баща ти от армията, който сега произвежда вътрешно тежка вода без разрешително и е арестуван тайно, докато го проучат и разследват, а ние се опитваме да го патентоваме и да регистрираме търговска марка. Чувал ли си за него?

— Говориш за оня приятел на баща ми от армията, който започнал незаконно да произвежда вътрешно тежка вода и сега… — поде ухилен Майкъл.

— За същия! — извика М 2 и се облещи, сякаш съзрял привидение. — Как разбра?

— Току-що ми каза — изсмя се Майкъл.

— Пак ли! — изплака М 2 и се стовари с трясък на стола до писалището, връхлетян от болка, разкаяние и съжаление. Лъскавата му бяла риза от изкуствена материя вече бе смачкана, влажна и имаше нужда от ютия, а бялата фланелка, която той никога не пропускаше да облече, тъмнееше под мишниците от потта, избила от трескава мъчителна тревога. — Просто не мога да пазя тайни, нали? Баща ми още ми е сърдит, че ти казах за бомбардировача. Разправя, че щял да ме убие. Майка ми също. И сестрите ми. Но вината е и твоя, така да знаеш. Негово задължение е да ме възпира да издавам тайни като тази.

— Като коя? — попита Майкъл.

— Като тайната за бомбардировача.

— Какъв бомбардировач?

— Нашият „Досвръхзвуков невидим и безшумен дефанзивно офанзивен щурмови бомбардировач за втори удар «М и М»“. Дано не знаеш за него.

— Сега вече знам.

— Как разбра?

— Имам си начини — поясни Майкъл и се обърна намръщен към баща си. — И с муниции ли се занимаваме вече?

— Казаха ми, че тъй като все някой трябва да се занимава с муниции, независимо дали ни харесва, или не — сопна се Йосарян, — тогава защо да не са те, а тъй като все някой трябва да работи с тях, независимо дали казвам „да“ или „не“, защо това да не сме ние с теб, и това е голата истина.

— Макар да е лъжа?

— Казаха ми, че ставало дума за пътнически самолет.

— Наистина пътува — обясни М 2 на Майкъл.

— С двама души? — възрази Йосарян. — Има и още една подробност, та съвестта ти да е спокойна — добави той към Майкъл. — Самолетът няма да лети. Нали, М 2?

— Гарантираме.

— Освен това — продължи Йосарян с възмутен вид — от теб се иска само да нарисуваш самолета, а не да летиш с тази проклетия или да се впускаш в атака. Това е самолет на идния век. Тези неща се разработват цяла вечност и ние с теб може да не сме живи, когато първият излети, дори онези приятелчета да получат договора. Сега им е все едно дали ще лети. Интересуват ги само парите. Нали, М 2?

— И ще ти платим, разбира се — предложи М 2, после се изправи и запристъпва нервно.

Беше слаб, висок, със смъкнати рамене и изпъкнали ключици.

— Колко ще платите? — попита сковано Майкъл.

— Колкото кажеш — отвърна М 2.

— Той говори сериозно — намеси се Йосарян, когато Майкъл го погледна сепнато за обяснение.

Майкъл се изкикоти.

— Какво ще кажеш за сума, която да покрие една година от следването ми в колежа по право? — изхвърли се той, без да сваля очи от баща си, за да види реакцията му.

— Щом искаш — съгласи се на мига М 2.

— И разходите за храна и жилище ли?

— Разбира се.

— Той пак говори сериозно — увери Йосарян сина си, който гледаше скептично. — Няма да повярваш, Майкъл, и на мен не ми се вярва, но понякога на този свят има повече пари, отколкото човек би си помислил, че планетата ще издържи, без да се продъни.

— Откъде идват всичките тези пари?

— Никой не знае — отвърна Йосарян.

— Къде отиват, когато не са тук?

— Това е още една научна загадка. Просто изчезват. Като частиците тритий. Точно в този момент има много.

— Да не се опитваш да ме подкупиш?

— Мисля, че се опитвам да те спася.

— Карай, ще ти повярвам. Какво искате да направя?

— Няколко приблизителни скици — каза М 2. — Разбираш ли от инженерни проекти?

