Клифърд Саймък
Децата на нашите деца (35)

35.

Джуди седеше на бюрото си. Пред нея започваха да се трупат бележки. Лампичките по пулта й премигваха.

— Успя ли да поспиш? — попита Уилсън.

Тя вдигна поглед към него.

— Малко. Лежах с отворени очи и си мислех. Страх ме е. Положението не върви на добре, нали, Стив?

— Така е — призна той. — Прекалено е сериозно, за да се справим. Ако не трябваше да бързаме, нямаше да е толкова зле. Само да имахме малко повече време.

Тя посочи към вратата, водеща към залата за пресконференции.

— Няма да им го кажеш, нали?

Той се усмихна.

— Не, няма да им го кажа.

— Питаха кога ще се срещнеш с тях.

— Съвсем скоро — отвърна Уилсън.

— И аз трябва да ти кажа нещо — рече Джуди. — Няма смисъл да чакам. Връщам се вкъщи. В Охайо.

— Но аз имам нужда от теб.

— Можеш да си вземеш някоя от другите секретарки. Само след няколко дни няма да усещаш никаква разлика.

— Нямам това предвид…

— Зная какво имаш предвид. Нуждаеш се от мен като любовница. Така е вече от… от колко време? От половин година. Този проклет град. Омърсява всичко, до което се докосне. Някъде другаде може би щеше да се получи. Но не и тук.

— По дяволите, Джуди — каза той, — какво ти става? Да не би да е, защото снощи не дойдох…

— Навярно отчасти и заради това. Но не само заради това, разбира се. Зная защо трябваше да останеш. Но се чувствах толкова самотна, случиха се толкова много неща… седях, мислех си и бях уплашена. Опитах се да се свържа с майка ми, но линиите бяха заети. За Бога, бях едно бедно, уплашено момиченце, което тича при мама. Просто изведнъж всичко се промени. Вече не бях лъскавото, компетентно вашингтонско курве — бях хлапе с плитчици в малко, затънтено градче в Охайо. Всичко започна с това, че се уплаших. Кажи ми честно, имах ли основание да се плаша?

— Да — сериозно отвърна той. — Самият аз донякъде съм уплашен. Всички са уплашени.

— Какво ще стане с нас?

— Проклет да съм, ако зная. Но не говорехме за това.

— Чудовища, които дебнат навсякъде — рече тя. — Прекалено много усти, които трябва да бъдат нахранени. Всички се бият или се готвят за бой.

— Приказвахме за това, че искаш да се върнеш в Охайо. Няма да те питам дали говориш сериозно, защото зная, че е така. Предполагам, че си късметлийка, защото имаш къде да избягаш. Повечето от нас нямат. Иска ми се да те помоля да останеш, но няма да е честно. Нещо повече, ще е егоистично от моя страна. Но все пак ми се иска да останеш.

— Имам резервация за самолет — каза Джуди. — Всички телефонни линии бяха заети и ужасно се изненадах, че успях да се свържа. Страната е в паника. В такова време човек се чувства ужасно безпомощен.

— В Охайо няма да ти хареса. Когато стигнеш там, няма да ти хареса. Щом се страхуваш във Вашингтон, в Охайо ще е същото.

— И все пак ще замина, Стив. Самолетът ми е в шест и петнайсет следобед.

— И не мога да те разубедя с нищо?

— Не можеш да ме разубедиш с нищо — каза тя.

— Тогава най-добре да се срещна с пресата. Имам да им съобщавам някои неща.