Клифърд Саймък
Децата на нашите деца (4)

4.

Всички бутони на телефона на Джуди премигваха. Тя тихо говореше в слушалката. Бюрото й беше покрито с бележки.

Когато Уилсън влезе в офиса, Джуди затвори. Лампичките продължаваха да премигват.

— Залата за пресконференции е пълна — съобщи тя. — Получи се спешно съобщение. Том Манинг има нещо за теб. Твърди, че е изключително важно. Да се свържа ли с него?

— Ти продължавай — отвърна Уилсън. — Аз ще му позвъня.

Седна на бюрото си, придърпа телефона и набра номера.

— Том, обажда се Стив. Джуди ми каза, че било важно.

— Така ми се струва — отвърна Манинг. — Моли е намерила някого. Очевидно е водач на групата във Вирджиния. Не зная какви са пълномощията му, ако изобщо има такива. Въпросът обаче е, че иска да разговаря с президента. Казва, че щял да му обясни всичко. Всъщност настоява да го направи.

— Приказвал ли е с Моли?

— Малко. Не е съобщил нищо важно.

— И непременно трябва да разговаря с президента, така ли?

— Така твърди. Казва се Мейнард Гейл. С него е дъщеря му Алис.

— Защо не помолиш Моли да ги доведе тук? През задната врата, не през предната. Ще съобщя на портала. Ще видя какво можем да направим.

— Има още нещо, Стив.

— Да?

— Моли откри този тип. И го скри от другите. Той е неин.

— Не — отвърна Уилсън.

— Да — настоя Манинг. — Тя няма да отстъпи. Трябва да стане така. По дяволите, Стив, иначе няма да е честно. Не можеш да искаш от нас друго. Първо го е открил Бентли и после го е захапала Моли.

— Искаш от мен нещо, което ще ме унищожи. Знаеш го също толкова добре, колкото и аз. Другите ми връзки в медиите, „Таймс“, „Поуст“ и всички останали…

— Можеш да съобщиш за него — отвърна Манинг. — Ще получиш информацията. Искаме само право на първото интервю с Гейл. Дължиш ни го, Стив.

— Ще можете да съобщите, че са го открили „Глобъл“ — рече Уилсън. — Ще си получите дължимото за това.

— Но няма да получим право на първото интервю.

— Нали в момента човекът е при вас. Вземете си интервюто. После ни го доведете. Това ще е преимуществото ви. Може да не ми харесва, Том, но няма как да ви попреча.

— Но той не иска да говори преди да се е срещнал с президента. Можете да ни позволите да вземем интервюто след разговора.

— Нямаме право да му нареждаме. Поне за момента. Нямаме право да му казваме какво да прави. И откъде знаеш, че е такъв, за какъвто се представя?

— Не съм сигурен, разбира се — призна Манинг. — Но той знае какво става. Участва във всичко това. Известно му е всичко, което ни интересува. Няма нужда да му вярваш. Просто го изслушай, после сам ще прецениш.

— Том, нищо не мога да ти обещая. Знаеш, че не мога. Изненадан съм, че изобщо поставяш въпроса.

— Позвъни ми, когато решиш, че сте свършили — каза Манинг.

— Чакай малко, Том. — Какво има сега?

— Струва ми се, че вървиш по тънък лед. Криеш важна информация.

— Нямаме никаква информация.

— В такъв случай важен източник на информация. Може да бъде поставена под въпрос политиката на агенцията ви. Нещо повече, вие задържате човека против волята му.

— Не го задържаме. Той се е залепил за нас. Смята, че единствено ние сме в състояние да го заведем в Белия дом.

— Е, тогава му пречите. Отказвате да му окажете помощта, от която се нуждае. Освен това — не съм сигурен, мога само да предполагам — възможно е да си имате работа с посланик.

— Стив, не се дръж така с мен. Приятели сме прекалено отдавна…

— Нека ти кажа нещо, Том. Няма да се съглася с това. Независимо от приятелството. Предполагам, че мога да получа съдебно разпореждане само за час…

— Този номер няма да мине.

— По-добре се посъветвай с адвоката си. С нетърпение очаквам да ми позвъниш.

Той затръшва слушалката и се изправи.

— Какво беше всичко това? — попита Джуди.

— Том се опита да блъфира.

— Ти се държа с него доста грубо.

— По дяволите, Джуди, така трябваше! Ако се бях съгласил… просто не можех да се съглася. В тази работа човек не сключва никакви сделки.

— Журналистите започват да стават нетърпеливи, Стив.

— Добре. Пусни ги да влязат.