— Нека опитаме.

Петте проекта, необходими на един художник, за да нарисува самолета отвън, вече бяха подбрани и разгънати върху заседателната маса в съседната външна вътрешна заседателна зала, точно при задната фалшива стена на второто огнеупорно хранилище от дебела стомана и бетон с алармени бутони и радиоактивни циферблати от тритий.

На Майкъл му трябваше само минута, за да разчете машинните чертежи с бели линии върху турскосиньо, които отначало му заприличаха на тайнствени криволици със загадъчни надписи с букви от незнайна азбука.

— Вижда ми се грозноват. — Майкъл бе вдъхновен, че ще работи нещо различно, което е по силите му. — Започва да ми прилича на летателно крило.

— А има ли крила, които не летят? — заяде се Йосарян.

— Крилата на гардеробите — отвърна Майкъл, без да вдига аналитичен поглед. — Крилата на порталите, крилата на политическите партии.

— Доста четеш, а?

— Случва се.

— Как изглежда летателното крило?

М 2 бе от хората, които се потят, и челото и брадичката му бяха покрити с лъскави капчици.

— Като самолет без корпус, Майлоу. Имам чувството, че вече съм го виждал.

— Дано не си. Нашият самолет е нов.

— Какво е това? — посочи Йосарян. Преди петте листа да бъдат преснимани, легендата в долния ляв ъгъл явно беше закрита с черна лепенка, върху която бе нанесено бяло печатно „С“. — Виждал съм тази буква.

— Всички са я виждали — отвърна безгрижно Майкъл. — Това е възприетият шрифт. Виждал си я по старите противобомбени скривалища. Но какво, по дяволите, е това тук?

— Имах предвид и тях.

Отдясно на буквата „С“ имаше няколко дребни букви, които приличаха на сплескани завъртулки, и докато Йосарян си нагласяваше очилата, Майкъл се взря през лупата и откри едно малко ръкописно „ш“, повторено няколко пъти, а след него още една буква и удивителна.

— Значи сте решили да наречете самолета така? — отбеляза той, все още в чудесно настроение. — „М и М Шшшшшт!“

— Знаеш как го наричаме — засегна се М 2. — Наричаме го „Досвръхзвуков невидим и безшумен дефанзивно офанзивен щурмови бомбардировач за втори удар «М и М»“.

— За кратко ще го наричаме „Шшшшшт!“. Повтори ми какво искаш.

М 2 нерешително заобяснява. Искали хубави рисунки на самолета в полет отгоре, отдолу и отстрани, и поне една на земята.

— Не е необходимо да са точни. Но ги направи реалистични, като самолетите в комиксите или фантастичните филми. Зарежи подробностите. Баща ми не иска да показва нищо на онези, докато не получим договора. Вече изобщо не вярва на правителството. Ще искат и рисунка как действително ще изглежда самолетът, в случай че им се наложи да го произвеждат.

— Защо не се обърнете към вашите инженери? — учуди се Майкъл.

— Не им вярваме.

— Когато Иван Грозни завършил строежа на Кремъл — разумно отбеляза Йосарян, — наредил да екзекутират всички архитекти, да не би някой да построи втори Кремъл.

— Какво толкова му е било грозното на този Иван? — учуди се М 2. — Трябва да кажа на баща ми.

— Сега ме оставете сам — рече Майкъл и потри брадичка, за да се съсредоточи. Смъкна кадифеното сако и започна да си свирука мелодия от Моцарт. — Ако заключите вратата, помнете, че съм вътре, и не забравяйте някой ден да ме извадите. — После продължи на себе си: — Изглежда красив.

В края на този век и началото на следващия, бе цинично убеден той, щеше да има безкрайни безсмислени церемонии, които ще се точат с месеци и ще бъдат съчетани с политически кампании, а бойният самолет „М и М“ можеше да се превърне във вдъхновена кулминация. Първото дете на идния век безспорно щеше да се роди на изток, само че този път много по на изток от рая.

