Клифърд Саймък
Децата на нашите деца (19)

19.

Пресконференцията беше минала добре. Бяха подготвили телевизионното изявление на президента. Часовникът на стената показваше, че минава шест. Телетипите тихо продължаваха да тракат.

— Най-добре да си тръгваш — каза Уилсън на Джуди.

— Време е да затваряме кепенците.

— Ами ти?

— Ще поостана още малко. Вземи моята кола. Аз ще си повикам такси и ще я прибера от вас.

Той бръкна в джоба си, извади ключовете и й ги подхвърли.

— Когато дойдеш — рече Джуди, — качи се при мен да пийнем по нещо. Ще те чакам.

— Може да стане късно.

— Ако е прекалено късно, защо да си правиш труда да се прибираш? Миналия път си остави четката за зъби у нас.

— А пижама? — попита той.

— Че кога ти е трябвала пижама?

Уилсън лениво й се усмихна.

— Добре — съгласи се той. — Значи четка за зъби и без пижама.

— Може би така ще се компенсираш за днес следобед — каза Джуди.

— За какво днес следобед?

— Не си ли спомняш? За онова, което бях замислила.

— А, онова ли?

— Да, „а, онова ли“. Никога не съм го правила така.

— Ти си едно безсрамно хлапе. А сега, бягай.

— От кухнята ще пратят кафе и сандвичи в залата за пресконференции. Ако им се примолиш, все ще ти подхвърлят някоя коричка.

Той седна и я проследи с поглед. Тя вървеше уверено, но с изящество, което винаги го интригуваше и озадачаваше, сякаш беше фея, съзнателно опитваща се да се представи за земно същество.

Уилсън подреди на купчина разхвърляните по бюрото листове и ги отмести настрани.

Поседя неподвижно и се заслуша в странните шумове на сградата. Някъде звънеше телефон. Чуваха се стъпки. В залата за пресконференции някой пишеше на машина. Телетипите до стената продължаваха да тракат.

Всичко това бе лудост. Пълно безумие. Никой нормален човек не би го повярвал. Времевите тунели и извънземните бяха глупости, които гимназистите гледаха по телевизията. Възможно ли бе това да е илюзия, масова истерия? Когато на другата сутрин слънцето изгрееше, нямаше ли всичко да е изчезнало и светът отново да се е върнал към старото си ежедневие?

Той отблъсна стола си назад и се изправи. Няколко лампички на пулта на Джуди премигваха, но Уилсън не им обърна внимание. Излезе в коридора и тръгна към изхода. В градината навън летният ден си отиваше и дърветата по моравата хвърляха дълги сенки. Цветните лехи се разкриваха в цялата си прелест — рози, хелиотроп, здравец, кошнички и маргаритки. Той погледна към паметника на Уошингтън, величествено изправил се в класическата си белота.

Изведнъж чу зад себе си стъпки и се обърна. Зад него стоеше млада девойка, облечена в бяла роба, спускаща се до обутите й в сандали крака.

— Госпожице Гейл — малко сепнато каза Уилсън. — Каква приятна изненада.

— Надявам се, че не съм направила нищо нередно — отвърна тя. — Никой не ме спря. Нали мога да идвам тук?

— Естествено. Като гостенка…

— Трябваше да видя градината. Толкова много съм чела за нея.

— Значи никога не сте идвали тук?

Девойката се поколеба.

— Идвала съм. Но не беше същото. Нямаше нищо общо.

— Хм — каза той, — предполагам, че всичко се променя.

— Да — съгласи се тя. — Така е.

— Нещо не е наред ли?

— Не. Всъщност да. — Алис Гейл отново се поколеба. — Виждам, че не разбирате. Мисля, че няма причина да не ви го кажа.

— Какво да ми кажете? Нещо за това място ли?

— Да — отвърна тя. — В моето време, петстотин години в бъдещето, няма никаква градина. Белият дом изобщо не съществува.

Той я зяпна.

— Виждате ли — рече Алис, — дори не го вярвате. Няма да ми повярвате. Ние нямаме държави… всъщност имаме само една голяма държава, макар че и това не е точно. Няма никакви държави, няма го и Белия дом. Няколко стари порутени стени, това е всичко, част от ръждясала ограда, която стърчи от земята и в която можете да се препънете. Никакъв парк, никакви цветни лехи. Сега разбирате ли? Можете ли да разберете какво означава за мен всичко това?

— Но как? Кога?

— Не е станало веднага — отвърна тя. — След повече от век. А сега може изобщо да не се случи. Вие вече вървите по друг път във времето.

Тя стоеше пред него — стройна момичешка фигура в чисто бялата си роба, прихваната с колан в кръста — и говореше за други пътища във времето, за бъдеще, в което Белият дом не съществуваше. Уилсън смутено поклати глава.

— Доколко разбирате всичко това? — попита той. — Искам да кажа, тази работа с пътищата във времето? Зная, че баща ви го спомена, — но имаше толкова други неща…

— За да разберете всичко, трябва да са ви известни определени уравнения — отвърна Алис. — Предполагам, че малцина разбират всичко. Но по принцип е съвсем просто. Това е причинно-следствена ситуация и щом промените причината или по-точно, много причини, както трябва да сме направили ние с идването си тук…

Той махна с ръка, за да й покаже, че няма смисъл да му обяснява.

— Въпреки това не мога да го повярвам — каза Уилсън. — Не само за пътищата във времето, но и всичко останало. Когато се събудих сутринта, щях да ходя на пикник. Нали знаете какво е пикник?

— Не — отвърна тя. — Не зная какво е пикник. Така че сега сме квит.

— Някой ден ще ви заведа на пикник.

— Иска ми се да го направите — каза Алис. — Нещо приятно ли е?