Те нахлуха и заеха обичайните си места. Джуди затвори вратите.

— Имате ли нещо за нас, Стив? — попита представителят на АП.

— Няма да дам изявление — отвърна Уилсън. — Всъщност не разполагам с информация. Мога само да ви кажа, че ще ви съобщим веднага, щом научим нещо. Преди по-малко от половин час президентът не знаеше повече от мен. Ще направи изявление по-късно, когато разполага с достатъчно данни. Струва ми се, единственото, което мога да ви кажа, е, че въоръжените сили ще бъдат натоварени със задачата да осигурят на тези хора подслон, храна и всичко необходимо. Това е само временна мярка. По-късно ще бъде съставен подробен план, навярно с участието на повече държавни институции.

— Имате ли някаква представа какви са нашите посетители? — попита репортерът от „Уошингтън Поуст“.

— Абсолютно никаква — отвърна Уилсън. — Нищо определено. Нито какви са, нито откъде са, нито защо и как са дошли тук.

— Вие не вярвате на твърдението им, че идват от бъдещето, така ли?

— Не съм казвал такова нещо, Джон. Не разполагаме с никаква информация. Просто не знаем нищо.

— Господин Уилсън — попита репортерът от „Ню Йорк Таймс“, — осъществен ли е контакт с някой от посетителите, който е в състояние да ни обясни ситуацията? Водени ли са някакви разговори с тези хора?

— До момента — не.

— Можем ли да приемем от отговора ви, че такива разговори се подготвят?

— Всъщност такова предположение няма да е оправдано. Естествено правителството иска да научи какво става, но всичко това започна само преди около час. Просто нямаше време да получим ясна информация. Струва ми се, че всички го разбирате.

— Но вие предвиждате да се проведат някакви разговори.

— Мога само да повторя, че правителството желае да научи какво става. Предполагам, че съвсем скоро ще разговаряме с някого от тези хора. Не че са ми известни такива намерения, но просто ми се струва логично. Възможно е представители на пресата вече да са разговаряли с някои от тях — в това отношение вие може да сте ни изпреварили.

— Опитвахме се — отвърна репортерът от ЮПИ, — но никой не ни каза почти нищо. Като че ли им беше наредено да говорят колкото могат по-малко. Просто ни отговаряха, че са дошли от петстотин години в бъдещето и че се извиняват за безпокойството, но че за тях това било въпрос на живот и смърт. И нищо повече. Просто не стигаме доникъде. Президентът ще излезе ли по телевизията, Стив?

— Мисля, че е вероятно. Не мога да ви кажа кога. Ще ви известя незабавно, щом това бъде определено.

— Господин Уилсън — попита представителят на „Таймс“, — можете ли да ни кажете дали президентът ще разговаря с Москва, Лондон или с някое от другите правителства?

— Ще зная повече по въпроса, след като президентът се свърже с министъра на външните работи.

— Разговарял ли е вече с него?

— Възможно е вече да са разговаряли. Дайте ми още около час и ще ви информирам. Сега мога само да ви уверя, че своевременно ще ви известявам за развитието на събитията.

— Господин прессекретар — обади се репортерът от „Чикаго Трибюн“, — предполагам, правителството се е сетило, че нарастването на световното население с два и половина милиона на час…

— По този въпрос знаете повече от мен — прекъсна го Уилсън. — Последните ми данни са за малко повече от милион на час.

— В момента от тунелите или отворите излизат по около двеста хиляди — отвърна репортерът. — Даже да са само толкова, това означава, че след по-малко от четирийсет и осем часа на земята ще са се появили повече от един милиард души. Въпросът ми е как светът ще успее да изхрани още толкова много хора.

— Правителството — отвърна Уилсън — съвсем ясно разбира този проблем. Това отговаря ли на въпроса ви?

— Отчасти, сър. Но как смята да реши проблема?

— Това е въпрос на бъдещи консултации — сковано рече Уилсън.

— Искате да кажете, че няма да отговорите ли?

— В момента, да. Не мога да ви отговоря.

— Моят въпрос е подобен — каза репортерът от „Лос Анджелис Таймс“. — Отнася се за развитата наука и техника, които трябва да съществуват след петстотин години. Обсъждало ли се е…

— Не — прекъсна го Уилсън. — Още не.

— Господин Уилсън — изправи се представителят на „Ню Йорк Таймс“, — очевидно в момента няма да стигнем доникъде. Навярно по-късно ще сте в състояние да отговорите на подобни въпроси.

— Надявам се — отвърна Уилсън.

Той се изправи и проследи с поглед репортерите, които се изсипваха обратно във фоайето.