Пак погледна чертежите на това оръжие, предназначено за залеза на века, и видя проект, сторил му се естетически несъвършен. В предполагаемата форма липсваха много неща, много неща не достигаха. И докато гледаше чертежите и бъдещето, в което този самолет щеше да лети, не откри поне едничко местенце, където, според изтърканите думи на баща му, той да става за нещо и да преуспява по-сигурно и с по-голямо удовлетворение, отколкото сега. Имаше простор за развитие, но не виждаше особени възможности за това. Сети се за Марлин с нейните астрологически предсказания и карти за таро и отново почувства колко му липсва тя, въпреки че не беше сигурен дали някога й е обръщал повече внимание, отколкото на другите в дългия низ от моногамни връзки. Вече се плашеше, че може би няма бъдеще, че вече е в него, също като баща си, към когото открай време изпитваше смесени чувства. Реши да рискува и да звънне на Марлин.

Напоследък дори брат му Джулиан се затрудняваше да печели парите, които дръзко си бе въобразявал, че е предопределен да изкарва. А и сестра му бе принудена да протака с развода, докато тихомълком опипа почвата и опита да се хване на свободна практика в някоя от юридическите фирми, с чиито съдружници понякога се виждаше.

Баща му щеше да умре. Татко Джон неведнъж бе давал да се разбере, че не очаква да надживее с много началото на двайсет и първи век. А почти през целия си живот Майкъл самонадеяно си бе въобразявал, че баща му ще е вечно жив. Все още имаше това чувство, макар и да знаеше, че не е вярно. Подобни неща никога не се случваха с човешки същества от плът и кръв.

И кой тогава щеше да се грижи за него? Нямаше да има кого да уважава, нямаше да съществува човек, по когото да се равнява и чиито достойнства да останат неопетнени повече от петнайсет минути. Имаше хора, способни да правят големи добрини на другите, например кинорежисьорите и президентът, но толкоз.

Онзи половин милион долара, който баща му се надяваше да му завещае, вече не му се струваше състояние, което ще му стигне до края на дните. Нямаше да може да живее от лихвите, въпреки че девет десети от хората в страната се оправяха и с по-малко. След време нямаше да има нищо и никой, както бе подчертал баща му, никой, който да му помага. Винаги бе възприемал баща си като особняк, като рационално ирационален, нелогично логичен, и невинаги го разбираше.

— Лесно е да побеждаваш в спор като нихилист — казваше той, — защото мнозина, вместо да мислят, изказват смехотворни мнения.

Говореше, без да му мигне окото, за неща като тумора на Юинг, болестта на Ходжкин, болестта на Шарко, преходното исхемично нарушение на мозъчното кръвообращение, остеогенната саркома, обсъждаше на драго сърце, обективно и делово собствената си смърт и Майкъл се чудеше дали се взима на подбив, или се преструва. Невинаги разбираше кога баща му е сериозен и кога — не, кога е прав и кога греши, кога е прав и същевременно греши. Йосарян също признаваше, че самият той невинаги е наясно.

— Моят проблем е — споделяше разкаяно баща му, но в гласа му се долавяше и гордост, — че почти винаги виждам и двете страни на почти всеки въпрос.

И почти винаги преливаше от желание да бъде мил с една или друга жена, и досега бе обладан от мечтата да намери работа, която да му е присърце, и от потребността да бъде, както се изразяваше, „влюбен“. Майкъл така и не намери работа, която да му е присърце — правото за него не беше по-лошо от всичко останало, а изкуството не бе по-добро. Пишеше сценарий, но засега не казваше на баща си. Ала Йосарян май бе напълно прав за едно нещо, най-важното.

— Глупак нещастен — му беше креснал гневно, в разнежено лошо настроение, — докато се усетиш, ще остарееш като мен сега и няма да имаш нищо.

Дори деца, можеше да добави печално Майкъл. Доколкото бе в състояние да прецени, и това го нямаше в картите — нито в картите таро на Марлин, нито в които и да е други. Майкъл отново се взря в проектите пред себе си, придърпа скицника и взе молив. Не завиждаше на хората, изпълнени с желание да работят повече, за да печелят повече, но, ще не ще, се запита отново защо не е като тях.